февр. 13 2009

Лазурният бряг, Прованс и Лион

Днешната рубрика Ретро отново е посветена на Франция — този път на провинциална Франция. Вече четохме спомените на Росица от Париж, сега тя ще продължи спомените си от

Лазурния бряг, Прованс и Лион

Пристигам в Ница в ранната привечер.

Сезоните се сменят пред очите ми по време на пътуването с влака от Париж. Посрещат ме семейството и кучето на моя бъдещ колега и наставник — К., тридесет и нещо годишен логопед, университетски преподавател и ръководител на клиничната практика на студентите. Настаняват ме при изключително симпатичните му родители, чиято къща се нарича Вила „Сувенир“ /спомен/. На този етап не мога да характеризирам обстановката в къщата, липсва ми опит и все още не зная, че леката небрежност, уютът, отворените прозорци, ароматът на лавандула, лимони, зехтин и босилек, са неизменните характеристики на всеки средиземноморски дом. Още по време на аперитива установявам, че в „богатия“ ми френски език, има само най-основни думи за ядене и пиене и никаква идея за кулинарни подробности и съставки, на които всеки французин държи толкова много. Тази слабост в изразяването си я имам и до днес и избягвам по всякакъв начин въпроси, свързани с описание на рецепти и менюта. Установявам също, че южняците говорят много бързо, някои думи ми звучат на италиански, разговорният стил като цяло е доста по-различен от „класическия“ френски, с който пристигам. Хората са гостоприемни, спокойни, „наши“ хора. Не ми трябва много време, за да разбера, че съм попаднала на моя „елемент“. Вечерята е обилна — салата с маслини и много зехтин, огромно блюдо и сос еди-какъв, ухаещ на босилек и чесън, леко шампанизирано вино, сирене по избор и хляб за приключване, коняче за добро храносмилане… въпроси и отговори, желязната завеса има две страни — и ние не сме знаели какво точно се случва на запад, и те не са знаели какво точно става на изток… Показват ми уникални за тях снимки от предишната зима. Маслиновите дървета, покрити със сняг. Не били виждали сняг от мноооого години. Осъзнавам, че моето пътешествие във вълнуващия свят на Средиземноморието, което започва от Вила „Сувенир“, ще трябва да продължи в следващите години. Рано на другата сутрин, още с отварянето на прозореца, усещам сладкия мирис на мимозата. Ярки цветя и храсти в дворчето. Намирам се в един от най-високите квартали на града, който като много други средиземноморски градове, има амфитеатрално или терасовидно разположение. Морето е долу, синьото е неподражаемо. Небето е „бистро“, особено синьо. Хазайката забелязва въодушевлението ми и разказва, че преди два дни е минал вятърът мистрал. Той духа много силно, всички прибират сергиите, кучето на К. „отлетяло“. След него небето и водата придобиват този цвят, който е дал основание брегът да се нарече „Лазурен“. След разточително кафе и приказки домакините ме водят на разходка.

Нике, Ница, Нис…

Градът е създаден от масалиотите /марсилците/ през 4-ти век преди новата ера. Самите масалиоти са колонията-перла на гръцкия полис Фокея — тема, която ще ме вълнува години наред и ще ме заведе във Фокея /Фоча сега/ през 2006 г. (разказът на Росица за пътуването ѝ до Фоча). След гърците идват римляните, следват дълги векове нашествия от араби /сарацини/ и пирати, после историята „привързва“ Ница към Прованс, към Савоя, към царство Сардиния-Пиемонт и така до 1860 г., когато градът е окончателно присъединена към Франция.

21 Avenue Notre Dame, 06000 Nice, France Правим кръгче по

„Промнад де-з-Англе“ /Promenade des Anglais/

крайбрежната, по която в меките зими на новия 20 век, са се разхождали англичани, дошли да подобрят тук здравословното си състояние/ и спираме на „Ангелския залив“ /Baie des Anges/. Първа среща с хотел „Негреско“, наречен на името на първия си собственик — румънец. Архитектът на „Негреско“ пък е холандец, влюбен във Франция, който се е вписал в историята на много казина и кабарета — в Париж, по Ривиерата, в Испания и пр. Очарована съм от цветовете и архитектурата на сградите — хотели, вили и къщи в стил рококо от Бел Епок, повечето от които гарнирани с разкошна растителност, включваща и палми. Пред хотела свири на тромпет Майлс Дейвис /не на живо, разбира се, поставена е шарена статуя/. Продължаваме в посока хълма с Шатото и кулата „Беланда“, които не посещаваме в този момент /ще отида там след време, за да посетя гробищата, в които почиват майката и съпругата Анита на Гарибалди, неговите останки са пренесени в Рим през 30-те години на 20 век/.

Влизаме в стария град /Vieux Nice /,

започвайки от „Cours Saleya“, където в този час има пазар за цветя и няколко сергии с антики — великолепно е и не мога да откъсна очи от огромните циклами и невижданите досега едри цветни екземпляри. Лазурният бряг има прекрасна флора — свежа и пъстра особено в месеците март-май. Хазайката ме въвежда в едно магазинче и ми купува три чувалчета с лавандула за спомен. Виждам прекрасна барокова черква, Префектурата. На нещо като мини площадче сядаме, за да ме почерпят парче сока /socca/ — един от тестените специалитети на Ница, нещо като солена палачинка от не-разбрах-какво-брашно и зехтин, което се предлага на триъгълни или правоъгълни парчета. Щуркаме се по тесните улички, строени така, че два коня да се разминат. Къщите са залепени една до друга /“заради вятъра„ — обясняват ми/, жените от две съседни къщи простират пране на общо късичко въже. Очарованието на стария град е стопроцентово, тук ще се случат много интересни неща само след няколко месеца. Правим обиколка на площад „Масена“ /строен като придатък или разширение на Стария град в първата половина на 19 век/. Ярки червеникави сгради със зелени капаци на прозорците. Вървим по централната пешеходна улица, март е, а чуждестранните туристи вече се хранят на открито в многобройните ресторанти, предлагащи морски дарове. Всичко е изнесено навън, всичко е „видимо“ — това е югът. Обядваме във Вила „Сувенир“ и след сиестата ме водят да ми покажат някакви градски складове, в които се пазят маските за февруарския карнавал — огромни като най-огромните тикви глави. Следва конгрес и две седмици стажуване по 8 до 10 часа на ден. В ученето, писането и превеждането хвърлям основните усилия — нали все пак това е причината да съм тук. В края на този „неофициален“ стаж получавам предложение от шефката на педопсихиатричното отделение да се върна за „дълга“ специализация. К. е дал отлична атестация за работата ми и в идващите месеци извършва чудеса от храброст, за да осигури всички документи, необходими за получаване на дългосрочна ми виза. В почивния ден през уикенда ми правят много приятна изненада:

Монако!

Предвидено е да пристигнем така, че да наблюдаваме смяната на гвардейския караул пред двореца на принца. Как да опиша това събитие в контекста на мизерията, която напуснах само преди две седмици?! И през ум не ми е минавало дори да помечтая за подобно глезене, сякаш цялата щедрост на света се изсипваше пред мен. От дясно на пътя е Кап Фера /Cap Ferrat/, скоро се появява надпис „Вилфранш-сюр-Мер“ /Villefranche-sur-Mer/, градче, в което живеели по-бедните и имало „почивни станции“ за работническата класа. Не мога да схвана какво му е по-бедното, възхитена съм от градинарските умения на всички хора, населяващи брега, от чистотата на фасадите /пукнатинка и петънце не можеш да откриеш дори с лупа/ и отсъствието на огради и зидове. Старото изглежда ново, още не знаех какви огромни задължения към поддържката имат собствениците на сгради във Франция. По време на краткото пътуване си преговарям всичко, което съм научила за Лазурния бряг от книгите на Франсоаз Саган, Хемингуей, американските писатели от периода на „Лова на вещици“ по времето на Маккартизма в САЩ, за които Франция става втора родина…, от филмите с Луи дьо Фюнес, Бриджит Бардо и пр.

В Монако сме.

Колата се паркира на минус седмия етаж на някакъм паркинг и след малко започва обзорна, бързичка разходка. За прословутото казино научавам, че е построено през 1878 г. Запомням този факт, защото съвпада с Ocвобождението на България от турското робство. След години /при друго посещение/ научих, че парцелът за построяване на казиното е продаден на новите собственици на рождения ми ден — втори април. После гледаме смяната на караула /хич не съм сигурна дали наистина го видяхме или бяхме попаднали в час, в който не се сменя!/, посещаваме за кратко катедралата и тръгваме към ботаническата градина. До този момент не бях виждала дори градината в Балчик. Кактуси по-високи от мен — от това се впечатлих най-вече. От сегашния ми опит ще кажа обаче, че по-хубава ботаническа градина от тази в Батуми /Грузия/ няма. Тръгваме обратно. Този път пътуваме по третия корниш /corniche/ на Монако. Корниш е път, паралелен на основния, обикновено високо в планината, който дава невероятен панорамен изглед към морето и разположените около бреговете градове. Растителността е оскъдна, ниски-бодливи-сиво-жълтеникави храстчета. Домакините ми разказват за Корсика /майката на К. е оттам/, и че целият остров изглеждал приблизително така от гледна точка на флората. Именно тук за първи път изпитвам някаква неясно откъде дошла силна мъка, чувство, което ще да се връща бурно и неустоимо в най-дивите кътчета на Средиземноморието, които посетих след години в Италия, Албания, Крит, Сирия… С пираме за кафе в

Ез /Eze/ —

градче, разположено и на трите корниша, та чак до морето, изобилстващо от мимоза и някакъв прекрасен храст с жълти цветчета, на който на научих името. В Ез за първи път научавам какво означана „кацнало село“ /village perche/, каквито има в изобилие в целия район. http://www.france-voyage.com/en/ Кацналите градчета се намират на височина, която те кара да се замислиш как въобще хората са успявали да я достигнат и застроят. Местните разказват, че основание за „евакуация“ по върховете са дали арабските и всякаквите други пиратски нашествия. Може би е вярно. По правило градчето е заобиколено от средновековна крепостна стена. Много от тях са отлично реставрирани и поддържани, не е трудно да ги обиколиш за кратко и да посетиш някой от уникалните им музеи. За целия ми престой в департамента Provence-Alpes-Côte d’Azur през тази и следващата година успях на посетя „кацналите“ Пейон /Peillon/, Гурдон /Gourdon/ и Сен Пол дьо Ванс /Saint Paul de Vence/. Цените са много високи и трябва да си наистина заможен, за да си позволиш обяд или проста напитка на тези места. В Сен Пол се изумих от количеството галерии и занаятчийски ателиета. Посетих музей с прекрасни миниатюрни къщички и селца, но не помня дали миниатюрите гостуваха или бяха на постоянно изложение. В онзи ден в Ез мозъкът ми вече отказваше да възприема информация, намирах се в състояние на „сензорен шум“, познато на достъпен език като „ни приема, ни предава“. Запомних най-вече това, че в градчето има клонове парфюмерийната фабрика от Грас /Grasse/ и фирмени магазини на Галимар /Galimard/и Фрагонар /Fragonard/, чиито рекламни мостри доскоро пазех като сувенири. Връщане в Ница. За вечеря Г. е приготвила фарси нисоа /farcis nicois/пълнени цветове от кръгли тиквички /като пълнени чушки/ с домати и много чесън. Специалитетът е повод да се пошегуват, че нисарите /жителите на Ница/ изяждали и цветята. Старите разказват за мизерията и бедността през войната и в следвоенните години и как наистина приготвяли от нищо нещо — например сухи залци и корички хляб заливали с доматен сос и получавали „пица“. Образът на самодоволното капиталистическо общество, което си мислех, че обитава целия Запад, е окончателно компрометиран — животът винаги и навсякъде е бил малко или повече труден. Нисарите не понасят масалиотите, въпреки, че именно жителите на Масалия /днес Марсилия/ са създали Нике. Имат такива шегички: „Кой лъже повече от един марсилец? — двама марсилци…“. Подиграват се и на италианците, особено на жените — били селянки, дето носят животински кожи било като яки, било като горжетки /“шал“ от кожа„/. Май най-близки по душа се чувстват с провансалците, но не мога да твърдя това с пълна убеденост. Бащата на К. — пенсионер, работещ на доброволни начала в гражданската защита към кметството на Ница, „издейства“ от кмета Жак Медсен /Jeacques Medecin/ символите на града, разни кметски сувенири и документацията на сектора „образование“. Щедро подписани от самия Медсен, син на предишен кмет на Ница — управлявалият 38 години Жан Медсен, повечето от тези „сувенири“ и до днес се пазят в дома ми. Това обаче не е много за хвалба, защото същият този кмет много скоро след моето заминаване беше обвинен в хипермащабни присвоявания на пари в периода от 1966 до 1990 г.; май избяга за малко в Уругвай; после го екстрадираха и съдиха в Гренобъл. След две годишен престой в затвор той се върна в Уругвай, за да продава рисувани лично от него тениски. Там почина в края на 90-те.

Изпровождат ме на гарата с армагани — литър зехтин за майка ми, торбички с подправки за кухнята и аромати за гардероба и спалното бельо и един слон „Бабар“ за мъничкия ми племенник.

1993 Точно след февруарския карнавал през 1993 г.

отново съм в Ница

Студентската резиденция, в която съм настанена, се намира над моста Манян /Pont Magnan/. Това е най-западната част на Ница, в най-отдалечения край на Промнад де-з-Англе, където завършва понятието „широк център“. Той обхваща същинския център на модерния град заедно с района на гарата, улица „Франция“ /“Rue de France„/, бул. „Малосена“ /“Malaussеna boulevard/ и „римския квартал“ Симие /Cimiez/, както и онази част от крайбрежната „Промнад де-з-Англе“, която се намира между моста Манян /“Pont Magnan„/ на запад и устието на Пейон /Paillon/ на изток. Резиденцията е високо, изкачването е приятно, защото кварталчето е живописно и заобиколено с гора от пинии /чадъровиден бор/. Работното ми разписание е плътно, от 08:00 часа сутринта до 19:00 часа вечерта. Работим и в събота до обяд. Клиниката е в центъра на града. Там съм през повечето време. Пътувам с К. и до други два кабинета — в Сен-Лоран-дю-Вар /Saint-Laurent-du-Var/ и в Сен-Жюлиен-дю-Вердон /Saint-Julien-du-Verdon/, а в един от късните следобеди през седмицата се обучавам за преподавател в Медицинската Академия. Сен Лоран е нещо като придатък на Ница като територия за практикуване на свободните професии. Градчето има собствен живот, но където и да погледнеш, виждаш табели, известяващи услугите на адвокати, архитекти, масажисти, психоаналитици, логопеди… Съвсем друго е положението с Вердон. Тук става дума за пътешествие малко на север от прословутия каньон „Горж дю Вердон“ /“Gorge du Verdon/, чиято най-фантастична част се намира между Кастелан /Castellane/ и езерото Сент Кроа /Lac de Sainte Croix/. Един ден в седмицата поемаме рано сутрин към границата на Приморските Алпи и Алпите на Високия Прованс, където е Сен-Жюлиен-дю-Вердон. Вероятно К. е избрал да работи тук заради контакта с тази невероятна природа и бягството от тълпите туристи в Ница. Всъщност и той, и съпругата му имаха бясното хоби „скални катерачи“. Първите дни се опитвам да отида в клиниката „добре облечена“, че даже с обувки с токчета. Гледат ме с усмивчици и добре, че бог дал съпругата на К., та да ми обясни, че токчетата хич не са на мода в ежедневието, да си купя леки спортни обувки и въобще да го давам в спортен стил. Всички колеги са отзивчиви, оставили са ми копирна машина „на корем“. Някои до последно ме наричат „колежката от Румъния“, други си правят дебелашки шеги, свързани с „българския чадър“, с кражбата на тялото на Чарли Чаплин и скандалните кражби на автомобили…, повечето броят оперния певец Борис Христов за руснак и поглеждат недоверчиво, когато се заклевам, че е българин. Във всеки свободен от работа миг колегите разказват какво точно са яли снощи или в ресторант еди-кой си, питат и мен, питат ме за всичко, защото те оценяват с хилядите си изрази за оценка всичко, до което се докосват или виждат. Никой освен К. никога не ме допусна до дома и семейството си. Още в края на първия месец започвам да се чувствам леко неадекватно в среда, в която професионалните кодове са общи и в това отношение всичко е ок, но културните кодове и интереси се различават значително. Поглъщам жадно всичко, което ми се изпречва пред погледа, но започва да ми липсва моята родна среда, с която бих обсъждала всичко по по-различен начин. В малкото почивни дни съм поканена от К. и семейството му:

  • на пазар във Вентимиля /Италия/. Градчето е точно до границата. Има голям пазар в неделя. Докато французите пристигат, италианците са на черква и ти се струва пусто…
  • на плаж в Сен Максим и Сен Рафаел, защото пясъкът е по-хубав от този в Ница и плажът се смята за по-добър;
  • в Сен Тропе, заради Луи дьо Фюнес;

  • в Антиб, защото е Антиб;

  • в Сан Ремо, за да видя къде се провежда музикалният фестивал;
  • в Кан, за да видя къде се провежда филмовия фестивал;
  • в Мантон — заради фестивала на цитрусите, ботаническите градини и музеите с творби на именити художници;
  • в „кацналите градчета“ — Пейон, Гурдон и Сен Пол дьо Ванс;

  • в Грас, за да се запозная с драматурга Ги Фоаси и да се любувам на морето отвисоко;
  • в предалпийския масив, за да видя отпечатъците от морски организми отпреди хиляди или милиони? години и… отново да се любувам на морето;
  • в Прованс, заради Авиньон с недовършения мост и папския дворец, заради платаните; заради Сен Реми /Saint-Rémy-de-Provence/ и Салон /Salon-de-Provence/ – градовете, в които се е родил и работил Нострадамус; заради катакомбите, в които някога са се крили богомилите /албигойци/, дошли от България. И до днес във френския език има дума bougre /бугр/, която в средновековието е означавала „българин“, но в наши дни е мноооого лоша — мръсник, проклетник, груб и отвратителен развратник; заради лавандулата и щурците /щурците са символ на Прованс/; заради поета Мистрал…

Цялата тази програма е възможна единствено благодарение на К., собствените ми възможности не биха ми позволили нищо подобно. В района е добре човек да се придвижва с кола. Влак свързва всички основни точки по крайбрежието, но за малките планински местенца колата е по-подходяща. Два месеца след началото на специализацията ме преместват в… самостоятелен апартамент близо по площад „Масена“. Това е наскоро опразненият апартамент на братовчеда на К., който е заминал да работи в Гренобъл. Моето задължение е да плащам само тока. Ура! За да не харча пари за транспорт, докато живеех до моста Манян, ходех навсякъде пеша. Поради отдалечеността от центъра обаче, след работа почти никога не излизах или поне не по-далече от най-далечния край на Промнад-де-з-Англе, където се разхождах или си пишех нещо на някоя пейка. Новото жилище позволява по-голяма мобилност и така става възможно да присъствам на много от вечерните концерти на открито в „Зеления театър“. Успявам да разгледам

музея „Ласкарис“ /“Palais Lascaris„/

частен дом на фамилията Ласкарис с обзавеждане от 17—18 век с пищна архитектурна и художествена украса и невероятна спалня. Посещението и до днес е безплатно, създава отлично настроение и желание да се броди из стария град. Музеят на Шагал и до днес остава най-прекрасният музей на изобразителното изкуство, който съм посещавала. Не се стърпявам и си купувам картички с триптиха „Женитбата“. Музеят на Матис повече ме озадачава, отколкото да ме очарова, въпреки че го помня добре и до днес. Съвършено друга е атмосферата в „римската“ Ница — кварталът „Симие“, място останало в съзнанието ми с розовеещите цветове на камъните /а може и въобще да не са розовеели/ и с маслините. На арената се провежда джаз фестивал, археологическият музей е интересен и входът — безплатен. Именно в катедралата на манастира на „Симие“ през 2005 г. опечалените католици оплакваха смъртта на Папа Йоан Павел II. Едно от първите неща, които правя в Стария град е посещение на

черквата „Сен Мартен-Сен Огюстен“ /“Saint-Martin-Saint-Augustin„/,

където има копие от кръщелното свидетелство на Джузепе /роден Жозеф/ Гарибалди. Раждането на този велик син на Ница е отбелязано върху паметна плоча на ъгъла на улица „Антоан-Готие“ /rue Antoine-Gautier„/ и кея „Папасино“ /quai Papacino„/. Някъде към 1890 година е завършен един от най-известните паметници на Гарибалди — този, на който той е изобразен с лице към Торино, в героична поза, върху пиедестал, символизиращ моряшкото потекло на фамилията му и с две жени в основата на монумента, символизиращи Италия и Франция. Старият град носи много спомени за него — като за „човек от народа“ до края на дните си. С вълнение се разхождам по улица „Коле“ /rue du Collet/, където той се е срещал с приятели. На 4 юли французите почитат националния празник на американците, но още повече почитат рождения ден на Гарибалди, макар на всеки да е ясно, че той е герой на Италия. Моите предпочитания за „мотаене“ са

в полза на средновековна, т. е. на Стара Ница

През цялото време на дългичкия ми престой оставам встрани от местата, където се харчат пари — ресторанти, барове, забавления. Пазарувам за седмицата от евтиния супермаркет „Казино“ /„Casino„/, даже правя опит за отказване на цигарите, защото ги увеличават постоянно. Достъпно ми е плуването и плажуването, разхождането, посещението на музеите без входна такса. Строг разчет на финансите показва, че мога да си позволя кафе в почивните дни. Краченцата ме водят на ъгъла на улицата на Префектурата /rue de la Prefecture/ в стария град и в „L’Idee Halle Bar“ поръчвам първото си кафе — то е само глътчица, силно, по италиански. За да направя престоя си „законно“ по-дълъг, пиша там всичките си писма, чета си книжки и гидове. Когато се появявам за втори път, собственичката Е. идва при мен и ми казва: „Виждам, че не сте местна. Очевидно не сте и турист. Коя сте вие?“ Казвам й къде специализирам. Тя става права, подава ръка за запознанство и казва думи, които щях да чувам и в други моменти във Франция: „Радвам се, че сте гост на моето заведение. От днес нататък имате по едно кафе от мен и специално място на бара“. Това е напълно ново за мен. Не ми е ясно, че социалното положение тук има огромно значение. От този момент нататък започвам да живея „двойнствен“ живот — академичен през цялата седмица и с „простолюдието“ в почивните дни. Е. ми разказва, че има френско-полски произход. Били седем деца бедни като мишки. Родителите им настоявали да изучат занаяти — всяко дете различен занаят, за да не гладуват. Нея я изпратили в шивашко училище, а тя мечтаела да стане психолог. И до ден днешен не можела да понася игли. Омъжила се рано за възрастен италианец и той ѝ завещал или ѝ помогнал /не помня точно/ да купи това заведение. Брат ѝ Ф. е градинар от висока класа — поддържа парковете на някакви замъци в Прованс. Е. наистина е психолог по призвание — толкова добре познава желанията на всичките си клиенти, живота и проблемите им, че понякога кафенето ми прилича на психотерапевтичен салон. Като изключим туристите, основната публика тук е махленска. Пият бира и играят билярд. Звездата е татуиравчикът Филип, за когото скоро вестникът „Нис Матен“ писа. Пристигаха клиенти чак от Азия, за да се бодат безопасно в „лабораторията“ му, защото СПИН-ът отдавна вече беше почукал на вратите на всички континенти. Един ден Е. ме моли да преведа нещо на един бошняк. Войната в Босна не стихва и в Ница ежедневно се изсипват вълни емигранти. Нито един не знае френски, най-често показват телефонен номер върху смачкано листче и молят чрез жестове и мимики някой да проведе разговора вместо тях. Помагам доколкото мога на не един от тях. Повечето емигранти от източна Европа се подвизават в стария град. Един ден се запознавам с Иван от Скопие. От дума на дума се оказва, че той живеел на улицата на сестрата на моята баба в квартала „Гьорче Петров“. „Тета Милка и тетин Вано!“ — възкликва Иван и от този момент се възприемаме като първи братовчеди. Иван ми показва другото лице на богатия курортен град — заниманията на емигрантите. Сърбите и румънците имат няколко групи за измама чрез играта „тука има — тука нема“. На централната пешеходна има обърнати и разпръснати кашони. „Ние гледаме за полиция. Ако видим, казваме на другия, той на следващия и т. н., докато стигне до играчите. Те ритат кашоните и се сливат с навалицата.“ Вечер разделят печалбата и ядят печени пилета в стария град. Никой чуждестранен турист не прави това в Ница — тази категория хора предпочита морски деликатеси и богати салати. Питам Иван за българските емигранти. „Те не се събират с нас“ и ми казва някаква улица, на която „май“ се събирали. Запознавам се и с парижани, влюбени в морето, които идват тук за уикенд-два през месеца, за да рисуват, фотографират, разпускат. От тези срещи запазих няколко графики и спомен от посещението на Бара на птиците /“bar des oiseaux, le Vieux Nice, 6 rue de l’Abbaye/ и казиното „Ruhl“. В бара на птиците има истински птици, малка кръгла естрада и „жива“ музика. По онова време там работеше един унгарец, дошъл в Ница преди 7 години. Разговаряме кратко за Будапеща и за София, заведението е претъпкано и го оставям да си върши работата. Дните минават сравнително монотонно, напълно съм решила, че ще се върна в България и няма да приема никакво предложение за работа тук. По моята специалност нямаше шанс да работя легално тогава, но ми предлагаха договор към кметството, за да помагам за оформяне документите на емигрантите и да превеждам в случаи на инциденти.

На 14 юли — национален празник на Франция,

Е. организира една банда начело с брат й градинарят, които да се погрижат да изкарам празника добре. Отиваме в китайски ресторант, в компанията е и татуировчикът Филип. За първи път научава, че съм българка и започва една много изнервяща реч, която може да се резюмира така: Мразя ви всички, дошли от източна Европа. Идвате тук да ни крадете занаята. Колко руснаци дойдоха да се учат при мен и учили-недоучили тръгнаха да бодат на половин цена по плажовете! Сбогом хигиена! Такива сте! Уж сте страдали, че не ви пускат да дойдете тук, а пък тука ни мразите и се заканвате, че ще ни ‚накажете‘, не ви понасям… Другите се опитват да потушат огъня, правят ми знаци, че се е напушил повече от обикновено… Французите и до днес са повече по пушенето на трева, отколкото по твърдите наркотици. Тези неща също са нови за мен. Аз не зная какво означава „напушен“ човек, но… именно на този 14 юли научавам. Не ми се иска да коментирам думите на татуировчика, вечерта пропада и аз бързо се прибирам с помръкнало настроение. Неприятно ми е от това, че в думите му има капчица истина и за огромно съжаление истината се крие в комплексите и мегаломанията на някои наши хора. В онази вечер си давам сметка, че този великолепен и бляскав свят не е достъпен за нашия джоб, че за нас е трудно да се слеем с местните, обсъждайки кухня, мода, екзотични дестинации. Трябва да си много железен, за да не завидиш, за да не се поддадеш на изкушението да намразиш. Филип изрече на глас онова, което колегите ми изричаха завоалирано чрез реплики като „работните места са скъпи тук“ или „нямаме нищо против емигрантите, но те не спазват нашите правила…“, или… В онзи революционен 14 юли си пожелавам да се върна в България, където „си тежа на мястото“, да работя здраво, за да дойда някой ден тук като равна, да изпия една бира в Бар „Иде Ал“ и да почерпя някого дори… Някъде към 20 юли се разделям с последните пациенти. Срещах се ежеседмично с родителите на децата — най-вече мароканци и алжирци. Някои от бащите не знаеха дори имената на децата си — имат си над 30 деца от множество съпруги и внуци — по-големи от малките им деца. Налага се да идват на срещите с терапевтите, за да получат онзи ценен подпис, който им гарантира получаване на социалните пари за децата. Сбогуват се с мен с единствената фраза, която знаят — „Мерси, мадам, мерси!“ К. и съпругата му се готвят за едномесечна ваканция на остров Реюнион, родителите му — в Гваделупа. Взимам си довиждане със стария град и новите си приятели. Оправям багажа и се приготвям за Лион, където ще направя едноседмичен импровизиран стаж в клиниката Уши-Нос-Гърло.

Сбогом, Ница! Щастие и мъка, изкушение и съблазън!

Влакът спира на гарата в Лион.

Посреща ме доктор Ф., която ме настанява в дома си. От този град съм запомнила аромата на сладкишите; трабулите в стария град /traboules/традиционни пътечки, които позволяват от една сграда да се премине в друга; кварталът на богатите „Кроа Рус“ /“Croix Rousse„/, за който Ф. ми казваше, че когато искам да имам бебе е достатъчно да го родя тук, за да му осигуря престиж и отворени врати… През уикенда пътуваме към селото, в което живеят родителите на Ф. — Сен-т-Амур в планината Юра. Изкарваме чудесно в селската къща, правим разходка до някакъв водопад и виждаме от високото швейцарско село. Тук нещата са спретнати, оформени, подредени — няма я онази лека немарливост и отвореност на средиземноморието. На следващия ден потеглям за Париж.

2005 г.

На екскурзия съм и се вълнувам страшно много, защото цели 12 години са минали от момента, в който казах „сбогом“ на Ница. От имейлите с К. не научавам какво се е случило нито с града, нито с хората му.

След Верона се отправяме към Монако.

Днес е рождения ми ден, всички влизаме да пробваме късмета си на машинките. Спечелвам набързо 50 евро /на кьоравото пиле господ му помага/, осребрявам ги, розови бабички с памперси ме аплодират. Бабетата в казината носят памперси, за да не изтърват печалбата докато са в тоалетната. Това дава особен „привкус“ на големите игрални зали. Веднага след този звезден момент отивам да разгледам отвсякъде казиното, което преди години зърнах за минутки. От задната страна виждам паметна плоча, на която пише, че през 50-те години на 20 век тук балетният майстор Дягилев е представил трупата си на път за Франция. Никой от екскурзиантите не се впечатлява от този факт. Някой си Дягилев! Аз пък обичах балета и знаех доста неща за големите звезди. Дягилев за съжаление е „превъртял“ след едно представление, по-точно след един скок, когато според него душата му се отделила от тялото. Тогава престанал да танцува… В Монако научаваме вестта за смъртта на Папа Йоан Павел II. Около катедралата има суматоха, но както се оказва — има молебен за принц Рение, който в близките дни също щеше да си замине. С едно девойче от френската гимназия се сдружаваме и тръгваме на самостоятелна експедиция. Гледаме през телескоп, пием кафе срещу двореца, обикаляме ботаническата градина /кактусите сега не ми изглеждат толкова огромни/, говорим си за Грималди — набеденият да е основател на княжеството престъпник, укрил се в манастир заради неплатени данъци; говорим за Монако — гръцка колония и то на кого? — на фокейските гърци.

В късния следобед пристигаме в Ница

и сърцето ми е готово да изскочи. Градът е с парализирано движение заради колосални ремонти и строителство на тунели, пътища и пр. Още в Монако забелязвам, че традиционните магребци, които някога обслужваха магазинчетата за сувенири, сега са заменени с руски девойки. Рускинчетата говорят по пет езика и въртят бизнес с усмивка. Това, което виждам в Ница обаче, надминава всичките ми очаквания — толкова често се чува руска реч, че се замисляш къде си.

Организирам малка група, която любезно каня за почерпка в Стария град, в заведението на Е. Нося специално подложка от бира от онова време и картичка на заведението, надписана от Е. собственоръчно. Преди години, по време на рецесията през 90-те, тя се премести в Авиньон. Оттогава си загубихме дирите.

Старият град е „осеян“ с евтини китайски ресторанти; по малките улички се търкалян надрусани младежи; намирисва на урина… Добираме се до Бар „Иде Ал“. Заведението е реформирано, има втори етаж. Места няма и понечваме да си тръгнем, когато забелязвам, че на бара май стоят някои от местните махленци, разпознавам ги по огромното куче. Посбръчкани, поостарели…

Събирам кураж и отивам на бара. Изваждам картичката на заведението отпреди 12 години, показвам я и питам дали знаят нещо за Е. „Ти да не си тази от България, дето беше в клиниката?“ — питат ме, надпреварват се да пипнат картичката, двама се просълзяват и я целуват — това е младостта им. „Ти! Ти пазиш това толкова години! Абе… ти знаеш ли какво си направила, бе! Това е златното време на Стария град…“ На мен също ми идва да ревна, но понечвам да си тръгна като казвам: „Няма места, ще отидем другаде.“ „Как да няма места, бе, сега ще има.“ Запретват се и намират три стола, които разполагат около масичка пред заведението. Ние сядаме, те стоят прави около нас. Поръчвам бира за всички, после по още една. И без друго бях подготвила бюджет за рождения ден, пък и нали спечелих в Монако!

Махленците не са на себе си от радост, пожелават ми всичко най-хубаво, говорим си за онези години. Момичетата от компанията разбират, че преживявам важен момент и деликатно започват да разговарят помежду си. Емоциите са много, но темите бързо се изчерпват. Никой не е щастлив по следите на собственото си минало. Всичко е променено, в един момент решавам да си вървим.

В полунощ сме в хотела — близо до гарата. Не мога да заспя, мисля си за утрешната среща с К. На сутринта той идва рано в хотела, сам е, съпругата му спи след нощното бдение за Папата в Симие. Имаме само 30 минути да си кажем всичко — нося му негови публикации на български език, моите книги. Той ми е гуруто в професията, той ме научи на толкова много… Запъваме се и не довършваме нито една тема докрай. Не смея да питам за родителите му, нито дали има дете. Разпитва ме къде съм пътувала през тези години, искрено се радва, че съм добре, че съм си стъпила на краката, признава ми, че навремето, без да иска видял печат с мизерните ми франкове на последната страница на паспорта ми, докато ме регистрирал в студентската резиденция…

Клаксонът на автобуса е за мен. Разделяме се за пореден път и ми е мъчно.

Следваща спирка в Кан — остават ни на свобода пред алеята на славата. Аз се заковавам на една пейка и започвам да снимам цветя — циклами и другите, на които така и не научих имената, и да си преглъщам сълзите…

На връщане от Испания

спираме в Ним — градът със символ крокодили

и с огромна римска арена. Платани. Мирише на Прованс — лавандула в торбички, картички с щурци. Крокодилите символизират Ним, защото римският император е подарил мястото на войниците, победили Египет. Преминаваме през Ривиерата, малка разходка по Промнад-де-з-Англе в Ница, после спираме чак пред казиното в Сан Ремо. Тъмно е, пусто е, с новата ми приятелка от френската гимназия скитаме по пустите улички и тя иска да й разказвам за Франция, каквато я познавам.
Автор: Росица Якимова
Други разкази свързани с Лазурен бряг – на картата:


Лазурен бряг


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


13 коментара

13 коментара to “Лазурният бряг, Прованс и Лион”

  1. Stela каза:

    Bisous 🙂

  2. Rositsa каза:

    Stela, ако си някъде по тези земи, разказвай как е!
    Biz

  3. Stela каза:

    Росица, точно сега бих искала да съм там, за да ти разказвам…
    С удоволствие съм ти задължена за това прекрасно преживяване-
    „бидейки тук, да съм там“ чрез текста ти.
    Не съм. Нито съм била. И не знам френски 🙂
    „Bisous“ за пръв път видях в писмо до мен от тунизийски преводач преди години. Така и не получих буквалния превод, за който помолих приятели- само „превод“ на експресията. Казаха- достатъчно е. Оттогава винаги чета/чувам/(рядко)казвам тази дума именно в екпресивния превод.

    „Bisous“ за секунди смени клавиатурния режим на машинката ми и се изписа тук, когато поисках да ти благодаря. Зная, че не е дума за благодарност. Но някакси знаех и, че ще усетиш и благодарността. Оставих спонтанно „изписалото се“, без да помисля, че би могло да подведе някого…

    Точно днес попаднах на коментар на човек от Ница относно хотел Негреску в тема за погрешните концепции на туристите за различни държави/забележителности. Мнозина правели връзка между статуята на Майлс Дейвис и името на хотела и считали, че отразяват (цитирам) „почитане на робството“. Надявам се нямаш против да оставя тук онова, което ми пратиха в тази връзка http://farm4.static.flickr.com/3068/2949315645_ae7fc90877.jpg

  4. Ира каза:

    Голямо удоволстие е да се четат текстовете ви, Росица.
    Продължавайте да пътешествате така красиво!

  5. rositsa каза:

    Stela, благодаря за отзивите. Много хубаво, че пускаш линк към историята на Негреско. Точно така е – много хора правят връзка между Майлс Дейвис и името на хотела, но истината е друга. Имам много истории за румънеца Негреско и екипа, който си е събрал, за да осъществи своя замисъл. Хубав въпрос за Ники Кънчевото предаване:-)) Що се отнася до bisоus /бизу/, означава „целувки“. Bise /биз/ или Biz, както го пишат сега в SMS „литературата“, е същото, но в ед.ч. Това е приятелската целувка по бузата, челото или ръката, с която хората се поздравяват при среща или раздяла. Различава се от интимната целувка по устните, т.е. е напълно социално приемливо да се употребява и между хора, които не са много близки, но все пак се познават.

    Ира, благодаря за твоите отзиви също. Надявам се и със следващите текстове да ти доставя удоволствие.

  6. rositsa каза:

    Още едно уточнение за статуята на Майлс Дейвис! Понеже това триметрово чудо не се забравя лесно, пренесла съм впечатленията си от по-късни години към първото си посещение в Ница. Статуята е значително по-късен факт, извинявам се за грешката във фактологията. За компенсация предлагам кратък текст /за съжаление на английски ез./ с историята на паметника: Outside the hotel’s main entrance you’ll find a super, three metres tall statue of Miles Davis. This beautiful work of art, made from polyurethane foam and resin inlaid with coloured glass and mirrors, was created by the French-American artist Niki de Saint Phalle in 1999 and later displayed in the „Exposition Niki de Saint Phalle – Rétrospective“ held in 2002 in Nice. While some of her creations were on show inside the Musée d’Art Moderne et d’Art Contemporain, her larger pieces where displayed on Quai des Etats-Unis.

    Материалът е от Alice Barker.

  7. Stela каза:

    Росица, линкът бе точно за теб… (имам леко изкривени начини за изразяване на благодарност). Без твоя пътепис, едва ли бих схванала кое е погрешното в концепцията 🙂
    Но пътеписите ти влюбват не само с познавателната си стойност. Ти си красив човек…
    ***
    Biz винаги съм свързвала с bizarre 🙂
    ***
    … И въобще няма да ти кажа, че с нетърпение и неведнъж бих изчела историите ти и за Негреску, и за каквото/когото и да е.
    Бъди добре 🙂

  8. Rositsa каза:

    Благодаря ти, Стела!

  9. […] място, където съм яла подобно нещо е Ница (историческите и кулинарните подробности са тук). Емо коментира изненадата […]

  10. zina ilieva каза:

    искам да се върна в Ница!безнадеждно съм влюбена в тоя град!

  11. Емилия Попова каза:

    Роси, толкова съм разтърсена от разказа ти, че просто не знам какви ли глупости ще надрънкам сега? Първо, направо се вживях в твоята роля. Като на мен да ми се е случило, като аз да съм живяла там, като аз да съм се срещала с всички тези хора.
    Тако ненатруфиено, истински разказваш , че за миг се пренесох там.
    В младите ми години , ни учеха, ча за да имаме представи, трябва да имаме възприятия.
    Аз имах късметя преди една година да се прошетам за един ден през Монако и Монте Карло.
    и да прекарам ден и едно нощ в Ница. Като четях пътеписа ти, имах чувството, че аз съм го писала, като си признавам, че не съм видяла толкова много от забележителните обекти, нито съм играла в Казино Монте Карло.Но пък съм се ражхождала по уличките на стария град Ница и по Пазара на цветята, но когато вече нямаше търговци, но пък имаше едно до друго много заведения, с масички изнесени на площада, където хората и късно вечерта си пиеха вино. Имаше само едно място , на което чавек можеше да хапне нещо и то беше шумен и натъпкат с хора американски пица бар, където, признавам си, съм яла най-вкусната пица на света.
    Всъщност купувала съм си сувенири в полунощ от онези магазинчета, не помня на какъв език съм се справяля /не говоря френски/, но това с рускоговорящите търговци, го видях и в други европейски градове. Играта на „Тука има-тука нема“ видях как я играе един сърбин на Кертнер Щрасе във Виена, даже го снимах папарашки, ама не видях как се изпари, когато към мястото, явно по сигнал на някого, се бяха отправили двойка полицаи. Системата за известяване е безпогрешна. „Сиромах човек, жив дявол“.
    много се разприсказвах, а исках само да кажа, че по начина по който разказваш, по нещата на които обръщаш внимание, те считам за „сродна душа“, ако това не те обижда.

  12. Росица каза:

    Емилия, мога само да се радвам, че сме били на сходна вълна в Ница и въобще из Лазурния бряг! Да, времената са динамични, много неща се промениха и продължават да се променят в стара Ница, но това място ще си остане прекрасно по свой начин.
    С нови търсения и идеи ще се върна там през септември, ако е здраве и живот!
    Поздрави и благодаря за топлия ти коментар!

  13. Емилия Попова каза:

    Роси, много благодаря за вниманието.
    Аз, краткия престой в Ница, го свързвам с обикалянето по всички аптеки, които можах да намеря в трескавото търсене на едно лекарство, името на което носех записано на листче. Моя много близка приятелка, лекарка от Бургас, беше много болна и това лекарство, което беше произвеждано във Франция, а в България не внасяно, беше от изключителна важност за нея. Щях да дам всичките си джобни пари, за да купя колкото може повече опаковки, само ако можех да го намеря. Докато другите се разхождаха по приятните за разходки места, аз трескаво тичах от аптека на аптека. Обиколих всичките и накрая намерих една, в която първо ми поискаха рецепта, а аз нямах, но то беше от лекарствата, които се продават без рецепта. Разказвах надълго и нашироко, че това е необходимо за лекарка, в извънредно тежко състояние. Казаха, е щом е за лекар, ще ви го доставим. Могли били да ми осигурят десетина опаковки, но трябвало да отида отново в същата аптека на другия ден следобяд, защото трябвало да го доставят от склад.
    Усетих, че нещо ме мотаят и ми създават допълнителни затруднения, като на момъка от народните приказки, който трябвало да мине девет планини и от десетата, да донесе жива вода.
    Обяснявах, че няма как това да стане, защото утре сутрин трябва да напусна хотела и да отпътувам с групата към Италия, което беше истината. Аптекарят вдигна рамене, с други дуви, нищо повече не мога да направя, така не успях по никакъв начин да взема дори и една опаковка. Приятелката ми почина две седмици след това, а аз все още живея с чувство на вина, че не успях макар и с малко, да помогна.
    Роси, ще се радвам да прочета всичко, което напишеш. Все едно кога и все едно откъде.

Leave a Reply


Switch to mobile version