мар. 17 2008

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 1)

Започваме разказ за една почивка в Египет. Приятно четене:

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет

(част 1)

Макар и със закъснение, май му дойде времето да разкажа и за най-хубавата ми екскурзия от това лято — септемврийската ни

почивка в курорта Хургада в Египет

Заминахме през последния уикенд на септември с много добра промоционална оферта на Алфатур или TezTour (така се казва руската компания, която реално организира почивката — българските фирми са само посредници). Смея да твърдя, че туроператора ни си беше свършил работата прилично — не беше идеалното обслужване, но и няма от какво да се оплача — ако е имало проблеми, не се е дължало на тях. В общи линии за 7 нощувки в 4 звездния Alf Leila Wa Leila — Hotel & Fantasia на шведска маса със самолетния билет + прилежащите му такси и виза и екскурзия с нощувка в Кайро с посещение на музея и пирамидите излезе горе-долу 450 евро на калпак (това ако не броим допълнителните разходи за джобни и подаръци).

Излетяхме от летище София с чартърен полет директно за Хургада,

като целият самолет беше пълен само с български туристи, отиващи в курорта — това си е плюс, най-малкото защото е слабо вероятно да има терористи примерно. Нещо, което ми направи силно впечатление в самолета — обслужването по време на полета, в сравнение с от преди години, е меко казано смешно — сервират ти чаша вода и някакво дребно сладко купено нещо, като стюардесите бяха съвсем зелени и постоянно изпускаха нещо, разливаха, събаряха, бутаха се и им отнемаше по час и половина, за да минат от носа до опашката.

След 3 часов полет се приземихме успешно в Хургада, което се намира на брега на Червено море, под Синайския полуостров, 600 км. южно от Кайро. Оттам с автобусче ни взеха от летището, след като всички върло се нахвърлиха на плашещо евтините цигари — 3 долара на стек и ни заразкарваха по хотелите (тъй като от нашия хотел бяхме 20 човека — имаше българи за поне десетина хотела по крайбрежието на Хургада).

Alf Leila Wa Leila или на български — „1001“, като едноименните арабски приказки, беше най-красивият като екстериор хотел в района (сами ще го видите по снимките). Цялата архитектура имитираше стар източен дворец, с витите куполи и многото цветове и флорални орнаменти отвън, а вътре — всички мебели бяха със старинна и масивна визия, напомняща за английска аристокрация, примесена с арабската култура. Още с влизането в хотела обаче, пролича източната култура на местните — на рецепцията обслужващият започна да се пазари и ни предложи срещу 10$ (те имат местна валута, която наричат паундове, но реално всички боравят с долари) да ни настани в по-голям апартамент. За щастие на нас ни провървя и наистина бяхме в огромен апартамент, в сравнение с други хора от групата, които са си платили, но са ги настанили в малки стаи — се ла ви:) Веднага след като се настанихме се насочихме към ресторанта, за да вечеряме, което не беше никак лесна задача, тъй като целият хотелски комплекс представлява невероятна плетеница на два етажа, която спокойно може да се сравни с лабиринтите на Минотавара. Някои хора дори след седмица, прекарана в хотела, не можеха да се ориентират кое къде е, а аз за себе си съм убеден, че е имало места в хотела, които така и не съм видял и открил.

Но… да се върнем към ресторанта,

които всъщност бяха няколко, или по-точно към кухнята. Въпреки че се имам за добро прасе, което не е претенциозно към вида и формата на храната и съм гастроном, който изпитва истинско удоволствие от яденето, смея да твърдя, че кухнята им е… извратена и не особено вкусна.

Всъщност на шведска маса дори успях да отслабна, точно защото не можех да си подбера ястие, което наистина да ми е вкусно. Всичко е блудкаво, с едни изострени и крайни вкусови качества, варени, печени… и едни ужасни сосове от нахут и други подобни. Е, имаха вкусни тестени изделия, но те не могат да компенсират липсата на добри салати и основни ястия. Е, не ме разбирайте, че са само гадости — просто може да бъде далеч по-вкусно… може и табелката Chicken да означава пиле, а не гълъб, което е местен деликатес. Печените им меса са прегорели и жилави, оризът и зеленчуците им са безвкусни (като турски зеленчук, който пазарува от борсата — тоест красиви, но не и вкусни!)… виж, за десертите бих се замислил, защото по традиция източните страни правят вкусотии по отношение на десерта. Иначе ресторантите бяха големи, с приличен избор на всякакви ястия, но пък безалкохолните им… бляк… каркаде и това е! Всичко останало беше гадно пепси, ужасно тръпчиво вино, силен и спиртен алкохол… да не говорим, че разтворимите напитки ги правеха с чешмяна вода, която е морска дестилирана… тоест — питейна е, но е соленичка. Това е като цяло за храната… по улиците на градовете им почти не видях лафки, в които да продават сандвичи, дюнери или друго за хапване на крак.

Хотелът ни не беше на първа линия на плажа, но пък имахме правото да ходим на плажа на един хотел, който е от същата верига. Е, на практика време за плаж не ни остана, защото наблягахме на екскурзиите, а пък и хотелът ни имаше достатъчно хубави басейни. Само един ден изкарахме на плажа и аз за една бройка да се одавя. Иначе пясъкът и морето им не струват… водата е по-солена от приемливото, мръсничка е, а пясъкът е или едър, или пепеляв…

Както казах, екскурзиите бяха най-ценното в Египет

Първата екскурзия, на която тръгнахме, беше до


Луксор и Долината на царете

Тук е момента да обясна за положението в страната, тъй като има неща, които никой не ни беше обяснил предварително. Египет е под военен режим от 1986г. когато е бил убит техният цар. От тогава е нещо средно между измислен социализъм и диктатура. Военните са навсякъде по улиците, междуградските пътища са собственост на армията и за да пътуваш от точка А до точка Б трябва да искаш разрешение от военните и да им платиш рента. Като цяло престъпност няма, но хората живеят невероятно мизерно и подтиснато. Всичките им квартали и градове наподобяват квартал Факултета и то в хубавите му райони. Колите са стари, очукани, без стъкла, без фарове — тук се сещам за едно от нещата, които тотално ме разбиха — нощем карат без фарове! Абсолютен мрак, на сред пустинята и карат без фарове… евентуално на габарити, но това в редки случаи. Както каза един шофьор на такси, след като го попитах: „Why?“ — „Oooh, sir, it’s a big problem! Very big problem!“ и самият той продължи да кара на тъмно. Хората са облечени в дрипави дрехи или чаршафи… бедност, неграмотност и наглост в крайни степени… защото, ако сте били в Турция и си мислите, че там продавачите са нагли, просто не сте ходили в Египет. Тук не можеш да минеш 100 метра, без някой да те набута почти насила в магазина си. Започва един пазарлък, всичко е без цени, всеки ти говори на псевдо-руски, псевдо-английски и се опитва да ти обещае от пиле в мляко, продавайки боклуци с качествена характеристика равна на Илиенци и Битака. Постоянно около теб тичат дрипави дечица, които ти пробутва боклучави сувенири, викайки след теб: „One dolar! One dolar!“. Тази реплика така ни се запечата в умовете, че на връщане към България цялата групичка се базикахме с това. Един от най-невероятните трикове беше когато продавач от магазин за папируси ни подари малки закладки за книги от папирус, на които ни написа на арабски имената и ни ги сложи в джобожете. След това останалите на пазара ни знаеха имената, защото бяхме като с баджове. До самия град Хургада отидохме само веднъж, на втория ден и ни достраша да повторим… по разказаното сами можете да се сетите защо! Магазините — бит пазар, хората — страшни, мръсни и неграмотни… улиците — тъмни, пренаселени и тъпкани с тъмни коли, каращи като безумни и навсякъде таксиметрови коли, които те гонят и подсвиркват. Пък и стоките им бяха еднакви във всеки магазин — памучни дрехи, без марка, без нищо… наргилета, дрънкулки и каменни сувенири, които всъщност не са от камък, а от гипс със смола.
Но… стигнахме до

екскурзията до Луксор

Това с военния режим го разказах, защото автобусите, които тръгват с туристи по някаква дестинация, първо се събират на едни паркинги, откъдето с военен конвой всички заедно тръгват в точно уречен час и пътуват със строго регламентиран от военните график.

До Луксор се движихме колона от близо 100 автобуса — сами с представяйте за какво иде реч… и пътят е само наш, защото е отцепен от армията. Пътувахме първо през пустинята, която в този край на Африка е каменна, а не пясъчна, а после карахме покрай Нил. Реално от 80 милиона население на Египет, 98% живеят по брега на морето или Нил и се изхранват по примитивен начин от стотици години насам. Селата са от недостроени къщи, за да не плащат данъци, хората гледат с един празен поглед и както каза екскурзоводът ни: „Те се раждат мизерно и бедно… знаят, че предците им са живяли така, те ще живеят така… и децата им също… и се примиряват със съдбата си!“.

По пътя ни разказваха постоянно от митологията на египтяните, но е толкова дълга и безумна, че ще спестя разкази по темата. Аз лично запомних само, че според тях светът го е създал един бог, на който му било скучно и започнал да твори живот чрез мастурбация. Оттам нататък, без значение за добро или за лошо, за живи или мъртви, всичко се базира на секс! Стигайки до Луксор минахме по един мост над Нил, тъй като едно време са смятали, че източният бряг е земя на живите, а западният — на мъртвите и именно там бяха гробниците на царете.

Гробниците ще ги видите по снимките. Това, което научих там е, че всичко е било разграбено още от времето на самите египтяни, противно на очакването ми, че иманярите са модерна професия. Камъни, камъни, камъни и навсякъде всичко е обвито в мистерия, като постоянно се питаш: „Ама как са го направили?!“. Тунелът на гробницата в диагонал е 3 метра горе-долу, а вътре има гранитен блок, докаран от 500 км на юг от Луксор, който е 5 на 5 метра. Стените целите са в йероглифи с невероятно ярки и наситени цветове, които са се запазили 5000 години, а през последните 50 години са почти изцяло унищожени. Египет няма политика за опазване на историческите паметници — всеки влиза, драска, чупи, рони, краде… ужас! Взимат ти парите, пък ти прави каквото щеш! При все, че там е 1/3 от историята на човечеството… а те са я оставили на произвола на съдбата. За пример ще кажа, че преди години са решили да правят най-големият язовир в Африка, като построят язовирна стена на пътя на Нил (която са я строили българи с руски пари)… и започвайки строежа се оказва, че трябва да потопят един от най-красивите дворци, издълбан в скалите — храм на Рамзес 2. Съответно на никой не му трепва нищо и започват… тогава ЮНЕСКО са направили най-скъпата си кампания, изрязвайки целият храм от скалите и са го преместили на 100 км оттам.

Така, след Долината на царете минахме през една алабастрова фабрика. Това е работилница за сувенири от мрамор, като майсторите в тях са бившите иманяри и живеят точно под гробниците, за да могат лесно да си взимат каквото им трябва. Сега обаче са започнали да ги изселват и само туризмът все още ги крепи, за да стоят там. След фабриката продължихме към храма на единствената жена фараон — Хатчипсу или както се пише там. Той е построен в скалите и в момента е изцяло реставриран. Оттам продължихме покрай колосите на Мемнон (за да не правя линкове към галерията със снимки, просто имайте предвид, че там всичко върви хронологично и лесно ще разберете кое какво е), които са две статуи на богове, направени от кварцит. Уникалното при тях е, че кварцът в тях, при промяната в температурата издава зловещ звук като от крясък.

С това приключи пустинната ни обиколка от екскурзията до Луксор. Оттам нататък ни повозиха с корабче по Нил, а на брега хапнахме в един ресторант. Последва последната част от тура — посещение на Карнакския храм, който е най-големият религиозен храм в целия свят. Ако някой е ходил в катедралата Св. Петър в Рим… е това е поне 3—4 пъти по-голямо, а е строено преди хиляди години. Невероятно красиво и внушително… определено няма човек, който да не се впечатли при вида му. Тъжното е само, че след откриването му всяка държата си е чопнала по нещо — французите са откраднали единият от двата обелиска и сега стои на площад Конкорд в Париж, англичаните взели друго, немците трето и т. н. Оттам, след залез слънце, което е към 17 часа, когато рязко и неочаквано става тъмно, тръгнахме обратно към хотела ни.

Дотук, между другото, са снимките от първата галерия от Египет — ако ги разглеждате, ще проследите визуално разказаното по-горе. Продължението на историята ще разкажа по-нататък, за да не стане много информация на куп. Пълната галерия със снимки можете да видите тук. Разделени са на 3 заради ограничение на Пикасата за броя, тъй като общо са над 700 снимки.

На кратко за оставащото — ще разкажа за представлението Звук и светлина, което правеха в хотела, както и за арабските нощи и шоуто, което изнасяха, с коне, дервиши (има качено видео с танца им) и прочие; ще разкажа и за екскурзията до бедуинско село, с каране на бъгите и джипове; ще разкажа и за последната ни екскурзия, която беше в Кайро и за пирамидите.

Продължението:

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 2)>>>

Автор: Стилиян
Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 1)”

  1. stilyancho каза:

    Стилияне,ама вярно ли си щял да се „одавиш“?:)))

  2. Стойчо каза:

    айде сега не се втелявай, моля

  3. Stela каза:

    Един от малкото пътеписи за Египет, които не са (ми) скучни, за което благодаря на автора.

    Днес двама приятели заминаха на същата екскурзия на honey moon (е, ОК, week) и съжалявам, че чак сега видях пътеписа ти- до последно се чудеха кои екскурзии да изберат. Аз не им бях никакси полезна, защото ме мамят единствено посещения на затворените за посещение пирамиди (никой не се е залетял да ме кани там) и с джип в пустинята, ама не в екскурзионна група, което пък нямам позициите и парите да си осигуря (не е ясно дали бих имала шанс дори да ги имах)

    Обаче да ти измрънкам и аз, както (надникнах) ти обичаш
    Обърнах внимание на забележката ти за сравнителната ти база. Не е тя същественото. Същественото помоему е да сравняваш, без сравнението ти да стига до оценъчност и етикиране. Разликата е фина като тихоокеанския пясък (по местата, където ти си бил). Пясъкът там груб, щото знаем и какво е фин пясък. ОК, ама за някой с пети като кирпич разликата ще е само визуална, не и тактилна. Мойте пък нежни, но всепрегръщащи пети намират на какво да се радват и при фин, и при груб пясък, и при откровен нащърбен камънак. //
    Не казвам това от позицията на някой, който винаги се справя с това, напротив.
    И посоката ми не са консистенцията на пясъка, степента на безвкусие на ястията, нечии (странни и за мен) представи за това що е „свежа салата“, нивото на обслужване и прочие. Пясъчето и петичките ползвах само за примерче.
    Посоката на мрънкането ми са коментарите за хората и начина им на живот.
    Не ми се струва правилно твърдението, че се „примиряват“. Не зная с колко египтяни и от кои прослойки си разговарял. Аз съм говорила с хора от обикновени работници до … (много „горе“, почти „най-„). С някои съм общувала далеч извън рамките на един разговор или разговор ограничен в ден-дни-месец.
    Хората, живеещи мизерно според нашите представи, в повечето случаи нямат съзнание за това като за мизерен живот. Не им е присъща нашата аналитичност и склонност към обобщения. Те биха ти казали, че е „трудно“ и биха изброили факти. Но не биха ги обединили/свързали, не биха обобщавали, не биха правили изводи. Няма такова нещо като „примирили се с това“ в тяхното съзнание- това е чисто наше си виждане.
    Опитай да ги насочиш към обобщаване или извод, дори за неща, които са им по-познати отколкото на тебе, и ще имаш срещу себе си блокирали физиономии.

    Хората не са подтиснати- изглеждат ни подтиснати на нас, защото/когато „мерим с нашата мярка“. Пак с моята си мярка- изумявали са ме комбинацията от побъркваща (ме) свенливост и една такава спонтанна „безсрамност“, арогантност и липса на такт. Те виждаха у мен същите неща, но с обърната пропорция.
    За един от туристическата агенция бе съвсем естествено и нормално да ме открие в ресторанта на хотела и да мрънне „Защо те няма в стаята ти, знаеш ли колко чаках“ (!?!?!?- пунктуация на престорената ми свенливост и непресторените ми гняв и изумление), и да ми обясни, че от рецепция просто му дали ключ за стаята ми, когато ме потърсил и той !просто влязъл там да ме чака. Не, нямахме уговорка да идва, нито пък съм му давала поводи. Но това- според моите си представи. Пак за същият бе кръвна обида неконтролираният ми смях в отговор на реплика „Тук е прието и въпрос на добро възпитание да казваме и на най-грозната жена, че е много красива. Ти си много красива… “ Пак за същият бе явно напълно естествено да ми праща СМС-и на арабски след година (всъщност миналата седмица), без да е имало комуникация междувременно, и да пита на лош, но достатъчно императивен английски- „Ти кога пак се връщаш в Египет!!!“, сякаш живея там и съм се нещо запиляла, сякаш нещо уговорка имаме, или сякаш ми е някакъв опекун, а не просто представител на местната, която ми направи визата и летищните трансфери.
    [за протокола- двата текста на арабски не са преведени- пратих снимка на екранчето в Мароко- да ми ги преведат тамошните девойки…- те имат чувство за хумор, такт и нюанс]
    Ясно е какви изводи би си направил всеки, който не е наясно поне малко с местните „мерки“. Не искам и да си помислям моето „нормално като за мене си“ поведение и отношение как ли пък се чете от тяхна страна.

    Дано ме разбереш както на мен ми се иска 🙂 Самата аз съм неспособна да описвам факти, без те да са по-скоро добавка към личното ми светоусещане и предразсъдъци.
    И всъщност харесвам именно много-субективните пътеписи. Стига субективността да не се прилага като матрица и на читателя да се дава възможност да види само онова, което е преминало през нея.
    Конкретно за твоя пътепис- иска ми се например наред с твоето виждане за мизерията да прочета и какво са ти казали лично на теб самите хора, които ти си видял като живеещи в и примирили се с мизерията.
    🙂 Не ми се връзвай много- имам безсрамно много желания и проклет уклон към continuous improvement. Ако пътеписа ти не ми беше харесал, нямаше да имам никакъв хъс да се изливам макар и мрънкащо и досаждащо.
    Пожелавам да отидеш… където щеш. И пак да пишеш. Ще чета с радост.
    А typos-коментари и мрънкане мога и тихичко и непублично, ако пречат някому 🙂
    Happy travels

    ~~~
    Стойчо, `ми извинявай, аз в такъв случай като стадо телета… кат` не ме бива за друго

  4. Стойчо каза:

    Що? Няма проблем:-) Знаеш, че винаги се радвам да те чуя (прочета):-)

Leave a Reply