май 13 2014

Южна Африка – очаквай неочакваното (1): Йоханесбург

Published by at 9:00 under Иван Иванов,ЮАР

Започваме една обиколка из Южна Африка. Наш водач ще бъде Иван, а като за начало трябва да кацнем в Йоханесбург. Приятно четене:

Южна Африка

Очаквай неочакваното

част първа

Йоханесбург 

Полетът, от Ханой до Йоханесбург, ни отне цяла вечност. В последния момент, точно преди прекачването ни от Хонконг, си проверихме мейла и това ни спаси от логистичен африкански кошмар. На няколко пъти ни се случваше да получим промяна на програмата от местната туристическа компания, затова очаквахме всичко от тях, и имаше защо. В типичен техен стил, просто ни осведомиха за новия план, един ден преди пристигането ни. Определено щеше да е интересно, ако не бяхме проверили. Изненадите продължиха с пълна сила, когато трябваше да си набавим долари, за плащане на последната вноска за планираното сафари, тъй като не приемаха местните „хартийки“. Ние хубаво изтеглихме от банкоматите местна валута, но не можело да си купим долари без бордна карта за излизане от страната. Чудесно, но такава нямаше как да им покажем, защото плана беше да излезем от ЮАР по суша. След известен пазарлък и показване на всички принтирани документи, като доказателство за какво ни трябват парите, успяхме да сменим, но не цялата сума. Не очаквахме подобни „венецуелски“ валутни лупинги в ЮАР, но бързо си научихме урока – очаквай неочакваното. 🙂

Удачно е първо да споменем какво искахме да видим от Африка и защо точно избраните държави попадаха в нашия план. Определено предпочитахме

да разгледаме „Черна“ Африка,

пред северната част на континента. Всичко, под естествената разделителна линия на Сахара, будеше интерес за нас. Оставаше да изберем между няколко варианта, включващи различни комбинации от маршрути през всички държави в региона. Спряхме се на варианта от ЮАР до Кения през Зимбабве, Ботсвана, Замбия, Малави и Танзания. Решихме, че това е един от най-разнообразните маршрути.

Камионите, с които щяхме да пътуваме, бяха специално пригодени и проектирани за тежкия африкански терен. Имаха всичко, което ти е небходимо – сравнително удобни седалки, резервоар с вода, всякакъв вид посуда, хранителни запаси, палатки, подпалки и резервни части. Туристите в камионите се разделят на няколко групи, които се въртяха, за да може всеки да помага с каквото може в общата работа. Единствено групичката от „яки момчета“ не се сменяше, защото тяхната работа бе да вдигат и пренареждат всичко при всяко спиране. За нас беше един вид екзотика, но подобни машини кръстосват този континент поне от 30 години. Западната туристическа индустрия е основния им пазар, като на него оперират 5-6 големи фирми. Имаше хора от групата, на които родителите им бяха пътували с подобни камиони, докато са били на тяхната възраст. За съжаление, в България подобно пътуване винаги си е било екзотика и ще продължава да бъде.

 Южна Африка Южна Африка Южна Африка

Шон, човекът от хостела, който дойде да ни посрещне, се оказа голям пич – беше местен и ни разказа доста за страната. Трябваше да пътува с нас по половината маршрут, заедно с жена си, за да видят как точно работи компанията и как трябва да протичат сафаритата. Бяха работили за подобна компания и като нови в нашата, трябваше да направят един обучителен курс заедно с нашия гайд. По принцип, в тази компания винаги пътуваха трима човека персонал- шофьор, готвач и гайд. В нашия случай щяха да са петима, при наличието на девет туриста, което си беше чисто разхищение на ресурси. Конкуренцията в сектора караше някои от компаниите да минават с двама души персонал, но имаше и само с един. Честно казано, подобен варинат е много рискован, защото трябваше всеки да готви от групата, а повечето туристи бяха невръстни разглезени тийнейджъри. При нас имаше няколко симпатяги от Англия и Австралия, които не бяха мили чинии през живота си, камо ли да си направят нещо за ядене. 🙂

Шон се беше сблъсквал с

всякакви туристи и предразсъдъци за Африка,

затова реши да ни каже неговата гледна точка по темата. Както и се очакваше, повечето неща, които бяхме чували за ЮАР са преувеличени, но все пак не е лошо да си имаш едно на ум. Градски транспорт почти няма и може да ти отнеме около 5-6 часа да пристигнеш от една точка на града до друга, ако решиш да се възползваш от услугите му. Имат нещо като нашите градски маршрутки, които спират при определена комбинация от ръчни знаци, и само ако шофьора прецени да спре, или ако изобщо има свободно място. Човекът, който ги спира трябва да посочи с пръсти кой номер чака и съответно посоката, в която иска да пътува. Имахме възможност да наблюдаваме този феномен на няколко пъти и всеки път имаш чувството, че ръкомахат по един и същи начин, но то изобщо не беше така. Шон ни каза, че той така и не е успял да разбере системата им, което може би се дължеше на факта, че е бял и не му се е налагало да ги ползва. 🙂

Първото впечатление от

Йоханесбург

е за натоварен трафик, но това можеше да се очаква за град с население около 6 млн. души. За да се движиш в града ти трябваше кола, иначе ще ти излезе доста солено удоволствие, ако ползваш таксиметрови услуги. Инфраструктурата беше много добре организирана и се виждаше, че на много места продължаваха да работят и да я разширяват. Всички работници, които срещнахме по пътя, включително обслужващия персонал, бяха негри. Очевидно разделението на труда беше ясно обособено между различните етноси. Виждаха се и доста изпаднали безделници по пътя, които сновяха наоколо или висяха по светофарите. Имаше и такива с табелки, търсещи работа, дрехи или допълнителна помощ, гледка, която не се вижда навсякъде. Шон, очевидно, не се притесняваше от тях и не минаваше на червено, както бяхме чували, за да не стане жертва на обир на светофара. Въпреки това, на нашия въпрос отговори, че има квартали, където наистина трябва да се внимава и подобни кражби са честа практика. Минахме и през гета, и през лъскави квартали. И тук го имаше феномена най – бедния квартал да е разположен до най – богатия.

За расизма

каза, че го има и в двете посоки – както бели срещу черни, така и обратното, но не е по-различно от други държави. За Кейптаун обесняваше, че представлява държава в държавата и там всичко е коренно различно, по – сигурно и безопасно. Разказа ни, че Намибия е любимото му място, защото територията й е почти колкото на Южна Африка, но населението е само около 2 млн. жители, за разлика от 50-те млн. в ЮАР. Държавата била пуста на фона на останалите.

В ЮАР имат 11 официални езика и населението е толкова шарено и разнородно, че наред с африканските и европейски етноси са се омесили и азиатски. Индийците представляват голям процент от населението. Правителството се опитва да намали проблемите и строи къщи за бедните, които им отдава под наем за смешни пари. Резултатът е, че нещата са се подобрили през последните години, но все още напрежението се усеща между бели и черни, има я и вечната борба между богати и бедни.

Социалното напрежение няма и как да се избегне, при положение, че само белите ( десет процента от населението) плащат някакви данъци в тази държава, докато черните само искат повече привилегии и помощи. Емблематичен е примера с една от новите им магистрали, която по план трябвало да бъде платена, за да се изплати инвестицията. Явно правителството не си е направило добре сметката, защото след яростни протести от местното население се отказват от тази си идея. Дори и да има логика в това искане, все пак показва особена умона гласа и патология, която рано или късно ще рухне, особено след като свършат природните им ресурси.

Дори образованието и здравеопазването са програмирани за два различни свята. Ситуацията е същата като във Венецуела – ако си роден беден, не можеш да си позволиш добро образование и следователно ще си останеш беден, защото дори и да имаш потенциал, нямаш възможност да го развиеш. Същото е със здравеопазването, това което се предоставя без пари е на много ниско ниво, а платеното много малък процент от населението, могат да си го позволят.

 Йоханесбург, Южна Африка Йоханесбург, Южна Африка

Един от основните въпроси, които ни притесняваше в Африка, беше относно маларията

Бяхме прочели доста по въпроса, но най-интересната информация получихме тук на място. Доста се двуомяхме дали да си купуваме хапчета, или просто да се предпазваме от ухапвания. Местните гледат на нещата доста по-спокойно и практично. Те я карат по 3-4 пъти в живота си, като стандартен наш грип, като след първия път вече бързо различават симптомите. Според тях, всички смъртни случаи са защото хората са толкова бедни, че нямат възможност да се лекуват изобщо. Ако все пак се заразиш, при навременна реакция няма опастност от фатален край. Никой от тях не пие хапчета за превенция. Те от една страна не те предпазват на 100%, от друга са доста опасни, ако все пак те ухапи малариен комар, защото болеста може да се активира след месеци и ти изобщо няма да очакваш това, докато си в къщи на „сигурно“. Страничните ефекти е по-добре да не ги описваме, защото списъка е много дълъг. Всъщност може да се заразиш, само ако комара, който те ухапе е ухапал болен човек за последните 2-3 часа. Ако е минало повече време между ухапванията, вируса на маларията не може да оцелее в комара. Хубавото е, че бяхме в сухия период, при който риска от малария е още по-нисък. Оказа се, че бяхме единствените, които не пиеха хапчета от цялата група. Гледаха ни доста странно и не ни вярваха в началото, но приеха ,че сме явно сбъркани по темата. Все пак това не го пишеше в луксозните гайдове и социални мрежи, от което мислеха, че няма и друга гледна точка по въпроса. 🙂

12 Somerset Rd, Johannesburg 2094, South Africa

В хостела се запознахме с Бийон – гайда ни за следващите 12 дена, както и със Сабина – жената на Шон; и двамата бяха белгийци. Нямахме много време за опознавателни приказки, защото трябваше да потегляме към посолството на Малави. Имахме само два пълни дни, преди да отпътуваме. Наложи ни се да да пристигнем по-рано, за да имаме възможност да си извадим виза за Малави. Оказа се най-проблемното място от всички държави, които вече бяхме посетили.

За повечето африкански държави, визи се вадеха при преминаване на границите,

но Зимбабве и Малави, като най-бедните, бяха с по-специални изисквания.Да не говорим, че и визите им бяха безумно скъпи. Всъщност, най-скъпите които сме вадили. За Зимбабве, пращахме паспортите си до Виена, но не разполагахме с необходимото време за повторно изпращане до посолство на Малави. Разменихме си купища мейли с посолството им в Южна Африка, като често ни препращаха към по-висшестоящи да разрешат този иначе толкова „сложен“ проблем. 🙂 Накрая получихме писмено потвърждение, че ще ни издадат виза, стига да имаме поне 2 пълни дни в Йоханесбург.

Посрещнаха ни в една супер мизерна и миризлива чакалня, пълна с всякави екземпляри, които ни гледаха странно. Почакахме малко и накрая ни приеха в още по-долнопробна стая, където консулът се правеше на остроумен и не търпеше възражения за това, кога на нас ни е удобно да си вземем визата. Проблема беше, че повторното ни разкарване до посолството струваше пари, а ние вече нямахме. Шон се съгласи да се помотаме малко, за да изчакаме, докато си получим визите. Явно се смилиха над нас, при това без да им даваме подкуп, което по тези ширини си беше луд късмет. На тръгване, охраната на посолството ни обесняваше как трябва да се насладим на красотата на Малави и да не обръщаме внимание на общото мнение за държавата им. В този момент ми идеше да му тегля една майна, само до неговите бръщолевения ми беше. 🙂

На връщане към хостела, с Шон минахме да приберем две австралийки от летището. Групата ни се очертаваше да е доста разнородна, вече се бяхме запознали с двама от Нова Зеландия. Живееха в средата на Южния остров и се занимаваха с фермерство – изглеждаха доста грубовати и набити момчета. След като се прибрахме си побъбрихме на спокойствие с Бийон. Живееше тук от 7 години и каза, че определено Европа не е за него. Обесняваше как стандартно пътуват по 21 дни или повече, в зависимост от тура, и след това почиват по една седмица, в същия хостел, където бяхме отседнали в Йоханесбург. Варираха между храстите, както той наричаше сафарито и хостела. Разказваше, че по-често имат проблеми с пияни туристи, от колкото с животните в саваната.

Следващия ден прекарахме в хостела –

времето се използвше за почистване на камиона, за пазаруване на провизии и запознаване с групата помежду ни. Трябваше отново да свикваме със студа и липсата на отопление. Чудех се, ако тук ми е студено, при условие, че спим на закрито, какво ли ще е като спим в палатката – предстоеше да видим. Проблема беше в нашата екипировка- спалните ни чували не бяха подходящи за тези температури. От една страна нямахме място в багажа, от друга не очаквахме такива температури, но човек си плаща винаги за простотията и наивността.

Бийон обичаше организацията и всички трябваше да се настроим на тази вълна. Направихме списъка с дежурствата и ангажиментите за помагане на Инос (готвача ни) в кухнята, чистенето на камиона, натоварването и свалянето на багажа, палатките, масите и приспособленията за готвене. Само до преди няколко дни се възмущавахме на гледките от местните ресторанти по тротоарите на Ханой- миене на ръце, продукти и чинии в едни и същи легени. Каква ирония, само след броени дни и ние правехме същото, и което е още по – странно, дори вече не ни правеше впечатление. Често се случваше да правим обяд по средата на пътя, в поредния прахоляк или просто на някоя бензиностанция.

В Африка на малко места има течаща вода

и затова обикновено се ползваше водата от специален резервоар на камиона. В три легена се изреждахме всички да мием ръцето си под ред, а в други три се миеха съдовете, както от приготовленията за готвенето, така и чиниите на всеки един от нас, тенджерите и тиганите накрая. Водата не се сменяше, а само се доливаше топла от горе. И още по-странното бе, че за тридесет дни в тези първични условия, липса на хладилник и т.н., при пазаруване един път на няколко дена, никой не се уплака от проблеми със стомаха. Храната беше разкошна – разнообразна и почти здравословна – постоянно си хапвахме супа и салати. А хигиената си беше на ниво, дори често се получаваше да получим лекция от Инос, за това, че някой не си е измил добре чашата или чинията и как застрашава здравето на всички останали. Доста нелепа ситуация на фона на изтънчените западняци – да им чете морал един африканец… 🙂 Още повече ни впечатли и това, че дори при наличие на течаща вода в къмпингите, ние използвахме познатата стара система на миене. Водата се ценеше като специален ресурс и хората знаеха как да я ползват и пазят, а не да я разхищават като нас. Интересно, и без да са учили по 15 години, за тях това е факт и не беше нужно да го натякват на децата си, те си го знаеха и сами.

Трябваше да свикваме с ранното ставане, преди или малко след 5, и потеглянето още по тъмно. Целия ни маршрут минаваше през 7 държави и един остров и обхващаше 8000км, разстояние, което трябваше да минем за 32 дена, без да броим отбиването с ферибота до Занзибар и обратно. Предстояха ни дни, в които щяхме да пътуваме по 14 и повече часа, за сметка на други, които трябваше да прекараме на едно и също място. Най – хубавото на ранното ставане е, че имахме възможност да се наслаждаваме на изгрева от прозорците на камиона в коренно различни пеизажи. И не знам дали на нас така ни се стори, но май не можем да сравним африканските изгреви и залези с останалите, които сме виждали по света. На тази географска ширина ни изглеждаше, като някакъв по-специален феномен. Често не успявахме да спим от студ в палатката и предпочитахме да си доспиваме в камиона, не че в него имаше отопление, но поне беше закрит… 🙂

Продължението:

Южна Африка – очаквай неочакваното (2): Национален парк Крюгер

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с ЮАР – на картата:


ЮАР

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Южна Африка – очаквай неочакваното (1): Йоханесбург”

  1. Teodora каза:

    с нетърпение очаквам останалото. Много добро начало.

  2. домосед каза:

    „че само белите ( десет процента от населението) плащат някакви данъци в тази държава“

    А това дали е вярно ?

    Не, не е вярно. В Южна Африка, както в повечето нормални държави, данъци плащат хората с доход над някакъв определен праг. Което, разбира се, включва цялата средна класа, от която черни са почти половина, ако и да не са и минали половината вече.

    http://businesstech.co.za/news/general/48210/sa-black-middle-class-pegged-at-3-million/

  3. Ivan Ivanov каза:

    Съжалявам за явната неточност по темата. Явно съм се предоверил на приказките на някои от местните, които срещнахме по пътя.
    То е и ясно, че няма как да познаваме в детайли всяко едно общество за толкова кратко време, но вече ще проверяваме много по-точно информацията и източниците си все едно сме разследващи журналисти :))

Leave a Reply