апр. 25 2014

Азиатските дракони (2): Виетнам

Published by at 11:49 under Виетнам,Иван Иванов

Днес ви представям втората част от поредицата Азиатските дракони на Иван. Първата беше Хонконг, а сега – приятно четене:

Виетнам

част втора от поредицата

Азиатските дракони

Още в България имахме интересна случка във връзка с

ваденето на визите ни за Виетнам

Първо се обаждахме в консулството им в България, където един господин на много развален българо – английски ни обясни, че не може да си изкараме виза, без да ни дава много подробности или поне ние не го разбрахме. След няколко дни пробвахме пак да звъним и то извън работно време. По някаква случайност ни вдигна една жена. Обясни ни, че преди няколко месеца са сменили процедурата и в момента няма начин да се изкара виза от България. Най – лесно изкарват виза туристическите агенции – но ние няма да се възползваме от такава. Тя помисли малко и накрая се сети, че може да се свържем с една виетнамка, която е учила в България и сега работи в туристическа агенция в родината си. Идеята беше тя да ни изпрати покани, с които да влезем в страната. Продиктува ни мейла й, със сложно обяснение на всяка буква, който беше километричен и просто по случайност го уцелихме. Изпратихме запитване на английски с обяснения на цялата ситуация и получихме отговор на чист български език. Момичето обясняваше процедурата, трябваше да и изпратим сканирани паспорти и да се срещнем с братовчед й г-н „Едикой си“, подвизаващ се на Илиенци в София, за да му заплатим услугата. Доста се забавлявахме с цялата ситуация, но си получихме поканите с потвърждение, че на влизане в страната ще получим виза.

Пристигахме

по живо и здраво и ни беше интересно дали наистина системата ще проработи.

Наредихме се на опашката за визи

и още тук се сблъскахме с отношението на виетнамците, за което бяхме чели по – рано. Изключително не дружелюбни, без желание да говорят на английски език. Гледаха лошо и само ни посочваха в каква посока да се движим. На опашката за имиграционни, отново ни препращаха от едно гише към друго, само с поглед и злобно измрънкване. На едното гише жената просто си гледаше телефона и само махна пренебрежително с ръка, за да ни отпрати. Навън ни посрещнаха местните викачи на такси и ни нападнаха буквално като скакалци.

Беше стандартна азиатска ситуация с викач, настаняващ, шофьор и сложна комуникация между тях. Накрая, след умопомрачителната лудница, на която присъствахме при така нареченото улично движение, се пробваха да ни оставят в друг хотел и дори се опитаха да ни изнудят за още пари с оправданието, че викача  нещо се е объркал. Поне в истинския ни хотел, ни посрещнаха доста любезно, да не говорим, че си беше направо лъскав за мизерната сума, особено в сравнение с този в Хонконг. Направихме програмата за следващите дни и вечерта излезнахме да се разходим в квартала и да вечеряме, въпреки проливния дъжд, който се изливаше. От хотела ни изпратиха с по няколко чадъра или направо дъждобрани и потеглихме. Доста трудно ни беше да пресечем няколко улици, предвид движението и хилядите скутери, които минаваха на няма и педя разстояние от нас. В Ханой живеят 7млн жители, като същия е и броя на скутерите. Очевидно, най-удобен и изгоден начин за предвижване. Ситуацията ни напомняше за престоя ни в Джакарта преди години, където персонала от паркинга на хотела вдигаше светеща пръчка, за да спре движението, само за да успеем да пресечем. Без неговата намеса, пресичането си беше чисто самоубийство.

В резултат на разрастващата се градска индустриализация и миграцията на населението,  околната среда в Ханой, а най-вероятно и в останалите големи градове е силно влошена. Градът вечно изглеждаше като захлупен с гъста мараня и мръсотия.

Избрахме си на пръв поглед прилично ресторант, но впоследствие стана ясно, че за Виетнам, това си е относително понятие. Сервитьорите ни сервираха с дълги черни нокти, но явно това си беше в реда на нещата за местните мъже. За допълнение в тоалетната се разхождаше огромна хлебарка с размерите на хамстер. Наложи се да ни обясняват как точно се яде едното от ястията, което ни сервираха. Хватката беше в смесването на нудълите с чорбата, заедно с рибата и зеленчуците. Явно, опитите ни да го ядем по отделно предизвикваше смях в персонала.

Въпреки недостатъците му, на фона на ресторанта разположен на тротоара от среща с ниските пластмасови маси и столчета, заобиколен с легени, пълни с храна или такива за миене на съдовете, направо бяхме късметлии с попадението. Не случайно, повторихме избора си.

Основната цел на посещението ни във Виетнам, беше

залива Халонг

Името Халонг произхожда от китайско-виетнамски и означава „низходящ дракон“.
Според местна легенда, след като виетнамците започнали да се развиват, били нападнати от китайски нашественици. За да помогнат в защитата на страната си, боговете изпратили семейство дракони за закрилници. Драконите започнали да плюят бижута и нефрит, които се превърнали в острови и надупчили залива, за да формират огромна стена срещу нашествениците. В резултат на внезапно появилите се в морето скални планини, корабите нашественици започнали да се разбиват в тях, или едни в други. Следспечелването на битката, драконите останали да живеят на Земята, именно в този залив.
В тази легенда се корени и причината, дракона да е толкова важен за виетнамците. От там идва и важността на сина в семейството, оприличен на сина дракон. Задължение на сина е да се грижи за семейния олтар. Затова всяко семейство продължава да прави деца, докато има син. Общото население на Виетнам в момента е  87 млн. жители, като им е разрешено да имат само по 2 деца. За всяко следващо се заплаща по 5 000 американски долара, което за техните стандарти си е доста крупна сума.

Заливът се състои от над 3000 варовикови монолитни острови, гарнирани с гъста характерна за джунгларастителност, издигайки се зрелищно от Китайско море. Някои от островите са кухи, с огромни пещери. В залива има само два големи острова, които имат постоянни жители, както и туристически съоръжения, включително хотели и плажове.

 Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам

Друга характерна черта за залива е изобилието от езера във вътрешността на варовиковите острови. Ведин от тях, например, има цели шест затворени езера.

Виетнам се превръща в основна туристическа дестинация, през 90-те години на миналия век, след като за доста дълъг период от време, икономиката на страната е била затворена за външния свят.

През 1994г. залива Халонг е включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско.

За да стигнем до залива, трябваше да пътуваме доста време по най-разнообразни пътища. Някои претендираха за магистрали, а други бяха надупчени най-вероятно още от войната.

Трафика

беше меко казано натоварен. Изумявахме се от лудницата, неспирните бибиткания и непрестанните изпреварвания. Чудихме се, как ли изобщо не видяхме нито една катастрофа при тези условия. Мотористите изобщо не ги признаваха за участници в движението, а те от своя страна, очевидно изобщо не се притесняваха. Криволичеха наоколо зигзагообразно, натоварени по 5 човека на един мотор или носейки какво ли не и най- вече каквото изобщо главата не може да ти роди, че може да се пренася на мотор. От бидони и десетки навързани големи бутилки вода, до врати, прозорци, климатици, клетки с по 5-6 прасета, птици, яйца и тем подобни. Най-нормална гледка беше семейството с цялата си челяд да се качи на мотора. Понеже пак валеше се наслаждавахме и на допълнителни гледки – караха мотора с увити в найлони крака или имаха специално покривало за човека и целия мотор, като само фара отпред имаше специална дупка.

Официален национален език на Виетнам е виетнамски,

който се говори от по-голямата част от населението. В началото на своята история, виетнамците използвали китайски йероглифи. През 13-ти век, теразработват свой собствен набор от знаци. Романизираната виетнамска азбука е разработена през 17-ти век от католически мисионери. Грамотността сред виетнамските маси добива популярност по време нафренския колониален период. За Изумителната пещера, която предстоеше да посетим същия ден, ни разказа, че е открита още през 1901г. от двама французи, но явно минава доста време преди правителството да реши да развива туризъм.

Разказа, че тук кола притежават само най-богатите хора, тъй като данъците са много високи. За сметка на това малкото коли, които видяхме бяха супер скъпи и лъскави и все модели, които не бяхме виждали на живо. Определено се открояваха на фона на потресаващата мизерия наоколо.

По пътя спирахме в голям комплекс, където се продаваха сувенири, изработени от хора с недъзи. Всички бяха ветерани от войната с Америка. Предлагаха картини, дрехи, гоблени, и картички, но най-вече ни впечатлиха 2 огромни буркана с препарирани кобри и поставен скорпион в устата на едната.

След дълго лъкатушене пристигнахме на пристанището, отправна точка за залива. Тълпата беше голяма, както от местни, така и от туристи. Явно и останалите не се притесняваха от  дъждовния сезон, също като нас. Всички туристи се обслужваха от 300 корабчета, което си беше доста мащабна цифра. Не случайно, при маневрите с корабите, често се засичаха един друг и направо се блъскаха. Интересно докога ли корабите щяха да издържат на подобна експлоатация?! Местните не се притесняваха от сблъсъците, а напротив явно доста ги забавляваха. Пристигнахме в пещерата, като минахме през острови с най-различни форми – от слон, до биещ се петел и целуващи се скали. Изкачихме доста стъпала, за да стигнем до входа й. Повечето сталактити вътре бяха осветени в различни светлини. Различаваха се ясно – мъжки член, разположен като на пиедестал, както и щастливия Буда, човешко лице, тигър и костенурка. Гледката от високо, разбира се беше вълшебна. В далечината се виждаше разположеното на плаваща платформа рибарско село, но разстоянието ни спестяваше мизерията наоколо.

 Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам Залив Халонг, Виетнам

След като спряхме до него впоследствие и го обиколихме с каяци, успяхме да го разгледаме в детайли. Бараките бяха залепени една до друга, повечето имаха и тераси, заедно с плетени мебели по тях. Присъстваше и декорация от саксии на фона на проснатото наоколо пране. Повечето от рибарите лежаха по хамаци на терасите в компанията на кучета и котки. Изглежда няколко къщи ползваха една тоалетна, която разбира се, се източваше директно във водата. Наоколо плуваха всякакви останки и боклуци, включително купища торбички. Водата изобще не ни блазнеше за плуване в този й вид.  Някои от къщите, определено бяха по спретнати, а една дори се кичеше и със сателитна чиния. По терасите имаше големи бидони, най-вероятно за събиране на дъждовна вода. Интересно, защо правителството поддържаше такава политика спрямо световното си наследство? Залива носеше доста приходи, които очевидно ще намаляват, в резултат на това му състояние.

Според гайда ни, замърсяването е начин на живот на рибарите и няма как да ги накарат да променят мисленето си. Няма къде другаде да живеят, а правителството очевидно не намира за нужно да ги премести. Имаха дори и магазин, така че можеха да живеят и без достъп до сушата. Само, където децата очевидно нямаха къде да ходят на училище и това автоматично им отнемаше шанса да живеят живот, по-различен от този на родителите им.

Следобеда спряхме на остров с нещо като кула на върха. Стълбите бяха мокри и хлъзгави, но катеренето си заслужаваше. Цвета на водата в залива по-принцип е смарагдов и цялата гледка с покритите сякаш с кадифе островчета, напомняше на националния парк в Тайланд. Заедно с така характерния външен вид на виетнамските корабчета, гледката представляваше истинско вълшебство, буквално излезнало като от приказка.

Вечерта на кораба прекарахме в лов на калмари. От цялата група само Иво успя да хване един. Програмата се допълваше от кареоке на виетнамски – част от туристите бяха местни. 🙂

Отбихме се във

ферма за перли

на сутринта, разположена също на плаваща платформа. Показаха ни, как с щипка отварят мидите и поставят нещо вътре, което за в бъдеще да се развие в перла. Само при 30 % от мидите, то ще се развие, а при останалите ще умре. От тези 30%, само 10% ще бъдат качествени перли.

Докато обикаляхме така из залива се чудихме на бетоновите лодки наоколо, дали изобщо успяват да ги подкарат или ги ползват само като кей? Други малки лодки ни приближаваха с идеята да ни продадат напитки или снаксове.  Усещането да си милионер, дори за кратко беше доста приятно – обмения курс на виетнамската валута спрямо долар се равняваше на 200 000, така че не ни трябваха много долари за да попълним милиона. 😉

В целия залив имаше 4 подобни

плаващи села

В някой от тях по къщите имаше табелки с адрес и номер, може би получаваха кореспонденция. Както и да изглеждаха селата, характеризираха се със същата мизерия и плаващи отпадъци. Водата направо бълбукаше от боклуци и всякакви гадости. Очевидно правителството смята, че селата са особен тип колорит и по-скоро представляват интерес за туристите, отколкото разочарование.

плаващи села – залив Халонг, Виетнам плаващи села – залив Халонг, Виетнам плаващи села – залив Халонг, Виетнам плаващи села – залив Халонг, Виетнам

Храната на кораба беше типично местна кухня – обикновено започвахме със странна желирана супа и след това с най-разнообразни морски деликатеси – от бутчета приготвени от кайма от калмари върху лимонена трева, до скариди, раци и всякакви риби.

Прехвърлиха ни на по-малка лодка с друг екипаж, с която стигнахме до острова на маймуните. Имаше много симпатично плажче, но така и никой от групата не пожела да поплува. Колкото и да ни убеждаваха местните, че тук е по-чисто, на нас не ни изглеждаше така. За сметка на това събрахме доста малки миди, които ни приготвиха на вкусна супа по-късно.

Новият ни гид нямаше нищо общо със стария, доста неприятен, с явно пренебрежение към нас. Стигнахме до

най-големия остров Кат Ба

и от пристанището тръгнахме с колелета към едно село във вътрешността. Спирахме по пътя и разбира се никой от местните не ни изчака. Съвсем скоро се озовахме в ситуация, че не знаем на къде да поемем. Полутахме се около оризовите полета, където местните не гледаха на нас дружелюбно, но в крайна сметка успяхме да намерим групата. Оставихме колелетата и тръгнахме на разходка към една пещера горе на хълма. Отново гида си духна напред, все едно беше сам, а не е като да сме се влачили нещо. 🙂 Пътеката в джунглата беше тясна и хлъзгава и минаваше през 4 потока. На места нагазвахме във водата, а другаде минавахме по напречни дървета, заобиколени от паяци и рачета. Пещерата е използвана за болница и бомбо убежище по време на войната с Америка.

Целия остров Кат Ба е бил бомбандиран по това време. Вътре беше пълно с прилепи и преминаването през нея не беше никак приятно. Поехме към друго пристанище на острова, където трябваше да нощуваме. Излезнахме да се поразходим в града и ни направиха впечатление светещите в морето ресторанти със същите цветни неонови светлини, като в Хонконг. Зачудихме се как ли се стига до тях, когато под имената им съзряхме телефонни номера. Дали трябваше да им се обадиш, за да дойдат да те вземат от брега и после да те върнат по същия начин? На площада имаше страхотна блъсканица и трафик, само че този път детски. Явно добро начало за местните да се учат да шофират и да стават добри шофьори. И тук преобладаваха моторите, както в реалния живот, само бибитките им липсваха. Беше ни трудно да намерим кошче за боклук наоколо, явно не ги ползват често. На една сергия видяхме отново от огромните буркани пълни със змии, морски кончета, звезди и тем подобни с добавка някаква течност. Имаше и кранчета пригодени към бурканите, очевидно някакъв вид питие, на което местните се наслаждаваха. В аквариумите на ресторантите по крайбрежната улица, плуваха всякакви риби и змиорки, но най-странни ни се сториха едни раци, които наподобяват конска подкова. Бяха с огромни размери. Интересно как ли се ядяха точно?

Сутринта започна отново със смяна на лодките. По пътя спирахме, за да прехвърлим местни на друга лодка, очевидно ни ползваха като вид градски транспорт. Изненадахме се, когато минахме през един плаж, който беше може би единствения изчистен и добре изглеждащ в целия парк.

По пътя на

обратно към Ханой

се наслаждавахме на поредните колоритни гледки – продажбата на хляб насред магистралата, ресторантите в малките градчета с изпечени кучета на грил и поредните екстравагантни мотористи, натоварени с безумен багаж. Да не говорим за бамбуковата дървесина, която ясно че се използва за всичко тук, но не очаквахме, че служи и за тръбопровод. Дори видяхме две катастрофи, наистина щеше да е странно при тези обстоятелства да няма катастрофа. В Ханой, гледката не беше по различна – масово проснати дрехи навсякъде, включително и на закачалки по електрическите стълбове. След като хвърлихме багажа в хотела, излезнахме да се поразходим навън. В местните улични ресторанти, очевидно много хора бяха заети в чистенето на аспержи и спанак. Задръстваха пътя по тротоарите с огромни легени, пълни със зелените растения.

Този път ние бяхме в ролята на мотоциклетистите по магистралата. На местата, където изобщо имаше светофари, не можеше да се разчита на тях. Местните си минаваха с бясна скорост дори и на червено. Интересна гледка бяха кръстовищата, на които се разминаваха десетки превозни средства буквално на сантиметри един от друг, а клаксоните бяха основен вид комуникация между тях. Освен с интересните си гледки, Ханой не може да те очарова с нещо специално. В заведението ни отказаха поръчките на няколко пъти, понеже нямали нужните продукти. Накрая май имаха само спагети, но поне не останахме гладни.

За следващия ден бяхме планували разходка

с лодка по реката Бой

Отново няколко часово пътуване, за да стигнем до отправната точка. Вече не бяхме залепени така по прозорците на автобуса, защото си мислехме, че повече няма какво толкова да ни изненада, но определено грешахме. Безумни ситуации колкото искаш, но определено ни грабна тази, в която две жени се возят нормално на мотор, но тази отзад подава ръце на други две момичета, за да ги дърпа с колелата им. Или огромен хладилник завързан за мотора, а шофьора някак си успява да криволичи между лудия трафик. Да не говорим за картинката, при която задно стоящия на мотора дърпа цяло ремарке, което обикновено се прикача на кола. Определено, не може да им се отрече изобретателността и оригиналността.

По тротоарите имаше разположени цели фризьорски салони, а в страни от тях няколко човека се чистиха взаимно от въшки. Интересно дали е вид бизнес или просто помагаха на приятел? Доста от мотористите все още носеха маски по лицата, явно традиция останала след бума на птичия грип в Азия. Дивяхме се и на безумното строителство на новите пътища, успоредни на развалините по които пътувахме. Нали половината ни група беше от инженери, та те коментираха, че начина по който ги строят, едва ли ще им помогне да издържат и времето на старите съоръжения. 🙂

Стигнахме до

старата столица Хоа Лу

Разцветът й е бил през 11 век. Известна е с храмовете на династията Дин и Ле.

Историята на Виетнам е една от най-дългите и непрекъснати история в света, с археологически находки, показващи човешки селища около половин милион години назад и културна история от над 20,000 години. Древен Виетнам е дом на най-ранните цивилизации и общества в света, които са практикували селско стопанство. Първата наистина влиятелна част от историята на Виетнам, настъпила, когато принц Дин основава династията Дин и се провъзгласил за първия император . Той въвел строги наказателни мерки, за да се предотврати хаоса, разпрострял се в страната, преди неговото управление.  След поредна заплаха от страна на китайците, командира на армията Ле, завзел трона и създал династията Ле.

 Виетнам Виетнам Виетнам

Храмовете създадени по време на тяхното владение, привличат туристи от цял свят и има защо. До тях се стига по много красив мост. До където погледа ти стига виждаш разкошните зелени хълмове, оризищата около тях и местните, които ги обработват с типичните им виетнамски шапки.  А храмовете сякаш са сгушени в полите на хълмовете, забулени в мъгла. Нападнаха ни всякакви местни  баби да ни продават плодове или дъждобрани. Определено щеше да вали. Бяха доста симпатични, но досадни и май не обичаха да ги снимат много. Храмовете бяха украсени с арки с дракони и всякакви статуи на воини. Наподобяваха малко тези, които бяхме видели преди това на островите около Хонконг. От там се отправихме към друго село. Реката, въпреки тъмния и мътен цвят се използваше за всякакви нужди от пране на дрехи до миене на зеленчуци.  Идеята на разходката с лодка по нея, беше да се мине под 3 пещери, които минаваха точно над реката.

sông Bôi, Нин Бин, Виетнам

На самото пристанище цареше голям хаос. Организаторите се разхождаха наоколо  с тефтери и високоговорители, а малките лодки се блъскаха една в друга. Бяха двуместни, а повечето от управляващите им бяха жени. Обикновено се опъваха назад в лодката и въртяха греблата с крака. На някои, синхрона им се получаваше, но на други не чак толкова.  Нашата лодка се движеше почти до тази на момчетата, така че имахме възможност да коментираме и да се смеем заедно по пътя. На места реката се разширяваше и придобиваше форма на езеро, но на места се стесняваше и минаваше под мостчета, където едвам се разминаваха две лодки. А трафика си беше натоварен и в двете посоки.  Реката се виеше буквално като змия, а отстрани я обграждаха същите хълмове като тези в Халонг. Неслучайно наричаха мястото Халонг на сушата.

На един от хълмовете беше кацнал поредния храм с дракон отгоре. Интересно, как ли точно се стигаше до там? Пещерите следваха една след друга и там вече ставаше най-забавно. Блъсканицата в тъмното беше неописуема, а на места се налагаше направо да полегнем в лодката, за да не се ударим в скалите. Срещахме и местни лодки излезнали на риболов.  След разходката двамата с Иво се качихме на едно двойно колело и навлезнахме навътре в селото, за да разгледаме. Доста трудно се управляваше това чудо. 🙂 Най-ни впечатли местния пазар. В безумната влага и горещина, сергиите бяха отрупани с месо (според нас вече разлагащо се), което продавачите предпазваха от мухите чрез най-обикновена палка, а в легени наоколо продаваха всякакви буболечки, рачета, паяци, червеи и дори змиорки. Чудехме се как точно ги приготвят, но не държахме да ядем от тази продукция.

 Река Бой, Виетнам Река Бой, Виетнам Река Бой, Виетнам Река Бой, Виетнам Река Бой, Виетнам Река Бой, Виетнам

По пътя на обратно срещнахме странна процесия с много тълпи хора, наредени по тротоара, а пред тях един монах минава и се спира на всяка стъпка, прикляка и се моли. Води се, че лекува хората и явно е доста известен. Разказаха ни, че след като е умряло семейството му, тръгнал да обикаля Виетнам пеша, вече 7 години.

В Ханой, на доста кръстовища видяхме и полицаи качени на трибуни, явно се опитват някак си да регулират трафика – неуспешно начинание. 🙂

Следващия ден, беше първия, в който видяхме Ханой облян в слънчева светлина. Всъщност, така не изглеждаше чак толкова зле. Жалко, че момчетата си тръгнаха рано и не успяха да го видят. Докато се разхождахме, надникнахме в няколко магазина, където стана ясно, че освен да правят бизнес, местните и живеят. На места бяха опънали рогозки и просто се излежаваха насред покъщнината си. В други, си имаше направо легло с вентилатор отгоре. Цели семейства седяха на пода и обядваха.

Трябваше да потегляме към последния континент от маршута ни. Очакваха ни последните трепети, във връзка с посещението на нови места. Предстояха ни два часа полет до Хонконг и от там, след трансфера още 13 часа до Йоханесбург.

Африка ни очароваше, но и същевременно малко ни плашеше. Нямахме търпение да се сблъскаме с изненадите, които ни беше подготвила…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Виетнам – на картата:


Виетнам

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply