февр. 10 2009

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (1)

Днешният пътепис ще ни прати в една нова за нашия сайт страна — Южно-африканската република. След дълга раздяла авторката отива на гости на дългогодишна приятелка. Приятно четене:

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург

част първа

С Десислава бяхме най-добрите приятелки в гимназията. Hадушихме ce наистина бързо, въпреки че бяхме в различни паралелки. Деси, практична каквато си е била още тогава, учеше икономика. Мен родителски амбиции ме бяха пратили да уча химия и биология- да ставам доктор- което след година, като ме изхвърлиха за неприсъствие, доказа че не е било прaвилната схема за мен.

С Десислава бяхме най-лудите женички в тая гимназия. Определено нямаше много други, които да ни издържат на темпото, с което вършехме глупости, и липсата на всякакви задръжки. Е, при Деси- почти всякакви, тя е по-интегрирана от мен. Беше малко преди да падне комунизма тогава, пънкарските прически бяха „върха“ на модата за нас (това беше голям лаф навремето, „върха“, помниш ли:):) Tоновете грим, тупираната коса и изкуствените бенки бяха лелеяни отличителни знаци на младите момичета. Дългите металски „кичари“ (още един лаф от тогава) бяха ревнива гордост на момчетата, поне на яките.

Както казах, с Десислава станахме най-добри приятелки. И двете бяхме деца на разведени родители, и това сближава като нищо друго от пръв поглед. Всъщност, нашите тогава още не бяха разведени, но ежедневните скандали и побоища вкъщи ме правеха същия аутсайдер като повечето такива децa в провинциалните градчета по това време.

Изкарвахме си страхотно. Преди училище сутрин се срещахме за бърза цигара, криене на опашчиците от пънкарските ни прически под униформата и груби шегички, неразделими от тая възраст. След голямото междучасие въобще не се връщахме- купувахме си с общи пари кутия цигари „Феникс“ и се забивахме на сладък мохабет по Ловния Дом- баирите на Рила, които обкръжават Благоевград. В девети клас, на втората ни и последна бригада, се пропихме. Тревата, заедно с паркизана, нямаше да се появят още поне година. На бригадата трябваше един месец да берем грозде в Петрич и после да го консервираме. Спяхме в нещо много подобно на виетнамски общежития. Будеха ни в 5 сутринта, бяхме на работа до 3 следобед. Тъй като, много ясно, изобщо не спяхме, всяка събота и неделя се прибирахме в Благоевград мъртви. На моите родители това не им пречеше, тъкмо нямаше да се занимават и с мен. Десислава имаше проблеми с майка й, която искаше да знае защо се прибира такъв труп и какво точно сме правили на тая бригада. Какво правехме, ех…пиехме вино при момчетата, спяхме с тях на едно легло (каква тръпка е това, като си на 15!), пушехме цигари по цял нощ (изключиха някои от най-добрите „художници“ заради пушене тогава, на тая последна бригада- един месец преди 10 ноември).

Веднъж или два пъти накарах Деси да избягаме заедно от къщи. При мен беше съвсем разбираемо, пиянските скандали нямаха край. На нея й костваше усилие да го направи, виждах. Те с брат й имаха истинско вкъщи- чисто (при нас не беше), с храна (при нас нямаше), чисти дрехи (ние нямахме) и майка, която се интересува от тях (това пък съвсем не). Видях я, че мисли напрегнато, със страх, и се чуди. Скръцнах със зъби- много ме биваше тогава- real home made- и заявих:

-Ако си ми приятелка, ше станеш и ше тръгнеш с мен!!

Стана и тръгна. Hаписахме преди това бележка на майка й колко сме недоволни от нея (до днес се чувствам виновна пред тая жена), събрахме някакви дрешки и духнахме. Заведох я у Златка. Златка, която умря преди 4г. от автомобилна катастрофа и остави малко детенце. Също една от „другите“, лудите в нашта гимназия. Седяхме у тях сигурно седмица, престанахме съвсем да ходим на училище, напивахме се с вино и крачехме по улиците с цигари в 10 вечерта. Невиждана свобода!

… Не помня за какво се скарахме с Деси- и тя не си спомня. Помня само, че със сигурност аз бях виновна. Озлобена като куче и унищожително критична към целия свят в тоя си период, не можех да повярвам че някой ме обича наистина- и гледах да го отблъсна. Приятелки и приятели- всички.. Ако не се измъкнеш от образа, който са ти съградили вашите за самия тебе (ако са като нашите), свършваш просто. M оже и като Кърт Кобейн.

Разкарах я Деси, а мен ме болеше най-много от това. Гледах я често отстрани- хубава, стройна, весела, да ходи на купони и рождени дни. Деси е някой, с който от първия момент когато го видиш, се чувстваш вкъщи. Някой, който сваля маските и преструвките от теб с една такава човешка и мила откровеност, такава топлота и грижа за отсрещния, че на теб ти остава само да бъдеш какъвто си. И да се оставиш да се погрижат за тебе. Седях на тротоарите пушейки, невидима, наблюдавах я и копнеех за нейната топлота, за нейната обич и приятелство.

Но можех ли да си го призная?

Разделихме се. Те заминаха за Южна Африка при майка им (която вече беше там), 2г по-късно аз изчезнах за Германия. Тъй като така или иначе бяхме скарани- с изключение на едно-две напрегнати, изкуствени виждания след това- си изгубихме следите. Тя се прибира твърде рядко в България, с тия 12 хил км път и само роднински връзки останали. Беше чиста случайност, че се открихме… Миналата година март Деси си отишла, засякла се братчед ми и му дала имейл. Питала за мен. Аз отидох август, седях до октомври и декември намерих време да й пиша. Как се разказват 15г. в един имейл? С лековат тон. И чувството, което си имал към човека, трябва да проличи.

Мислех, че след 2—3 месеца ше получа отговор. Знаеш как е- деца (разбрала бях, има голяма дъщеря), работа, семейство, парти. Отговора дойде след 2 часа- и то какъв!..“Толкова съм развълнувана, Венерка…ти винаги си заемала най-специално място в сърцето ми.. Трябва да дойдете на Нова Година тук!..“ Това си го пуснах край ушите, прекалено голяма беше радостта ми от писмото й въобще. Пък и нямахме пари за такъв trip. Деси пак след 2ч. отоговори, че тя ще ни плати билетите, само да дойдем… Тогава с Анска взехме да се замисляме. Не че наистина щяхме да я оставим да го направи..но явно с общи усилия можехме да сътвориме нещо.. нещо рядко.

Йоханесбург, ЮАР

след 16ч. полет (с прекачване) беше странно невълнуващ и невпечатляващ от пръв поглед. Със сигурност това се дължеше на превеселото ни изпращане с Ина и много алкохол, и още една нощ неспане в самолета. Пристигнахме, ама душите ни още допиваха последната ракия в Мюнхен и зяпаха заскрежените мy прозорци. Дърво и камък се пукаха от студ като тръгвахме, а тука.. Йоханесбург ни посрещна с 25 градуса плюс още сутринта. Лутахме се към изхода, мъкнейки дебелите си якета в ръка, бледи, недоспали, махмурлии. Беше 29.12.2008.

Десислава и мъжа й, и дъщеричката, ни чакаха на изхода. Времето беше спряло. Пред мен стоеше моята Деси, моята висока, стройна хубавица от гимназията. Най-добрият човек на света. Зарових нос в рамото й, а после и в огормния букет кремави рози, които ми подаде. Времето тръгна пак когато погледа ми се спря на големите, кафяви очи, които надничаха иззад рамото й, досущ като нейните. Много по-нагоре от тях просветваха други, пак кафяви, и пак топли очи. Търнън.

Бях прекалено смазана за големи емоции. Анска бъблеше някакви немско-английско-български изречения, докато Деси се взираше в уморените ми очи. Никога не срещайте някого след 15г. ако не сте си отспали! Почувствах се ужасно- стара, дебела, уморена, мъчех се да прикрия бедрата си, докато с Деси и Лили се настанявахме в колата отзад. Моята приятелка пак ме спаси от неудобство.

— Цигарка? Пушиш ли?- Бяло „Боро“ беше изскочило като от нищото. Оооооо…как се бях страхувала, че може да е отказала цигарите- аз какво щях да правя тогава? — Ше отровим детето- пробъблих лицемерно, посягайки към спасителния тютюн. 16ч. най-малко не бях пушила!

-Аа-ми, сега ше отворим сички прозорци!- Търнън!- Прозорците се плъзнаха надолу и под любопитните погледчета на Лили, с Деси задимихме. Баш като едно време. Мийнуаил Анскa се звереше наляво и надясно към магистралите, които опасваха летището на Йоханесбург. Честно, братче, имаш чувството че си в Щтaтите. (не че съм била). такива highways не бяхме виждали в Европа. Толкова за нецивилизованата и дива страна- на малкия пръст не можем да им стъпнем ние от България, що се однася до пътища. Потресени бяхме.

БМВ-то фучеше напред, с Анска дрънкахме благодарности на всякакви езици, Търнън кимаше любезно, а Лили не снемаше очи от мен. Точно тогава бих дала много никoй да не ме гледа, безсилието от безсънието доминираше пейзажа и в колата. Извън нея виждахме някакви странни неща. Квартали, всред пищната зеленина- да,

Южна Африка е ЗЕЛЕНА- като квадрати

Квадратен квартал, които внезапно свършва. После пак зелено, зелено. И пак квадрати. Квадрати. Пушехме четвърта или пета цигара с Деси, когато се прибрахме у тях. Northcliff, богаташки квартал, всяка къща с мутрешка ограда, по някои от които отгоре тече ток.

Търнън отключи плъзгащата се врата и влязохме в къщата на Деси, в която, знаex, си имаме собствено жилище. Лили изскача от колата и две дакелчета свръхлюбвеобилно се нахвърлят, все едно я е нямaло цяла година. Лили е на 12, висока почти колото майка си и мен, слабичка като чироз, скоби на зъбите и топли кафяви очи. Детенце е още, съвсем. Втурва се да ни прави сандвичи с майонеза и риба тон като българско момиченце. И разбира български, всичко, ама не иска да говори. Гледала я баба й една година в България и децата там й се смеели, че има акцент. Тогава плакала и повече не проговорила. След 2 седмици с мен и майка и беше почнала да отговаря и на български като я питат нещо- и толкова сладко, толкова сладко…

Анска е пренесъл багажа в нашия котидж отзад, вземаме душ, обличаме тениски и летни панталони и ядем сандвичи с риба тон в просторна, обляна в слънце кухня. Не знаем къде се намираме още, в никакъв случай. Търнън тръгва на работа- има собствен магазин за техника, измъкнал се е да ни посрещне на летището. Прегръща ме и ме целува- по-късно ше разбера, че това е редовния поздрав в ЮАР, даже да не сте се виждали само от няколко часа. Oще много други неща ще разбера по-късно…

С Деси, Лили и Анска отиваме първо на водната кула. Високо горе, самият

Йоханесбург е на 1800м височина!

Отгоре градът е необятен…6 млн живееят тук, но това което поразява нявсякъде от пръв поглед, е зеленината. Зелен, зелен…изчистени, огромни магистрали тук-таме нарушават природната картина.

От едната страна се виждат струпани небостъргачи,я вно там е центъра.: -Аааa, айде там!- провикваме се един глас с Анска, защото Деси не спира да ни пита къде искаме да ходим. Жегата е ужасна. Мажем с мляко бледите си кожи, пием вода, безсънието ни натиска.

-Ииииих Венерка, как да ходим там- уплашено подема Деси и очите и се разширявaт-

Това е Hillbrow, там бял човек не може да припари.

Ще ни убият, ще ни изнасилят…аз за 15г. не съм ходила там.

С притъпеното ни от умората и съзнание се мъчим да асимилираме. Не се получава. Лили решава да откъсне някакво цвете точно под скалата. С майка й я държим за ръката, докато се надвесва. Цветето е искрящо жълто, непознато на европейците. И е за мама. Започвам да мисля, че може да не е толкова лошо да имаш деца. Виж какви неща правят.

Отиваме с колата до Ботаническата градина. То в Йоханесбург друг начин на придвижване и без това няма. Хора по улиците не се виждат почти. Страх е свил душите и е издигнал мутрешки огради. С ток по тях.

Продължението:

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (2)>>>

Автор: Венерчето

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (1)”

  1. Stela каза:

    🙂 върхЪТ 😉 Обаче не се ласкай (не много)- носталгично пристрастна съм (или поне трябва да съм)
    … и в очакване на продължението

  2. Стойчо каза:

    Стела, нали знаеш, че винаги има продължение:-) – имай търпение:-)

  3. […] република. Прочетохме как с пристигнала в Йоханесбург, а днес ще се разходим из града. Приятно […]

Leave a Reply