февр. 06 2009

Франция, каквато я познавам (2)

Продължаваме днес със спомените на Росица от Франция на 90-те. Започнахме с Париж през 1992г, сега прочете за следващите ѝ впечатления от града. И… само за да ви подразня, ще ви кажа, че другата седмица Росица ще ни разкаже за и Лазруния бряг. Приятно четене:

Франция, каквато я познавам

част втора

Париж

1995 г.

Пристигам в Париж за пореден конгрес. Ще бъда тук една седмица. Мой домакин отново е Ж., човек, който посреща хора от цял свят в малкото си жилище, много преди създаването на програмата за разменни гостувания couchsurfing.com

Ситуацията в България е повече от драматична. Приятели и роднини са ме обявили за луда, защото не съм емигрирала до този момент. Не давам дълги обяснения. Моето решение си го взех в Ница — мотивите ми за завръщане в родината са разказани именно в частта „НИЦА“.

Така или иначе тръгвам с натежало сърце, депресирана и уплашена от необходимостта „да превключа кода“ след броени часове. Отново е март, петък, студено. Ж. ме посреща на летището, в отпуска е, ще изкараме само този ден заедно, утре той заминава за Германия и аз оставам сама. Обядваме набързо в дома му, после за покачване на настроението преминаваме Аустерлицкия мост /Аустерлицката гара е близо до „Гар дьо Лион„/, размотаваме се в ботаническата градина Жарден де Плант /Jardin des plantes/ — входът е безплатен, после пием турско кафе в някаква ориенталска сграда. Именно тук научавам, че арабите са дали на света сиропа, покривките за маса, кафето и разни други неща. Кроасаните пък символизират победата над турците при окончателното им отблъскване в западна Европа /кроасан означава полумесец/ и именно тогава ги произвели за първи път. Научавам още как са изглеждали първите парижки кафенета и постепенно започвам „да превключвам кода“. Отиваме да проверим местонахождението на конгресната зала, за да не губя време на следващата сутрин. Прибиране — рано, защото и ставането на следващия ден ще е рано.

От понеделник съм свободна за скитане. За първи път откривам в новия Син гид на Париж обект „Българска църква“. Тутакси тръгвам към адреса. Подминавам номера няколко пъти, защото не виждам нищо подобно на храм. С мисълта, че очевидно е допусната печатна грешка, решавам да си тръгна, когато вратата на посочения номер се отваря, и възрастен човек ме пита на не много добър френски език какво търся. Отговарям, че очаквам да открия тук българската църква. Човекът се усмихва широко и заговаря на родения език. Попадам в нещо като хол, разделен на две части — импровизиран олтар и „клуб“. В клуба има само възрастни хора — емигранти от по-ранни „вълни“, които четат стари български вестници, говорят за реституция и смятат цените на имотите в България във франкове. Не посочвам адреса на църквата, тъй като тя се премести, реформира и пр., а оттогава до днес повече не съм я посещавала. Сърцето ми се свива от атмосферата и гледката. Един чичка ми казва да предам на всички пътуващи българчета да носят вестници и пак вестници. „Ние сме най-щастливите нещастници“ — казва той просълзен. Повечето от тези хора живеят и винаги са живели със социални издръжки. Виждат ми тефтерчето с телефоните и адресите и в един глас възкликват, че моето тефтерче било по-дебело от техните, т. е. как е възможно да имам толкова познати тук? Най-интересна е срещата ми с председателката на българската община — Мадам Х. Тя ме разпитва подробно каква съм и по каква работа съм в Париж, изразява радост, че има толкова будни българи, предлага ми разходка с личния си автомобил по Големите Булеварди /Les Grands Boulevards/ — парижкото „стъргало“, както ги нарече. Докато пътуваме и правим кръгчета, научавам, че едва 3—5 % от нашите емигранти-мъже имат някаква социална и професионална реализация. Жените — винаги по-успешни, винаги по-адаптивни! Възхщавам се от енергията и жизнеността на тази жена, с която имах щастието да се срещна отново след години. Тя беше приятелка със Силви Вартан и заедно бяха организирала множество дарителски акции за България. Не зная дали е жива и здрава, но й пожелавам всичко най-хубаво.

Следващите няколко дни продължават да преминават под флага на България.

Откривам българския ресторант на Мадам Данченко /говореше се, че е от именитата циркова фамилия Данченко/ на Левия бряг на Сена, близо до Пон Ньоф /Pont Neuf/. Самата Данченко — вече доста възрастна, лично взима поръчките на малкото клиенти. Последният път, когато я видях, беше през 2000 година. После заведението изчезна. Другото българско място, на което попадам е „Ше Симо“ /Chez Simo, Restaurant eastern europe, russian — 59 rue Myrha/, на една от пресечките на бул. Барбес. Там освен шопска салата хапвам и прясна баница. Действа и до днес, в допълнение май има и хотелска част.

59 Rue Myrha, 75018 Paris, Франция

С известна носталгия обикалям познати вече места, настроението ми не е върховно, както заради проблемите у нас, така и заради срещите с емигрантите, за които продължавам да мисля.

Французите бяха променили до неузнаваемост всички телефонни номера и по този начин загубих завинаги връзка с не един от старите приятели. Рецесията беше принудила някои от тях да напуснат Париж, да променят работата си, да се „свият“. Онези пък, които имаха малки деца, започнаха масово да се заселват по села и малки градчета, за да избягат от проблемите с дрогата и да отгледат читаво поколение.

2000 г. май, 2001г. април

Пътуването пак е „служебно мотивирано“, вече съм си стъпила на краката, тук сме цели три бройки колеги от Центъра, в който работя. След Лил и Кале, където имахме работа по проект, две от нас довтасваме в Париж. Настанени сме при българин, отдавнашен „културен“ емигрант — сценарист, художник, дете на природата. Отстъпил ни е цялото си студио, което е 12 квадратни метра, защото заминава на уикенд в Лондон. Много от парижаните /към 40 %/ всъщност живеят на територия не по-голяма от 20 кв. м. Намираме се близо до улица „Рокет“ /Rue de la Roquette/, която върви от Бастилията и новата Опера до гробищния парк „Пер ла Шез“. Приятелката ми за първи път е в Париж и за два дни иска да види всичко от Лувъра до Версай. Убеждавам я да не прави следните няколко неща: да не си харчи парите за подаръци — особено в първия ден!!!; да не е чак толкова амбициозна по отношение на забележителностите. Измъчва ме също така желанието й да я снимам на всяка крачка, за да докаже после, че е посетила всичко важно. Всички детски болести на начинаещия турист са налице. При вида на опашката пред Лувъра тя помръква, но застава там упорито. Аз й казвам „довиждане“ и понечвам да си тръгна. Не мога да й втълпя, че ще загуби половин ден в редене за билет и още толкова в препускане из залите, за които няма предварителна подготовка. За да я размотивирам, допълвам, че въобще не желая да гледам музеи с трофеи и предпочитам да посетя местата, от които са грабени красотите, отколкото да ги гледам тук; че не се смятам за слабокултурна заради факта, че никога не съм посетила Лувъра; че хората идват тук, за да разгледат „Зала Египет“ тази година, а догодина — друга зала и пр. Атаката ми проработва и тя се отказва с мъка на сърце от висенето на опашката. Започваме импровизирана разходка, пием чаша вино в малко кафененце на „Барбес“, срещаме се с Ж. за по бира на „Шан-з-Елизе“, отиваме на вечеря с колеги в близост до „Гар дю Нор“, продължаваме в едно бистро на ул. „Рокет“, където спонтанно се забавляваме с другите посетители на заведението, отпивайки биричка Леф /Leff/. Приятелката ми започва да влиза в ритъма на танца, разказвам й за стила на живот на парижаните, който самите те наричат „стил пеперудка“. На следващия ден посещаваме Версай с Мадам Х — председателката на българската община в Париж, за която вече разказах. Тя ни завежда в „селото на Мария Антоанета“, което не посетих при първото ми идване във Версай. После обядваме заедно във Фонтенбло, а после животът продължава отново на улица „Рокет“. Тази улица е много очарователна. Изключително е привлекателна за нощен живот и особено в петък, когато младежите от предградията идват да се веселят тук до зори, до първия влак. Именно на „Рокет“ откриваме възможност да пазаруваме от магазините Ed — много евтини магазини за „бедни“. Купуваме си и червено винце, има такова, което струва стотинки, но французите казваха, че под цена от три долара за бутилка не бива да се отива, заради някои рискове. Купуваме от турците печено пиле /това е евтино в Париж/ и сме готови с препитанието. Заредили раничките със сандвичи, продължаваме да кръстосваме града от сутринта на другия ден и да правим кратки почивки по пейките на парковете. Очаква ни още едно приятно преживяване — друг познат българин ни води в Марето /Le Marrais/, където сядаме на калдаръмено площадче, за да хапнем някаква специална зеленчукова супа. Вървим заедно до площад Вож и пред дома на Юго се разделяме. Малко преди полета за България приятелката ми си признава, че „да се мотаеш в Париж без амбиции е най-добрият начин да го опознаеш“.

През 2001 г. пристигам с автобус.

Ще подписвам договор с голяма френска организация. След подписването е католическият Великден, Париж няма да е толкова „натоварен“, а аз ще се мотая както си поискам. Идвам с виза, но от деня на връщането ми българите вече няма да се нуждаят от визи, за да стигат дотук. Това е огромен прогрес!

Отново съм близо до ул. „Рокет“. Още с пристигането си разбирам, че утре -трети петък от месеца, ще има артистичен салон у руската художничка Анна Филимовова /Anna Filimonova/. За първи път чувам това име, но идеята ми допада и на следващата вечер отивам там с бутилка вино. Две млади японки излагат свои произведения, събирането има японски привкус, но важното е, че в този салон човек може да срещне целия свят. На един огромен поднос всеки оставя визитка или пък рови във визитките, за да си намери зъболекар, адвокат или интернет доставчик. Включвам се в групичка, която обсъжда кой е направил най-добрите преводи на Булат Окуджава на френски език. Към 23 часа си тръгвам като Пепеляшка, за да не изтърва метрото.

На следващия ден пием кафе с моя домакин — артист по призвание и реализация, и разговаряме разточително в ла Купол /La Coupole 102, bd du Montparnasse / — прекрасно кътче от 1925, изрисувано от монпарнаските художници. Само на едно кафе изкарваме часове, никой не ни подканва да си ходим, никой не ни се мръщи. Обядваме в квартално мароканско ресторантче и след това за първи път разбирам, че Париж може да се гледа отвисоко не само от Айфеловата кула или от кулата Монпарнас, а и от покрива на големия магазин Самаритен /La Samaritaine/, близо до Парижката св. Богородица. Гледката е чудесна и запомняща се, за съжаление от 2005 г. сградата е в дългосрочен ремонт и не може да се ползва като наблюдателница в момента. Отиваме на кино в малката Азия /Quartier la Petite Asie/ и продължаваме да си говорим за кино и за фестивали.

Дълги време беше в ремонт и Музеят на изкуствата и занаятите /Musee des arts et Metiers — 60 rue Réaumur, Métro: Arts et Métiers (lignes 3 et 11), Réaumur-Sébastopol (ligne 4)/. Настоявах да посетя този музей заради махалото на Фуко и потайностите на храма, в който масоните са извършвали своите ритуали. Не ще и дума, провокирана бях от книгата на Умберто Еко. Сега музеят е отворен за посещения. Билетът е валиден за цял ден, експозициите са неизбродими, множество студенти четат подробности, забили поглед в мониторите. Разглеждам с по-особено внимание произведенията на братя Люмиер, киното ме интересува все още. Преди година научих, че първата кинопрожекция в Баку /Азербайджан/ е била само три години след първата прожекция на Люмиер във Франция. Заставам като хипнотизирана пред /всъщност гледа се отгоре, не отдолу/ Махалото на Фуко. С излизането магията си отива, попадам в ритъма на града, който се оказва блокиран от транспортна стачка. За първи път /но не за последен/ попадам на подобно изпитание в Париж. Добирам се някак си до улица „Рокет“. Този квартал е доста революционен, големи групи народ са придобили войнствено изражение, пълен хаос и мъгла. Решавам да изчакам подобряване на положението в едно заведение на ул. Лап № 3 /rue de Lapp/ — пресечка на Рокет. Сядам на бара, заведението е претъпкано, от стената ме гледа Че Гевара. Пиша в тефтера впечатленията си повече от час и половина, хапвам един сандвич и вечерта отивам да танцувам в заведението срещу „Че Гевара“. На следващия ден тръгвам обратно за България. Стачката продължава и се добирам отчасти пеша, отчасти с едно случайно такси до автобуса пред „Пантеона“.

2007 г. октомври, 2008 г. май

В командировка съм, работата е по 9—10 часа дневно. Комисията, в която работя, поема пътя и хотел за две нощи на бул. Дьо Клиши. Октомври е, за първи път съм тук през есента. Като че ли за първи път забелязвам и цветята на Париж — сандъчетата с мушкато още си стоят по балконите. Вечеряме набързо в хотела и поемаме с колежката ми към концерта на звездите на циганската музика в „Le Divan Du Monde“ — 75 rue des Martyrs, Metro: Pigalle, Abbesses ou Anvers. Слизаме на „Пигал“, намираме Дивана много бързо и се присъединяваме към великолепната компания на приятели от couchsurfing.com, които ни известиха за събитието. Има happy hour до 22 часа, бирата е само две евро, настроението е повече от отлично. За първи път видждам френската младеж /пък и стареж/ да мята гьобеци. Изпълнителите са огромна циганска фамилия заедно с най-ситните — пеят, танцуват, показват акробатични и жонгльорски номера. Мнооого хубаво. За изпълнението на големите звезди не оставаме, защото програмата им е в много по-късен час, а и кувертите за скъпички. За всеки който се интересува от здрав купон с танци, препоръчвам „Дивана“ — весело е.

На следващата вечер отиваме на друга сбирка — този път близо до „Пантеона“ — в кафенето „Le Violon Dingue“Rue Montagne Sainte Geneviève, мetro Maubert/Mutualité (Ligne 10). Ако не се лъжа тук се събират българските студенти, учещи в Париж, в някой от четвъртъците в месеца. Тук също има happy hour до 22 часа, събираме се около осем човека и изкарваме много добре.

В неделя следобяд разглеждаме артистичния Париж от „лудите години“ или от 20-те години на 20 век —

Монпарнас

Мястото е център на артистичната мисъл не само за парижани, но и за много чужденци като Пикасо, Шагал, Езра Паунд, Салвадор Дали, Хенри Милър, Жоан Миро, Хемингуей, Фицджералд, Гъртруд Стейн и пр. Голяма част от квартала е силно модернизиран, но все още могат да се посетят множество артистични кафенета /между тях е „ла Купол„/, а улицата на Веселието /rue de la Gaite/ е напълно съхранена и спокойно могат да се разгледат старите кабарета, театри и вариетета. Следва изморително бродене в Люксембургската градина и вечеря в китайски ресторант. Мъчно ми е за отминалите години, за старите приятели и познати. Не си позволявам това чувство да ме завладее напълно, „имам нови приятели тук“ — казвам си, животът продължава. На следващия ден попадаме на стачка на Ер Франс и правим около 20 часов престой на летището.

През май 2008 г. пак съм в Париж, пак в хотел на бул. Дьо Клиши.

Времето за разходки е крайно недостатъчно.

Пушенето е напълно забранено от първи януари 2008 г.

Където и да отидеш, трябва да излезеш навън, за да запалиш. Отново свободен е само неделният следобед. Вървим пеша от Монпарнас през Латинския квартал, Десния бряг на Сена и букинистите до Бастилията. Хапваме на „Рокет“. Леека носталгия ме наляга и този път, нещо си е отишло безвъзвратно и зная със сигурност, че няма да го почувствам повече. Някога възприемах себе си като естествена част от атмосферата тук, тук за първи път в живота си се почувствах наистина свободна, находчива, справяща се. Сега се усещах дистанцирана и унила, част от онази група колеги от цяла Европа, които пристигат с работна нагласа, говорят помежду си на английски, взимат първия обратен полет и нямат какво интересно да разкажат на децата си.

Продължението:

Лазурният бряг, Прованс и Лион


Автор: Росица Якимова

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Франция, каквато я познавам (2)”

  1. Даниел каза:

    Благодаря за споделеното..
    Усетих атмосферата:)

  2. Teodora каза:

    Наистина се усеща – подобна емоция създава и Безкраен празник на Хемингуей.

Leave a Reply


Switch to mobile version