февр. 05 2009

За моето корфуанско приключение, Павката и други животни (2)

Днес ще продължим с приключението на Руми на остров Корфу. Вече прочетохме забележителното й пътуване с автобуса до Керкира, днес ще разгледаме самия остров. Приятно четене:

За моето корфуанско приключение, Павката и други животни

част втора

Ден 4

Палиокастрица

Нищо не мога да кажа по въпроса, защото просто не отиваме. Много ни идват емоциите от първите дни и решаваме да почиваме.

Днес ще ни изхвърлят от четиризвездния хотел и ще ни настанят във вече оправените ни стаи. Затова сутринта метваме багажа в автобуса, който отпрашва за Палиокастрица, а ние само с най-необходимото — бански и хавлии — тръгваме на плаж.

Предната вечер решаваме да намерим капитан Костас и в сряда, 20 юни да направим с него една екскурзия по южния бряг, без да се съобразяваме с групата. Речено-сторено. Не се налага много да търсим Костас, той просто си е там. Питам го какво влиза в цената, той вика: keine Probleme, all inclusive. Тъкмо да бием ръцете и той вика: Малка предплата, bitte! Малка, малка — 10 евро. Останалите 30 — в сряда.

Добираме се криво-ляво до хотел Месонги.

За хотела: Месонги

е голям хотел на фона на другите хотели наоколо. Около него има още не знам колко хотелчета, бунгала, басейни и ресторанти. Едно ще ви кажа: Ако търсите спокойствието, както аз и Павката, никога, никога, ама никога! не ходете в хотел Месонги. Групи пристигат, групи си отиват, а вечерите, о вечерите са върхът! Аниматори от разни страни развличат немските бабички по различни начини. Не че имам нещо против немските баби, но когато отидат на почивка се държат като ужилени от конска муха магарици — вирват опашки и тежко и горко на околните. То са музики, то са танци, то песни — все нови и нови Аktivitaeten (така му се вика на немски = дейности). Мило и друго бих дала всъщност да видя и българските баби, облекли бели костюми и накривили капели да хукват по света, ама да не зачеквам болни теми — не му е мястото тук.

Та отиваме на рецепцията и аз мило обяснявам, че сме от BG-групата, която в събота имала проблеми с настаняването, били сме в хотел Делфиниа и сега идваме да се настаним в оправените ни вече стаи. Насреща ми мигат невинни холандски очета (повечето работещи в хотела са момчета и момичета — стажанти, назначени на половин заплата. Ще се бръкне гъркът да даде цяла заплата на квалифициран персонал, знаете ли кога?) Девойката нищо не знае за нашия случай. Изпраща ни на другата рецепция. Там, слава богу, ни дават ключа и се понасяме към заветната стая 636.

Плахо отключвам и о, чудо! — стаята е съвсем нова и чиста, с хладилник, телевизор и климатик. Стаята обаче е на втория етаж — от два възможни — покривът е напечен, вътре не се диша и — познайте! Естествено — климатикът не работи. Павката го хващат бесните и хуква към рецепцията за дистанционно за климатика.

Аз влизам да се изкъпя и след две минути затъвам до глезени във вода — каналът в банята е запушен. Павката се връща с дистанционното, обаче то не е подходящо за този климатик. Отказва да се изкъпе в наводнената баня. Аз се вкисвам, грабвам дистанционното и отново се понасям към рецепцията. Доста бурно обяснявам какъв е проблемът. Връчват ми друго дистанционно; за банята — нито дума. Връщам се в стаята, климатикът и с това дистанционно не работи — червената лампичка мига, очевидно обаче трябва неговото си дистанционно. Банята все така прелива, а Павката лежи на леглото и гледа в една точка. Решавам да се направя на водопроводчик. Решетката над канала не помръдва. Вече проклинайки съвсем ориентирано, успявам да я изчопля с ключ от връзката ми с домашни ключове — нещо като с лост от първи род.

Тук вече са намесва и Павката — развинтва слушалката от душа, набутва маркуча в сифона и дава пълна газ на струята. Изведнъж каналът се отпушва и водата шумно се оттича. Страшни сме това българите, ей! Един чужденец щеше да извика най-малкото двама специалисти, за да решат проблема — един, за да каже какъв е и един — да го отстрани.

Итака, имаме баня. Нямаме климатик. Нямаме и багаж. Групата от Палиокастрица закъснява, а багажът ни е с тях.

Звъним на Весето. Тя ми обяснява нещо за някакво водно колело, лодка и пр. Нищо не разбирам, освен това, че ще се приберат след около 2 часа. Прибират се около 19.00 часа. Какво се случило — едни образи наемат водно колело, шляпат, шляпат и без малко да отшляпат за Италия. След като 4 часа се лутат из заливите, накрая от брега се сещат, че ги няма и изпращат лодка да ги спасява.

Вече имаме почти всичко — хладилник, ТV, баня, багаж, само климатик нямаме. Весето обещава, че ще им каже да го оправят. Последвалата нощ е кошмарна — жега, комари, Павката похърква. Заспивам някак си и сутринта се събуждам, обезобразена от комари.

Ден 5.

Сидари

Относително нов курорт на северния бряг на острова.

Тръгваме сутринта. Малката Елиза държи с две ръце ушичките си и съсредоточено смуче бибероната си. Спи ми се ужасно — проклетите комари ме побъркаха.

Сидари — любимият курорт на английските туристи — е на около 35 км от столицата Керкира.

Стигаме относително бързо. Брегът е по-различен — пясъчници, взрязани в морето. Канале д’амор — прокопан в пясъчниците. Ако двама влюбени го преплуват един срещу друг, ще останат завинаги заедно. Благоразумно се въздържам от идеята.

Павката ме снима и гадничко командва: „Още една крачка назад, още една крачка назад!“ и аз наивно се връзвам. Без малко да скоча в канала.

Тръгваме да се разходим из Сидари. Ниско стоителство, свежи цветове. Впрочем никъде на о. Корфу няма да видите хотел, по-висок от 2—3 етажа. Закони имат хората, закони! Ако например построиш нещо незаконно, в което си инвестирал 50 000 евро, глобата е 100 000 евро. Иди строй, де!

Пак снимки и паметта на фотоапарата се напълни. Влизаме в едно фото: Sprechen Sie Deutsch? Отрицателен отговор. Тук немският не върви. Впрягам всичките си познания по English и обяснявам, че the memory is full и дали ще е така добър да прехвърли снимките на CD. Младежът ме изглежда отегчено и изстрелва: eight euro. Осем евро ли — Павката ме измъква навън.

И тук магазинчета, сергийки, ресторантчета, включително индийски — последните са многократно по-скъпи от тези в BG. Пред ресторантчетата стоят момчета и се опитват да те вкарат вътре. Един мургавичък такъв ми предлага пица, спагети. А бе, брато, да не сме италианци! (това на български). Той изведнъж цъфва в усмивка и изсипва няколко български думи. Оказа се албанец, работещ тук. На Корфу работят много албанци — близичко е.

Пак е убийствено топло. Чудя се как тези бели хора от северни страни смеят да се излагат под безпощадното слънце. Аз за няколко дни заприличах на полуизпечен бифтек — при това само прибягвайки от сянката до водата и обратно.

Тръгваме в 17.00 обратно. Холандско-българското семейство пак закъснява — те все си закъсняват. Ето ги, майката тича. Една от съекскурзиантките я надъвква, а тя й се тросва: „А пък ти си като кокошка — само кудкудякаш!“. Толкова за кокошките на Корфу.

Прибираме се в стаята и климатикът пак не работи. Павката заявява: „Ей сега ще им тегля една майна“! „На какъв език ще им я теглиш, ако не е тайна?“ „На български!“ Българската майна очевидно хваща ред, защото след малко цъфва един Herr Максимус и широко усмихнат ми подава поредното дистанционно — този път правилното (не че малко преди това Павката не пуска климатика ръчно). Ура, вече си имаме всичко!

Ден 6: 20 юни 2007 год.

Днес се навършват 25 години, откакто с Павката се бракосъчетахме. Вечерта ще празнуваме, а сега се отправяме на пътешествие с лодка по южния бряг. Костас ни чака — успял е да напълни лодката освен с нас, с двама холандци, двама белгийци и шестима немци. Сметката е проста — 12 човека х 20 евро = 240 евро. Повече от месечната ми заплата на университетски служител. Н

арича себе си Kleinkapitalist (дребен капиталист) и ни показва на брега къщите на трима Grosskapitalisten — холандец, немец и грък. Минаваме край неговото село — на крайбрежната улица стои жена му и ни маха. Типична нашенка — със забрадка и престилка. А може и да е част от шоуто, знаеш ли?

Пак гледам брега, малките хотелчета, потънали в зеленина и цветя. Морето е като измислено — нарисувано с детски боички. Невероятно синьо, което към брега прелива в прозрачнозелено. Костас вади бутилка узо и еднолитрова бутилка червено вино. Ей на това му викат all inclusive по гръцки. 750 мл узо и литър, е май беше литър и половина вино на 12 човека. В BG с това се справяме двама човека. Немците известно време се правят на непиещи — bisschen, bisschen! (мъничко, мъничко) — после изведнъж му отпускат края. Докато се огледаме, бутилките са почти изпразнени.

Спираме за кафе на брега. Прекрасен малък хотел с маслинова горичка пред него и собствен плаж на малък залив. Влизаме да се изкъпем. На излизане от водата попадам на възрастна германка и решавам да я питам колко струва нощувката в хотела. Оказва се, че тя не е в този хотел, аз се извинявам, но тя учудващо ме заговаря. Съветва ме да отида на рецепцията и да си взема проспект, пита ме откъде съм. Аз казвам — от BG- тя се зарадва. Била там доста отдавна и ѝ харесало. Присъединява се и мъжът ѝ. От Мюнхен са — говорят абсолютно правилен немски, защото иначе мюнхенският диалект е ужасен. Говорим си за узото и българския шнапс и за още работи, казваме си tschuess! и аз се качвам до рецепцията за проспект.

И тук говорят немски. Впечатлена съм — нощувка за двама със закуска и вечеря струва 30 евро. Не може да бъде — това е по-малко от нашите хотели. Освен това когато пристигнеш на Airport или Port Керкира можеш де се обадиш на собственика да дойде да те вземе. Замислям се дълбоко. Чудничко изглежда.

След час почивка продължаваме по-нататък. Костас кротва лодката до бряг, където има мидички. Плуваме, събираме мидички и хайде обратно. Спираме да обядваме. Ужасно горещо е, дървесните жабки в маслиновата горичка пищят отчаяно от жегата, морето отсреща не трепва — безвремие. И само часовниците ни напомнят, че трябва да тръгваме.

В лодката немците набързо допиват останките от бутилките. Костас ни в клин, ни в ръкав изтърсва, че днес имаме годишнина. Немците изпадат в щур възторг и ни изпяват: Hoch soll’n Sie leben (нещо като — да сте живи и здрави!). После единият казва на Павката — и да знаеш, гаранционния срок изтече, стоката вече не се връща. Бре, немец и чувство за хумор! Снимам се с Костас.

Към 17.00 се прибираме. Обичайните процедури — къпане, привеждане в подходящ вид и към 20.00 отиваме да отпразнуваме събитието. Викам на Павката: „Сигурно няма да намерим места никъде, като се сетя какво е по това време по нашето Черноморие“. Нищо подобно — никой немец не ходи по кръчми. След вечеря си седят по хотелите и вихрят разни Aktivitaeten. Само тук-там някой и друг ближе коктейл за 6 евро.

Обслужване по корфуански.

В кръчмата (пропуснах да кажа, че тук им викат таверни), в която предварително бяхме решили да отидем, няма почти никого. Сядаме и зачакваме. След 15 минути пристига един 12—13 годишен младеж и носи две менюта — на едното му липсват половината листи. Е, ще се справим и само с едно. Какво ще пием? Избор нямаме — узо, естествено. Zwei uzo. Младежът казва danke и отнася менютата. Стой бе, човек, няма да го пием това узо голо. Зачитаме се. Салата домати, салата краставици, гръцка салата и салата от риба-тон. Стига толкова. Я! мезе за узо!. Викаме младежа, който пак беше успял да изчезне и го питаме каво е това. Той отговаря — мезе, когато се пие узо. Това ясно, aber was enthaelt (какво съдържа). Той мига неразбиращо, казва момент и пак изчезва. След малко се връща, този път с мама. Мама не говори хич немски, лошо английски, но ме разбира и с мимика ми сочи по картинките от менюто какво съдържа въпросното мезе — малко шунка, малко пържени картофки, малко маслини, малко сирене, доматче и краставици. Sehr gut, zwei meze. Благодари ни и изчезва. Заедно с менютата, разбира се. Какво ги пазят толкова тези менюта, имам чувството, че ги е страх да не им отворим работа. Междувременно младежът носи двете узо, в които е пуснал пестеливо по едно кубче лед. Искам още лед, той грабва двете чаши и се опитва да ги отнесе. Едва успявам да го спра. Не ме разбира. Наложи се да отида до бара и да си поискам отделно лед. Ближем узото, мезето не се появява никакво. Човек би казал, че кръчмата е пълна. Тъкмо да допием узото и хоп — мезето. Наложи се да повторим узото — обаче пак се разходих до бара. Чак сега видях как се сипва узото и защо на едно място не ме разбраха, когато попитах 50 или 100 мл е. Ами просто се сипва на око.

Впрочем и в никое меню няма да видите указани грамовете на храната. Когато си поръчвате храна обаче можете да сте сигурни, че шишчето например е със съответната гарнитура — пържени картофки, домати, краставици. Не е необходимо да поръчвате отделно. Шишче звучи като souvlaki или нещо такова — 6 евро. Голямата бира е средно по 2,50 евро. Обърнахме и второто узо и пак на бара — менюто, бе хора!. Мамата лъчезарно се усмихва и ми го подава. Кой знае какво си мисли — дано да не поръча, дано да не поръча! Да, ама не! След кратко обсъждане решаваме да поръчаме mixed grill — един за двама ни, защото нали знаете мешаната скара колко е голяма. Избираме си и бира, докато не са ни отнесли за пореден път менюто. Почти изпиваме бирата, когато се появява грилът. Голяма мешана скара ли? Едно кюфте, половин пилешка пържола, половин свинска и малко картофки. Стига толкова. Похапваме, бъбрим си. На съседната маса — германци. Моля ги да ни снимат. Чичката отговаря: „Не знам дали ще мога, но поне ще се опитам!“ Е, увековечихме за поколенията събитието. Накрая — честито! — сметка за 27,50 евро.

Ден 7: Абсолютно свободен от ангажименти.

Решаваме да прекараме времето

на плажа

Аз все повече заприличвам на българско печено — това е, защото разправях на Павката, че наоколо е пълно с немско печено. Поради горещото слънце шезлонгите и чадърите не са решение — парченца плат, през които слънцето прежуря немилостиво. Пък и фюнф ойро — да бе! Р

ешаваме да постъпим като повечето хора — тук полянките пред хотелите са с дървета и храсти, чиито сенки могат да се използват безплатно. Да, ама всичко вече е заето. Пустите му немци, големи хитреци!. Вървим по плажа на север и ха, топола! Ненаселена при това. Отдолу малко чакълесто, ама карай!

Опъваме хавлиите и блажено се изтягаме. Идилия — тишина, спокойствие, зелено море. Ама за кратко. Има-няма половин час и започнаха да прииждат баби корфуанки с по 2—3 внучета и майки с мотопеди с невръстните им рожби (тук придвижването с това превозно средство е обичайно). Настана шум, гюрлутия. Оказа се, че сме попаднали на селския плаж. Обаче пък поне научих нещо: Ето как бабите привикват немирните си внуци: „Спиро, еля, еля (ела, ела)!“ Спиро не ще. Пак: „Спиро, еля, еля!“ Спиро пак не еля. Накрая изревава гръмогласно: „Спиридоне, бре!“ и Спиридончо, навел главичка, послушно доприпква. По този повод вече викам отвреме навреме на Павката: „Павле бре, еля, еля!“

По някое време бабите и мамите отиват да приспиват дечицата и пак настава тишина. Този ден плуваме много, мотаем се и така до вечерта. Вечерта решаваме да посетим една от онези организираните за бабите Aktivitaeten — в случая вечер на гръцките танци. Групата, която танцува, се казва естествено Зорбас. Гола вода, всичко адаптирано като за немци. Аниматорки (ако трябва да преведем думата от немски, това ще рече раздвижвачки) подскачат наоколо и подгряват публиката. Бабите танцуват, или поне така си мислят, сиртаки и въобще страшна работа. Май не издържаме до края.

Ден 8:

Островите Паксос и Антипаксос

Наименованията им са с онова гръцко „с“, дето за да го произнесеш, трябва да си свиеш езика на фунийка. Антипаксос идва вероятно от това, че е разположен срещу Паксос. Според мен се намират на юг от Корфу, ама нали ви обясних вече отношенията ми с посоките.

Ще пътуваме с туристическо корабче, което тръгва от пристанището на Керкира. Сутринта покрай всички хотели минават автобуси, прибират желаещите и хайде всички на корабчето. Заемам позиция до капитанския мостик, а на него капитанът яростно се кара по мобилния си телефон на някого. Сигурно имам озадачено-разтревожен вид, защото преводачката се приближава до мен и пита: English, German? German, естествено. И жената започва да ми обяснява да не се притеснявам, няма проблем, просто той си говори по мобилния телефон, а освен това гърците са много animiert. Аз я изслушвам внимателно и отговарям: Liebe Frau, аз съм от България, ние там не сме по-малко animiert (артистични в случая), така че нищо ново. Жената се успокоява, сяда и си отваря биричка. Биричката едва ли остава единствена, защото към пет часа следобед така говори на гръцки, френски, немски и английски, че направо се шашвам.

Порим водата към

остров Паксос

След около два часа и половина спираме в някакво малко пристанище, нагрято от слънцето. И тук архитектурата е в стил италиано, уличките миришат на… сетете се какво (сетих се какво ми разказа Цончето за сватбеното си пътешествие до Италия). Помотаваме се известно време, след това поемаме

към сините пещери

Страхотен скалист бряг — все едно гледаш скалите на Триградското ждрело, заобиколени от вода. Пещерите се наричат сини, не защото те са сини, а защото водата наоколо е наситено синя. Дъното на морето, въпреки дълбочината, се вижда съвсем ясно и изглежда като дъно на басейн. Приближаваме носа на корабчето до първата пещера, правим снимки, поемаме към втората пещера. В нея почти успяваме да влезем. И тъкмо капитанът да обърне корабчето, от някъде се чува: Help, help! Корабокрушенци! Лодката им се повредила и се поклащат до входа на пещерата. Капитанът нарежда да пуснат котвата и да не мърдат, той ще се обади по телефона за помощ.

Минаваме край

остров Антипаксос

— площ 3 кв. км и население 140 жители. Поминък — туризъм. Обратно към столицата на Паксос — Гайос. Това е името на ученик на св. Павел.

Полуприпадаме от жега в едно кафене на крайбрежната улица. Две бири! Младежът с определено италиански изглед ни ги носи, заедно с чинийка с пет маслинки, набучени на клечки за зъби и стръкче лилаво цвете.

Леле, колко е любезен. След малко носи и сметката — 9 евро. Маслинки, а? Цветенце, а?

Злобно изяждам маслините и си прибирам цветето. Отново на път. По едно време корабчето спира. Докато разбера какво става, пасажерите се оказват във водата. Половин час за плуване. Къде ми е банският?! Отново потегляме и към 19.00 сме в Керкира. Докато сме се мотали по море, температурата тук достигнала 43 градуса. Едвам успяваме да се приберем за вечеря. Събирам набързо багажа и за последно излизаме да кажем чао на острова.

Ден 9:

Отпътуването.

Сутринта почти всички сме навреме до автобуса. Все пак се наложи Весето да ходи да събира изостанали в ресторанта. Натоварваме се и тръгваме.

Чао, Корфу!

Никак не ми се напуска този приказен остров, но няма как. Обещавам си да се върна някога. За последвалото пътуване няма да пиша, освен това, че автобусът прегря, изхвърли водата, събирахме останалата по шишетата вода да долеем, климатикът не работеше през цялото време, температурата навън беше убийствена и след 19 часово кошмарно пътуване се прибрахме в София. В интерес на истината на границата ни чакаше нормален автобус, та поне последните два часа ни бяха спестени.

Е, това е. Наистина беше приключение.

Искрено ваша: Руми

P.S. Позволете ми накрая няколко съвета: Когато решите да тръгнете на такова пътуване, потърсете приятели, които вече са били на същото място със същия туроператор. Много внимателно проверете истинността на всеки един детайл, особено състоянието на автобуса, с който ще пътувате — дори това да ви причини известни главоболия.

А ето и друг вариант, който ми се струва много разумен: Цяла година работете усилно и трупайте пачки, ама колкото повече, толкова по-добре. Намерете си в Internet едно от онези малки семейни хотелчета, направете си резервация още през м. януари. Хванете чартърен полет до Керкира, обадете се на собственика на хотелчето да дойде да ви прибере и следващите дни се радвайте на този райски кът, наречен Корфу. А, и носете си нашенска ракийка — всеки според възможностите. Защото узото… абе нали знаете! Целувки: Р.

Край

Автор: Румяна Христова

   Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “За моето корфуанско приключение, Павката и други животни (2)”

  1. Григор каза:

    Поздравления !
    Пишеш изключително забавно, дори и за не особено приятни случки.
    Ще бъде ли много нахално ако помоля за адрес, координати на онова хотелче с проспекта, дето сте намерили на ден 6 ?
    Предварително благодаря !

  2. Зока каза:

    Много хубаво чувство за хумор.
    Харесва ми много.

  3. Стойчо каза:

    @Григоре, отговарям от името на Руми: http://www.panoramacorfu.gr

  4. Григор каза:

    Благодаря !

  5. Павлина каза:

    Повече от 20 години (след Дж. Даръл, разбира се) си мечтая за Корфу. Знам, че „това“ не е „онова“ Корфу, но… мечти, мечти…
    Само, че за 20 години станах по-мързелива и уморена и затова смятам да използвам Тансу Тревал – средата на септември, Насаки, хотел 4-5 звезди, всичко в цената… Въобще мързел – качваш си сака и нямаш грижа за нищо – уж! Не очаквам шампанско и черен хайвер, но това, което истински ме притеснява, е автобусът и въобще пътуването. Някой пътувал ли е с тази агенция и може ли да ме посъветва? Моля за съвет и мнение – може и на личния ми имейл 🙂

  6. hristo каза:

    Супер свеж пътепис! Поздравления за Руми и благодарности за споделените мигове!

Leave a Reply