февр. 04 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част четвърта

Днес ще проследим края на изкачването на Хималаите на Владимир. Вече проследихме пристигането в Непал, изкачването на Мера пик и се върнахме с него до Ташинго. Приятно четене:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик — 6476 м.

— част четвърта

Завръщането

15.10. сряда 20-ти ден.

Днес беше разкошен ден. Тръгнахме към 8 часа.

Веднага започнахме с изкачване. Това, което трябваше да направим вчера, но се отказахме. Този път нямах проблеми. Качихме се на върхът на баира. Там имаше няколко лоджета и започна да се отваря панорама.

Еверест, Лоце и Ама Даблам

Тръгнахме към Намче,

почти по хоризонтал с леки изкачвания и спускания. Зад нас в дъното на долината се изправи южната стена на Лоце. Зад него надничаше Еверест. В дясно е Ама Даблам, а отсреща –  Тамсерку 6808 м. Направих много снимки.

Връх Тамсерку 6808 м

По едно време за шоу подкарах 5—6 яка с товар към Намче. Свирках и виках точно, както шерпите ги подкарват, повече от половин час. Много ми беше забавно да гледам шашнатите физиономии на белите хора, с които се разминавахме. Голям купон беше.

След два часа

пристигнахме в Намче Базар на 3450 м нмв.

Много живописно градче, сгушено в една гънка на Хималаите. Имат ток от ВЕЦ, с водата също нямат проблеми. Нямат леки коли, камиони, асфалт и тротоари. За сметка на това, навсякъде има якове и пешеходци. Къщите са каменни и ярко боядисани. Разположени са амфитеатрално една над друга и по между тях има стръмни улици. Много приятно място. Столицата на шерпите. Все още сме на високо, но не е 5000 м. Чувствам се прекрасно.

Столицата на шерпите Намче Базар на 3450 м

Днес е 20-тия ден, от както трамбоваме Хималаите. И утре ще му ударим един як табан към Лукла и ще приключваме. Здраво ходене се оказа.

Улица в Намче рано сутрин

16.10. четвъртък 21-ви ден.

Тръгнахме рано от Намче към 7,30 часа. Градът вече се беше събудил и всички магазини и сергии работеха. Спуснахме се надолу през центъра и излязохме в долната част. Свихме наляво и пак надолу, там някъде, където се чуваше шумът от реката.

След близо час доста стръмно слизане стигнахме първият мост над Дуд коси, или Бялата река. Тази река извира от ледника Кхумбу под Еверест. Мостът е въжен, висящ и обвързан целият с молитвени знаменца по обтегачите и парапетите. По него минават и хора, и якове. Днес трябваше да минем през още 5 такива моста.

Якове преминават по моста над Дуд коси (Бялата река)

Доста път ни чакаше и нямаше да минем само със спускане. Естествено веднага след спускането и минаването на моста започна изкачване. Класическа схема за Хималаите: Спускаш, минаваш реката и после изкачваш баира.

Единственото, което ме дразнеше бяха големите тълпи от туристи. По 20—30 човека на групи. Егати и калабалъка! Отвратително! Ходил съм и в други части на Хималаите, където също има много добре развит туризъм, от който там се издържат, но такова стълпотворение за първи път виждам.

Някъде по средата на пътя, около обяд, след поредният мост и поредното изкачване стигнахме чекин-поста за входа на парка Еверест. Провериха ни паспортите и ни взеха по 15 долара на човек такса за влизане в парка, макар че ние излизахме. Бяхме влезли през Ампу Лапча, а там нямаше как да ни хванат, така че ни хванаха на излизане.

Минахме след обяда и последният мост и започнахме да се отдалечаваме от реката, пак естествено с изкачване. Пресякохме села и махали, като постепенно набирахме височина. Добре, че бях проучил картата предварително и изобщо не бях изненадан, защото всички твърдяха преди това в един глас, че от Намче 3450 м до Лукла 2800 м е само спускане. Да, ама не и в Хималаите.

На едно ръбче над мен виждах поредната колиба. Когато я стигна ще попитам Дауа, няма ли вече да видим някъде по склоновете Лукла? Няколко метра преди колибата го попитах, колко още остава до Лукла, а той ми отговори, че това е входа на Лукла. Помислих, че се майтапи, но това наистина се оказа един от входовете на Лукла! Беше 15 часа. Минах през входа, видях градчето и изревах няколко пъти с всичка сила — „Луклаааа, Луклаааа“… Няколко чужденци и шерпи ме изгледаха доста стреснато, но аз не им обърнах внимание. Преди 21 дена бях тръгнал от тука и сега се връщах. Направихме пълен кръг. Много сериозен и тежък трек се оказа. Настанихме се в едно лодже над виенска сладкарница. Имаше и такава в Лукла. Утре щяхме да летим за Катманду, ако времето позволеше, разбира се. Попитах за баня. Имало с газов бойлер. Идеално! 22 дена вече не бях се къпал. Сигурен бях, че мръсотията по мен е от последната пътека, по която минахме. Преди Чукунг, просто нямаше, какво да ме изцапа. На 2800 м нмв с газов бойлер банята си беше направо разкош, за 200 рупии. Около 3 долара. По лоджетата на 4000—5000 м имаше „бани“ с маркуч и кофа вода, която затопляха, но само, като си представех, че на такава надморска височина ще се поливам с някакъв маркуч в студа, направо ме втрисаше предварително… Но тук нещата бяха други.

17.10. петък 22-ри ден.

Рано сутринта към 7 часа започнахме да стягаме багажа. Трябваше пак да подредим в денковете екипировката, която бяхме изпратили направо тук, ако си спомняте. Около 9 часа отидохме на летището, което беше на 300 м от нашият хотел. Времето беше хубаво. Щяхме да летим. Един след друг кацаха самолети, много бързо ги разтоварваха и товареха, и отново излитаха. Ние чакахме Сита Еър. Към 10 часа затвориха летището и един голям транспортен хеликоптер на военните кацна. От него слязоха една камара офицери и някакви други цивилни официални лица. Оказа се, че самият премиер-министър на Непал е пристигнал, за да разреши някакви проблеми в Лукла. След 40 минути отлетяха и после пак отвориха летището за нас. Към 11 часа пристигна и нашият самолет. Облаците вече бяха покрили част от пейзажа, но все още ставаше за летене. За 10-тина минути ни натовариха, излетяхме за няма и 20 секунди, и през облаците поехме към Катманду. На обяд вече бяхме там. Полета е не повече от 40 минути. Катманду ни посрещна с жега, шум и мръсотия. Откараха ни в друг хотел, почти в центъра на Тамела. Хотел Прайм. Настаниха ни на 5-тият етаж. Уговорихме си за другият ден вечерта среща с Бишну, представителя на Монте Роза, за да уточним условията по рафтинга. После се мотахме по магазините из Тамела. Трябваше да купуваме подаръци за близки и познати.

18.10. събота.

Ходихме на Дарбър Скуър. Това е улица с дворци от древно Катманду. Стари храмове, дворци и пагоди с еркери, покрити с фина резба от дърво, или камък. Тук един до друг има действащи храмове на най-различни богове и религии. Това, което ми харесва в тази част на света е пълната религиозна търпимост, към разбиранията и вярванията на другите. Тук никой не използва религията, като средство, за да те принуди да направиш нещо, което не искаш, и абсолютно никой, не те кандърдисва, и убеждава, че точно неговият бог, мъченик, или пророк, е единственият и верният. Просто не мога да понасям сравнително нови, млади и агресивни религии, които сами са се обявили за единствено верните и правилните, а всички останали са неверници, безбожници и т. н. и прочие тъпи религиозни клишета! Вярвай си, в каквото си искаш, но ако обичаш, не пречи на другите, не се бъркай в живота им, и ги остави на мира! Това е моето мото по отношение на всякакви религии. Катманду е древен град възникнал, като търговско средище много отдавна. В момента града е запълнил почти цялата долина, където първоначално е възникнал. Населението му сега, вероятно е над 3 милиона, въпреки че официално се води 800 хиляди! Градът има много сериозни проблеми по отношение на транспорт, комуникации, ток, вода и канализация, а хигиена, тук е абсолютно непозната дума. Мръсотията и циганията са страшни! Аз съм посетил по един, или друг повод, доста държави, места и градове по света, но определено, никой от тях не може да измести Катманду от първото място, по отношение на мръсотия, шум и транспортни проблеми! Вечерта се срещнахме в хотела ни с Бишну и уговорихме двудневен рафтинг по река Триусули за по 35 долара на човек на ден. От тяхна страна палатки, храна, лодка и всякаква друга екипировка необходима за рафтинга, а от нас активно участие в гребането по реката.

19.10. неделя.

Рано сутринта ни качиха на един автобус и след обичайните задръствания, клаксони, прах и шум напуснахме Катманду в посока към Покхара. Шосето е тясно с много завои. Движението е много натоварено. Леки коли почти няма, но с автобуси, камиони и мотоциклети е пълно. Сега поне целият този път е асфалтиран, до като преди години имаше, доста отсечки само на чакъл. Скоростта е ниска. Обикновено се кара с 40—50 км/час. Не се гони време и разписание, и когато рейсът спре някъде, обикновено изчаква пътниците си, за да се нахранят, да си купят нещо, или да отидат до тоалетната. Качват се улични продавачи, които щъкат между седалките. По прозорците чукат други, които продават, какво ли не. Никой не бърза и не си дава зор за нищо. Кондукторът обикновено слиза пръв, а се качва последен, като вика и тропа по ламарината на автобуса, и по този начин, дава знаци на шофьора, какво да прави. След два часа стигнахме мястото, на което в Катманду ни бяха казали да слезем. Там вече чакаха няколко бели хора, а по земята имаше разхвърляни гребла, каски и спасителни жилетки. Грешка нямаше. За тука бяхме. Преброих хората. Бяхме 10 човека. Много за една лодка, а малко за две. Оказа се, че чакаме още хора от Покхара. Попитах шефа на рафтърите, с каква трудност са бързеите по Триусули и той ми каза — три. Бих предпочел, да са с трудност 4, но това не зависеше от мен. Най-високата трудност е 5 и там вече нещата са наистина много сериозни. На повечето от тук участващите им беше за първи път, така че 3 е напълно достатъчно. Събрахме се за две лодки. От големите, за по осем човека, които са по-стабилни. Уточниха командите за гребците, екипирахме се със спасителни жилетки и каски. Получихме си греблата и отплувахме. Аз бях в средата на лодката. В началото нямаше бързеи и само се возехме по реката. По едно време догонихме първата лодка, доближихме ги и ги блъснахме. С греблата започнахме да ги пръскаме с вода. Един от инструкторите в другата лодка измъкна от някъде кофа и започна, и той да плиска по нас, и след 5 минути всички бяхме вир вода. Така де, няма да правим рафтинг сухи я. След това започнаха бързеите. Добър екип бяхме. Гребяхме синхронно и точно. От време на време, когато нямаше големи бързеи и не гребяхме аз си позволявах лекичко да помагам на водача на нашата лодка, който я управляваше отзад, защото съм участвал в доста рафтинги, и нещата ми бяха ясни. Той забеляза това и след едно спиране за обяд ме премести на носа на лодката. Аз това и чаках. Там е най-трудно, но и най-адреналиново. Имаше вълни на места по два метра, които здраво ни блъскаха първите, а лодката ту пропадаше рязко с носът надолу, ту се издигаше на върха на някоя голяма вълна и прелиташе някой и друг метър, преди да се стовари пак в някоя дупка. Имаше и странични удари, и заобикаляне на големи скали, и водовъртежи. Изобщо пълна програма. Много се накефих. Този ден гребахме близо 4 часа. Може би, минахме 40—50 километра. На едно равно място с пясък и камъни близо до пътя екипът вече беше опънал палатките, и разпалил примусите. Тук щяхме да спим и утре да продължим. Лошото беше, че започнах пак зверски да кашлям. То аз между другото, изобщо не съм спирал да кашлям, но някак така, рядко и не много силно. Но усилията, които положих сега, за да греба и студената вода, в която се киснах 4 часа промениха нещата. Нямах и никакви лекарства тук, защото всичко беше в Катманду, а нямаше и от къде да взема. Вечеряхме, а после запалихме един огън на брега на реката. Сухи клони имаше достатъчно. Правихме мохабети с този и онзи. Разказвахме си приключенията в Непал и в Хималаите, а после легнахме в палатката да спим. През нощта кашлицата ми стана дълбока и силна, и вдигнах пак температура. Този път загазих здраво. За трети път връщах процеса на излекуването обратно. Тук вече не ставаше въпрос за височинна болест, а за белодробно възпаление, или бронхопневмония. На сутринта бях омекнал и неадекватен. Отгоре на всичко времето беше мрачно, мъгливо и студено. Изобщо не можех да си представя, как ще се натопя в ледената вода с тази температура и кашлица, и ще греба. Казах им, че днес няма да участвам в рафтинга и другите изобщо не се учудиха на решението ми. Явно ми личеше, че хич ме няма. Качих се на пилотната кола, взех си едно шише с вода и се отнесох, като от време на време кашлях много силно и лошо. Стигнахме някакви крайпътни капанчета и спряхме, за да чакаме лодката. Облаците се разтикаха, слънцето изгря и пак стана горещо. Всички се изпокриха на сянка и само аз дремех, и се напичах на слънце. След известно време, час-два пристигнаха рафтърите с лодката, преоблякоха се и започнахме да чакаме транспорт за прибиране. Но нещо автобуси нямаше. В посока към Читуан пътуваха рейсовете, а към Катманду не. Странна работа, но за Непал всичко е възможно. Чакахме повече от час. На един от водачите му хрумна да хванем някакъв друг транспорт до Муглинг на 20-тина километра от нас, защото там се събират двата пътя от Читуан, и от Покхара за Катманду, и да пробваме да хванем автобус от Покхара. Спряха един пикап и след половин час бяхме в Муглинг. Там чакахме няма и 10 минути, спря един рейс за Катманду, и ни качи. Автобусът беше пълен, и даже на покрива имаше хора. На нас, обаче, като бели хора ни дадоха едни табуретки и седнахме на пътеката. Возията беше ужасна, като на конска каруца. Този рейс марка Тата беше произведен в Индия и удобството за пътниците, явно е била последната грижа на конструкторите му. Тясно, защото тук хората са дребнички и неудобно. Навсякъде остри железа и твърди пластмаси. Освен това всички прозорци бяха отворени и течението беше страшно. Шофьорът, се оказа от състезателите, и когато пред него се появеше друг автобус, или камион не мирясваше, докато не го надмине. За пепелта, мръсотията и шума, няма какво да говоря. Аз с температура и страшна кашлица направо берях душа. Такова кошмарно пътуване отдавна не бях правил. След три часа се добрахме до Катманду. Оставих Петьо да намери такси и да се пазари, за да се доберем до хотела. Накрая стигнахме. С триста зора и три почивки се качих до 5-ия етаж и влязохме в стаята. Тя беше почистена и от багажа ни нямаше и помен. Направо щях да припадна, като си представих, че пак трябва да слизам до долу и да се обясняваме на рецепцията. Стоварих се на леглото и помолих Петьо да се заеме с този проблем, само да си намеря багажа и лекарствата вътре. След известно време багажът беше донесен и аз веднага изпих един Немизил и Аспирин. След половин час се изпотих и очите ми се отвориха. Температурата ми спадна. Въпреки това, обаче, не се чувствах никак добре. Нямах никакви сили. Бях странно омекнал и кашлях много лошо. Петьо настоя да отида на доктор, но аз категорично отказах. Може би, трябваше да ми се бият инжекции, а тук при тази липса на хигиена рискът беше прекалено голям, освен това, пак щях да прекъсна лечението, до като стигнем до България. Трябваше да устискам на всяка цена до дома и там вече щях да се лекувам сериозно. Купих си непалски сироп за кашлица, който за кратко време ме облекчаваше и пиех Аспирин и Немизил, когато вдигнех пак температура. Естествено с Аспирин и сироп за кашлица е абсурдно да излекуваш бронхопневмония, но тук нямаше друг начин.

20—21.10. понеделник, вторник.

Предимно лежах и спях в хотела. Спрях да се храня, просто нямах никакъв апетит. На вторият ден след прибирането ни от рафтинга изядох една зелена салата, но след половин час повърнах всичко. Пиех вода и чат пат лимонов чай. Трябваше да събера малко сили за пътя до България. Излизах от хотела за половин, един час на ден, докато усетя, че омеквам и ми стане зле, и пак се прибирах, и лягах. На почивки се качвах до 5-ия етаж и след всяко качване, кашлях поне по 10 минути непрекъснато. Лоша работа. Петьо през това време обикаляше из Катманду, за да разглежда забележителностите му. Разгледал Бактапур, Пашупатинат, Голямата ступа с очите на Буда и Храма на маймуните на хълма. Аз съжалявах само за Бактапур, другите съм ги разглеждал, но той е извън Катманду, а аз не можех да стоя навън 3—4 часа. Нямах толкова сили.

22.10. сряда.

Лекичко започнах да се свестявам. (Това изречение не знам, колко пъти го написах в тоя дневник!) Невероятни са възможностите на организма ни да се самовъзстановява. Даже успях през нощта да поспя малко. Закрепя се в някое положение без да мърдам и кашлям, и подремя малко. В момента, в който мръдна започва кашлицата… И така… Тази вечер официално сме поканени от агенция Монте Роза на вечерно парти. Аз не съм много във форма за такива мероприятия, но няма как да откажа. Ще отида. Днес бяха тука шефа Ганеш, Бишну и някакъв фоторепортер, които ни снимаше, а пък ние се хвалехме, колко сме доволни от всичко. Петьо на немски, а аз на английски. Надявам се, че не съм звучал много диалектно и дървеняшки. В интерес на истината, всичко беше организирано много добре. За това, че аз сега бях болен вина нямаше агенцията и нейната организация. Просто така се стекоха обстоятелствата. Вечерта към 19 часа ни взеха от хотела с едно такси и ни откараха някъде в друг квартал на Катманду. Стара къща, доста голяма, с голям вътрешен двор. Имаше и много други чужденци освен нас. Събухме се и влязохме в традиционен Непалски ресторант от по-висока класа, а не като закусвалните, в които се хранехме в Тамела. Седнахме на много ниски столчета. Веднага ни сипаха оризова ракия с едни чайници с чучурка от много високо. Интересно е. Петьо изпи и моята ракия. После дойдоха оркестър, музиканти и танцьори, и ни демонстрираха традиционни непалски песни и танци. Снимахме всичко. Бяха ни предупредили предварително да си носим камери и фотоапарати. Сервираха ни даобат, национално непалско ястие в горещи медни чинии. Най-напред ти донасят чинията и след това един след друг различни сервитьори ти донасят съставките на ястието. Ориз, различни меса, зеленчуци и подправки. Аз по „технически“ причини за съжаление не можах да го опитам. Пих малко от някакъв сок от банани и малко минерална вода. После пак с такси ни откараха до хотела. Казхме на Бишну в колко часа ни излита самолета утре, за да ни заберат навреме от хотела. Дадохме му данните си, и снимки, за да ни направят сертификати за изкачването на Мера в Министерството на туризма.

23.10. четвъртък.

Дойде и денят да си ходим от тука. Наредихме за последен път денковете. Приготвихме раниците. Купихме последните подаръци. Таксито дойде към 16,30. Самолета ни излиташе към 19 часа, но по-добре беше да отидем по-рано на летището. Минахме пътьом през Министерството на туризма и си взехме сертификатите за изкачените върхове. За половин час таксито успешно преодоля 4-те километра до летището. Минахме скенерите и обиска, взеха ни по 23 долара такса, за това че ползваме летището на Катманду, и веднага ни уредиха с писане по едни листчета. Как се казваме, къде точно сме родени, какъв ни е адреса, за колко дена ни е визата в Непал, колко пъти сме идвали в Непал, все същите глупости, които пишем, и на влизане, и на излизане и най-вероятно, никой, никъде не чете. Залепиха ни лепенка в паспортите, че напускаме Непал, а листчетата, на които писахме хвърлиха в някаква кутия, (предполагам за боклука) и ни пуснаха в пред зала. Пак се опитаха да ни вземат пари за свърх багаж, но ние пуснахме в ход вълшебният документ, който бяхме взели от България за Гълф Еър, и минахме без допълнително плащане. На телевизорите, на които трябваше да дават разписанието на самолетите, течеше някакъв индийски филм за голяма любов, с песни и танци, и намесата на разни богове, чат пат в действието, и всички мургави от летището зяпаха с отворени уста. На един по-малък телевизор в края на помещението, който пък непрекъснато примигваше, все пак имаше и разписание. От там научихме, че самолета ни има, поне 1,40 часа закъснение. Ще чакаме, какво да правим. Излетяхме към 21 часа, вместо в 19 с Еърбъс А340, от големите. И след 6 часа полет, към 23 часа кацнахме в Бахрейн. Няма грешка с часовете. 23 часа е местно време в Бахрейн, а 21 часа местно време в Катманду.

24.10. петък.

Самолета ни за Истанбул излиташе в 10 часа на другият ден и при това положение Гълф Еър ни уреждаше със спане в техен хотел. Удариха ни транзитна виза за Бахрейн и докараха един бус. Бяхме 8—10 човека за спане. Петьо започна да прави сметки, кога да кажем на шофьора, да ни вземе от хотела, за да не изтървем самолета. „Спокойно бе човек“- Викам му -„Аз съм бил тука. Това не ти е Непал и Катманду!“ За 8 минути по едни шестлентови магистрали със 140 км/час бусът мина близо 10 км и ни докара до четиризвезният хотел на Гълф Еър. Огромно мраморно фоайе, в което можеш да караш и лека кола, огромни блестящи полилеи, всичко, както си му е редът за 4 звезди. Аз с раницата, болен, омачкан, недоспал и омърлян, с една тениска, с надпис „Катманду-Непал“ на гърдите, тук се почуствах, като абсолютен оръфляк… Дадоха ни картата ключ за стаята. Стаята и банята, също абсолютно отговаряха на 4-те звезди, че даже и малко отгоре. На сутринта ни събудиха по телефона в 7 часа. Измих се, преоблякох се с риза и се почувствах, почти като бял човек. Закуската ни беше шведска маса с всякакви храни, манджи, меса, десерти и плодове. Аз наблегнах на плодовете. Ядох диня, пъпеш, ананас и други. Направо, като бели хора… Към 8,30 се качихме на един бус на Гълф Еър, който ни откара на летището. В 10 часа излетяхме за Истанбул с Еърбъс А320. Кацнахме на летище Ататюрк точно по разписание. Мина известно време, до като си приберем чекираният багаж и от там право на изхода, където вече ни чакаше шофьора на Петьо с колата му. Оставаха ни само 500 км до дома. В 23 часа вече си бяхме в Пазарджик.

Край! Всичко приключи! Прибрах се жив и не особено здрав, от това приключение, и сега ще почивам, и ще се лекувам. Отслабнал съм с 10 килограма и дрехите малко висят по мен… Албуми със снимки, филм, дневника, всичко ще подредя, както си му е редът, за да добият и другите представа, какво е било. Ще раздавам подаръци на близки и познати. Ще трябва и да поработим, че сигурно ми се е посъбрала работа… Не съм си карал, повече от месец мотора и колелото, но и това ще стане. Времето още е хубаво и сравнително топло. Всичко приключи за сега и живота ми пак влиза в старият ритъм.

Пожелавам на всички, подобни пътешествия, радости и приключения, и по възможност, без болести!

септември — октомври — 2008 год.

Край

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version