февр. 24 2008

Ниагарски водопад (Niagara Falls)

Днес ще минем по стъпките на Алеко, за да видим

Ниагарски водопад (Niagara Falls)

Цялото това нетърпеливо очакване още повече удължаваше и без това тежката работна седмица. Ниагара често беше повод да си помисля за онзи наближаващ ден, след който не просто ще ме очакват само още няколко. А ще съм видял още едно от красивите лица на природата, на която все по-често обръщаме гръб. А то, в последствие, щеше да се окаже нещо малко по-различно.

Работният ден премина почти неусетно — полусънено. Търсенето на убежище от привидно доброжелателните погледи ме отвеждаше на наистина необичайни места — последния етаж на гаража, безлюдния басейн… А когато стрелката на часовника отмери последните минути до 11PM, грабнахме набързо извадените от секретния шкаф с инструменти раници и се стрелнахме към спирката в очакване на автобуса. Така и не успяхме да изпълним плана — забавянето ни лиши от възможността да постоим под топлия душ малко по-дълго. А цялото съдържание на огромното LowePro, няколко месеца висящо неотлъчно на гърба ми, беше преразгледано. Единственото, което не напусна мястото си, бяха Mac-ът с наполовина изтощена батерия и Nikon-ът с двата обектива и двете батерии, предвидливо заредени още на предния ден. Освободих така ценните 4ГБ на картата по пътя.

Не подозирах, че ще разполагам с цяла седалка, на която бих могъл да поспя. Естествено, възползвах се със закъснение. А това предполагаше само два часа сън за последните 24 и почти никаква вероятност за дрямка през следващите 12…

Примирих се. Нямах друг избор. Но предпочетох да не следвам примера на всичките си спътници, които вкупом наизвадиха цветните сапунерки като по команда. А се намирахме на синьо-зелен дълъг мост с ограничена видимост във всички посоки. И все пак — над тромаво придвижващата се към 50-те метра свободно падане… вода.

Мълчаливо изтърпях наказанието — дезориентираното стадо руски овце. За тези няколко месеца изградих силна непоносимост към братушките. Вероятно поради редовните си сблъсъци с порочните им твърдоглавост и егоистичен мързел.

Оставаха само три часа до залеза, а не исках да го посрещна по средата на огромния парк, стигнал доникъде с атракциите, вероятно дори недокоснат от носещите се във въздуха капки леденостудена вода. Изнервените подвиквания все пак ни упътиха — билетите. Бях започнал да си водя списък — най-стойностно изхарчените пари. Но беше твърде еднообразен — последните останали от среднощната промоция в магазина пържоли. Тези $28 внесоха очакваното подобрение.

А съветите на погалените от съдбата — имащите щастието да правят моите крачки за втори път, ни помогнаха в избора — The Maid of the mist — a.k.a. корабчето. Глухият и сякаш далечен тътен ни съпровождаше по целия път към Observetion Tower-а, изглеждащата като недовършен мост кула, издигаща се на десетки метри над поуспокоилата се, но все пак влудяващо синя вода.

В същия момент, в който получих своя дъждобран, фотоапаратът, екипиран със 18—135 мм-авата пластмасова играчка за $300, увисна на врата ми, старателно прикрита зад синия дериват на полиетилена. А резултатите от предпазливите полеви тестове на раницата донякъде ме освобождаваха от задължението да мисля и за про-ябълката. Просто придърпах щита си надолу, без да ме е грижа за дългия панталон и маратонките, които неминуемо щяха да се окажат неудобно влажни. Лекото потрепване на палубата и понеслият се във въздуха черен дим предвестиха началото на първото докосване до величието на най-дългия (широкия) водопад на света.

Постепенното отдалечаване от брега ме постави в неудобното положение да избирам най-подходяща позиция за стрелба от упор, която все пак да не ме изправи неподготвен лице в лице с най-големия враг на „заголените“ обективи — капките вода. Уверен бях, че ще се справя и без UV или Haze филтри, а и определено не бях готов да хвърля $1300 за леко-водолазната униформа на превърналото се в мое „компактно“ другарче D200.

Цялото суетене наоколо за секунди ме подлуди. Забравих за предпазливостта и го измъкнах от убежището му. А водата се стичаше по лицето ми, озарено от усмивката на победата. Победата над пречките по пътя към мечтите…

Колкото повече се приближавахме към „Подковата“ — третата, най-красивата част на водопада, деляща ярко контрастиращите си брегове на САЩ и Канада, толкова по-нетрезво разсъждавах. Ръката ми се отпусна надолу, камерата покорно се скри зад краката ми, очите ми се затвориха… А непрогледната мъгла от стелещи се на непрекъснати вълни водни капки ме остави без дъх. Сякаш потънах в топлата му прегръдка.

Виковете на въодушевление заглъхнаха. Едва се долавяха откъслечни въздишки по дъгата, смело потъваща във водната завеса и изплуваща отново. Аз вече се бях скрил зад кабинката на капитана, за да си поема въздух, а и за да се отскубна за секунда от тази гордост на природата.

Измъкнах се от оковите на дъждобрана, надявайки се тениската ми да е суха поне на мястото, където доскоро се намираше фотоапаратът. Уви… Наложи се да го подсуша с друга материя…

Знаех, че само след няколко минути ще е в същото състояние, но този път причината щеше да е друга — разходка под самия водопад. Или поне така си представяхме посещението на „Пещерата на ветровете“. На входа, освен дъждобрани, ни връчиха и чифт сандали. А това допълнително разпали въображението ни — какво ли ни очакваше в края на тунела… Относително малка част от онези 279000 литра вода в секунда. Някъде там, зад гърба ти, в лицето ти…

Раницата ми се озова на раменете на доброволец от нашия лагер — мокра до кости сънародничка. А аз се забих право в падащата с огромна сила вода. И да исках, не можех да си набавя повече въздух, отколкото разполагах на последните две крачки преди ледения душ. Но сякаш не ми и трябваше. Не знам колко седях отдолу, блъскан напред под тежестта на огромните капки и силата на вятъра. Едва ли е било повече от няколко минути, но ми се струваха часове.

Слънцето вече се скриваше, гърбът и краката ми вече ме боляха нетърпимо, но нямах друг избор, освен да освободя картата, да завия мини-статива за фотоапарата и да се изправя пред следващото предизвикателство — 5-часовата светлинна програма, обличаща водопада в цветовете на дъгата. Само леденият полъх на вятъра държеше очите ми отворени, но не задълго. След няколко часа скитане по алеята над пропастта се озовах в леглото, леко загрят от врелия душ. И копнежа по теб.

Превърналото се в смущаваща рутина събуждане в 8 часа всяка сутрин, независимо от ангажименти и физическа възможност за изпълнението им, ме вкара отново под душа, принуди ме да извадя лаптопа от раницата, да разгледам набързо кадрите и да събера сили за следващите. А след бюфет-закуската отново нарамих тежащата 7 кг раница и, изпълнен с надежда, че ще успея да видя всичко, провлачих крака по набелязания маршрут — аквариума, историческия музей, IMAX прожекцията „Няколко хиляди години за няколко минути“…
Автор: Иван Ралчев
Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version