За Перу, като за Перу (2): Балестовите острови, платото Наска и Арекипа

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, а днес ще заминем за Писко, Балестовите острови, платото Наска и Арекипа.

Приятно четене:

За Перу, като за Перу

Тинка в страната на инките – първа част

втора серия

Балестовите острови, платото Наска и Арекипа

 

 

 

Привечер влизаме в

Писко

Писко е град, малък и мизерен на пръв поглед, но пълен с народ, магазини и стоки. Разбира се, наште хора – водачи и идея си нямат къде е хотела, но изненадващо рейса завива в тъмна улица, зад съмнителна сграда в купчина кал и съборетини в задния и двор спира.

Става ясно, че ще има демонстрация на местната ракия „писко”, предполагам простичък начин и нашия кечуа – гид да поизкара някой сол* отгоре. Народа от рейса с мерак за писко се нарежда, пробва, но не би, ракията им в сравнение с наш’те не става.

Поемаме отново и в крайна сметка откриваме ново – приятно хотелче, невероятно за стандарта на Писко. На рецепцията нормално както и навсякъде в Перу говорят испански основно. Ние говорим български. Нашият гид и английски, който се оказва крайно недостатъчен, за да разберем защо в крайна сметка настаняват двама възрастни мъже на легло персон и половина, без те да го искат изобщо, и дали наоколо се намира ресторантче, в което да похапнем след дългия път.

Драмата с мъжете в едното легло напряга освен младото момиче рецепционистка, която изобщо не разбира какво иска нашия гид,но в крайна сметка и мен, която чакам ненастанена, та включвам на свръхсериозни обороти и 5 – те думи испански, които съм понаучила през деня в рейса, влизат в употреба. Дос омбрес, казвам и тя ме разбира магически. Аз отивам на персон и половината, а те не знам си къде, но доволни, че няма да се наложи да си тестват сексуалността на тези години.

В това време симпатична двойка от наште изревава, че им няма по-големия куфар… Натъпкваме се в ресторанта, където супер ухилен млад Перуанец отваря нета на бг – спаниш, та белким си поръчаме вечеря, която те да се сетят какво е. Това не се оказва никакъв проблем, защото има само „пою” и „сервеса”. И макар да ни се поопъват нервите от общата организация, в крайна сметка това е напълно компенсирано от огромните порции печено пиле с картофи и зеле, сервесата – бира, така че всички заспиваме утешени донякъде. С изключение на младия и симпатичен перуанец,който като се оправя с вечерята, пали колата и тръгва обратно към Лима, за да се върне на другата сутрин с куфара на наште хора, забравен в предишния хотел.

Мислех, че толкова емоции, плюс сервесата, плюс пилето няма да ми понесат, но спах почти като къпана, нищо че с тапи в ушите, които да позаглушават шума от шосето на Панамериканата под прозореца.

На другата сутрин рано – рано, поемаме към уникален природен резерват, наречен

Балестовите острови

Великолепните птици, съвсем същите дето ги вардеха толкова снощи, тук се разхождат свободно по тясната ивица пясък на кея, където някой и друг по-якичък мъж им дава дребна риба, както ние даваме кренвирш на кучетата.

В морето се поклащат няколко моторни лодки пълни с оранжеви спасителни жилетки . Преди това обаче ни пресрещат група от напористи улични търговци, от които си купувам платнена шапка с бродерия,”ПАРАКАС”, разбира се, тип китайска.

Нареждат ни в лодките, всеки стиснал фотоапарат или по-сериозна техника и тръгваме. Морето, т. е. океана е красив, има лека мъгла над водата и мирише адски на нафта.

Канделариум – Балестови острови, Перу

Канделариумът

Едва свиквам с миризмата, доколкото може да и се свикне и направо изведнъж от мъглата изплува пясъчна стена с нещо като тризъбец от кактус, голяма фигура, наречена Канделариум. Изглежда като току – що направен отпечатък от детска формичка, но всъщност е на около 200 год. и значително по-голям. Функция и произход неясни. Предполага се, че служел за ориентир на моряците или пиратите навремето… Красиво е и загадъчно в мъглата от морски капчици, цъкаме с усти, цъкаме и с фотоапаратите, и почти забравяме да гледаме…

След кратко време забелязваме в морето скали, или нещо като купчини от скали, покрити с много – много точици… Това са Балестовите острови, по тях са накацали птици и птици и още птици. Явно нямат къде да си почиват наблизо та затова са тук. Островите имат чудата форма, някои образуват портал,а водата в близост до тях е зеленикаво прозрачна,така че, могат да се видят плуващите в нея морски лъвове, които там изглеждат много различни от тези на сушата.

Балестови острови, Перу

На входа на Балестовите острови

Изобретявам си набързо бинокъл от зума на фотоапарата и освен многото корморани виждам и малки пингвини. В ниското се открояват припичащи се на слънцето тюлени – морски лъвове. Интересни същества, влажната им кожа изглежда като мек кафяво – сивкав плюш, съхнат, припичат се и пак се спускат в морето и пак се мъчат да се избутат към скалите, на малки групички от по няколко.

Корморан, Перу

Корморан, или нещо като местните „врабчета”, макар повече да бият на гларуси.

 

Лодката завива от вътрешната страна на островите, където забелязвам платформа с корабче. 20 – 30 души работят нещо нагоре по баира, държат кирки, или подобен инструмент. Това е една от тежките работи в Перу. Това, което правят всъщност е да къртят акото на тези птици от скалата… ст ава въпрос за т. нар… гуано, особено ценен органичен тор.

За момент се сещам за моите претенции в работата и какво ли би ми било тук да си къртя с кирката, ако от скалата по цял ден на морския вятър и влагата…

Но тук работата е твърде тежка и не приемат жени. Слава богу, почти ме изкушиха.

Правим по толкова снимки,че на всеки познат ще му писне да ги гледа, но ни се иска още… Мястото излъчва природа, дива и красива природа в пустошта. Крясъците на птиците заглушават шума от кирките и дори вълните. Още малко и махваме за сбогом на балестовите острови, малките пингвинчета и кормораните. Морските лъвове някак не съм сигурна дали им пука бяхме ли или не бяхме тук въобще.

Хумболтови пингвини – Балестови острови, Перу

Хумболтови пингвини

Морски лъвове – Балестови острови, Перу

Морски лъвове

Корморани – Балестови острови, Перу

Корморани

Събирачите на еко тор – Балестови острови, Перу

Събирачите на еко тор

Корморани – Балестови острови, Перу

Корморани

Корморани – Балестови острови, Перу

Корморани

Следва време за пазар…

Това е най-честата атракция в Перу.. Пазари, тържища, сергии и сергийки. Народеца е беден и много от тях чакат на това. По крайбрежната улица има малки кръчмички, в една от тях момче между 12 и 18 пее любовна песен с малък акомпанимент зад гърба … Че пее, пее, но толкова се влага в песента, че си го щраквам за спомен. Понеже съм единствената, която му обръща някакво внимание, то се вживява още повече, а накрая тича към мен с диск в ръка. Много ми е слабо сърцето, при такава артистичност не мога да го разочаровам и макар да правя лек пазарлък купувам диска. То е по-изненадано и от самата мен, почти забравя да ми го даде.

Изпълнител, Перу

Перуански поп-фолк изпълнител.Млад, надъхан и около глава по-нисък от мен–162 съм

Продължаваме пътя. За обяд сме в красив оазис с много малки красиво нарисувани тротинетки. Тук има специално лечебно езеро, до което не стигам, защото глада и любопитството ме вкарват в обширна закусвалня – ресторант.

Пълно е с туристи, един сервитьор помни всичко от раз,има и двама помощници, а може би и готвачи – за първи път по тези ширини виждам хора на по над 60. Хапваме  –  другите обичайното пою с голяма гарнитура от пържени картофи и зеле, аз .. боб по Лимски. Боба е направен на сос и има топка ориз към него. Странно и леко прецакващо, като гледам как облизват кълките наоколо.

Отново идва време за сергийки

има толкова много джунджурии, че едва си избирам обици. Едра индианка търпеливо ми дава един по един десетина чифта и когато накрая се опитвам да сваля цената лицето и придобива тъжно – обиден вид. Права си е, жената, намирам този пазарлък за неуместен и си и плащам колкото иска. Все пак става въпрос за пет лв.

Другите български туристи не го играят така обаче – дори забелязвам, че някои намират крайно забавно да се пазарят… не, за друго, за спорта някак. Има си трикове – при поисканата цена свалят със 70%, за да платят в крайна сметка наполовината. В много от случаите просто се пробват, не купуват, но проверяват справят ли се.

Аз гледам

лицата на перуанците,

повечето са спокойни и търпеливи, някои свалят от цената само и само да продадат нещичко, други са по-сербез, особено ако сами са правили сувенира, трети са много отчаяни… Има и такива които ти искат паричка за снимка с тях… Някои са се понагласили за снимката, други обаче приличат на просяци..

По тъмно паркираме преуморени в крайпътен новооткрит мотел. Стаите са отделни къщички които са наредени във вътрешен двор и гледат към малък басейн и небето.

Влизам в моята – каменен под, 5 метров таван и по средата голямо легло. Нямам сили за вечеря, а и след снощния ресторант, нямам и нерви. Изкъпвам се, водата потича от ваната по пода, измивам си лицето, водата потича изпод шкафа – мивка по пода. На мен това съвсем не ми пречи. На пода има сифон. Пазя обаче кабела на сушоара, далеч от пода, все пак останали са ми полезни навици.

Утре е Наска,

мисля си докато заспивам в стаята с високия таван, която ми внушава, че съм испанка, отвлечена и забъркана в бурни страсти…

******

Бурните страсти се сбъдват на сутринта под формата на непосилното ми възмущение, че трябва да се плащат допълнителни такси, които нито някой ми е казал, нито аз съответно съм предвидила. Милия ни гид вдига небрежно рамене с беизразното, ми трябваше да са ти казали, нали имаш програма, там пише. Еми нямам програма, не са ми дали. Почти ревейки коментирам нещо за това, че някой трябва да поеме отговорността, защото аз или трябва да стоя гладна, или да не донеса никакъв сувенир на семейство и приятели, нещо, което не знам защо не ми се струва сериозна загуба в момента, но по принцип..

Nazca, Перу

 

 

Тогава Ванчето, добре, че винаги има по едно Ванче, което да спасява кораба, ме дръпва лекичко за ръкава и ми казва тихо  –  Не се притеснявай, ако нямаш пари ще ти дам. Благодаря. Може наистина да се наложи, но в този момент обидата ми е преляла чашата. Тичам в тоалетните и през сълзи звъня в България, обяснявам ситуацията доколкото мога, и получавам обещание, че ще мога до ден да тегля.. дано.

Когато започвам да виждам наоколо си, разбирам, че попълвам декларация за полет над

Наска

ОТ ПРОГРАМАТА:

НАСКА – сухо, пустинно плато съдържащо една от световните загадки върху си – над 100 рисунки на геометрични линии и животни, нарисувани от куртурата НАСКА,

Ясното виждане на рисунките става от по-височко, виж Мария РАйхе, математичката, която се влюбила в Наска и заживяла там, само и само да я погледа и изучава… и така около 40год.

Практически невъзможно е да бъдат датирани рисунките, но категорично са отпреди 20 – те на миналия век, защото тогава ги откриват, случайно, по време на самолетна разходка.

Спорно е тяхното предназначение, има открита връзка между някои от тях и съзвездието Орион, а и приличат откровено на писти за извънземни кораби, но не са… корабите биха потънали..

Изпълнението на 8км прави линии, което би затормозило и съвременен екип от геодезисти, снабден с нужната техника, там е напълно успешно.

Самолетите над  Наска, Перу

Самолетите над Наска

 

И така все още бясна и неотмъстена се качвам с още три туристки в малък самолет, тип селскостопански аероплан, за да кръжнем над платото Наска. Имам каска, а на седалката пред мен – индивидуална торбичка за повръщане, тип ” шумяща”. Отдолу ни чакат за гледане странните издълбани в повърхността на платото гигантски фигури. До пилота има преводач, всички разбира се, отново започваме да гледаме през фотоапаратите и преводача почва… уважаеми пътнички, „триъгълника” отляво… и самолетчето, да му се не надяваш, се накланя под 45 гр. ,ако не и повече, и таман поадаптирали центъра на равновесието, ха сега „триъгълника” отдясно.. с остър завой и отново на 45 гр. на другата страна… следва астронавта отляво, а сега астронавта отдясно, паяка отляво… маймуната… о – о – опс, паяка беше последното, коетоуспявам да понеса, хвърлям фотоапарата и грабнвам торбичката… нататъка нещата са по-естествени, гледам тихо през прозореца и развивам едно от качествата, които по принцип ми липсват – смирение. Преводача ми кимва съчувствено.

Платото Наска, „Астронавт”

Платото Наска, „Астронавт”

 

Не е ясно защо са направени тези фигури. Приличат на огромни чертежи. Самата им изработка била организирана, ползвайки местна особеност  – просто са махнали повърхностния слой и заложили на разликата в цвета на долния пласт с горния. Виждат се само от птичи поглед. Преди случайното им откриване през платото са прокарали пътища и по тях сега вървят коли. На билетите виждам и самата Мария Райхе –учителка по математика, посветила живота си на разгадаването на загадката Наска, дори на 70 и нещо висяла от самолет на въже,за да ги снима.. имала идеи, но така и не разбрала категорично” защо?”.. Версиите вървят от астрономическо – аграрен календар до писти на извънземни. По правило всяка следваща версия отрича предните. Най-голямо предимство има религиозната версия – че това са свещени пътища, по които наските се движели към реката, в своите свещени ритуали, свързани с водата. Водата в Наска,и сега и преди, си е кът.

Фигурите на платото са една идея и половина по-бледи от тези по рекламните снимки, приличат на рисунки на малко детенце върху пластичен материал и излъчват точно същата наивност и лекота – има различни фигури, на колибри, на маймуна, на ръце, на паяк… линиите започват, продължават и завършват, без да спрат,или да се кръстосват, сливайки се една с друга, прави са понякога учудващо дълго, нещо което е интересно и явно още един от древните майсторлъци.

Платото Наска, „Колибри”

Платото Наска, „Колибри”

За мен най-версията си остава, че всъщност това са много древни и особени храмове. Това е единственото ми логично обяснението защо са хоризонтални… за да ги гледат боговете, но да останат невидими за враговете. Ако тези хора не са ползвали летателни апарати, излиза, че те самите никога не са видели в целия им мащаб своите собствени произведения. Древните строители и архитекти безусловно са били отдадени на делото си и не са носели капка тщестлавие. Представям си как на залез или преди изгрев грижливо подреждали в съответните места в рисунките своите подаръци за боговете, предполагам напитки и храна, цветя, или пък вражески глави?!А най-вероятно обаче ми се струва да са поднасяли в безименните си олтари онова, което по тези земи е толкова ценно, а именно водата.

Съществуват и рисунки по вертикалните местни релефи. Възможно е, в това невероятно храмово строителство също да е имало етапи, разделения и течения. Може би все пак им се е приискало да се похвалят и те надлъж и нашир.

Фигурите от Наска си стоят и вероятно заради сухия климат още дълго ще си стоят. Самолетите над тях кръжат, хората – туристи ги гледат и се чудят, боговете също ги гледат, но поне засега не коментират.

Платото Наска, „Ръцете”

Платото Наска, „Ръцете”

 

Културата Наска…

В Перу говорят така – културата Паракас, културата Чавин… а сега и културата Наска.

Наските правели красиви грънци, имали стройна система за напояване, земеделието изглежда доста ги е вълнувало, използвали пера за украса в официалните си костюми по предизборни и религиозни церемонии и имали обичай да декапитират триумфално враговете си, докато културата Уори не се появила къмто 700 сл.н.е. и не ги асимилирала.

Вече забелязвам и тениски на Наска в групата…

******

Пътя се вие нагоре в планините.. започваме да се изкачваме плавно късно – късно вечерта рейса ни изсипва в моя любим град

Арекипа

Някои части от тялото ми са буквално плоски от повече от 6 часовото седене, но духа ми е бодър както никога, дори почти съм забравила неприятностите от сутринта, свежо си повтарям като мантра, че всичко с парите ще се уреди.

Минаваме покрай центъра – традиционния площад с фонтан и приказно светеща катедрала. Арекипа е на 2400м над морското равнище, в подножието на Ел Мисти, висок почти 7000 м вулкан, целия покрит от сняг. Наоколо е пълно с вулкани, някои действащи, Арекипа често се тресе от земетресения, без това да притеснява жителите му. Но за това утре.

Неудобството на новата ми хотелска стая е, че не се проветрява. Строителството на сградата е тип испанско, предполагам, гледа към голямо вътрешно празно пространство, което в оригиналните хасиенти няма покрив. Тук обаче са го затворили, за по-сухо и топло, както у нас остъкляват тераските на панелките, и съответно няма и свеж въздух. Затова надмогвам умората и се изнизвам навън. Имам нужда да усетя малко от града, преди да заспя, да стъпвам по улиците, да зърна катедралата, даже не изчаквам другите, защото искам да избягам от традиционния вече сценарий – пою с пържени картофи и бира плюс коментари колко смепо- ние и колко са зле те… Малко е тъмно и късно, но сме съвсем близко до катедралата, а и имам вътрешното убеждение, че в Перу нищо лошо не може да ми се случи.

Усещам глад и за момент започвам да съжалявам, че не тръгнах с другите. Излизам на централната алея, катедралата е невероятно магнетична в тези светлини.. На ъгъла стара индианка, е позадрямала над някаква скара. Аз съм почти единствения минувач . Домъчнява ми за нея, че виси в тоя късен час да припечели нещичко и заставам тихо, вперила поглед в скарата, защото вече умирам от глад.. След миг тя отваря очи и се засмива звучно, и радостно… месото на шишчета е алпакита… т. е. малкото на алпака, местната овца. Вземам и едно шишче с набучени варени и леко затоплени на скарата картофки… Най-вкусното нещо, което съм яла. Благославям мислено жената, вечерята ми е невероятно евтина, оставям й около 100%бакшиш.

 

Мотая се още малко облизвайки клечката от шишчетата и зяпайки катедралата и решавам да си купя и едно шоколадче за десерт от младо момиче, което на поднос, закачен с лента на врата му, продава дребни лакомства и цигари. Спомням си Андерсен и неговата кибритопродавачка… Добре, че не е студено тука. Изглежда обаче съм се поразнежила в повече, защото момичето с подноса прилича на девойката от приказката само по подноса. Иначе изглежда доста по оправно като снабдява с цигари поредния таксиметров шофьор. Време е да си лягам. Минавайки край скарата с шишчетата виждам как шумна групичка младежи изкупуват последните останали, старата жена изглежда доволна… Усмихвам се и се отправям към хотела.

Арекипа, сграда от центъра – Перу

Арекипа, сграда от центъра

Денят започва с неуспешни опити да тегля пари от местните банкомати. Арекипа може да ми е любимия град, но тук не ми е писано да получа пари, може би ще получа друго… да видим.

Сградите в града съчетават модерни магазини и банки със строителство от бял камък, Арекипа освен други неща, означава и бял град. Голям е, около 800 000 жители, и хората тук са по-добре устроени откъм работа в сравнение с други места. За жалост, разказва ни екскурзовода, хората, заради мизерията гледат да имат не повече от 3 деца?!.. защото е скъпо да ги отгледат и образоват.. Децата в Перу са униформени, в цветни анцузи или карирани плисета се движат в колони и правят впечатление на добри и прилежни ученици. По сградите в Арекипа има нещо като опити за каменни бродерии. Грубоватият им стил ме навежда на заключението, че испанските проекти са изпълнявани от индиански майстори – каменоделци.

Една от топ забележителностите в Арекипа е

манастира Санта Каталина

Богата вдовица без наследници дарила средствата за женския манастир и станала първата му обитателка. 20000 кв. м килии и килиики. Навремето изглежда е било много престижно да дадеш дъщеря си в манастир, а и за манастира било надеждно, защото с дъщерята отивала и зестрата й от около 2000 тогавашни пари. Богатите послушници обитавали самостоятелни стаи, имали лична прислуга, която ги обгрижвала, и се виждали със семейството си 1 път в месеца, за 15 – 20 мин. , до половин час през специално прозорче с решетка.

Какво са правили монахините ли?

манастир „Св.Каталина” – Арекипа, Перу

манастир „Св.Каталина”

Молели са се. По 8 часа на ден.

След смъртта им ги погребвали в манастирското гробище и не позволявали да светското им семейство да идва там, защото още преживе монахинята била така да се каже „умряла” за света. С времето изчезнало деленето на богати и бедни монахини, направили си обща кухня, и работилница, където и до днес изработват малки сувенири и дори правят сапун, от чийто продажби подпомагат манастира.

От каменните полупразни стаи на монахините лъха меко спокойствие и простота. Как се живее живот, прекаран в молитви.. Няма ги дрехите, около които да се суетиш, няма значение как изглеждаш, семейство, професия и кариера… мъгливи и забравени понятия. По-точно несъществуващи. Подозирам, че екскурзоводката в манастира след като свали униформата си, слага забрадката и влиза в параклиса, но няма как да проверя.. Напевния и глас и невъзмутимостта и с нищо не издават останалото.

Манастир „Св.Каталина” – Арекипа, Перу

Манастир „Св.Каталина”

В манастира има още малка скромна градина с кивита и борчета, откъдето има и красива гледка към Ел Мисти, и зали с невероятни картини и гоблени на съответните светци, от които особено светиците имат крайно миловиден вид.

На снимката милата екскурзоводка от манастира действително прилича едно към едно с игуменката от преди столетия и непрекъснато имам усещането, че и сега да се продъни небето и да падне кораб с извънземни, говорещи чист български, само ще се усмихне и ще продължи беседата… За разлика от нея, аз застанала под дървото с кивита приличам на некъпал се 6 месеца конкистадор, и единствената причина затова е дървеняшката възглавница от снощи.

Манастир „Св.Каталина” – Арекипа, Перу

Манастир „Св.Каталина”

В центъра на града влизаме в пазара,

който е едно огромно покрито тържище.. Стъпаловидно на повече от десет реда са подредени местните плодове. Търговец до търговец, а от плодовете познаваме едва няколко, ето защо опитваме и по няколко от другите. Аз лично купувам лукума, пробвам пепино и нещо дребно от рода на папаята, гротескно кисело, лигаво и със странна форма. Още опитвам кактус, с изкусителна розова сърцевина, също неставащ, освен ако съвсем не умираш от жажда. Но лукумата ме спечелва завинаги – нещо средно между праскова, тиква, пъпеш и манго. В Перу има къмто 1000 вида царевица, включително черна. От нея правят чича. Весела напитка, безалкохолна, тъмна, нещо средно между вишнев сок и шира. Слагат и карамфил. Още тук са много на мода картофите, също много видове, дори малки и бели, като изсъхнал корал. Явно това е единственият сорт, който вирее по някои георграфски височини.

Различни сортове на царевица, Перу

Различни сортове на царевица

 

Напук на всички, които се питат доколко ли чисто, на площада си купувам и излапвам сладко – сладко т. нар. „емпанадас”  –  питки с плънка от варени картофи и др. зеленчуци, страшно вкусни. Опитвам пак с банкоматите, не става, имам пари, не мога да ги изгегля, нещо греша.. Еми, здраве да е.

Тук ни развежда местен представител на фирмата – закръглен и усмихнат индианец с очила. По колко деца, го питам имат тука хората? – като гледам стоени по двойки ученици,в семпли лилави анцузи да пресичат с ръководителите си по центъра. О, натъжава се той, не повече от три, по правило в малките градчета и села, населението е много бедно, а хората искат да си изучат децата, да ги подсигурят един вид. Виж, тук в Арекипа, повечето хора работят.. По-добре е.

Арекипа, изглед към вулкана Ел Мисти, Перу

Арекипа, изглед към вулкана Ел Мисти

 

След кратките му инструкции и вътрешния испано – мюсюлмански двор на централната катедрала, от който се открива прекрасния Ел Мисти,пътешествието ми продължава по индивидуален план в

музея на ХУАНИТА

Фотоапарата ми е прибран на входа. Прикрепвам се към малка група с млада девойка, говореща английски. Таксата за нейната беседа е под формата на бакшиш, колкото прецениш. От тъмната зала лъха на мистерия и студ.

ХУАНИТА, а това всъщност не е оригиналното й име, то е неизвестно… била принцеса, на около 14, повече дете, отколкото жена, от семейството на инката, т. е. императора. За това съдят по специфичните цветове и шарки в наметката и дрехите и. Тялото й е открито в кратера на вулкана Ел Мисти, замръзнало и съответно запазило всичката информация за гените в себе си. Преди 500г. Хуанита била умъртвена чрез силен удар по черепа, като предварително й дали да пие отвара от местни упойващи растения. Тя била ритуално пожертвана в името на Мама Коча, богинята на водата.

В момента на смъртта й едновременно с нея, били пожертвани и много лами, в Куско, древната столица на инките.

В хладния полумрак на музея, в специална стъклена витрина, Хуанита лежи с присвити колене, ръката й встрани е съвсем истинска, като жива… в други витрини са показани малки фигурки на златни лами, ритуални съдове..

Наричана е още ледената девица, а генетичния анализ сочи сходство с гените на народите от Панама и Азия. Била е в прекрасно здраве, хранена е с богата храна.

В кратера на Ел Мисти са намерени още две тела, на по-малки деца, също принесени в жертва..

Много въпроси напират в мен, гледайки замръзналото малко тяло. Какво всъщност е това нещо „човешко жертвоприношение”? Да убиваш чуждите,завоевателите, изглежда логично, но да убиваш своите?

Била е достатъчно голяма, за да разбира. Знаела ли е къде я водят? Вярвала ли е, че плаща с живота си за благото на народа си? Страхувала ли се е? Или се е чувствала избрана сред връстничките и приятелките си? Ами баща й, майка й?Какво са изпитвали те?

Няма да получа отговори… Безмълвната девица лежи в своя саркофаг, увита в царствения си плащ, чертите й размити от леда и времето, застинали,но ръката и, сякаш пръстите всеки момент ще помръднат…

Фантазията ме води в сънища, в които страшен жрец ме бута в тъмна пропаст… Страх и предопределеност, приемане… и тъмнина, просто падам.

Махаме за чао на Арекипа, и на жизнерадостния гид с очилцата.. На излизане минаваме покрай големи, красиви къщи, с малки дворове, обсипани с цветя в ярки багри.

Рейсчето се изкачва бавно в планината… Няма вече град, има пустош.. Наоколо стада викуни, вид диви лами, приличат на сърнета. Вятър. Спираме за кратка чай – пауза пред някакви кошари.

Стадо викуни, Перу

Стадо викуни

 

КОКАТА

е местно растение, смятано за свещено. Обявено е и за нещо като първа помощ при сороче, височинната болест. Има много общо с наркотика кокаин, всъщност това е изходната суровина, но чаят от листата на коката няма действието на кокаина, а по-скоро леко тонизиращо, затоплящо и подпомага храносмилането. Това е едно от специфичните неща тук и предизвиква много дискусии за и против. Според някои от по-крайните мнения, опитаме ли, вече сме наполовина наркомани, според други, „що па да не пробваме”.. Аз пробвам, листенцата наподобяват дафинов лист на вид и смрадлика на вкус. Не ми се разтупква сърцето, което си ми беше и основното притеснение… Чувствам се добре, приятно и ни повече, ни по-малко.

Отново тръгваме… Ставам да си оправя раницата отгоре и аа, въздуха ми свършва.. брех, дишам и усещам болка в гърдите, зад мен Атанаска плаче, изплашена е, много, и е зле… СОРОЧЕ… Очаквах височинната болест да е леко неразположение, но.. Някъде в този момент си задавам въпроса, това пробождане в ребрата да не е тромбемболия и ако е така, дали ще се мре? Обаче веднага си отговарям, ми ако се мре, няма какво да направиш, това е, явно пътя ти наистина е минавал от тук, ако и тук да свърши. Няма паника, има усещане за преопределеност. Което впрочем доста ме успокои.

Смело ни качиха от 2400 на 4917 м

и ни спряха да се снимане, това си е високо и без адаптация си е направо рисково… Изтичваме като изплюти от рейса няколко човека. С периферното си зрение засичам стара нагласена индианка чака за снимки, лицето й е прорязано от вятъра, погледа като отнесен.. аз ли се клатя или тя, не знам… Тичаме обратно в рейса и слава богу започваме да слизаме по малкичко. Всички сме замаяни, добри и предвидливи хора ме почерпват аспирин. Атанаска се поосъферва.

Залез на 4917м надморска в Андите, Перу

Залез на 4917м надморска в Андите

И местните на тези височини, Перу

И местните на тези височини

По тъмно пристигаме в

Чивай

градче от 6000 жители, център на областта. Хотелчето е с ниски като хижи постройки, каменни подове, шарени черги, радиатор… 3600 м, около 0 – та в градуси. Чувствам се замаяна, нямам никакви сили, и при най-малкото движение ми свършва въздуха.

Сороче ме събаря и единственото което ми хрумва е да помедитирам, на тиха музика от джи – ес – ема.

 

На 3800 м бъдете сигурни, че сте достатъчно близо до боговете, и поне аз не правя ясна граница между небето и земята в медитативното пространство, което ме обгръща невероятно бързо и а – ха да си зананкам, но уви краката ми зъзнат, въпреки, че съм надула радиаторчето. Обувам си всичките чорапи и търкам стъпалата си безрезултатно едно в друго.. но нищо не се подобрява. И тогава се чува настойчиво почукване. Кой ли е, с никого от групата не съм се сближила, и никого не очаквам, отварям и… широката усмивка на качулат индианец грейва в лицето ми. Индианеца ми носи грейка с вряла вода за краката… Как да не повярваш в този момент, че всичко те обича и всичко ти се сбъдва. Е, поне по-простичките желания.

Грейката е всичко от което имам нужда, за баня нямам сили, за ядене не се и сещам..

 

Продължението:

За Перу, като за Перу (3): Колка каньон и езерото Титикака

Автор: Тинка Узунова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Teodora каза:

    Тинче,
    това твоето Перу направо хипнотизира.
    Бих искала да ппитам – във всеки град/място, групата ви е обгрижвана от местен екскурзовод ли?

    Имаше ли постоянно пътуващ гид с вас?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.