ян. 28 2014

За Перу, като за Перу (3): Колка каньон и езерото Титикака

Published by at 11:30 under Перу,Тинка Узунова

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, а после бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа. Днес на ред е каньонът Колка и езерото Титикак

Приятно четене:

За Перу, като за Перу

Тинка в страната на инките – първа част

трета серия

Колка каньон и езерото Титикака

На сутринта рано – рано същите доброжелателни индианци ни товарят изподраните куфари на рейсчето. Чувствам се гадно от това, че не мога да оставя бакшиш, а те се хилят, чупят стойки и дори не съм сигурна искат ли. Никой друг от групата не се и сеща за бакшиши, хората гледат мътно, сороче тепърва ще ни прави мизерии.

След задължителния чай от кока, днес вече не се и чудим, а си го търсим.. и го пийваме с охота, посоката е към каньона Колка, нещо дълбоко и страховито, където при късмет идват кондори.

Дали защото оживях, въпреки височината или просто защото района на

Колка каньон

е наистина толкова очарователен, колкото ми се стори тогава, аз просто се влюбих в това място и хората там. Ландшафта е неописуемо красив  –  ниви, нивички, прорязани от малки поточета и предимно скали… зеленото варира в цялата му възможна гама, от стръмнините покрай пътя земята изглежда като покрита с вълшебен мъх чудновата картина..

Кондори, Колка каньон – Перу

Кондори, Колка каньон

Кондори, Колка каньон – Перу

Кондори, Колка каньон

В градчето, в което отседнахме снощи,

Чивай,

на въпроса ми с какво се препитават хората тук, местния гид обяснява, а туризма е от 2 – 3 год. , едва прохождали в него, основно земеделие… Какво ти земеделие бе джанъм  –  наоколо само чукари, но на малките тераски има нивици, а народа предимно с вола и ралото.. си оре камъка и оскъдната земя върху му..

Земеделие в околностите на Колка каньон, Перу

Земеделие в околностите на Колка каньон

Оран с рало и волове – Перу

Оран с рало и волове

Резултата от оранта, Перу

Резултата от оранта

Чивай е центъра на областта, има дори университет, какво остава за околностите. А ти откъде си, викам на индианеца – гид. О – оо, аз съм от едно село, далеч в планините… на 4000 м, баща ми е с ламите по 9 месеца в годината.. Човека е завършил университета, сега е екскурзовод, нещо като издигнал се, направил кариера. Автобуса навлиза в черен път, всички подскачаме на седалките, зяпаме малките селца и в този момент се оказва, че имаме бременна жена на предните седалки, която решава да не рискува с друсането и да ни изчака в селцето, през което минаваме. Мъжът ѝ обещава снимки, целува я за кураж и продължаваме. Не знам всъщност кой е по-смел – тези хора, които от нищо вадят храна и реколта, и нема мрънкане, „ниски са ми детските“, „ниска ми е пенсията“, който оцелее.. или нашата бг уомън с бебето в корема да литне през океана, че и да го качи на 4 – 5000 м… Света наистина е доста шарен..

Колка – каньон е влязъл в рекордите на Гинес

понеже е два пъти по-дълбок от Гранд каньона, къмто 3000 м и немалко дълъг, около 100 км. Както и може да се очаква с нашето автобусче, ние пропълзяваме по-малко от половината ив крайна сметка стигаме до

Кондор –

мястото. Кондори – тцъ.

Отново китно пазарче, което ни привлича с шарениите си. Жените – търговки са облечени в много колоритни носии, това е най-шарената шарения, която съм виждала, но им отива.. Роклите са дълги, носят шапки, тип малки бомбета, имат елечета. Стоката е една и съща, плетени чорапи, шарени чантички и чанти, има дори малки килимчета от ламска вълна.

На входа клечат двама индианци, единия, продава минерали и парчета руди, мълчалив и подстриган нито мръдва, нито се натиска да предлага, същинска каменна статуя, но другия си е гледка.. между 15 и 25 годишен, с дълга коса и в индиански дрехи, за първи път виждам нещо като етническа идентичност тука. А може би си е добър търговски трик. Продава някакви и какви ли не сувенири.. Знае и английски.

Една жена от наш’та група ме вика за помощ с английския, здраво стиснала сувенир, напомнящ ми касапски нож с добавено към дръжката му, нещо средно между малък вещер и джудже. Зъбите, някъде в цялата композиция има и зъби, да, от пума са, кълне се индианеца. А пумата, нали се сещате, тука хич не е случайна. Води се свещено животно. Макар и ние още да не знаем този факт, дори само да чуеш пума, пак си звучи по-друго. Почва пазарлък. Началната цена е 100 сола. Жената иска 50. Понеже, казва индинеца много ти харесвам червената коса, и очите ти са сини като небето, ще сваля 20 сола. Жената кимва, и схватливо отговаря – за едното око 20, а за другото… не може ли още 20.. Не помня какво успях да преведа, но сделка имаше, и накрая я увековечиха със снимка. Изобщо местният Джакомо, с гордост усещаше, че с вида си привлича туристките и с удоволствие се снимаше, като по-младите се опитваше и да ги целува..

В това време се сещам, че всъщност

гледаме за кондори

Кондорите идват наистина, но аз имах малко пресилени очаквания, че направо ще ми ядат трохи от ръката, докато ги галя по перцата. Вместо това едва ги набутвам в кадър. Летят по 1 – 2 на по 300 – 500 м височина. Добре, че е зума, да мога да кажа, че, верно малко от малко са кондори по формата и шарката.

Кондори, Колка каньон – Перу

Кондори, Колка каньон

Кондори, Колка каньон – Перу

Кондори, Колка каньон

Пейзажътна връщане е малки къщички, пазари, пазари, прашни пътища,пазари, магарета, пазари. Спираме в селцето, дето оставихме бременната пътешественичка – евала на доверието, де.

Едно селце, в насред планината…

Имаме:

  • а. катедрала
  • б. снимка с алпака.
  • в. снимка с лама и орел, вързан на конец.

Катедралите на тия хора не стават. Пластмасови цветя и ярко боядисана кукла са главните обекти на поклонение. Трудно ми е на мен, вярата ми и да се адаптира, окото не може толкова бързо.

Колоритен местен търговец, Перу

Колоритен местен търговец

Снимка с Ламата Панчито

Снимка с Ламата Панчито

Главната улица в селото на Ламата Панчито, Перу

Главната улица в селото на Ламата Панчито

Най-малката продавачка на пазарчето, Перу

Най-малката продавачка на пазарчето

Улицата е от огромни камъни, до тях малки като кибритени кутии къщички. Повечето семейства имат средно 2 стаи – една в която се готви, и спалня, е по бедните спят и ядат на едно място. Отопление, изобщо не познават. Те просто освен акото на животните, което основно за тор ползват, просто няма какво да горят. Имат късмет че зимата температурата не пада много.

Снимката с екзотично животно е задължителна– алпаката Пепе е висока колкото мен и много добронамерена, също като бяла и къдрава овца. Ламата Панчито малко по-нататъка е някак палава, прилича на стопанката си, тя е дресирала и един орел, който след уно, дос, трес.. подхръква и каца на шапката, която бързо ти слагат на главата. След леко дръпване на въженцето отхвръква на главата на господарката си, където намусено чака следващия клиент. Един възрастен мъж също се бори с орел на въженце, но там нещо не му се получава и всички отиват при по-обиграната мадама. Тя също е в красива носия, но позамърсена, все пак животновъдството си иска жертви. Тук таме на пазарчето до майките си седят малки мърляви, но послушни дечица..

В Чивай хапнах пескадо

Това е риба, предлагат я буквално на улицата. Местното заведение за бързо хранене странно ми напомни за едновремешните новобрански по нашенските села… Тезгях от полуразглобена каруца, а на него се редят пластмасови чиниики, зеле, пържени картофи и риба или пиле. От другата страна на тезгяха са клиентите, които не ги е гнус.. Аз например се прежалих, глада ме сломи, и рибата беше вкусна, а зелето толкова много, че не успях да го изям.. останалите, които ръфаха бисквити, чипсове или шпек салама от България, открито ми завиждаха.

******

Привечер пристигаме в Пуно, пак сме си нависочко,а

Пуно

е градче, дори град разположен на брега на езерото Титикака.

Пуно, Перу

Пуно и най-високото плавателно езеро в света Титикака са на 3827 надморска височина.

Слагат ме в стая с прозорец към заден, покрит с покрив двор. Нещо като пети етаж. Нямам въздух, гади ми се, повръщам. Не мога да стоя повече в тази стая, слизам във фоайето и като закъсал наркоман търся чая от кока. От зор дъвча и листенцата. Леко затопляне, леко ободряване. Не достатъчно обаче. Продължавам да стъпвам на зиг – заг.

Езерото Титикака, Перу

.Езерото Титикака, къщите на местните от тръстика

Момичето от рецепцията ми обяснява, че си има и лекарство за сороче, ако чая от кока не помогне, така се добирам до аптека и си купувам хаповете. Докато търся вода, ме спира младо набито момче, продаващо картини. За късмет говори английски. Обяснявам му, че не се чувствам добре и го моля да ми каже къде мога да си купя вода. Изгълтвам хапчето. Дишам като риба на сухо. Берейки душа се подпирам на една бетонна саксия на улицата.

Момчето с картините обаче ме чака. Говорим си и става ясно, че той е много впечатлен от името ми – Тинка. В Перу, казва всеки познава това име, защото това е известна действаща лотария. И хората печелят – я телевизор, я компютър… Тук е момента да спомена, че всеки един перуанец, бил той образован или не дотам е чувал за България. Какво нещо е футбола, образованието доста има да го гони.

Момчето се лепва за мен и почва да ми предлага картините. Те не са нищо особено, но от учтивост ги разглеждам. То ми разказва историята си, горе – долу в следния формат – бил от Писак – селище от свещената долина на инките, баща му напуснал семейството, майка му едва издържала него и 4 – те му по-малки сестри, продавайки месо на пазара в Писак. Той правел всичко по силите си да си плаща образованието, дошъл в Пуно, въпреки, че Куско му било по-близо, защото било евтино – първо продавал картички, но от скоро минал на картини. Не ги рисува лично, само обикаля по улиците и ги предлага. Търговията принципно е слаба, а той трябва да изкара освен за таксите и за квартира и храна. Иска ми се да купя, но наистина не ми харесват. Но момчето здраво се лепва за мен, води ме до банкомат, където в крайна сметка успявам да изтегля пари, после да си купя нещо за хапване. Купувам му баничка, от благодарност. Но това не стига, очевидно е, че името ми, го подвежда да заложи повече от времето си. Накрая ме изпраща до хотела и почва неистово да ми се моли. Стани ми кръстница, казва и отчаянието му намирисва на истинско. Нямам толкова пари, опитвам се да обясня. Но не, даже е готов да падне на колене и да ми целува ръка само и само да купя. От рецепцията девойка и младеж с тих интерес следят сеира. Не знам как да се отърва и най-лесно ми се струва да купя две от най-евтините картини. Все пак аз също не съм богата, особено като си спомня, че имам да плащам и такси на летището, за да напусна страната. Изглежда младежът е очаквал повече, но това е положението. Излиза, понесъл картините, той леко гузен или недоволен, а аз пожелавайки му късмет и донякъде ядосана от ситуацията. За другия път ще се представя с друго име. Ма, а де, откъде да знам.

Пъстроцветните обитателки на Титикака, Перу Пъстроцветните обитателки на Титикака, Перу Пъстроцветните обитателки на Титикака, Перу Пъстроцветните обитателки на Титикака, Перу

Пъстроцветните обитателки на Титикака, Перу

Пъстроцветните обитателки на Титикака

Нощта е дълга и трудна, сорочето си е сороче, но ето че на сутринта има известна бодрост и освежаване, изглежда хаповете действат.

Предстояща забележителност –

Езерото Титикака

Най-високото плавателно езеро в света е обитавано от етническата група – уроси, наричащи себе си „хората с черна кръв” – и също „нехора”, по неясни за мен причини… още интересното нещо е, че от другата страна на езерото, в Боливия се намира древен град – Тиахуанако, на още по-древна цивилизация, но не толкова, колкото ще ви я представят местните, всъщност от около 500 – 900 от н. е. Културата със същото име повлиява всички култури дотук – града е известен с „Портата към –  на слънцето” и съответно „Порта към – на Луната”, огромни и каменни… Тихуанакците били известни с архитектурата и масивните каменните склуптури. Камъните са толкова тежки, че не е ясно как са придвижени и обработени. Това в исторически аспект си е и късмет, защото както попрочетох някъде, тези руини до към – то 60 – те не били уважавани от местните, а били ползвани по естествения ред, т. е. крадени като достъпен и здрав строителен материал.

Но така или иначе, нашата екскурзия не включва Боливия, нито подводните гмуркания на френски експедиции в околността, за това си има youtube…

Езерото Титикака е със студена и мътна вода, в която ни очакват

тръстиковите острови

На 10 – 15 мин от брега първия от тях изниква пред погледа с накацалите върху него индианки в яркоцветни костюми. Електриково розово и зелено, синьо и жълто, жените греят в усмивки, има и по-млади и по-стари, има и деца. Всички са облечени много празнично, кожата им е черна,за кръвта още не знам, те са ниски с доста развити гръдни кошове, тъмни сплетени на дълги до кръста плитки и боси и щъпат между стъкмените сергии.

Щъпаме и ние полекичка, краката ни потъват като в мек килим и аха острова да заплува, но не би, закотвен е по специален начин.

Според официалната версия от незапомнени времена тези хорица си правят островите от жилавата местна тръстика, тотора, като ги прикрепват за дъното, за да не плават, с направени от тръстиката котви. Строят си тръстиковите къщи – колиби върху тях,а после изработват мебелите, разбира се пак от същата тръстика, и естествено, както може да се предположи, основното нещо за ядене е тръстика.

Има към – то 60 – тина такива острова, живеят си хорицата, ходят и до брега, ако някой се разболее или за училище, също да обърнат в стока, парите от продажбата на сувенири на туристите. Надниквам в колибата… Тесничко, като изключим одеалото и телевизорчето, всичко изглежда като ползвано от дежурен. Прокрадва се идеята, че тези хорица просто работят за туристите, преобличайки се с китните си премени и продавайки сувенири, а всъщност всичко е театър, живеят си на брега.

Гондолите, красиво и уникално средство за междуостровен транспорт

Гондолите, красиво и уникално средство за междуостровен транспорт

Не разбрах каква е истината. След като оставихме някой и друг сол на едното островче, ни превозиха, разбира се с тръстикова лодка – тип гондола, с едра девойка – гребец до друг остров,като този имаше тръстиково кафене, със сателит, и естествено пак сергии. Най-атрактивните сувенири са малки тръстикови лодчици.. Виждам мъката на една от българките, че не може да свали цената на една такава лодчица под 15 лв, както и възмутено – обидената физиономия на продавачката, че все пак това си е труд – ръчна изработка. Накрая мерака побеждава, платени са спорните 15 лв.

Титикака, Перу

И други местни обитатели

Лодките ни изнасят от най-високопланинското езеро, а аз допълвам познанията си, разпитвайки поредния индианец – ескурзовод. Той гледа мъдро, все едно във вечността, виждал е всякакви „птици”, предполагам, да плават в това най-високо плавателно езеро. Накрая ме пита как се казвам. Не знам защо. Повтаря името ми, леко изненадан колко просто и познато звучи, и после кимва с разбиране. Поне не продава неща, мога все още да си ползвам оригиналното име.

Автобуса ни пренася в

местност, наблизо около Пуно,

където има гробници. Тук отпреди инките хората си живеели в малки царства – господарства, с многобройни и незапомнящи се имена, после инките завзели всичко и ги „посмлели”. Културата носи името „Соlla”.

Храмово пространство в околностите на Пуно, Перу

Храмово пространство в околностите на Пуно

За мен това си е е действително странен начин да погребеш някого, като години наред градиш 10 – 13 метров цилиндър от камъни, но ритуалите са си ритуали. Така живели хората тук, а ние идваме от другия край на света, плащаме и гледаме. На малко плато са разположени няколко, изключително напомнящи ми градински летни бойлери от черно боядисани варели, гробници. Но са доста по-големи. За да има място за цветята и храната от панахидите. Има храм на слънцето и луната. От тях е останало по един почти виртуален кръг. Всъщност това е поизъхнала от слънцето трева, и маркиран с местни камъни правилен кръг наоколо и. Но местата са свещени, въпреки свръхскромния си археологически вид. Като застанеш в центъра, почваш да чувстваш тръпчици по цялото си тяло, все едно се зареждаш. Поне аз усетих, а не бях предубедена.

3 метрова гробница, в околностите на Пуно

3 метрова гробница, в околностите на Пуно

В низината има и малко езеро, а брега е обработен като гребен, така че водата стига в няколко ивици навътре… упражнението имало аграрен смисъл, за напояване и за предпазване от много ниски температури. Тук ми е скучно. В тъмните каменни варели, зеят дупки, така че можем да видим вътрешния им градеж, това си е действително голям труд, но нещо не ме спечелва…

Но пък инките са си ги заплюли навремето и дори с известна жестокост ги завзели.

 

Продължението:

За Перу, като за Перу (4): Куско

Автор: Тинка Узунова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “За Перу, като за Перу (3): Колка каньон и езерото Титикака”

  1. vladimir1974m2 каза:

    Ах, готино е посред зима да четеш летни разкази от другият край на света, прекрасни снимки.Благодаря.

  2. svetlozar каза:

    Чудесно! Поздравления!

Leave a Reply


Switch to mobile version