ян. 30 2009

Франция, каквато я познавам (1)

В петъчния ден отново е ред за рубриката ни „Ретро“, в която разказваме спомените си от по-стари пътешествия. Росица ще ни разкажа за Франция от 90 те години на XX век. Приятно четене:

Франция, каквато я познавам

част първа

ПАРИЖ

1992 г. март

Тези събития приличат повече на приказка, отколкото на действителност. Съдбата си прави странни закачки с нас, но както не веднъж съм казвала, тя винаги ни изпраща на подходящото място. Докато следвах, започнах кореспонденция с преподаватели от няколко френски университета. Вече бях на финалната права, когато получих покана за участие в конгрес в Ница. В допълнение авторът на поканата ми предлагаше да остана още две седмици за лек, импровизиран стаж. Ако не ме притеснявало да живея в стаята за гости на родителите му, то нямало проблем да ме приютят във Вила „Сувенир“. Ница. Лазурен бряг… ФРАНЦИЯ!

Учех френски език от първи клас и нали знаете, с езика идва и познаването за културата и историята, предпочитанието към книги, музика, кино. Никой от близките ми не вярваше, че ще излезе нещо реално от тази покана. Аз бях повече стресната, отколкото зарадвана. Имаше огромни проблеми, свързани с получаването на виза, с гаранциите и пр. неща, които няма да описвам тук. Запънах се и тръгнах по мъките. Организации-спонсори, заеми, дрешки като за пред хората от приятелки. Нещата придобиваха оптимистичен вид и си казах, че като ще ходя във Франция /може никога повече да не отида!/, ще е глупаво да не поостана в Париж поне за два-три дни. Имах съученичка, омъжена там, и с помощта на майките ни, които бяха приятелки, направихме контакт и се разбрахме да й гостувам. Купих си самолетен билет София-Париж-София и билет за влак Париж-Ница-Париж. Когато разбрах, че разстоянието между Париж и Ница е над 900 км., направих зверска физиономия пред консултантката от бюро „Рила“. Тя се усмихна и каза: „Е, това не са българските железници. Ще пристигнете за около пет часа и половина.“

Щастлива от покупката на билетите се обадих на майка ми, за да съобщя данните за полета, които трябваше да достигнат до Париж. Майка ми се разплака и каза, че М. е починала… И до днес не знам как момиче на 25 години „си отива ей така“, с годините научих какви ли не версии, но това не я върна между нас. Аз преживявах скръбта от загубата й и едновременно с това се самосъжалявах, защото нямах пари за хотели в Париж, а според билетите трябваше да направя там два престоя — три дни преди и два дни след Ница. Оставаха ми четири дни до заминаването.

Овесила нос и с очи като цепки за касички от реването се появих в университета, където трябваше да довърша текста на започнат проект. Един от асистентите обяви, че днес нямало да работим, защото има гост от… Франция — „Ето го, това е Ж., запознайте се, ти нали говориш френски, хайде да пием кафе…“. На „Шипка“ 6 пием кафе, аз съм си глътнала езика. Французинът ме пита защо не съм бъбрива като всяка жена, аз с мънкане разказвам историята, като си мисля „кой ще ти повярва, че цялата работа е толкова драматична и завързана“. „Няма проблеми да останеш в моето студио. Аз си заминавам след два дни с влак, защото обожавам влаковете. От летището вземи еди-кой си автобус, после метро и слез на спирката ‚Гар дьо Лион‘. Някъде оттам ще ми звъннеш, а може и от летището. Ще те посрещна и така нататък…“ Е, това просто не е вярно! Вечерта се обадих на семейството, всички в един глас ревнаха колко трябва да внимавам, че светът е…, а хора — всякакви. Приех риска, денят дойде. За мизерията в България по онова време нищо не разказвам — който е съвременник, той знае. Отгоре на цялата мизерия обаче си позволих лукса да изпитам следните две чувства: едното е снобско и е свързано с въпроса дали няма, моля ви се, да се разочаровам от Париж, нали съм учила във френска гимназия и знам повече от французите /ох, мамо мила, колко е глупава и самонадеяна младостта!/; второто чувсто е изненада и за самата мен — законен резултат от соцпропагандата — колко ли ще са студени и надменни капиталистите?!

Слизам на летище „Орли“. Виждам телефонни апарати, но къде тук се пускат стотинките? Какво е това фонокарта — о, ужас, ужас, ужас! Възрастна капиталистка разговаря по телефона, очевидно забелязва закръглените ми от отчаяние и страх очи и любезно ме пита дали не може да ми помогне. Аз се окопитвам, предлагам й пари с молба да разговарям с нейната карта. „Но вие сте в нужда“ — отговаря бабето, сръчно пъхва картата в цепката и набира номера на Ж. Никой. Втори път, пак никой. Изразявам благодарност, жената ме хваща за ръка и ме води до автобусите. Казва на шофьора специално да ми извести спирката „Инвалидите“, на която трябва да сляза.

В метрото изпадам в нов цивилизационен конфликт — какви са тези билети с магнитна лента?! Все пак стигам до „Гар дьо Лион“. Купувам си фонокарта, звъня. Никой. Пак звъня. Пак никой! Наближава 17 часа, а аз съм безпризорна. Значи Ж. най-вероятно ме е излъгал! Изваждам от джоба последната резерва — телефон на българка, живееща в Париж, пъхнат в ръката ми на летището в София от моя приятелка. Страх — не страх, звъня. Жената реагира положително, тя живее в предградията със семейството си, да взема влакчето /RER/ еди-кое си, да чакам на спирката еди коя-си, мъжът й ще ме посрещне. Пътешествието продължава, целият вагон следи за моята спирка, някаква жена, виждайки медните ми бижута възкликва: „Винаги съм знаела, че в Мексико правят страхотни бижута…“.

Слизам на уреченото място, тъмно е и аз се отправям към едно светещо нещо, което приемам за гара. Оказа се супермаркет. Както и да е, намираме се. Приятно семейство, родопски одеала, уют. Със свито сърце моля домакините да се обадят на Ж. Някъде към 21 часа той отговаря. По онова време назряваше с пълна сила гражданската война в Босна. Напрежението очевидно е било голямо още през март 1992 г., защото се оказа, че влакът, с който Ж. замина от София, е задържан за почти денонощие в Сърбия. Така той пристигнал след мен. Но утре сутринта ще уреди всичко, както сме се уговорили. Случайната ни едночасова среща в София предопредели дългогодишно приятелство, което ми позволи да видя Франция, надничайки зад официалната туристическа завеса. Приятелката на Ж. живееше на Балканите, а самият той беше от онези хора, които много пътуват и много помагат на пътуващите от много страни.

Срещаме се на спирката на метрото рано да другата сутрин. Той ме настанява, дава ми ключове и подробния Син гид /Guide Bleu/ на Париж и отива на работа.

Моята първа разходка в Париж

започва от „Гар дьо Лион“. Вместо към някой от „големите“ туристически обекти, аз попаднам на пазара „Марше дАлигр“ /Marche d’Aligre/ — един от старите пазари на града, датиращ от 18 век, кръстен на вдовицата Алигр, която се занимавала с благотворителност. Пазарът ме впечатлява с изобилието на всякакви пресни продукти, но най-много се заплесвам по сирената. Не изброявам всичките 360 вида, но докарвам все пак някакво несметно количество. Харесвам атмосферата на това място. След години научих, че много писатели и художници са творили в кръчмичките около този пазар. В глад и мизерия тук е създал сценария за филма „Виж Париж и умри“ наш сънародник.

След Маршето си поставям амбициозната задача да посетя

основните забележителности на Париж

С всяко излизане от спирките на метрото, които ми изглеждат като добре обзаведени малки квартали с всичко необходимо за живот и прочие, попадам в нов свят и започвам бързо да схващам, че Париж не може да бъде разгледан, почувстван и преживян за кратко. Хубаво е, че усещам това много рано, защото много рано се отърсвам от амбициите за изчерпателност. По подобен начин се отнасям от години и към Истанбул.

Запътвам се към Парижката света Богородица на Ситето.

Бях си чела съвестно френска класика, така че паметта и въображението ми изнаизваждат картини от книгите на Юго колкото ви се иска. Всичко наоколо е изумително ново и любопитно за мен — пъстрата тълпа хора; уличните артисти — статуи; просяците; клошарите; корабчетата по Сена /бато муш/; букинистите, населяващи голяма част от Десния бряг на Сена, продаващи стари книги, картички, картини и сувенири; ароматите, идващи от многобройните бар-брасри /кафе-ресторанти/; пиещите биричка хора, седнали на столчета, обърнати към улиците и булевардите; Лувъра; Тюйлери… Понеже съм млада и нямам изградена култура на пътешественик, аз си купувам една айфелова куличка точно от района на катедралата, там където е най-скъпо.

После отивам да прекарам следобяда в

Люксембурската градина

Преминавам през пясъчни площи, оградени от платани /яворови дървета/, на които мъже играят петанк, хвърляйки тежки метални топки. После съзерцавам грозната Айфелова кула и Марсовите полета.

Предстои ми тепърва да дочуя слуховете, че Айфел очевидно е бил от посветените /масон-архитект/ и в търсене на място за изграждане на идеалния храм е установил някак си /за ужас на парижани/, че именно тук енергиите се събират. В Ница щях да посетя обсерваторията, чийто хипермасивен въртящ се покрив е проектиран също от него, а ако не ме лъже паметта, розовият купол на хотел „Негреско“ пак в Ница, също е негово дело.

На бегом преминавам през площад „Трокадеро“, регистрирам положението на Музея на човека /Musee de l’Homme/ и тръгвам към срещата с Ж. След кратко освежаване той предлага разходка, вечеря и кино. Разходката започва от бул. „Шан-з-Елизе“. Минаваме покрай шикозното кабаре „Лидо“ и понеже е рано за програмата, Ж. моли портиера да ми позволи само да надникна за минутка вътре. Нито тогава, нито когато и да било при другите ми посещения, съм посещавала вечерна програма. Останах си с комплект картички от всички известни кабарета и толкоз. Страх ме е дори да си помисля за тлъстия куверт, който включна само половин бутилка шампанско и пожелание за добро настроение. Интересно ми беше да науча, че в проектирането на Парижкото казино, на кабаретата Фоли Бержер и Мулен Руж, основна фигура е бил холандецът Найрманс, с чиито забележителни произведенията щях да се срещна в Ница само след два дни.

За огромна моя изненада сядаме за по бира не къде да е, а във Фукетс /Foucket’s/, едно от най-скъпите места в Париж, където, ако не ме лъже паметта, бирата тогава струваше 75 франка, т. е. около 15 долара. Фукетс има и в Кан — май това са двата Фукетса във Франция /пък може и да са повече, не съм сигурна/. В портмонето ми има само 300 франка и не мога да се въздържа да попитам Ж. не действа ли неразумно като ме води по такива места. „Нали си за първи път в Париж, трябва да видиш повече неща“ — отговаря той.

Продължаваме до Триумфалната арка, после вечеряме в изискан марокански ресторант, в който за първи път ям вместо хляб кус-кус като „пясък“, а не на едри топчета, както ние си го хапваме за закуска. След вечеря гледаме късна прожекция на филма „Децата на Истанбул“, на който плаках много. След киното — още по бира в някакво бистро. Ж. ми разказва, че столовете на френските бистра са обърнати към улицата, защото французите обичат да клюкарстват — гледат минаващите и ги обсъждат до насита. Задавам един от най-тъпите въпроси в моята кариера: „Къде са тук френските красавици?“. „Ами тях няма да ги видиш да се разхождат пеша, гледай в скъпите коли — там са…“. Аха, добреее. Животът в Париж започва да кипи късно вечер. Светлините на града ми се струват безумно разточителни /у нас има режим на тока/, обилната вечеря ми претовари стомаха /явление също рядко у нас по онова време/. Пресичаме внимателно, защото е петък вечер и много от шофьорите са пийнали. Заспивам със слушалки на ушите, в които нежно и чувствено пее Шаде.

По съвет на Ж. на другия ден се отправям за някой и друг сувенир /откога вече не правя тези глупави неща!/ в квартала Барбес /спирка на метро 2 и 4 Barbès — Rochechouart/. Изумявам се от шаренията на публиката — Африка и Азия накуп. Пазете парите и документите! Като за Франция — наистина е евтино, там трябва да се пазарува, ако въобще се занимавате с пазаруване. Продължавам до края, разглеждам площад „Пигал“, виждам къде се намира „Мулен Руж“, после се качвам на Монмартр с надеждата да видя художници от цял свят и базиликата „Сакре Кьор“. В ранния следобяд се отправям към Халите /спирка на метрото Châtelet-Les-Halles/, почивам си, зяпам младежите, фонтаните, туристите. В близост е центърът Помпиду с библиотека, кино, музей и пр. красоти. Местните тогава го наричаха „Гъсеницата“, заради огромните цветните тръби, които опасват фасадата. В едно от кафенетата на Помпиду се събирали „новите“ български емигранти, но никога не успях да попадна на такова събиране.

В 17:30 чакам уморена от скитане и впечатления пред „Сен Мишел“ на левия бряг на Сена — едно от централните места за срещи на парижани, каквото е „Попа“ за софиянци. Бавничка разходка в Латинския квартал от „Пантеона“ до бул. „Сен Жермен“, където с помощта на Ж. откривам двете исторически кафенета на френската бохема от 30-те години до следвоенния период. Това са „Les deux magots /“Двата фаса„/ — 6 place Saint-Germain-des-Prés и Брасри Лип Brasserie Lipp151, Bld. Saint-Germain. Сред клиентите на първото кафене са били Елза Триоле — автор на книгата „Великото никога“, която ме накара да не възприемам историята насериозно, Андре Жид, Пикасо, Превер, Хемингуей, Сартр, Симон дьо Бовоар, Брьотон и други. Литературният кръг около Маго учредява и своя награда през 1933 г. В Брасри Лип пък /изключително интересно от архитектурна гледна точка място/ много знаменити писатели са пишели, пиейки топъл шоколад или бира по стара рецепта.

За всеки, който се интересува от творчеството на Шагал, Камю, Жан Жьоне, Камю, Франсоаз Саган, Ив Монтан и Симон Синьоре, отново и отново Хемингуей, или иска да срещне някоя холивудска звезда от ранга на Шарън Стоун и Харисън Форд — това е мястото, което трябва да посети. Но! След цените на Монмартр и тези, които виждам тук „в чест“ на миналите величия, започвам бавно и сигурно да разбирам нещо много важно. Там, където се надяваме да видим историята и свързаните с културата обекти, спираме пред бариерата, наречена ПАРИ. Понеже на тази маса е писал Сартр или Хемингуей, кафето струва 10 пъти по-скъпо, отколкото на масата на простосмъртните. С годините щях да се убедя, че много съвременни държави експлоатират до дупка славата от миналото и на това му се казва туризъм! Нямам нищо против посещението на предложените от гидовете обекти, но ако сте си изградили някаква представа за минали епохи от литературата, моля запазете ги в най-интимните кътчета на съзнанието си — това е истината за нещата, съвремието няма да ви позволи истинско „спускане“ във времето. Имам чувството, че именно на „Сен Жермен“ преживях просветление и трайно ориентирах любопитството си по-скоро към съвременния живот и към това какво правят и какво говорят сегашните хора, отколкото към историческите обекти.

За мен обаче в онзи момент всичките тези имена означават много и дори само надникване в атмосферата ми доставя огромно удоволствие.

Вечерята е специална — на улица Муфтар /rue Mouffetаrd/,

която освен всички исторически аромати, които носи, е улицата на френската кухня. Ж. предлага да си избера ресторант и аз, която още преживявам докосването с артистичните сборища на множество любими артисти, избирам савойски ресторант, заради асоциация с героите от книгата на Хектор Мало „Без дом“. Специалитетите в ресторанта са базирани предимно на сиренето. Виждам дори вряща супа от сирене, индивидуални скарички „Ти и аз“, които си включваш в контакта до масата и печеш и загряваш всевъзможни млечни продукти. Докато споделям впечатленията си от латинския квартал, Ж. използва случая да ми съобщи, че се радвал да ме слуша как говоря френски, щото бил толкова класически, колкото на поколението на баба му. „Чети малко повече Сан Антонио или Фредерик Дар /това е истинското име на Сан Антонио/. Има много вулгаризми, но ще схванеш основните тенденции в съвременния френски език.“. Добреее. От този момент нататък чета Сан Антонио в метро, в пералня, на плажа и къде ли още не.

На следващия ден към обяд трябва да отпътувам за Ница. Ж. ме изпраща до влака и казва следното мъдро нещо: „Сега ти предстои да откриеш, че Франция е кафе-ресторант“.

След две седмици се връщам от Южна Франция, влюбена навеки в тази земя. Оставащите два дни изкарвам в мотаене — просто така — да усетя, да почувствам атмосферата на града, без да правя нещо специално. Последната вечер сме в района на Бастилията. Ж. ми разказва, че честичко сяда да отмаря в този район, защото се забавлява да наблюдава чуждестранни туристи, които отчаяно търсят да открият Бастилията…, която, разбира се, не съществува от времето на Революцията.

Тръгвам обратно за България, научила следното важно нещо: Навсякъде по света има всякакви хора — и добри, и лекета. Не се оставяй на пропагандата, отиди и виж! Ще намериш себеподобни непременно, достатъчно е да не играеш чужди роли, а да бъдеш какъвто си!

1993 г. месец юли-август

Току-що съм приключила шесмесечната си специализация в Ница. Остават ми 17 дни до заминаването в България. Щастлива съм по особен начин, чувствам се свободна, жизнена, млада. Купувам си седмична оранжева карта за градския транспорт, за да мога да скитам на воля където ми скимне. Картата се нарича carte orange hebdomadaire, сега /2009 г./ струва 16 евро и е валидна за всякакъв вид транспорт от понеделник до неделя. Хубаво е да си имате готова снимка за тази карта, иначе ще трябва да плащате пари за мигновено фото. Снабдена съм също с еднократен фотоапарат и решавам да посетя някои места, които майка ми би се радвала да види на снимка.

Една от амбициите ми е да открия гроба на Мина — любимата на Яворов.

Решавам, че правилното място са гробищата „Пер ла Шез“ и отивам направо в административната сграда. Задавам си въпроса и хората любезно ми казват, че ще помогнат, ако зная пълното име, точната дата на смъртта или погребението и пр. Нямам тези данни, тръгвам си, но решавам все пак да разгледам този парк, който е с големината на град. Вървя напосоки и виждам гробниците на именити писатели, ето тук пък е погребана любимата актриса на мама — Симон Синьоре заедно с любимия й мъж Ив Монтан. Харесва ми архитектурата на гробниците и уредбата на парка, по едно време виждам огромна снежнобяла сграда с надпис Critorium. Не разбирам какво е това. След време прочетох пиесата „Три жени“ на драматурга Ги Фоаси от Грас и ми светна! Криториум е мястото, за което си записваш час за викане, скубане на косите и реване. В килийка, която е шумоизолирана! Егати спонтанността на чувствата, това явление не може да има аналог по нашите земи.


Прекарвам част от сутринта в заведението „Ше Жожо“, намиращо се до апартамента на Ж. Собствениците са египетски копти, които държат икона на св. Георги над бара и имат татуирани кръстчета на китката. Сервират прекрасна евтина храна с превъзходен кус-кус. Голямата им дъщеря следва психология, а аз забавлявам малкото им момченце, което не ходи на детска градина и кротко си рисува на масичката в дъното. Уча го на всевъзможни номера, чета му приказки и дори му коригирам фъфленето. Родителите му ме боготворят и се надпреварват да ми предлагат разни неща за ядене, понеже за тях е чест „такъв специалист да ги посещава“. Това не е новина. През дългия ми престой в Ница многократно се убедих, че Франция е кастова държава, и че всяка жаба си знае точния гьол. Изключение беше някой да попадне в „несъответно“ заведение, магазин и пр. Всеки според чергата си — това е желязно правило, което местните спазват безусловно. На чужденците всичко е простено, ако се появяват където и да било еднократно. Но ако визитите им са системни — това събужда въпроси относно положението и състоянието на посетителя. Понеже нямах тази подготовка и опит в България, няколко пъти попадах в неудобни положения и се налагаше да доказвам с какво се занимавам. Така се получи и при Жожо. На второто ми сядане за кафе или обяд, той и съпругата му започват да ме разпитват каква съм и що съм. Казвам, че съм логопед и току-що съм приключила специализация в Медицинската Академия на Ница. И… вратите се отвориха мноооого широко.

Пак в този период научавам нещо важно от практическа гледна точка. Консумацията на бара е най-евтина. Със сядането на маса цената на напитката се вдига двойно, че и повече. Е, на масата си седиш колкото искаш, а на бара го даваш на крак и бързичко, но ценовата политика трябва да се знае, за да няма неприятни изненади.

С Ж. ходим на кино по два-три пъти в седмицата — в малки, уютни кина, където има панорамни програми на национални кинематографии. Гледаме маса турски и виетнамски филми, повечето продукции от последния Кан. „Ниагара“ гледаме в модерното по онова време кино „Ла Жеод“ в „Ла Вилет“, където акустиката те изважда от равновесие. Прекарваме часове във FNAC — магазините, специализирани за книги, дискове и пр., където слушаме и избираме предимно френски изпълнители, тъй като Ж. е решил да ми подари пълна колекция от близкото минало — Полнареф, Ив Монтан, Мустаки, Жо Дасен, Брел, Пиаф, Лео Фере и др.

През деня скитам безгранично, благодарение на оранжевата карта. Просто се качвам на някой автобус и си зяпам /лято е и някои автобуси са открити/, после слизам, разхождам се в квартала, в който съм попаднала, взимам друг автобус и така до друг квартал. За да приключа с класиката, трябва да кажа, че изкарах приятни моменти на площад „Вож“ /Place des Vosges/, където е къщата на Юго; чувствах се като в криминале на площад „Вандом“ /Place Vendome/, където е прословутият хотел „Риц“ и множеството златарски магазинив близките дни беше направен „удар“ и гъмжеше все още от полиция. Посетих и Булонския лес, където по онова време се навъртаха проститутките и травеститите. После ги изгониха оттам и май последните се пренесоха на Шосе Периферик /Околовръстното шосе/. Епохално беше и ходенето във Версай. Там попаднах напълно случайно в компанията малка туристическа група, с която се запознах пред Пирамидите на Лувъра, и която се оказа снабдена със собствен микробус. Харесахме се и ме поканиха да споделя разходката с тях. Най-знаменито от всичко обаче беше нощното отиване във Фонтенбло в момент, когато имаше звезден дъжд — някой си август. Беше епохално вълшебство. Любимо занимание беше снимането на мостовете над Сена. По онова време любим ми беше мостът на Александър III — Царевич, синът на последния руски цар. Може би заради носталгията по Ница. Там има булевард „Царевич“, руска черква — пъти по-голяма от софийската руска черква и много „бели“ руснаци, препитаващи се с уроци по руски.

Продължението:

Франция, каквато я познавам (2)

Автор: Росица Якимова


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


12 коментара

12 коментара to “Франция, каквато я познавам (1)”

  1. Ro каза:

    Браво Росица. Събуждаш странни приятни чуства с това четиво. Всичко е така както го описваш. Никога, няма да забравя подобен разказ на баща ми от 1992 (там живя в семейство на велики художници цял месец). Тогава ми донесе ананас, списание ПИФ и подобен разказ. Разказа беше най добрия подарък. Тогава за пръв път го видях да плаче като малко дете (разказвайки исторята). Ти плака ли Росица?

  2. Rositsa каза:

    Благодаря, Ro. Плаках не веднъж! Правили са го почти всички, които са били там преди години, а пък може би и сега се случва – това не зная. Така или иначе, тези дни си остават паметни в моя живот.

  3. Божо каза:

    Здравейте,

    Искам да уточня, че от този месец картата „Оранж“ за метрото и останалата част от градската транспортна мрежа на Париж, вече не съществува. Новата карта, която я замества се нарича „Навиго“ и по същество почти няма разлики. Освен в това, че издаването на картата струва пет евро, необходима е снимка, и тази карта може да се ползва многократно (след седмица, месец или година), като може да се зарежда от машините на всяка метро станция, както и от обикновените банкомати. Това е направено с цел да не се издават многократно карти на едни и същи лица, а те да си имат една, която само да презареждат. Цената за зона 1 е 16.80, за зони 1,2 и 3 е 22.00, а за 5-те зони е 33.00. Не си спомням за 2 и 4 зони. Картата е валидна от понеделник до неделя, като се издава от понеделник до сряда. Системата на метрото в Париж граничи с перфектното, покрива целия град като разстоянията между спирките са доста по-малки, отколкото в други европейски градове.
    Пожелавам на всички читатели да се възползват от „Навиго“, Париж си заслужава да се посети и разгледа подробно, има много интересни и приятни места…

    Поздрави!
    Божо

  4. blagun каза:

    Ха, какво съвпадение! Моето първо ходене до Париж беше също през 1992 – през юни.
    Записахме се на организирана екскурзия с една фирмичка. Те, горкичките не можаха да ни извадят немски транзитни визи, та ние сами си ги извадихме и тръгнахме с друга фирма. Войната в бивша Югославия не беше (все още) в Босна, а в Хърватия и на фона на нощното небе във Войводина се виждаха отблясъците от далечни престрелки.
    За разлика от теб, при нас организираното мероприятие, ограниченото време и езиковата бариера не ни позволи „да почувстваме“ качествено Париж и франсетата. Благородно ти завиждам за шестте месеца в тази красива страна.

    BTW: Мостът на Александър ІІІ е на съвсем действащ руски император. За разлика от баща си – Александър ІІ, царят-освободител на крепостните селяни и по съвместителство – на Северна България, той не е хранил топли чувства към прохождащата наша държавица. Французите го боготворят, защото преобръща политическата ориентация на Русия – от лагера на неудовлетворените императори – немския и австро-унгарския към лагера на обилно преялите с колонии Англия и Франция. Нещастният болнав царевич, син на последния цар Николай ІІ (без да се броят дните формално царуване на брат му през 1917), се е казвал Алексей.

  5. Rositsa каза:

    Благуне, напълно съм съгласна с коментара за руските престолонаследници. Мостът „Александър III“ над Сена е строен за световното изложение през 1900 година. Първи камък е положил синът на този Александър – Николай II. Царевичът от Ница обаче е Николай Александрович Романов – заминал за лечение на тежък бронхит в Южна Франция и починал в Ница на 21 години през 1865 г.
    Благодаря за коментарите ти.
    Благодаря и на Божо за уточнението за новия вариант и функциониране на оранжевата карта за транспорт в Париж. Всичко тече, всичко се променя:-))

  6. Бай Асен каза:

    Абе комплексари не видехте ли че не ни ебават в ЕВРОПАТА.ДАВИД ЧЕРНИ ни го наби ама ние сме курназ и си сложиеме чърното масалче.Да си скрием гузната съвест. Франсетата водят паралелно дело за тия дето убиха студента във Франция и на практика без да има формална санкция от ЕС те ни налагат да факто предпазна клауза за КРИВОСЪДИЕТО в БГ.Ами този откачалник дето отвлече автобуса ? Това е разпад на ДЪРЖАВНОСТТА и налагане на закона на ЛИНЧ вижте в Уикипедия кво значи това ако не знаете.

  7. Стойчо каза:

    Бай Асене, ако не си препушил, иди на другия ни блог (komitata.blogspot.com) за подобни коментари – там е подходящото място.
    А ако се препушил – легни, наспи се и ела утре отново
    (иначе съм съгласен с теб общо взето, но просто мястото не е точно по темата)

  8. doriana каза:

    Хубаво е, че посещенията в Париж са те изпълнили с толкова хубави преживявания. Аз отидох да пръв път това лято и поради някаква не съвсем ясна и за мен причина открих, че не се влюбих в него – както очаквах. Не бях организирано, имах доста време за мотаене, за но цялостното ми впечатление беше като при вида на красива жена, чийто вид е резултат от доста намеси на пластичен хирург. Иначе Лувърът и Музеят на Роден наистина ми изпълниха душата за месеци напред. И на двете места бих се връщала отново и отново. Но след като научих обяснението как са се появили широките им булеварди, те вече не ме впечатляваха толкова. Явно как ти въздейства едно място е въпрос на индивидуална емоционална реакция. Моето място е Италия.

  9. Rositsa каза:

    Doriana, вярно е, че вътрешната нагласа решава множество въпроси и предопределя в значителна степен „харесване-нехаресване“ на различните места. Аз обичам Средиземноморието и повечето ми пътувания са съзнателно подготвени така, че да се случат в различни негови точки. Скоро в блога вероятно ще се появи първата ми среща с това море – Лазурният бряг. Благодаря за споделеното мнение!

  10. […] спомените на Росица от Франция на 90-те. Започнахме с Париж през 1992г, сега прочете за следващите ѝ впечатления от града. […]

  11. […] – този път на провинциална Франция. Вече четохме спомените на Росица от Париж, сега тя ще продължи спомените си […]

  12. […] които съм видяла, посетила и описала до днес. / http://patepis.com/?p=4455; http://patepis.com/?p=4610 /. Започва да ме обзема паника за […]

Leave a Reply


Switch to mobile version