ян. 28 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част трета

Днес ще продължим с пътешествието на Владимир из Непал и Хималаите. Проследихме как стигна до Непал и го оставихме на 4350 мнв, после видяхме успешното му изкачване на Мера пик — 6476 мнв. Ще продължим с първата половина от пътя му назад, като трябва да стигнем до Ташинго на 3450 мнв в подстъпите на Намче Базар — столицата на шерпите. Приятно четене:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик — 6476 м.

— част трета

От Хунку до Ташинго

08.10 сряда 13-ти ден.

И тази нощ студът беше ужасен. Палатката тропаше, като ламарина и всичко беше покрито със скреж. Забелязал съм, че щом се качим над 5500 м нещата стават доста по-сериозни. Към 6 часа сутринта на изгрев слънце успях да се унеса и тъкмо сънувах, че малките мургави хора, шерпите с дружни усилия бутат град Пазарджик към Хималаите от вън се развикаха да ставаме.

[geo-mashup_map]

Днес трябваше да минем през

Ампу Лапча 5780 м нмв.

Натъпкахме в раниците височинните обувки, котките, пикелите, алпийските обвръзки и устройства. Раниците ни станаха по 15 кила, но това е положението. Тръгнахме. Пътеката вървеше почти право нагоре на съвсем къси S-ки, което е нещо характерно за големите изкачвания тук.

Тези стъпала са превалът Ампу Лапча 5780 м.

След близо час и половина стигнахме снега. Сложихме височинните обувки, котките, катерачните седалки, жумари, осигуровки, пикели, всичко там, каквото е нужно и захапахме снега и стъпалата на превала. Някои стъпала подсичахме, други катерехме под наклон, а имаше и вертикални участъци, където Дауа се катереше пред нас и фиксираше въжето, а ние се изтегляхме с жумарите, и после помагахме на носачите. Багажът вдигахме отделно. Работата беше много сериозна.
Към 12 часа бяхме на върха на превала, а бяхме тръгнали в 7,30. Само 210 метра денивелация, но за това пък каква!

Това е върхът на Ампу Лапча

Превалът се оказа тесен снежен ръб широк около 1 м и дълъг 8—10 метра. Срещу нас от другата страна се изправи с цялото си величие южната стена на Лоце 8501 м. До него Лоце-Шар 8383 м и малко по в дясно Шарце 7502 м. Високата близо 3,5 км снежно-ледена стена на Лоце надвисна над нас и закри хоризонта. От зад надничаше върхът на Еверест. В дясно от нас по дължина на превала един снежно-скален ръб се издигаше нагоре в небесата и завършваше с остър връх — Барунце 7220 м нмв. Хоризонтът зад нас към Хунку също се отвори.
Погледахме, поахкахме, направихме снимки и тръгнахме да слизаме от другата страна. Само че, това се оказа по-трудна работа от изкачването. Снежно каменен склон с наклон над 60 градуса! Как ще слизаме от това чудо? С рапели! Рапели, рапели, ама ние имахме само две 8 мм динамични катерачни въжета по 45 м всяко, и едно 10 мм найлоново въже (за простор) дълго 50 м. Имахме и няколко снежни саби, и 3—4 титанови клинове, тирбушони, за лед. Това добре. Аз Петьо и Дауа имахме катерачни седалки, карабинери, осигуровки и протриващи устройства за рапелите, ами носачите? Багажа?

Под мен склонът на Ампу Лапча, по който трябва да слезем, а в ляво Барунце.

Започнахме да гласим схемата. Правим един, или два диагонални рапела, после шерпите се спускат, като се държат за въжето с ръцете, а с другото найлоновото въже после отвесно се спуска багажа. Доста правила в алпинизма нарушавахме, но просто нямаше друг начин, защото носачите нямаха необходимата екипировка.
Слязохме около 200 м надолу и започнахме да се измъкваме от плътният сняг. Камъните ставаха все повече. Това, разбира се, не ни даваше никаква сигурност, защото те бяха мокри, хлъзгави и нестабилни, но все пак свалихме котките от краката си и прибрахме пикелите. Двама от по-старите носачи бързаха пред нас по нещо като пътека. Единият се подхлъзна и по задник се свлече, около 20 м, но слава богу не надолу, а диагонално по склона. Леко се размина. Пак извадихме въжето и се събрахме вече над скалният пояс. Сняг вече имаше само тук там, повечето бяха скали, а освен това вече се забелязваха някакви следи от пътека. Имахме да слизаме поне още 300 м денивелация долу до ледника, но решихме че тежкото е вече зад гърба ни. Оказа се, че малко рано сме се успокоили. Слизахме надолу.

Долу на ледника слизаме

Изведнъж чух вик от горе и нещо се затъркала по край нас по склона. Сърцето ми се преобърна. Но не беше човек, а багаж на носач. Уффф. Слава богу, че не беше носачът. Багажът се удряше в камъните, подскачаше и летеше надолу. Започна да се развързва и разкъсва. Разхвърчаха се тенджери, тигани и туби. Явно падаше кухнята. С дрънчене и трясъци изчезна надолу в дупката.
„Останахме без кухня“ — викам на Петьо. Той гледаше доста ошашавено. Явно за пръв път вижда да пада в пропаст изпуснат багаж. На мен ми се е случвало и в други експедиции. Не минаха и 5 минути, и пак се чу вик, и друг багаж прелетя край нас на долу подскачайки и блъскайки се в камъните. Този път това беше денка на Петьо. Замина на долу в дупката. Лоша работа. Превалът Ампу Лапча ни показа, че славата му, на много опасно място, никак не е случайна!

Еделвайси по пътя

После слязохме долу на ледника. Изчакахме шерпите да намерят и съберат разпиляната екипировка. Оказа се, че всичко е почти в ред, с изключение на керосиновата горелка за кухнята, която се беше счупила на парчета. Така, че кухня нямахме и не можехме да правим лагер тука. Беше вече към 15 часа. Явно трябваше да слизаме до Чукунг. Това са още, около 4 часа ходене, но нямаше друг начин. Стегнахме багажа и тръгнахме.

В Чукунг пристигнахме по тъмно към 18,30 часа.

Това е малко селце с лоджета и чайни на височина 4730 м.

Чукунг на 4730 м и Ама Даблам

Настаниха ни в „Сънрайз хотел“, в хубава стая с два нара, прозорец със стъкла, а не с найлони, и врата, която се заключваше с китайско катинарче. Абе, направо лукс.
Отидохме в столовата. Там имаше печка с комин, която гореше и дълго меню. Около печката се въртяха няколко шерпи и чужденци. Избрахме си пица. Петьо си взе бира, а аз кока кола. Направо цивилизация. Ядохме и пихме с кеф. Разговаряхме с трекерите. Оказа се, че много от тях са се опитали да се качат на Кала Патар 5545 м, за да видят Еверест, но ги заболяли главите и се отказали. Сега дошли в Чукунг с намерение да качат Айлънд пик 6183 м, или Ампу Лапча 5780 м, и то без да имат алпийска екипировка. Луди хора. Надявам се да се разубедят, преди да загазят. Научихме, че на Лукла се е разбил самолет, няколко дена, след като тръгнахме от там. Разбил се е на кацане, поради лошо време и 22-ма човека са загинали. Страшна планина! Никога на никой не прощава!

Чукунг, гледка към долината, по която ще слизаме

Легнахме си. По сред нощ станах да отида до тоалетната и усетих, че нещо не съм в ред. После ме втресе. На сутринта изобщо не можех да си вдигна главата от леглото, толкова лошо ми беше. Организмът ми реагира и започна да си връща за всичките издевателства, на които го подлагах вече 14 дена. Липсата на кислород, студът, недоспиването, недояждането, мизерията и свръх физическите усилия на моменти. Всичко. Главата и гърдите ме боляха. Кашлях много лошо, а и стомахът ми се разстрои зверски. Премерих си температурата и се оказа, че е 38,8 градуса. Много лоша работа.

09.10. четвъртък 14-ти ден.

През целият този ден от леглото ставах само за да ходя до тоалетната. Добре че беше наблизо, на 5—6 метра от стаята ни. От високата температура бях замаян и отнесен. Отворих аптечката, която носехме. Нямахме лекарство за температура, но пък и тя сигурно беше в следствие от нещо друго. Пих един Немизил, който е за болка, с идеята, че той ще атакува това, което предизвиква температурата. След половин час се изпотих, температурата спадна и очите ми се отвориха. Разрових лекарствата. Намерих Амоксиклав, който съдържаше амоксициклин и още нещо. Започнах да го пия за гърлото и гърдите. Лошото при това лекарство е, че като страничен ефект му дават разстройство, а аз вече се бях сдобил с много добро такова, но нямах друг избор. Имахме лекарство против разстройство. Непалско. Доста по-мощно от имодиума, което няколко пъти много бързо ни оправяше. Но сега, кой знае защо и то отказа да ми подейства. Може би защото стомахът ми беше абсолютно празен.
За два дена бях изпил само 4 лимонови чая без никакво ядене.

10.10. петък 15-ти ден.

По край моите болести забравих да напиша някои важни неща. Срещу Чукунг се издига с цялото си великолепие красавецът Ама Даблам 6856 м нмв. Зад Чукунг се издига южната стена на Лоце.
Същия ден, когато на мен ми беше много лошо, Петьо и Дауа тръгнаха да изкачват Айлънд пик, или (Имджа Це), това е местното име на този връх 6183 м. Аз за съжаление отпаднах от свръзката. Дадох им знамето за да го развеят на върха. Дадох и някои указания на Петьо за ползването на жумарът, осмицата и за осигуровките, защото там щяха да се движат доста по парапети. Пожелах им успех. Днес след обяд се прибраха с изкачен още един шест хилядник. Поздравления! И аз започнах да се освестявам. Утре тръгваме надолу.

11.10 събота 16-ти ден.

Събрахме всичкият височинен багаж, който нямаше да ни трябва повече и го изпратихме с двама носачи направо в Лукла. Единият от другите ни носачи пък, щеше да се включи в експедиция за Ама Даблам, така че оставахме само с един носач, но и той нямаше кой знае какво за носене. Тръгнахме на долу

от Чукунг 4730 м към Дингбоче 4330 м.

Учудих се, каква тълпа от народ се качва на горе към Чукунг и се зарадвах, че слизаме. Определено никак не обичам калабалъка в планините. Може би над 100 човека вървяха на горе. Къде отиваха тези хора? От Чукунг на горе на два часа път беше базовият лагер на Айлънд пик, а на около 4 часа беше Ампу Лапча. Като ги гледах тези, какво представляват, не повече от 10 човека от тях сигурно щяха да изкачат Ампу Лапча и да продължат по Хунку към Мера пик. Може би около 30% от тях, щяха да се качат на Айлънд пик, ако направеха правилна аклиматизация. Всички останали, щяха да останат в лоджетата на Чукунг на 4730 м (на височина малко под Монблан), и да пият няколко чая там. После щяха да пощракат с фотоапарати и камери, и да тръгнат надолу, доволни, че са видели, и усетили Хималаите.
Силно се съмнявам, че по този туристически начин можеш да разбереш, да почустваш, или да усетиш, колко страшна, колко жестока, но и колко велика е тази Планина. Разбира се това си е лично мое мнение и не искам никой да ангажирам с него. Аз самият много отдавна не участвам в масови туристически прояви, просто, защото са ми противни. Слизахме надолу.

Село Дингбоче 4350 м

Влязохме в Дингбоче

и на една от първите къщи там видяхме сателитна антена и интернет кафе. Да, ама връзка нямаше. Някъде, около Катманду се късаше. Седнахме в ресторанта. Хапнахме, пихме чай, мина време и връзката се появи. Изпратихме по един е-майл в България, в смисъл, че качихме Мера и Айлънд пик, минахме Ампу Лапча, всичко е о,кей и сега слизаме. Защото световните агенции сигурно бяха разпространили новината за катастрофиралият в Лукла самолет и у дома се притесняваха.

Интернет в Дингбоче

Продължихме надолу. След по-малко от час бяхме

в Периче 4270 м.

Тук щяхме да спим.

Поглед към Периче 4270 м. По тази долина на дясно се отива на базовият лагер на Еверест.

Настаниха ни на вторият етаж на едно хотелче, а Петьо и Дауа настояха да отида на доктор. Тук има мисия на международният Червен кръст с дежурства.
Отидохме на доктор. Той ме прегледа много внимателно и подробно, разпита ме за всичко, къде и кога се е случило и каза че съм получил височинна болест с възпаление и оток на белите дробове. Разпита ме и за предишните ми височинни експедиции и приключения. Казах му за Даулагири, за Хан Тенгри в Тян Шан, за пик Ленин в Памир, за Анапурна. Казах му, че до сега не съм имал сериозни проблеми с височините. „Това ти е първото предупреждение!“ — отговори ми доктора. Но не уточни, колко общо предупреждения ще имам. Спря всичките антибиотици и хапчета, които пиех и ми даде едно непалско лекарство Зироцин 500. Само три таблетки за три дни. По една на ден. Каза да остана в Периче още един ден, за да ме наблюдава и в близките дни и седмици да не се качвам нито метър нагоре. Ами, че аз надолу и слизам нали?

12.10. неделя 17-ти ден.

Петьо и Дауа тръгват към Кала Патар 5545 м, за да се изправят срещу Еверест, а аз оставам в Периче.
Вече съм по-добре. Доктора пак ме прегледа, и каза, че нещата вървят добре, но нагоре не мога да отида. Сетих се да го попитам, дали е възможно да направя един тридневен рафтинг по река Триусули, понеже имаме 6 дни в Катманду, преди да излетим за България. Доктора каза, че там има достатъчно кислород, така че няма проблеми да направя рафтинга си. Направо не можах да повярвам на ушите си. Мислех, че категорично ще каже не. Все пак това е белодробно възпаление, а аз там ще се кисна три дена в ледникова река. Но аз му казах датите и той вероятно е преценил, че до тогава ще съм добре. Направо умрях от кеф. Много се зарадвах. Готин доктор.
Когато разговаряхме той каза, че се е качвал на Мера пик и е минавал през Ампу Лапча. А когато му споменах, че съм ходил на Даулагири и Анапурна, и съм правил рафтинг по Кали Гандаки, се оказа, че доктора познава много добре и тези райони. Абе изобщо наш човек се оказа този английски доктор. Купих от местният майстор едно Мани. Това е плосък камък, на който той е издялкал тибетска молитва. Това ще е подаръкът ми за моята внучка Юлиана от Хималаите. В двора на мисията има паметник. Представлява конус от неръждаема стомана, около 1,80 метра висок, който е разцепен от върха към основата и двете части са раздалечени, на около 50—60 см една от друга. Това е

монументът на загиналите на Еверест

Върху вътрешните плоски страни на конуса са гравирани имената на хората по дати, когато са загинали. Написани са и държавите. Намерих имената на Христо Проданов — загинал април 1984 г, на Христо Христов — май 2004 г и на Мариана Масларова, също май 2004 г. Снимах надписите.

Мемориалът на загиналите на Еверест в Периче

Пожелах си повече българи да не попадат в този списък. Познавах Мариана, а Христо Христов ми беше приятел. И с двамата сме били заедно на експедиции. Списъкът върху монумента е много дълъг. Над 400 имена. Започва от 1922 г, а последните имена са от 2006 г. Страшна Планина!… Страшна!…

Христо Проданов — загинал на 21 април 1984 год

Аз не знам дали тази цена, най-високата, живота ти, си струва изкачването на върха, дори това да е Еверест. Но нещата от долу и от горе, от върха, не изглеждат по един и същи начин. Всеки, който тръгва в тази Планина, към такъв Връх, много добре знае, че залогът тука е най-високият възможен. Живота ти! Друг залог просто няма! И гаранции, също няма! Или приемаш този залог и тръгваш нагоре, с надеждата, че всичко ще е о,кей, и ще се върнеш успешно изкачил върха, или не приемаш този залог, и оставаш долу, за да гледаш, и да снимаш. И това, май че е и най-съществената разлика между алпинизма и туризма. Останалото са детайли.

Молитвен камък Мани

13.10. понеделник 18-ти ден.

Днес прегледах снимките и клиповете от филма във фотоапарата си. Направи ми впечатление, че от снимките и филма, цялата тази експедиция изглежда много веселяшка и купонджийска!?! На всички снимки сме ухилени до ушите и позираме геройски на някой превал, или връх. Хъммм… Това е така, защото, когато ни е зле, или е трудно, на никой не му е до снимки и филми. Никой не ме е снимал в Хунку валей, докато си избирах място, където да умра, или пък в Чукунг, когато два дена лежах и ходех само до тоалетна. Но когато се съчетаят снимките, филма и този дневник, горе долу, ще се добие представа, за какво иде реч. Днес чакам Петьо и Дауа да се приберат от Кала Патар и утре ще поемем надолу по долината. Ще си ходим.

14.10. вторник 19-ти ден.

Тръгнахме рано от Периче към 7,30 часа и почти веднага започна изкачване, към някакъв превал. А уж вървим надолу. Но такива са пътеките в Хималаите, какво да се прави. Цял ден бухахме по „пътят на хилядите нозе“, както тук наричат пътеката към базовият лагер на Еверест. Откровено казано, никак не съм впечатлен. Пътека, като пътека, само че с повече тълпи по нея, по-прашна и по-мръсна от останалите пътеки, по които минахме, а и скъпотията тук е много голяма. Все неща, които не харесвам.
В село Тянгбоче в един магазин видях дребни ябълки. Направо ми потекоха лигите. Близо 20 дена не бях вкусвал никакъв плод. Тези ябълки, се оказаха по един долар едната. Купих две, за два долара и ги изядох с огромно удоволствие. „Вкусни ли са?“ — ми вика шерпанката, която ми ги продаде. „Вкусни са, ама са прекалено скъпи“ — отговорих, и си тръгнах, а тя остана да се смее след мен.

Минахме през манастира Тянгбоче.

Той е на върха на един хълм. Ама хималайски хълм. Час и половина изкачване, до като се доберем до него. Снимахме и разгледахме навсякъде. Аз даже снимах на клип служба на монасите в молитвената зала.

Манастирът Тянгбоче на 3900 м.

От манастира се открива много хубава панорамна гледка към цялата околност. Вижда се и върхът на Еверест.

Гледката от манастира към Еверест и Лоце.

После пак се спуснахме на долу. Имам в предвид, почти право надолу до реката. Пресякохме я по един мост, после пак право нагоре, защото селата са построени все от горе по билото, но всяко пресичане на реката ти коства два часа ходене на долу, на горе. Така е тука. Такива са хималайските пътеки. На края спряхме в Ташинго на 3450 м нмв, за да спим в лодже с име Покхара. Утре тръгваме за Намче Базар – Столицата на шерпите.

Продължението:

Пътешествие в Непал: част четвърта>>>

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част трета”

  1. […] пристигането в Непал, изкачването на Мера пик и се върнахме с него до Ташинго. Приятно […]

Leave a Reply


Switch to mobile version