ное. 19 2013

Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара

Продължаваме с пътешествието на Ирина през Мароко. Миналия път се качихме на връх Тубкал, днес ще видим каньона Дадес и ще се разходим из Сахара с камили. Приятно четене:

Приказката Мароко

част втора

Каньонът Дадес и Сахара

Ден пети
Като за трети и последен ден в планината, се събуждаме в прекрасно време — долу в долината (на 2000 м) има облаци, а ние сме точно над тях — мароканска инверсия.

Групата е в намален състав — някои решават да се отдадат на почивка. Ние обаче потегляме бодро към другите два 4-ри хилядници в района — Рас (Ras n’Ouanoukrim, 4083 м) и Тимзгида (Timesguida, 4089 м). Тази сутрин снегът е доста по-замръзнал заради ясната нощ. Пътят ни започва с изкачване на един улей към прохода Tizi  ’Ouagane, 3750 м (tizi означава проход). И тъй като на места не успяваме да забием здраво обувките в снега, Абдул ни прави стъпки с пикела, който и тази сутрин не е пропуснал да вземе. Скоро вече сме на прохода. Гледката е невероятна. Видимостта е прекрасна и се разкрива красива панорама. Започваме изкачване към връх Рас (в превод Глава), преминавайки по тесен скалист участък. Зад нас се вижда и връх Тубкал, толкова ясно, че дори с просто око забелязваме и пирамидата.

Ето ни и на 4083 м.

За разлика от предния ден, днес наваксваме със снимките. Пози всякакви, но не пропускаме и обща снимка да направим на групата на втория 4-ри хилядник. Малко встрани
се пада и връх Тимзгида (в превод Джамия). Леко слизане и после качване и ето ни на 4089 м. Тук е още по-широко. Ако ги няма натрупаните в повече на едно място камъни (все пак тук навсякъде е само камъни), няма как да разбереш, че се намираш на някой връх. Както Дани се шегува, тук и футболно игрище може да си направим. Колкото и да не ни се иска, трябва да се връщаме към хижата. Все пак ни предстои и прибиране към Армед.

Разбира се не пропускаме да се възползваме от добрите условия за пързалка — в улея, който на сутринта така ни мъчеше. Клипчета, снимки, кратка почивка на една скала и ето я хижата. След вкусния обяд, стягаме багажа, товарим го на мулетата и тръгваме надолу към берберската къща на Омар. Слизането беше доста интересно — в началото бавно, постепенно преминаване в лек тръс, а накрая и в тичане. Както се смяхме с Дани, Абдул явно ни направи бърз кастинг за предстоящия Атласки маратон догодина. Е, с нея успяваме да влезем в първата десятка. Може би ще вземем участие все пак:)) В къщата Мохамед вече снове из кухнята и ни приготвя гала вечеря — току-що заклано яре. Абдул пък ни прекара през черешовите градини и ни подсигури пресния плодов десерт. Така след доволното похапване се отдаваме на заслужена почивка и сладък сън. Ето и нагледно изминатия път от последните два дни в планината:

Траковете са любезно предоставени от Евгений

Ден шести

Ето, че настъпи денят, в който си тръгваме от планината. Лека носталгия се усеща в някои от нас. За утеха мислим за предстоящото яздене на камили и пустинята Ерг Чеби. Мохамед е наредил за последно масата и след последната ни закуска в Атласките планини (надявам се последна само за тази година), приготвяме раниците за мулетата и потегляме надолу към буса, който ни чака в Имлил. По пътя правим последни снимки на Армед и се наслаждаваме на гледките към високите баири, в които прекарахме предните три дни. Засичаме и доста местни дечица, които са тръгнали за училище. Азис вече ни чака пред буса. Малко след нас пристигат и мулетата с багажа, водени от Мохамед и едно от малките братчета на Омар.

Товарим ги, взимаме си довиждане с Мохамед и потегляме. Чао, Атласки планини и до нови срещи!

Целта за деня е каньонът Дадес (Valée du Dades)

и по-точно хотелът Kasbah de la Valée, където ще нощуваме. Пътят ни минава през прохода Тичка (Tizi-n- Tichka, 2 260 м), най-високият в Мароко. През него се прехвърляме от северната страна на Атласките планини в южната. Разбира се не пропускаме да спрем и да се насладим на красотата, откриваща се от най-високата точка на прохода. И след поредната фотосесия се отправяме към следващата ни спирка за деня — казбата Аит Бенхаду (Âit-Benhaddou). Казба в превод означава укрепено селище. В миналото това е било владение на една фамилия (ait), която е управлявала района. Казбата Аит Бенхаду е разположена на хълм по течението на река Унила (Ounila). В наши дни 10 фамилии все още живеят в укрепеното селище. От 1987 г. казбата е под закрилата на Юнеско. Тук са снимани няколко филма. Сред тях са Мумията, Гладиатор и Александър.
Напечени подобаващо от слънцето, поемаме към близкия до казбата

град Уарзазат (Ouarzazate, на берберски: Warzazat)

Името идва от берберска фраза, която значи „без шум“ или „без бъркотия“. Градът се намира на 1160 м надморска височина и е център на провинцията Уарзазат в един от 16-те региона в Мароко — Souss Massa Draâ. На 5 км оттук се намира най-голямото по площ филмово студио в света— Atlas Studio. То е основано през 1983 г. Тук са заснети доста чужди филми. А част от декорите са пренесени в Музея на филмовото изкуство в града, който също посещаваме. Снимки върху колесници, тронове на владетели, затворнически килии — почти нищо не пропускаме. Почуствали се като филмови звезди, излизаме развълнувани от музея. Точно срещу него строят сцена. Явно скоро ще има празник.

Така неусетно часовникът се е изнизал до 16 ч. Потегляме за последната ни спирка — хотелът. А там ни очаква и вечерята, която се оказва не толкова вкусна като ястията на Мохамед. Или по-точно — носталгията все още не ни е напуснала :))

Ден седми
Шест дни се изнизват много бързо, особено когато са наситени с хубави емоции и вълнуващи приключения. Ставаме радостни с мисълта за пустинята, която
трябва да достигнем този следобед. След закуска товарим багажа в буса на Азис, който грижливо го е почистил както всяка друга сутрин. И потегляме, но първо
по пътя навътре и нагоре в каньона, откъдето се открива и най-красивата гледка.

R704, Мароко

Каньонът Дадес

носи името на реката, която преминава през него. Тя е с дължина около 150 км и извира от Висок Атлас, северно от град Мсемрир. Тече на югозапад между Висок Атлас и Антиатлас и се влива в река Драа при град Уарзазат.

И тъй като каньонът се намира малко в страни, връщаме се отново на главния път, който ще ни отведе до местността Мерцуга (Merzouga) и началото на пустинята Ерг Чеби (Erg Chebbi). Пейзажът по пътя започва да придобива пустинен вид. Приближавайки, пред нас се откриват все повече и повече пясъчни дюни. Почвата става съвсем суха.

Хората дори са различни. За разлика от Маракеш, където жените са облечени в цветни роби, тук цветът им е черен. Дори лицата им са вече закрити, само очите се показват. Минаваме покрай един град, в който явно е пазарен ден. Хора пълзят навсякъде. На някои от жените под робите се виждат очертанията на малки бебета, завързани за кръста и грижливо покрити от дългите роби. Чудно как остават живи в този пек?!

По пътя Омар урежда и мястото за обяд. На пръв поглед изглежда като да ядем в някакъв склад. Но ето, че са направили една шатра от черги, където ни настаняват. Разбира се започваме с традиционния чай. Наши домакини са няколко местни туарези (идва от арабски и означава „изоставени от бога“), облечени в сини роби. Пристига и манджата — тестени, тънки питки с пълнеж от месо, зеленчуци и подправки. Както самите местни ги наричат — нещо като пица Калцоне. Макар и не толкова апетитно на пръв поглед, се оказва доста вкусно. А може би просто всички сме гладни. След като омитаме за отрицателно време и трите питки, се приготвяме да потегляме.

Уви, плановете ни се нарушават.

Въпреки дългите уговорки с туарезите, не успяваме да се откъснем от традиционното посещение на така скалъпеното магазинче, разположено на два етажа. Тук ни показват всякакви стоки — килими, накити, чинии, обувки, шалове и още много други. Някои от нас дори се отдават и на пазар. След малкия оборот, който правим на нашите домакини, сме свободни да потеглим към така заветната цел — пустинята. След около два часа път, паркираме пред хотел, наречен

Казба Томбукто (Kazbah Tomboucto)

Имаме близо 1,5 часа до тръгването на кервана. Момчил ни съблазнява с басейн, който се намира във вътрешността на хотела. Сядаме на сянка около него, а някои дори се цопват. Идилията е пълна — на прага на пустинята по бански, плацикащи се в басейн. Освен на басейн, тук човек може да се наслади и на спа- процедури.
Часът е 18 и е

време керванът да потегли

Всичките камили са мъжки и са навързани в няколко групички по 4-5, една зад друга. А отпред се водят от някой
местен туарег.

Всички сме качени на камилите и пътуването започва. Трябва малко време да се свикне с голямото клатушкане на камилите. При всяка крачка чувстваш, че ще паднеш от нея. И все пак при толкова красота наоколо, бързо свикваш да се държиш с една ръка за камилата, а с другата да щракаш с фотоапарата. Да се намираш в пустинята е едно доста голямо преживяване, което трудно може да се опише с думи. Тези пясъчни дюни, простиращи се до където поглед ти стига, са приказни. Пясъкът в тази част на Сахара е червен, което допълва красотата на това място. Самата дума Erg означава „пясъчно море“ или „море от дюни“. Тези дюни са образувани от действието от ветровете. Дюните в Ерг Чеби достигат до 150 м височина, а площта, която заемат е 22 км по дължина (в посока север-юг) и 5 км по широчина.

 

Язденето на камили не е толкова приятно, колкото изглежда

След едночасов престой върху нея се изисква известно време за раздвижване. И понеже всички имаме нужда от такова, спираме малко преди шатрите, където ще нощуваме, и се отправяме към близката дюна, за да изпратим залеза. Цветовете, образувани от залязващите лъчи, са невероятни, а фотоапаратите не престават да щракат.

Не след дълго се

отправяме към лагера

Близо до шатрите са намира и кабинката на местното WC. Удивленията не спират — вътре има дори тоалетна чиния с едно руло тоалетна хартия, закрепено до нея. Самата кабинка е изградена от мушама, която се затваря с цип. Е, разбира се в казанчето няма вода, все пак сме в пустинята. Затова пък има един бидон, от който с канче се изсипва водата в тоалетната чиния.

Вечерята вече е приготвена. Както винаги менюто се състои от салата, основно и за десерт плодове. Тук най-накрая опитваме традиционния тажин. Той наподобява българския гювеч и може да бъде зеленчуков или с различен вид месо.

Вечерта преминава в песни и танци, като редуваме туарегски и български. Става време за сън и се пъхаме по шатрите. Вътре леглата са постлани дори с бели чаршафи, което напълно изключва употребата на спалните чували. Заспиваме бързо и сладко и няма как да е по друг начин — тези бели чаршафи насред пустинята те отнасят в един напълно приказен свят.

А ето и пътят на нашия керван. Тракът отново е любезно предоставен от
Евгений.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара”

  1. rumiana каза:

    Чудесни снимки! Благодаря!

  2. […] Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара […]

Leave a Reply