ян. 11 2008

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(3)

Трета част (предишната част е тук: До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(2)>>>, а началото — ето тук: До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(1)>>>)

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata

част трета

Бакшишите

Вечерта започна с напрежение. Годи повика „американката“ за да си говори с нея по един „таен въпрос“ — за бакшишите. С нея, защото водачът ни винаги изглеждал сърдит. Предварително ни бяха казали от фирмата, че негрите (носачи, готвачи, водачи) очакват над 100 долара от всеки един от групата. Годи започна даже с 200 долара на човек, после каза поне 150, накрая свали до 100. Беше му разяснено от американката, а в последствие и от водача, че от българи няма как да получи такъв бакшиш.

Въпросът с бакшиша е много сложен. Има два варианта: общоприетото е, че човек работи за заплата, а бакшиша е нещо отгоре — може да има, може и да няма, и никой не може да определя какъв бакшиш трябва да му бъде даден. Има обаче и друг вариант: работи се за минимални пари или без пари, като се очаква, че бакшишът е с точно определен размер и работещите разчитат само на този бакшиш. В този случай е доста неловко да плащаш в пъти по-малък бакшиш, особено ако хората са си свършили добре работата.

Ние не разбрахме кой от двата варианта е налице. Не бяхме подготвени да даваме такива бакшиши. Имаше хора, които бяха тръгнали от България само със сто долара джобни пари — яденето и нощувките бяха включени в цената на екскурзията, а и тази цена хич не е малка — цяла година работиш за да си позволиш екскурзията. Това са си нашите аргументи, но цялата ситуация беше много изнервяща — не си сигурен дали все пак си постъпил неправилно. Със сигурност бих предпочел тези бакшиши да са включени в цената на местната фирма или в цената на българската фирма, която организира екскурзията, за да няма после недоразумения и напрежение вътре в групата.

Прочетохме в интернет, че стандартно очаквания бакшиш е 10% от цената на услугата. В крайна сметка се разбрахме помежду си в групата всеки да даде между 30 и 40 долара. Събрахме ги накуп и ги връчихме на Годи заедно с една фланелка от България за спомен. Годи не остана доволен и вечерта пак имаше някакви обсъждания, на сутринта — пак. За да не стане нещо по пътя, Годи реши да каже за малката сума на хората си, чак като слезем долу на Марангу гейт. Беше видимо притеснен, включително за това — да не си помислят хората, че е прибрал той част от парите, както и как точно да разпредели малкото пари между хората си. Последното разбира се не беше наш проблем.

Някои от групата, които имаха собствени водачи и бяха останали доволни, им дадоха лични бакшиши, както и разни шоколади, ядки, сушени плодове и други.

На сутринта Годи и хората му изпълниха няколко африкански песни; някои от тях дори танцуваха малко. Годи, който водеше представлението не беше в добро настроение, което съответно се предаде и на другите участници — представленията на другите групи бяха доста по-енергични и по-весели.

Слязохме до хижа Мандара, където хапнахме топъл обяд. Хората се пръснаха да търсят маймуни за снимки, а някои по пътя из националния парк Килиманджаро направиха „уникални кадри, за които други плащат страшно много пари“. По пътя за трети път отидохме със Стефчо до кратера Maundi, за да го заснемем в хубаво време. Въпреки че си бяхме починали вече една нощ, пак се задъхахме при изкачването на малкото кратерче.

В хижата пак ни казаха, че няма бира. След което един от групата пак отиде да попита и негрите го дръпнаха настрана. Попитаха колко бири ще пием и отидоха в гората сочейки разни дървета. Изведнъж — хоп! — и се върнаха с чувал с бири. Явно в тази гора бирите растат по дърветата?

Хапнахме, починахме си и пак тръгнахме надолу. Почнахме да срещаме децата с хамелеоните, които този път не ни предлагаха снимки, а направо питаха за шоколади и сладки — да им раздадем остатъците. Малко преди Марангу Гейт имаше едно отклонение за водопад. Отидохме да го видим. Там имаше „еко-пътека“, която водеше до една голяма стена с много зеленина по нея и малко вирче отдолу. Вероятно е много красиво при пълноводна река, но ние бяхме на края на сухия период, т. е. прецакахме се. И трябваше пак да катерим баир с изплезени езици.

Слизането беше безкрайно и ми излязоха мазоли на краката, които не се оправиха до България. Други пък имаха проблеми с глезените, а трети — с пищялите.

На Марангу гейт отново се регистрирахме кой до къде е стигнал, накупихме разни сувенири, бири и безалкохолни и дойде време да товарим багажа на буса. Тогава Годи извика нашия водач пред неговите хора и говорейки ту на английски, ту на суахили обясни колко са ни благодарни, че сме им предоставили възможност да работят за нас. Съобщи на хората си (в присъствието на нашия водач), че и ние сме доволни, както и колко пари сме им дали и по колко (малко) се падат на човек. При което веднага сред негрите започнаха разправии и започнаха да се сочат един друг с пръст — вероятно някои бяха носили по-малко от други. Ние се натоварихме на буса и потеглихме бързо, като си мислехме дали няма да ни чакат с мачета в хотела…

Сафарито

Като пристигнахме в хотела отново ни посрещнаха с чаша сок. Взехме си оставените багажи и почна едно пренареждане на багажи и токсични торби, зареждане на батерии и други суматохи. Възползвахме се от басейна и интернета, релаксирахме и си приготвихме минимум багаж за двата дни фото-сафари. Вечерта двамата „новобранци“ качили се над Мусала ни почерпиха за успеха.

Потеглихме с два джипа Land Rover, на които покривите им се повдигат и може да се стои изправен и да се снима. Тръгнахме късно (след 9:30), въпреки че искахме да тръгнем максимално рано, за да има повече време за сафарито. Пътят беше доста и спряхме за да обядваме при един магазин за сувенири, пред който имаше беседки.

Към 15 часа започнахме обиколка на парка Тарангире.

Имахме удоволствие да видим отблизо и да снимаме зебри, гну-та, импали, слонове, жирафи, прасета, разни птички и термитници със странни форми. Беше пълно с баобаби и типичното за Африка дърво с равна корона — на един етаж.

За моя изненада се оказа, че това е акация. Някой каза, че се нарича „чадъреста акация“. За съжаление не успяхме да видим големи котки. На едно място група слонове пресичаха пътя и нашия шофьор ни предупреди да сме много тихи. Ако слонът се почувства заплашен, може да ни нападне. Нашият джип тежи два тона, а африканския слон — до 6 тона и половина. Може с едно движение на главата да ни обърне.

После поехме към хотела, който е близо до езерото Маняра. По пътя видяхме прекрасен залез над езерото, както и жирафи извън парковете. Спряхме за малко край един магазин край село на Масаи да изчакаме другата кола, влязохме да разгледаме и веднага ни нападнаха да ни предлагат разни неща. Казваха ни ужасно високи цени, след което ни обясняваха, че можем да се пазарим. Понеже никой не желаеше да се пазари, дори ни обясниха какво означава пазарене и как се прави. В крайна сметка аз започнах да се пазаря за една дървена купа и накрая купих две на първоначалната цена за една. Вероятно струват поне два пъти по-евтино от цената, за която се спазарих

Нашият шофьор искаше да си приказва с нас, но английският му беше ужасен. Водачът ни направо се ядоса и започна да си мърмори на български „говори по-ясно, че нищо не ти разбирам!“

Мини ДВ касетките ми вече бяха на привършване и шофьорът ме заведе до познат, който можел да има такива неща. Сред GSM-ите имаше и касетки Сони, които предлагаше за 25 долара. Аз му казах, че е луд, и че моите касетки съм ги купил от България за по пет лева. Той намали цената на 23 долара. Аз му предложих 10 долара и за пръв път пазаренето не сработи — ток каза, че не е достатъчно, прибра си ги и ми обърна гръб.

Пристигнахме по тъмно в хотела, който беше ограден с бодлива тел. Там ни чакаха „масаи“ с огромни дупки в ушите за да ни пренесат малкото багаж от колите до рецепцията и после до стаите. На вратата една девойка ни предложи навлажнени кърпи — като си тръкнахме с тях лицата, белите кърпи станаха черни. За вечеря имаше месо от импала, което някои от групата обявиха за най-хубавото месо на света. Други се мръщеха, че не можело да се яде такова хубаво животно. Изядоха го с отвращение

Вечерта имаше програма — местна група свиреше на ударни инструменти + нещо като клавесин. Три девойки въртяха и тресяха негърски задници. После три момъка почнаха акробатични и жонгльорски номера. Накрая минаха за бакшиши и да предлагат диск на групата. Отново почна голяма пазарене — „You support the group this way!“. След което нямаха да ми върнат долари и отидохме на рецепцията, където ми развалиха 100 долара на по един!

Като стана дума за долари, в Африка отказват да приемат банкноти по 50 и 100 долара от емисии преди 2000 година.

Сутринта изкупиха магазина за сувенири и след снимки с масаи с дупки на ушите се натоварихме на джиповете за езерото Маняра. По пътя имахме среща с маймуни на пътя, едно маймунче беше яхнало майка си и се возеше доволно. На входа на парка срещнахме група добре облечени малки деца от приют. След като получиха разни шоколади и плодове, изпълниха няколко стихчета (може би песни?) — стандартна програма за чужденци. Последваха снимки и ръководителят им ни даде адресът им, за да изпратим снимки и дарения.

В парка около езерото имаше основно маймуни и птици. Отново видяхме слонове, жирафи, импали, зебри и гну-та. Две гнута се бяха сбили и битката продължи доста време, докато едното не избяга. Стадата на зебрите и гнутата често се движат заедно. Явно не си оспорват храната, а пък има взаимопомощ — вид симбиоза. Гнутата много лесно намирали питейна вода и зебрите ги следват. Зебрите от своя страна много лесно подушвали лъвове и други котки и ако хукнат да бягат, гнутата бягат след тях.

Основната атракция на парка са птиците. Имаше бели и черни щъркели, фламинго, ибис, марабу и много други видове. Имаше малки ярко-цветни птичета. Също така видяхме и хипопотами да се въргалят в калта. Хипопотамите и птиците ги гледахме от далече. Трябваше да видим и дървесни лъвове — такива, които се катерят по ниските клони на дърветата и си лежат там, но отново не видяхме никакви котки.

Излязохме от парка и след малко каране стигнахме до един къмпинг с поляна, на която обядвахме. Там дойде трета кола и групата се раздели на две — четирима от групата останаха за още един ден сафари, след което щяха да продължат да разглеждат други места от Танзания, включително и остров Занзибар. Останалите поехме към хотела. Там отново се възползвахме от басейн, интернет и магазина за сувенири. Нямахме включена вечеря и ядохме ядки, сушени плодове и вакуумирано козе сирене донесено от България. Отново спахме с балдахини заради комарите.

Обратният път

Сутринта приготвихме багажа и отново го теглихме. Въпреки многото сувенири бяхме горе-долу в нормата. Освободихме стаите и отидохме на басейна.

На летището се оказа, че пак трябва да попълваме адресни карти — къде сме нощували. Чекирахме багажа до Атина и се качихме в самолета до Найроби. Там ни очакваше 13 часов престой. Много се чудехме, дали да не си платим за визи и да се разходим, но нямахме познати сред местните, а и повечето от престоя беше през нощта, така че се отказахме. В последствие разбрахме, че имало фирми, които организират разходка из града. Времето мина неусетно сред барчетата и магазините за сувенири. След 12 дори подремнахме 2—3 часа. С Петя и Стефчо излязохме извън основната зала, защото там миришеше ужасно — вероятно някой се беше посрал. На летището имаше молитвена стаичка, която беше пълна със спящи хора. По техния пример Нейков си легна на мокета в коридора А един беззъб тип ни предлагаше лични стаи с бани и легла. Така и не попитахме за цената.

Самолета за Кайро закъсня с около час. Полетът е дълъг и пак подремнахме. Следващият полет беше много скоро след този, но го задържаха заради нас (вероятно). Пристигнахме в Атина и там се оказа, че един багаж липсва. След като приключи процедурата по описване и документиране, излязохме от летището и стигнахме до „централната“ ЖП гара. Там оставихме багажа на съхранение срещу 2 евро за 8 часа и излязохме на разходка. Някои искаха да видят акропола (не е кой знае какво), а други се разхождахме лежерно из парка. Купихме си бира от малко магазинче, в което продаваха негри (!) — на влизане Петя ги поздрави с Jambo! След това пък минахме покрай малко ресторантче, на което пишеше на кирилица „Кафе Ямбол“ — там имаше български ястия и българска бира.

Вечерта имахме малък проблем с хващането на влака. Оказа се, че не го композират там, и че престоят му на гарата е само две минути. Докато се чудехме в кой вагон да се качим, влакът щеше да тръгне. Натоварихме се в най-близкия, който се оказа, че е правилния. И тук последва изненада — Нейков беше изчезнал. Тръгнахме да го търсим, и се оказа, че е завардил някакво купе за групата и не пуска никой да влезе там

Пристигнахме живи и здрави в София. На някои им предстоеше още път. Обадиха се за загубения багаж — бил в Кайро и щял да пристигне същия ден в София. Разменихме координати и се разделихме по живо по здраво.

И заживели щастливо до…

Край

Автор: Боримир

Снимки: Стефан


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(3)”

  1. Топблог каза:

    Здравейте,

    Каним ви да регистрирате блога си в блог класацията на България категория „Пътешествия и Туризъм“
    http://topblog24.com.

    Поздрави Екипът на Топ Блог 24

Leave a Reply


Switch to mobile version