юли 25 2013

От Кападокия към България (Турция на мотор, 2013 – 5 част)

Днес ще завършим обиколката на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, после минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. За последно обиколихме Кападокия.

Днес ще поемем пътя към дома

Приятно четене:

Турция на мотор

част пета

От Кападокия към България

На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем

шоуто с балоните

преди тръгване!
Изкачихме близкия баир точно навреме – балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите

Балони над Кападокия, Турция

Голяма красота са…
По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона. Балоните си летяха..

За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора. Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем…
Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране…уви.
По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо
Влязохме в

Невшехир

(той пътя си минава през града – няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях

моторът угасна

Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи.

Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп – ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам „Айде, дотук сме – двигателят изби отнякъде и шурна маслото!“.

Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен – демек още пó нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт… Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна…
Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо.
Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа….дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло…
Резервоарът не беше пробит. Нямаше измъкнат маркуч нещо… Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах… Ахааа – течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа, пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой „разбирач“ с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина!

Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното – комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм…Няма що…

С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп! – нищо! Пак шуртеше… Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите … не знам.
Попитахме двамата зяпачи край нас за „Моточиклет уста“ (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек – какъв майстор в 7:30!) и после вдигаха рамене и ни викаха „меркез, меркез“, т.е. да ходим на центъра и там да питаме.
Е, то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега…

Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи – бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли…нещо си…мотора нали… Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново – гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали…

Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам.

Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам „Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи…вар проблем… сеир кютек после, а?“ Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат „Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа…оооо…бреееее!“ И всичко се реши за миг!

Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде! После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше „Моторджу Адем уста…Метал Ище“ Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай…. Надявах се да не значи „Виж им сметката, тяхната мамица!“
Благодарихме и продължихме. Сега как го намерихме това „Метал Ище“ не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи!

Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко. Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката:

През Турция на мотор

Тунджай

Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми!
И така – часът беше 9:00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше – тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се „наиграха“ тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски, аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на: „моточиклет бръм бръм…дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп! моточиклет дур бакалъм… Бастър копче…бръм бръм бръм…кюта-пата, кюта-пата….опаааа…..бензин шууууурррр …“
Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди-гъди за ушите, к’во да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие…

Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен – беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска, увита в мазна хартия… Тъй де – началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не.
Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак-бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!

През Турция на мотор

Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде. Ясно…очертаваше се още чакане.
Поседяхме, к’во поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно „нещо“ преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи.
Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам-натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха, ама навреме я продал видиш ли… И хахахаха… хехехехе….
Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии… Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф „Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има!“ Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят…
След половин един час пиене на чай, пушене и сладки приказки, отново беше време за работа. Беше счупена иглата на карбуратора! Как, защо, от какво – нямах представа! Хубавото беше, че имаше откъде да се намери нова игла. Чиракът запали един съмнителен скутер и отпраши нанякъде (предполагам да търси игла), а „нашите“ хора междувременно много се смяха на един полицай с мотор, който мина покрай нас, понеже караше с каска, посмяха се, че те пушат български цигари, а ние турски, поместваха някакъв трактор насам-натам – не разбрах защо – и иглата дойде! Моторът беше сглобен за нула време! Беше време за разплащане и сбогуване! В интерес на истината не ни ощавиха (както обикновено се прави по нашите земи с чужденците!), а и въпреки мудното темпо в 11:30 бяхме готови за път! Евалла! Аферим! Машалла и довиждане!

Ние отново бяхме на път!

И къде от суеверие, къде от някаква прищявка, взех еднолично решение, че ще променим маршрута! Ами ако счупената игла беше знак от съдбата да не минаваме откъдето сме си наумили?
Ясно. Новият маршрут веднага беше сглобен – Аксарай, Коня, Афионкарахисар, Кутахя, Балъкесир и отново Чардак, ферибота, Гелиболу, Кешан и т.н.
Казахме си по едно „бай, бай“ с хората от сервиза и околностите и отново поехме на път.

Пътят Невшехир – Аксарай – Коня

беше може би най-скучната двестакилометрова отсечка, по която някога съм карал! Евър! Жегата беше потресаваща, щото вече си беше пладне (а тайната ни мисъл от сутринта беше по това време вече да сме минали скучната равнинна и жежка част около Соленото езеро, независимо от коя страна точно сме решили да го заобикаляме)!

През Турция на мотор

В

Аксарай

спряхме да заредим при едни много странни пичове, които в старанието си да заредят мотора „фуль“, такова клатене го клатеха, такова подрускване и накланяне го накланяха, че мен направо ми се изправи косата! Тея двамата сигурно бяха на много сериозен процент от продадените горива…

Пътят от Аксарай до Коня

(нещо от рода на 140-150 км) е забележителен с това, че има всичко на всичко 5-6 завоя за целия си километраж (и то плавни! Да не помислите, че за сериозни завои говоря), но пък за сметка на това е хубав и широк! Или поне като изключим някаква си една трета от него, дето е в ремонт и се вдигаше пушилка до Господа…
Реклама на Кока-кола в стил Дивия запад? Неее… Обикновена бензиностанция & магазин & място за почивка край пътя за Коня

През Турция на мотор

Занавлизахме в

Коня

супер изморени, изтощени и обезводнени! Коня е модерен милионен град, който в момента нямахме грам желание да разглеждаме и поради тази причина избрахме най-късия и околовръстен маршрут за оттегляне в посока Афионкарахисар!
И все пак ето някои „попътни“ снимки от Коня

Коня, Турция

Бегъл поглед към местната Обеля… Това „кварталче“ беше последното преди да се излезе от града и дори беше извън рамките на околовръстното

Коня, Турция

Коня, Турция

Естествено минахме и край някакви супер-ултра-мизерни селца (Турция си е страна на контрастите)

През Турция на мотор

Пътят на фона на това, по което бяхме карали предните дни, си беше леко (да не кажа доста) скучноват, а може би просто и ние се бяхме наситили вече. Път като път…
Имаше там някакви планинки в далечината, но май нещото, на което обръщахме най-голямо внимание вече бяха табелите на населените места и намаляващите километри до следващите. Вече дори ненормално претоварените камиони бяха спрели да ни правят впечатление! Явно бяхме претръпнали…

Камион, Турция

Стигнахме в

Афионкарахисар

в съвсем прилично време, за да мислим за нощувка. И този град го минахме по околовръстното, което беше в стил „едно голямо продълговато Илиянци“
И в

Кютахя

не спряхме, че ни се видя твърде голям град, за да се врем из него, а и все още слънцето не беше залязло! Отпрашихме към Тавшанлъ. Пътят си беше екстра, настроението също.

Тавшанлъ

беше добро попадение! Нито малък, нито голям град. Много спретнат и подреден. Място с дух и усещане за уют! Тук вече беше станало тъмно, а както е печално известно, нашият фотоапарат прави ужасни нощни снимки, пък и за зла съдба обикновено по това време на денонощието вече и двете му батерии са дали фира, та и да бихме искали, нямаше с какво да снимаме.

Tavşanlı/Кютахия, Турция
Оказа се, че собственикът е заклет моторджия и с още някакъв негов познат от Бурса тъкмо теглеха локуми на входа, когато ние акостирахме! Естествено и тук взеха на подбив рожденната дата на возилото ни, дори бих казал, че леко прекалиха като го отнесоха към далечната 1984-та година! Еееее сега, а стига де! Да си имаме уважението някакси! Аз пък не пропуснах да им го върна с удар под кръста! След като чичковците се похвалиха победоносно, че карат БМВ-та, аз небрежно им викам „Е….има и такива моменти в израстването на един моторджия! Живи и здрави, да работите по-здраво и ще си купите и вие по една ямаха! Ето, аз имам 6 мотора в гаража и ни едно БМВ!“… Естествено, спестих небрежно „малката“ подробност, че от 6-те мотора само два са изрядни и в движение, ама карай… Другият път ще им кажа 😉

На другата сутрин

доста се чудихме кой точно ден от седмицата е и дали наистина да се прибираме. Ще кажете – каква е тая чуденка през цялото пътуване точно какъв ден е и нямаме ли телефон подръка или интернет или телевизор в стаята, или нещо си друго? Хахаха! Че кой е луд да гони разписание по време на разпускащо пътуване? Че да не съм луд да нося лаптоп? Или пък да се ровя из интернет? Или пък да отида на 2000 км от вкъщи, за да седна да гледам телевизия? Хахахах! Да бе! Телефонът си ми стоеше в джоба и го ползвах единствено, за да затворя ако някой ми звъннеше! Единствено го държах включен, ако съседът ни по гора звъннеше, че има някакъв проблем с къщата… Макар че и да звъннеше все тая…

С две думи именно от „благата“ на цивилизацията искахме да избягаме и да се скрием тези десетина дни! Ако исках високотехнологично онлайн пътуване, спокойно можех да си седя вкъщи и да пътувам с гугъл ърт колкото ми се ще, докато климатика ми духа хладно във врата и вадя потна студена бира от хладилника.
Поразходихме се из градчето, пихме по кафе, натоварихме багажа и дружно решихме да минем през Гърция и да спим някъде там-я в Кавала, я някъде другаде и утре да се прибираме в София… Нещо май май не ни се прибираше особено, защото и днес без особени проблеми можехме да стигнем до нас – бяхме на около 900 км от София.
Отново бяхме на път – за седми или осми ден може би

През Турция на мотор

Тук теренът отново стана планински,

а пътят изключително скапан, нищо че на картата го даваха като червен първокласен път! Множество участъци в ремонт, където се вдигаше пушилка до Бога, отбий насам, отбий натам, насрещно движение в пушилката, някакви отбивания по някакъв криминален стар тесен път, където и да исках повече от втора не можех да включа.
Най-накрая излязохме на вече ремонтирания и „бърз“ път! Този път бях направо полудял от скапания терен и ремонти и отвинтих газта и подгоних мотора по плавните завои толкова колкото можеше да върви.
Малко преди Балъкесир спряхме да заредим, отморим и хапнем и там все пак решихме благоразумно да се допитаме до сервитьорчето аджеба кой път да хванем за нататък! Добре, че го питахме, щото се оказа, че най-читавият път се оказа, че е точно най-нелогичният според нас – този, който излизаше на Бандърма и оттам към Чардак покрай Мраморно море! Явно ни беше писано да затворим кръга на обиколката си в Турция точно на Бандърма! Нямаше лошо…

Ферибота от Чардак

го хванахме почти в движение (в интерес на истината и на идване и на връщане „чакането“ на ферито беше в рамките на 5-6 минути)

В Гелиболу (Галиполи)

слизайки от ферито се наредихме във върволицата зад една баничарка с истанбулски номер!Аз естествено нали съм блейка не съм забелязал, но Поли с орловият поглед веднага е мернала, че човекът ни прави знак да караме след него в посока различна от табелите и колоната тирове, коли и автобуси! Чувствах се като в електронна игра – човекът караше като бесен и минаваше по някакви сокаци, дето бяха тесни колкото да мине кола, дето някакви хора се дърпаха в страни, за да не ги забършем или пресичаха на тъгъдък, че да не ги „отстреляме“ и в крайна сметка на петата минута след като слязохме от ферибота, бяхме оставили табелата за Гелиболу зад гърба си.
Преди Кешан спряхме отново, за да заредим и да решим в крайна сметка накъде да караме.

Тук вече беше Европа! Личеше си!

Накараха ни да си платим чая, а самият чай беше в пластмасова чашка и за нищо не ставаше… Мдааа… исках обратно в Азия! Европа можеше да си я оставя с лека ръка на меркантилите.
Семейният съвет този път изненада дори сам себе си с решението си. Абе, що не ходим до вашите да ги видим, вместо да въртим из Гърция и или да се прибираме!

Речено сторено… Часът беше 17:00. Цепехме през Кешан към Одрин и оттам през Хамзабейли (Лесово демек) и оттам нямах представа, но надали бяхме на повече от 450 км. Дет се вика ей го де е!
Пришпорих мотора, защото ако исках да стигнем преди полунощ, трябваше да караме много стегнато и бързо! Той пък и пътя между Кешан и Одрин се оказа чисто нов и перфектен!

През Турция на мотор

Границата

стигнахме някъде към 19.00 щото се оказа, че не е на стотина километра както си мислех, а на 200 и малко, пък и по пътя спирахме да почиваме все пак. Вече нямахме сили за дълго каране без стопове!
Естествено, случихме на смяната на митничарите (то май късмета ми по митниците обикновено е такъв).

На турската митница

минахме през първото гише и служителят затвори гишето след нас и хвана гората! Гишето пред нас беше затворено и нямаше никой, разбира се, и ние седяхме насред нищото и се чудехме какво да правим.

Поседяхме, повъртяхме се, очаквахме някой да се трогне, ама нейсе – не се! Реших да отида до третото гише (това на изхода на митницата) и да питам. Отидох, питах и човекът ми обясни, че колегата му е на вечеря и да го чакаме…. Супер, няма що! Върнах се обратно, нямах избор…

След малко някакъв преминаващ служител ей-тъй между дрuгото ни каза да ходим на гишето, което е в обратната посока и да ги помолим да ни подпечатат паспортите! Отидохме, примолихме се и номерът мина!

Вече бяхме

на българската митница,

където също течеше смяна на персонала! На граничният контрол се оказа някакъв много усмихнат и свeстен човек, който се върна, за да ни пусне, обясни ни накъде да караме, щото ние карта на България не си носехме естествено, а аз оттук никога не бях минавал, пък и Югоизточна България ми е голяма мъгла по принцип и ни проводи да бързаме, като каза да се примолим на митничарите та дано ни пуснат…

Да, ама не! Митничарите хич и не се трогнаха от нас…

Поседяхме, повъртяхме се, позяпахме, докато след 20-тина минути някакъв служител минавайки отнякъде занякъде ни вика „А, за тук ли чакате? Нещо за деклариране? Не? Цигари?“ Викам му половин пакет… Цигарка ли искаш? А той „Хахаха….за количества питам!“ Абе кви количества бе, човек! С мотора. Пък и те там са по-скъпи…
Подкарахме вече у нас и на първият кръстопът се смяхме много! Табели: „Бургас сто и нещо“, „София – триста и малко“, „Русе – триста километра“ Лелееее, в колко малка страна живеехме наистина…

На Елхово

спряхме да заредим, да пием по кафе и да се обадим на всички заинтересовани, че сме си тук вече. Звъннах и на шефа на пътното да питам откъде по дяволите се минава за Петолъчката и дали Котленския проход става за каране и колко ли километра имаме… И отпрашихме!
Викам си сега ще карам като изоглавен! То и без това сме в страната на ченгетата-десетолевки та можехме да си го позволим! Е, а

карай като изоглавен по пътя от Елхово за Ямбол, ако си нямаш работа!

Само държах здраво кормилото и бях отворил зъркелите на 16, че да не потънем в някой трап!

После според инструкциите на митничаря на село Окоп свихме надясно! Вече беше тъмно, пътчето доста криминално изглеждащо и още в самото му начало беше бодната табела „Пътят до Петолъчката в ремонт!“ Без маркировка, без нищо и дори с два моста, на които половината се ремонтираше и се „бягаше“ в другото платно и това пак без никаква сигнализация освен по един крив знак на сами мостовете, които пък изникваха в нищото! После пък излязохме на някакъв друг път дето беше с чисто нов асфалт и естествено маркировка нямаше, а навън вече беше тъмно като в кучи задник! Криво ляво стигнахме Петолъчката и хванахме Котленския проход. Викам си ще спрем в Котел да пием по лимонада и да починем малко! Малко ми се видя странно като гледах как разните чужди коли пътуваха в пакет от по три – пет коли, бързо и и плътно без да пускат никой между тях, но бързо забравих за тях.

Подминахме Градец. Стигнахме Котел!

Малееееей, откъде беше наизкочил всичкото този сиган, бре!? Тръпки ме побиха! Какво спиране тука? Никакво спиране, ако не искахме хлебарките да ни оглозгат и изплюят само кокалите и никой повече да не чуе за нас! Докато размишлявах над подобни екзистенциални теми просто цопнах в една дупка от липсваща шахта, моторът издрънча, но аз успях да го удържа криво ляво, изпсувах грозно и дадох газ. Тропота на колелото в дупката беше привлякал вниманието на хлебарките и всички впериха жадни погледи в нас! Да, ама не! Това беше Брус Лий! Той не падаше толкова лесно по гръб…
После по обратните завои в прохода ми направи впечатление, че на най-шибаните завои имаше разплискано масло! Само на завоите и то само на тези, които бяха с напълно обратни виражи! Никъде другаде! Това ако не беше „кур капан“ здраве му кажи! Поради тази причина на един от завоите едвам не влязохме в една насрещна кола! Добре, че човекът имаше добри реакции, та мина почти в банкета, за да се разминем.
В Тича също направихме опит да спрем на една бензиностанция, но бързо се отказахме… Ясно – спиране само в крайната точка на пътуването! Това беше положението!

Хошгелдиниз в Булгаристан!

Добро дошли в ЕС! Уелкъм и пак заповядайте! Вече си бяхме у нас! Вече наистина се чувствахме като у нас си! Нямаше грешка! Бяхме си вкъщи…

Край

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “От Кападокия към България (Турция на мотор, 2013 – 5 част)”

  1. sopolanka каза:

    Хип Хип Ура! Уелкъм хоум! А за проблемите по пътя, нещо да ти се счупи я на колата, я на маторя.. все се намира начин . После с умиление разказваш случките пред приятели и непознати.

  2. Златомир каза:

    При мен традицията продължава тъй да се каже:) Миналата седмица се прибрахме от тазгодишното пътуване и отново моторът ни изненада неприятно (и макар тази година моторът да беше друг, проблемите отново ни споходиха). Угасна насред нищото нейде на границата Молдова-Украйна… С помощта на местните криво ляво го закрепихме и така на авариен режим успяхме да се доберем до Търговище, където решихме да не дърпаме дявола за опашката повече и да сменим транспорта! Ама пък беше забавно въпреки всичко:)

  3. Стойчо каза:

    С влак? 🙂

  4. Златомир каза:

    По-скоро с взет назаем бус, който се оказа, че е в същото незавидно състояние като мотора:)

  5. sopolanka каза:

    Искрено ви пожелавам да не ви се налага да бутате МПС през граница. Особено ако е чисто ново и компютърът му блокира на няколко км преди пункта. За веселба беше неделя следобед , след няколко десетки тюхкания и взето решение да звъним на 112, се оказа,че италианското 112 си е баш карабинерско , ама не от тези карабинери ,които ползваме ние по пещерите… Когато все пак дойдоха 2ма с магистрална патрулка, взеха да се дивят на музиката с флашка и да се опитват да я спрат. Още тогава ми станаха неприятни. Питаха за инструменти. Викам- ново е бе, кви инструменти? Дъра-бъра и дойде каротрецето (пътна помощ) , което ни натовари барабар с пътниците (нас, демек) под 45 градуса , все едно сме на излитащ самолет. И за има -няма 5 км.. ни поиска 200 евра ! Опитах да сваля сумата, но човека го бяха вдигнали от маса .. Довтасаха същите карабинери и взехме да се разправяме. Много-малко. Толкоз! Викам – ок, ама аз съм служебно, на бизнес -искам фактура ! Тц! Било неделя, човека по принцип не работел, фактура-през крив макарон баш..

    Дадохме 200та евро с нежелание.. И.. избутахме превоза през пункта. Смяха ни се.Много.
    Как да е. Оттатък- ресторантче и магазин. Като се освестихме малко, взехме да звъним по телефоните. Докато се организират с платформа от Бг , се наложи да разгледам Шемпетер ,където исках да открия работеща пицария.Там пък , се опитаха да ме цакат с толарите в евро. Щото били в кутии пиците и били с почти 1/2 сума по-скъпи.

    Прибрахме се с 24 часово закъснение , ама ми е обица на ухото да не тръгвам с чисто ново возило където и да е. 🙂

    Ся се сетих,че имам едно приятелче от HC, дърт рокер,който скоро ше обикаля из БГ .Ако нямаш против, ще ви свържа,заради идеите ви..

Leave a Reply


Switch to mobile version