Венеция и Любляна

Силвия ще ни води днес до Венеция и Любляна – приятно четене:

Венеция и Любляна

Венеция

Венеция е театрална сцена.

Къщите са декор на обикновеното и го превръщат в необикновено. Стояли са, стоят и ще стоят горди и бароково накичени със статуи, докато светът не ги удави (или огромните фериботи, които акостират в пристанището и не повишат нивото на водата фатално, със същите последици, като глобалното затопляне).

Хората на Венеция —

сервитьори, хотелиери, продавачи и гондолиери – всичките са статисти. Чупят стойки по ъглите, облечени в театралните си костюми, крещят си репликите: „Гондола! Гондола!“ или святкат зъби в учтиви усмивки към баналностите на туристите. Чуват ги за хиляден път, но винаги намират сили да накарат всеки тексаски селянин, пристигнал във Венеция и възклицаващ „Гош!“ да се чувства специален.

Венецианците не са италианци.

Венецианците са търговци с достойнство, потомци на империя, притежавала всички острови в залива. Във Венеция Светата инквизиция никога не е успяла да получи власт, благодарение на любовта на венецианците към свободата и разврата. Не задължително в този ред.

Влизайки по моста, свързващ града със сушата, с изненада откривам, че хората адаптират града си с учудващ успех към променящите се нужди на индустрията, която ги храни — туризма. Огромен 10-етажен паркинг е построен на входа и всичко коли се скриват от декора на постановката там — далече от очите, но на 15 мин пеша или с транспорт от всяка точка.

После пресичаш

Piazzale di Roma,

един канал и дори паркингът изчезва от поглед. Попадаш във венецианско измерение. Претъпкани малки улички, кафенета, ресторанти, галерии и хотели – много хотели. Чевръсти мъже (почти само мъже са обслужващ персонал. стилно) задоволяват капризите на добре гледани американки със сдържаността и професионализма на жиголо в почивка — флиртуват, танцуват на пети, жестикулират и се смеят, но на всеки има неписана табелка „гледаш, но не пипаш“. И американките плащат щастливо — 40$ за бира и чиния спагети, 30$ за бутилка бира на Piazza San Marko, 260$ за стая в хотел и т. н. И са щастливи, щастливи. И аз бях там, и аз – щастлива. И пак бих искала от тази същата магия, на всяка цена.

Piazzale Roma, 30135 Venezia, Италия

Във Венеция е невъзможно да се загубиш

Уличките са безброй и всичките еднакво тесни и еднакво излизащи на площади на всеки 50 метра. Ресторантите са с объркващо карирани покривки, църквите удивително, замайващо декорирани отвън и отвътре и изобщо не стават за ориентир. Имената навсякъде са задължително от 4 думи: Campo di San Augustini или Rio Terra di Mandola.

Въпреки това пътят ни, макар и всеки път различен и криволичещ и понякога стигащ до канал без мост или задънена уличка, неизменно минаваше покрай хотела ни — независимо дали се целехме в него или отивахме другаде. Всичко, и като казвам всичко не преувеличавам ни най-малко, затваря най-късно в 11. Дори и кафе не можеш да пиеш след това. Става невероятно, неописуемо, исторически тихо. Скитахме по уличките, тихи и мрачни, каквито са били от столетия и слушахме тишината.
После попаднахме на хотела.

На другата сутрин, след най-хубавото espresso на света Венеция остана зад нас, а на табелата на магистралата обнадеждаващо пишеше Ljubljana. Последвахме я.

Любляна

През Любляна минахме на път от Италия за България. Маршрутът беше Венеция — Любляна — Загреб — Белград — София. Любляна си я бяхме планирали за вечеря, залез и разходки. Точно по план бяхме там към 6 на свечеряване.

Интересно, какво GPS-ите разбират като център на град. Пускаме GPSa, Том-Том и му задаваме Любляна град, Любляна адрес. Заричаме се, че този път ще слушаме Джейн (каката от UK, която е така любезна да ни упътва) и няма да я докарваме до истерия, както често правим — заплесваме се по някоя красива уличка, продължаваме по нея зазяпани в капаците на къщите и Джейн почва: „Turn around when possible! Turn around when possible!“ Докато и двамата в един глас не изкрещяваме„Shut up!“ и не й вземем думата. Та значи казва ни Джейн тук наляво, тук надясно, след 200 метра в ляво и после завой в ляво и т. н.

Следваме ние инструкциите и аз гледам, че краят на дестинацията наближава, но нищичко забележително не се вижда на хоризонта. После Джейн триумфално заявява: „You have reached your destination!“ Като й е трудно да повярва, че поне веднъж е станало на нейното! Аз вдигам поглед от екрана на Нокиа-та, за да видя, че сме на средата на огромно, грозно, градско кръстовище със соц. сгради на всеки ъгъл. Споглеждаме се и избухваме в смях.

Джейн може да знае кое къде е, но е пълно дърво като естет🙂

Следвайки инстинктите си и закалената си — от доживотно сити обитаване — градска ориентация, намираме малка кокетна уличка почти до пешеходната зона. След кратък морален дебат решаваме да паркираме наред с всички останали в редичката след знака Спирането И Паркирането Забранено. След паркинговата организираност на Венеция тук започваме да се чувстваме като у дома си.

Първото, което прави впечатление е, че

в Любляна е хладно

Потвърждение на подозренията ни, че като климат е по-близо до Австрия, отколкото до братска Сърбия. Оказва се вярно не само по отношение на времето.

Любляна е прекрасно, обгрижвано и обичано място

Невероятно младо с деноношните си кафета и ресторанти по продължението на реката, пълни с хора, пиещи вино в балонени чаши или бира. В същото време всички къщи и площади са древни и каменни. Улиците са павирани, покривите са в един такъв „Айларипи“ стил — червени, много стръмни и под прозорците има огромни гроздове мушкато.

Хората са толкова невероятно любезни,

че си изкушен да си ги представиш в комично съжителстване със сърбите, които се псуват за поздрав. Биха били Джийвс и Бърти Уустър на Балканите — Джийвс определено не одобрява разюзданият речник на Бърти и сигурно е непрекъснато с кисела физиономия по повода.

Чухме да се носи музика от едно от площадчетата и веднага се намърдахме на столовете в заведенията наблизо. Свиреха на живо двама китаристи. Площадчето беше закътано сред сгради и дървета, с уютни маси и ни сервираха невероятно вкусни салати и пилета и много бира. После китаристите отидоха да почиват и за наша изненада пуснаха Adrian Belew. Не съм сигурна, че в много бг заведения подобна музика би се възприела за редна за вечеря. На нас ни се върза прекрасно.

След вечеря дойде дилемата — да останем ли да спим в Любляна, без изобщо да имаме идея къде, или да хванем пътя на Изток – към Загреб или Белград. В Любляна беше толкова зареждащо, че нямах нищо против и до София да караме ако искаме/можем. Намерихме колата по същия криволичещ маршрут, по който я бяхме загубили, и потеглихме.
Изобщо не ми беше трудно да си тръгна — Любляна е място, на което ще се връщаме.

Името Любляна звучи като „любима“. Любляна наистина си е за обичане.

Автор: Силвия

Други разкази свързани с Венеция – на картата:

Венеция

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.