ян. 09 2008

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(2)

Част втора (началото е тук:

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(1)>>>)

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata

част втора

Мандара Хът

Ето, че тръгнахме из джунглата. Страни дървета с криви преплетени клони, висящи лиани, невиждани цветове (Росене, чакаме снимки с имена на цветята ), висящи зелени неща от клоните на дърветата (не може да се види истинския цвят на клоните) и много неприятно за снимане: много тъмни клони а зад тях много ярко осветени участъци — снимки с черни и бели петна. Видео камерата също не се справя особено блестящо. Снимаш нещо вълшебно, а после не е както го виждаш На средата на пътя спряхме на открито място с масички. Там някакви (може би шведки) се хранеха и хвърляха отпадъци по земята. От храстите зад тях много често изскачаш едно животинче, което грабваше храна и се прибираше обратно в храстите. Имахме много предположения — от опосум до тасманийски дявол, но никой не разбра какво е. Само дето постоянно снимахме в краката на шведките;)

Тръгнахме нагоре и Годи (известен още като Годжи) ни показа как се люлее на лиана. Няколко души от групата веднага се пробваха. Аз като се пробвах, лианата се свлече надолу и Годи обяви, че съм 100 кг. Всъщност с раницата бях към 95;)

Годжи не спря да пее една песен за Килиманджаро, в която всеки втори стих е Акуна Матата (няма проблеми, не се тревожи, и т. н.) Някои от групата също почнаха да си припяват. Като стигнахме в хижата все още припяваха и негрите се изкефиха на Акуна Матата. Като цяло няма забързан негър или изпотен негър. Непрекъснато си повтарят Pole-Pole, или Poko-Poko, което е нещо като турското яваш-яваш, само че още по-бавно

В хижата имаше бира, на мен най-много ми хареса Сафари, а след нея — Килиманджаро. До хижата успяхме да заснемем и маймуни. Освен нас (белите и черните), имаше едни черни с бели гриви, на които им викат черно-бели маймуни, и едни по-дребни, които изглеждат черни, но им викат сини. Поне задниците им са сини. Някои се зарадваха, че са видели прадедите си, въпреки че това не бяха човекоподобни маймуни.

Настанихме се в бунгала по 4 души. Във всяко бунгало има по две стаи а на преградната страна има нещо като отдушник. Ние в нашето веднага решихме да разположим потните тениски и вмирисаните чорапи до отдушника, за да изгоним комшийките ни.

Хижата се намира на 2720м надморска височина и след сравнително краткия преход (7—800 метра денивелация) имахме намерение да отидем до един близък вулканичен кратер — Maundi. Заради чакането на багажите бяхме тръгнали късно, някои се бяха уморили, а други вече си бяха пийнали и нямаше много желаещи, но след като двама убедиха Годжи да ги заведе, веднага още 6 души се присламчихме. Видяхме кратера (целият е покрит със зеленина) и границата с Кения, както и някои интересни растения. В този момент започна да вали, та се прибрахме по бързата процедура. Росен правилно казваше снимай сега, утре може да има мъгла, ама кой да слуша? Светлината била вече малко и се отказахме да снимаме. На другия ден съжалявахме — тогава наистина имаше яка мъгла.

Донесоха ни легени с топла вода и позамихме лицата и краката. Кенефите определено бяха по-чисти от тези по българските хижи.

На вечеря имаше супа, с която НЕ изядохме хляба. Негрите се учудиха, след което казаха Акуна Матата и прибраха хляба. А ние съответно се чудехме как да си изядем основното ястие без хляб…

През нощта някои получиха коремни проблеми — нормално за екскурзия в далечна държава, особено пък на планина.

Сутринта закусихме стабилно, включително с порич (според някои — порк, демек свинско, а според други — най обикновен кисEл от детска кухня). Не знам дали е нарочно, но черпаците за сипване са супер плоски и трябват доста движения, за да напълниш една купичка. Тези, пред които се пада тенджерата със супата или порич, са прецакани, защото сипват на цялата група.

Хоромбо Хът

Тръгнахме не много рано. Отбихме се за кратко да посетим кратера, който половината група не беше видяла предния ден и продължихме нагоре. Дърветата постепенно отстъпиха на по-ниската растителност с набирането на височина. Хижа Хоромбо се намира на 3720 метра надморска височина. Имахме да изминем 1000 метра денивелация, но в Килиманджаро разстоянията по хоризонтала са огромни и много бавно се набира височина. В групата имаше двама, които не се бяха качвали по-високо от Мусала и те започнаха да поставят лични рекорди;) По пътя спряхме да обядваме и там една едра гарга започна да ни обикаля от близо. Заради кривия и клюн ли или заради нещо друго, някой веднага обяви, че е лешояд. А едно шарено мишле притичваше от време на време да открадне някой от нашите хранителни отпадъци. Заради голямата обедна почивка и честите други почивки с цел орахатяване на разболелите се, пристигнахме сравнително късно в хижа Хоромбо. Там, както и в Мандара хът, трябваше да се регистрираме на „рецепцията“. Този път бунгалата бяха за по 6 души, а нас ни настаниха в 2 бунгала, с по един допълнителен дюшек за седмия елемент. Почна голямо прескачане и блъскане в бунгалата.

Въпреки мъглата и облаците, слънцето изгряваше от време на време. Въпреки че се мазах три пъти, в крайна сметка изгорях. На тази височина не бива да си правиш шега със слънцето. Въобще в Африка трябва да ходиш само с дълъг ръкав — на високо заради слънцето, а долу — заради комарите.

Вечерята отново беше обилна, бирата също. Почнаха да се вадят и разни шишенца с огнена вода. Тази нощ в Хоромбо се създаде прецедент: моя милост се събужда към 2:30 през нощта и като става да се измоча, останалите от бунгалото, на които също им се пикае, но до този момент не стават от мързел и по други причини, изведнъж скачат като по сигнал и тръгват след мен. Това се повтаряше всяка вечер в планината. Тези хора нямат ли собствен мозък, който да отговаря за облекчаването? На връщане в бунгалото събудихме и последния, който се стресна и попита „Ставаме ли вече? За къде тръгваме? Ще атакуваме ли?“

Аклиматизационно изкачване до Мауензи Хът

На следващия ден започнахме аклиматизационно изкачване. Негрите искаха да е до „Зебра Рок“, за да не се преуморяват хората. Ние пък искахме да се качим по-високо.

Името на „Зебра Рок“ идва от шарките — огромната скала е цялата във вертикални черни и бели ивици. Намира се на около 4200 метра височина, а ние решихме да стигнем до Мауензи хът, която по карта е на 4600м. През цялото време вървяхме близо до вулкана Мауензи, който е много красив, но за наш късмет (т. е. липса на такъв) беше в облаци. Изведнъж, малко след седлото, вятъра раздуха за малко облаците и Мауензи се откри с цялата си красота. Това е алпийски връх, който не е по нашите сили. Висок, горд, мълчалив. Пълен с игли, триони, петли и каквото още се сетиш. Само заради тази гледка си струваше да се направи разходката.

Стигнахме до Мауензи хът, която се намира в подножието на скалите. Очаквахме кенеф и бири, но си останахме само с очакването — имаше единствено ламаринен заслон разположен на височина 4530м. Снимахме се около заслона и близката 10 метрова скала, на която почти всички се покатериха и забързахме надолу, защото почна да припръсква.

По пътя надолу решихме да посетим „последната вода“ („last water“) малко под Зебра Рок. Оказа се доста мочурливо.

И двата дни имаше проблем за масите вечер, понеже в тази хижа всяка група има три дни престой (два на качване и един на слизане) и се събират много групи. Трябва да се изчакват за масите. Това не попречи на група немскоговорящи да заемат една маса и да плющят карти до полунощ. Вечерта мина стандартно — бири, огнена вода; ставане за групово измочване.

Кибо Хът

Тръгнахме рано за хижа Кибо, която е на 4700м височина. На такава височина бързите и резки движения трябва да се избягват. Движехме се бавно сред ниската растителност. Единственото дървовидно растение беше нещо средно между кактус и палма — не мога да го опише по-добре

Времето беше много хубаво. Имаше прекрасни гледки към нашата цел — вр. Ухуро, и към скалистия Мауензи. Ледника на Ухуро (или Кибо) е много красив, а страничната му граница вдъхва страхопочитание — поне 10—20 метра е висока стената, а от това разстояние не можеше да се направи ясна преценка и изглеждаше като 50 метрова стена. Видяха се палатките от най-високия лагер по другия маршрут (добре че си носех бинокъл), техния път нагоре, както и нашия до Гилманс Поинт.

Постепенно всякаква растителност изчезна и на места бяхме сред лунен пейзаж. Имаше интересни вулканични камъни, както и едни такива, дето приличат на кирпич — имаш усещане, че са пресована слама и кал. Годжи обяви, че и те са с вулканичен произход.

Част от групата се занимаваше с изучаване на Суахили. Минахме близо до две връхчета, които имаха форма на цици и Годжи научи българската дума цици.

Кратък речник на суахили:
Джамбо = здравей
Поко-поко = поле-поле = яваш-яваш
Акуна матата = всичко е наред / няма проблеми — това е най-често използваната фраза
Асанте = благодаря
Асанте сана = много благодаря
Мзури сана = много хубаво
Матако = гъз
Пумбо = топки (познайте какви)
Мборо =???

Направихме едночасова обедна почивка на хубаво огледно място на 4500м височина и издрапахме последните 200 метра височина до хижата. Там отново минахме през рецепция, където с ужас установихме, че няма бира. Малко преди нас в книгата се беше регистрирал някакъв норвежец, който срещу професия беше написал порно звезда.

С височината условията ставаха все по-спартански. Тук вече цялата група беше в обща стая, а кенефите бяха най-зле. Нямаше течаща вода, а такава за готвене и преваряване нашите носачи бяха донесли от предната хижа. Никой нямаше проблеми с височината. Една спукана кутийка бира намокри малко багаж и едно легло, но всичко друго си беше наред. Имахме ранна вечеря (в 17:00), на която Годи ни изненада. Явно беше решил, че ходим твърде бавно — всеки ден закъснявахме с маршрутите, но и всеки ден тръгвахме по-късно от определеното, а и правихме едночасови почивки. Та Годжи реши да станем в 22:30 и да тръгнем в 23:00 за върха, за да стигнем при изгрев слънца на ръба на кратера (Гилманс Поинт). От друга страна, на такава височина трудно се спи, а и въобще организма трудно си почива.

Преди да заспим, хората почнаха да четат надписи над леглата. Най-култовите бяха:

  • You are probably going to climb the summit tonight, so… good luck! (вероятно ще катериш върха през нощта, така че… успех!)

  • I stink, so I exist! (Мириша, значи съществувам)

Годи се появи и заяви, че има проблем с батериите на челника си, затова му намерихме наши резервни. Носачите и водачите не са към туристическата фирма и не им осигуряват никаква екипировка — те са някакви бедни наемници. Годи така и не върна батериите, а пък другите помощник водачи избягваха да включват техните челници за да пестят батерии и се възползваха от светлината на нашите 14 челника. А който успееше, той се докопваше до остатъците от храната след нашите софри.
Приготвих си багажа за атаката към върха и се опитах да поспя, но нямах успех. Не знам дали заради височината, дали заради притеснение, но през трите часа определени за сън само се въртях. Двайсетина минути преди времето за ставане реших, че няма да спя, в резултат на което се успокоих и задрямах

Финалното изкачване

Станахме по разписание, пийнахме чай (имаше и бисквити), заредихме топла вода и 13 души тръгнахме в 11:10. Един от групата, без никакви видими проблеми, заяви, че няма да се качва до върха, за да не пречи с бавното си темпо на младежта. Опитахме се за малко да го убедим да продължи ако не до върха, поне до Гилманс Поинт, но в крайна сметка всеки сам си решава.

Първоначално жените, които имаха по-малко опит, бяха сложени в началото на групата за да определят темпото. Тръгнахме на горе. На долу беше ясно — виждаха се светлините на някакво селце в ниското. Много малко от звездите обаче се виждаха.

Два месеца по-рано, при изкачването на Арарат ми беше станало доста студено, затова сега реших да си сложа полара върху термо бельото под якето. Груба грешка! Въпреки бавното ходене почнах да се потя, а пък доста ме мързеше да спра да се преобличам. Така си изкарахме до към 5000 метра височина, където направихме първата почивка. Там махнах полара и ми беше добре, въпреки че вече бях потен. Малко по-нагоре обаче задуха вятър и усетих как потта започва да замръзва. Отново ме домързя да се преобличам и си продължих така — все пак вече бяхме на стръмното изкачване, а там човек бързо за/прегрява.

Между 5000м и 5200м беше кофти период на изкачване за мен. Недоспиването ми действа много зле. Случвало ми се е и на 2000м височина да „колабирам“ — да остана без никакви сили поради недоспиване и преохлаждане. И така — започнах да вървя почти спейки. Отварям очи, поглеждам гърба на негъра отпред, проверявам дали не е спрял, или да не се е отдалечил много и пак затварям очи. И вървя на автопилот. Много тъпо, нали? Кьоравите врабчета и Господ ги пази… все пак серпентините там не бяха по стръмен склон, и въпреки че беше като сипей, нямаше голяма опасност. За разлика от Арарат, където стъпваш от камък на камък, и всяко стъпване на криво може да доведе до неприятни последици, тук вървяхме по много ситни камъчета и прах.

Според разни гидовници, водачите (имахме 6 помощник водача — общо седем негри) пеели песни за ободряване на туристите. На мен тези песни ми действаха приспивно От време на време от групата ме питаха да проверя височината с GPS-а, но мен ме мързеше дори да им отговоря, камо ли да го вадя и включвам.

Във всяка група има по-бавно и по-бързо вървящи. Ако темпото се вдигне, бавно вървящите окапват. Ако се ходи бавно, на бързо вървящите не им е добре — не само психически. В идеални условия всеки би трябвало да спазва собствено темпо, но не и в планината, не и на такава височина. Има много за и против дали трябва да се дели групата; ясно е, че групата върви с темпото на най-бавния. В случая имаше натрупани недоволства и от предишни ходения и в един момент някои поискаха или да се увеличи темпото или да се раздели групата. Бавно ходещите не искаха да са в тежест на бързо ходещите и също поискаха да се раздели групата, за да може те да ходят още по-бавно. Освен българския водач имаше танзанийски водач и шест помощник водача танзанийци. Имаше възможност групата да бъде разделена, но след като водачът взе решение групата да не се дели, нямаше нужда да се стига до разправия на висок глас. Негрите в началото се подхилкваха, после разбраха, че е сериозно. До края повече не запяха.

Единствения положителен ефект беше, че аз се разсъних и следващите 300 метра, където сипея беше доста по-стръмен, аз вървях напълно буден. На около 5500м височина спряхме за по-дълга почивка. Там вече духаше сериозно и отново си облякох полара. На някои хора им бяха замръзнали краката и се наложи спешно да им се разтриват. Някои бяха прекалили с броя чорапи и кръвообращението им се беше влошило от притискането. Други просто трябва да си вземат нови обувки.

Лошото за мен беше, че покрай почивката пак взе да ми се доспива. Поседнах на един камък задремвайки от време на време, докато се събудих за пети път. Тогава станах и повече не седнах. За съжаление дрямката не ми мина. Този път не си позволих да ходя спейки. Затварях си очите само по време на кратките почивки за поемане на дъх (тези почивки бяха чести при хората пред мен, но и на мен добре ми идваха), а ходенето беше само с широко отворени очи. Вече бяхме под ръба на кратера, където имаше по-големи камъни за прескачане и тук-там за изкатерване, и трябваше да съм нащрек.

С чести кратки почивки за поемане на въздух стигнахме до Гилманс Поинт (точката на Гилман) — 5681м надморска височина. Там Годи почна да ни прегръща и крещи, а аз се чудех за какво е тази радост. В последствие се оказа, че това е първото място, за което дават сертификат, че си го достигнал. А и много хора се отказват там, като видят още колко много им остава до върха. От там по ръба на кратера са около 200 метра денивелация до върха, но е много плавно и продължително изкачването, а за недобре аклиматизирани хора да се движат дълго време на такава височина е трудно. Ние обаче бяхме тръгнали твърде рано от хижа Кибо и пристигнахме по тъмно на Гилманс Поинт — т. е. нищо не видяхме и не се отказахме. И по светло да беше, времето не беше с нас — мъгла, вятър и лапавица. За 20 тина секунди краката ми се разтрепериха яко, а после и цялото тяло почна да се тресе. После всичко отмина.

Тръгнахме по ръба на кратера. Пътеката виеше от вътрешната и външната страна. От вътрешната беше добре, но от външната вятърът беше много силен. В един момент почна да ми се гади, но нищо не повърнах. Това обикновено е признак на височинна болест, наред с главоболие и световъртеж. При мен нямаше други признаци, а и както споменах такова нещо ми се е случвало не веднъж и на 2000 метра височина при недоспиване и преохлаждане. Две от жените вече се бяха отказали, или бяха на път да тръгнат надолу. Водачът предложи да се върна и аз, но аз исках да продължа.

Тук помощник водачите вече се бяха пръснали да изпълняват задачи. Някои от жените (а и не само от жените) доста по-надолу бяха дали да им носят малките раници. Тук всеки от помощник водачите си ходеше към прикрепения човек. Нейков изоставаше с един от водачите (до края Нейков му бъркаше името — ту Джонсън, ту Джаксън, ту…) и аз се прикрепих към тях. И започнахме нашето бавно, но славно изкачване.

Определено вече нямахме много сили. Всеки по-стръмен участък водеше до задъхване и нужда от почивка. Почнахме да броим — изминаваш 10 двойни крачки и спираш. После 15 и спираш. Пробвахме и с 20. междувременно почна да се развиделява, но всичко беше в мъгла. Духаше силен вятър. Отново започнах да заспивам прав по време на почивките. Нейков даже предложи да се върна с Джаксън, а той да продължи сам. Нямах намерение да се връщам, а и не бих го оставил сам. Пак тръгнахме, пак спряхме за почивка. Джаксън беше зле облечен и постоянно подскачаше и си пляскаше ръцете. Поне ръкавиците му бяха лапи, но горния му панталон беше разпран по целия задник. С Нейков се опитвахме да му правим заслон от вятъра по време на почивките. Той дори предложи на Джаксън да остане на завет зад едни скали докато се върнем, но Джаксън естествено отказа. После на въпроса „колко има до върха?“ Джаксън отговори, че с нашето темпо са поне 3 часа и се опита да ни убеди да се върнем.

Покрай нас минаваха групи в посока върха, в някои от тях помощник водачите бяха хванали хората за ръката и ги дърпаха нагоре. Джаксън също ги видя и се опита да ни хване и двамата и да ни тегли. Определено е яко това момче — успя да ни избута двамата едновременно на няколко крачки, преди да си издърпаме ръцете. От време на време срещахме групи, които се връщат от върха. Всеки път се надявахме, че това вече са нашите, т. е. върхът е наблизо. Питахме ги колко има до върха, и те ни отговаряха „10—15 минути“. Само че те се движеха надолу, а и нагоре не са се движили с нашето темпо. Всяка следваща група все това казваше: „10—15 минути“.

След малко Нейков попита какво ще правим. Погледнах GPS-a — оставаха 80 метра денивелация. Отново тръгнахме и аз все по-често обръщах поглед към GPS-a. Видяхме силует на връх в мъглата, и понеже оставаха още 20 метра денивелация, реших, че това е върха. Изкачихме го, и се оказа, че сме качили само 5 метра. Отново напред, съвсем бавно. Най-накрая срещнахме първите от нашите. И те ни успокоиха, че е съвсем близо — само трябвало да слезем малко и следва върха. Да де, ама като слезеш, после пак трябва да катериш. Последни бяха Годи и Евгений. Годи ни поздрави, че сме се качили и продължи надолу, а Евгений се върна с нас и продължихме пак към върха. Не знам дали защото знаехме, че е близо, дали заради нещо друго, но изведнъж стана доста по-лесно да се върви. И ето че стигнахме мечтаната цел — 5895м!

Видяхме табелките на върха с приветствията, кутия вероятно с тетрадка със записки (не я отворихме) и… мъгла във всички посоки — нищо наоколо не се вижда. Всичко се беше заснежило от лапавицата. GPS-a беше замръзнал, защото го носех отвън през последния половин-един час — целият беше покрит с дебел слой скреж и батериите бяха сдали багажа. Фотоапарата на Нейков също отказа да работи. Той извади знамена и почнахме да се снимаме с моята видеокамера, която носих на топло под горатексовия панталон. Бяхме пристигнали 35 минути след основната група — в 7:05 — общо 8 часа изкачване. Имаше много радост, дори и малко сълзи. И дойде време за тръгване на долу…

Слизането

На слизане вече бяхме бодри и в по-добра кондиция. Все още над 5800м височина спирах често да снимам в мъглата — ръцете ми почнаха да замръзват яко. Но пък в лапите бързо се сгряват. Видяхме през мъглата за малко гигантската стена на ледника, но от кратера нищо не видяхме.

По ръба на кратер не е само слизане, има и съвсем малки изкачвания, които обаче ни създаваха проблеми — умората не си беше отишла и пак трябваше да почиваме. Снимахме едно ледено образувание в скалите, после стигнахме до Гилманс Поинт и започна стръмното спускане надолу по сипея — правиш една крачка, а си слязъл повече от метър. Слизахме направо, без серпентини. За по-малко от два час стигнахме обратно в хижата, макар че на три пъти спирах да поседна да си почина — дори и за слизането вече нямах сили. Легнах си в 9:30 и този път веднага заспах. Не съм взимал никакви лекарства за височината. Някои от групата обаче бяха доста зле, въпреки че взимаха лекарства. В 11:30 ни събудиха за обяд и тогава с удоволствие си пийнах последната запазена кутийка бира. Тя ми върна напълно силите и след това на слизане от хижа Кибо до хижа Хоромбо нямах никаква нужда от почивка. Явно при мен не е била височинна болест, а сънна болест + обезбиряване. Деветте километра път надолу бяха досадни, но нямаше проблеми дори и за разболелите се. Минахме покрай една голяма количка с единствено колело по средата — вероятно за извозване на болни.

Годи много ни хвалеше по пътя, че сме били хубави хора — говорили сме си с тях нормално и сме се шегували, докато французите ги мислили за черни маймуни и никой не се шегувал, не си говорили, а дори и да си говорили било само до върха — от там на сетне спирали да говорят и само заповядвали. Ние му разказахме малко за България и за това, че сме сравнително бедна страна и че не сме богати като французи и американци. Опитахме се да го подготвим за последвалото изпълнение, от което имахме леки притеснения.

Малко се ядосвахме, че сме тръгнали по никое време и сме качили върха през нощта, но пък времето така или иначе не беше добро и нищо не загубихме като гледки.

В Хоромбо пак ни изненадаха неприятно — не бяха заредили с бира. Започнахме да доизпиваме запасите от огнена вода и давахме луди пари за безалкохолни. Цената на безалкохолните, бирите и минералните води от литър и половина е една и съща.

Продължението:

До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(3)

Автор: Борко

Снимки: Стефан

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(2)”

  1. […] част (предишната част е тук: До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(3)>>>, а началото — ето тук: До Килиманджаро и назад или Akuna […]

Leave a Reply