ян. 19 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част втора

Днес продължаваме с изкачването на Хималаите на Владимир Чорбаджийски. Оставихме го в Тананг на 4350 м нмв, като днес ще стигнем върха. Приятно четене:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик — 6476 м.

част втора

30.09. вторник 5-ти ден.

Тази нощ не можах да спя. Не ми достигаше въздух, а сърцето ми блъскаше глухо под брадата. Имал съм и преди подобни усещания, но по-нависоко. На 5500 до към 6000 м. А тук е едва 4350 м. Явно остарявам.

Успях да заспя едва сутринта към 4 часа. Станах към 7 и главата ме носеше. Днес обаче няма да вървим. Ще почиваме. Аклиматизационен ден. Четири дни вече вървим и този е петият. И дъждът спря. Днес времето е идеално. Слънчево и ясно.

Лоджето и Мера пик от Тананг

Около нас са шест хилядници и гледката е великолепна. От ляво точно над главите ни над Тананг са склоновете на Кусум Кангури 6369 м, а от дясно е 6255 м, безименен връх от масива на Мера.

Използвах днешният ден за да изпера, каквото бях носил и изцапал и наредихме бельо по камъните наоколо. Петьо тръгна да се разхожда. Каза, че щял да върви по маршрута ни за утре. Аз отказах. Не виждам смисъл в това. В деня за аклиматизация и почивка, пак да товаря организма, като катеря нагоре. Денят за аклиматизация е точно за това организмът ти да може да се пригоди към височината, липсата на кислород и по-ниското парациално налягане. Защото този процес е по-бавен от скоростта, с която ние се изкачваме нагоре, и за това трябва да дадем възможност на организма „да ни догони“ с промените. В противен случаи, липсата на почивка и аклиматизация могат да ти изиграят много лоша шега, точно когато не очакваш.

От почивките, времето (атмосферните условия) и аклиматизацията зависи, дали ще качиш даден връх на голяма надморска височина, или не. Времето не можеш да го планираш точно, а само приблизително, но аклиматизацията и почивките трябва да си планираш абсолютно точно. Екипировката също е от голямо значение.

С туристическа екипировка можеш да се движиш само до зоната на вечният сняг. В Алпите това е, около 4000 м нмв, а в Хималаите до 5200, или 5500 м нмв. От тази зона нагоре вече не можеш да вървиш с туристическа екипировка. Изискват се вече по-тежък тип якета, панталони, ръкавици, шапки. Изискват се пикели, или айсбали, котки и евентуално друга катерачна екипировка. Двойни височини обувки, или тройни за осем хилядници. Глетчерни очила. Кремове и мазила за предпазване от студ и слънце с много по-висок фактор на защита от тези, които се използват на Слънчев бряг примерно. Височинни палатки, които са двойни и подсилени, и нямат нищо общо с тези, с които се ходи по язовирите за риба. Пухени спални чували за спане до −40, −50 градуса, храна, гориво и т. н.

Това са килограми багаж, и всичко се приготвя, и планира предварително. Не можеш да натъпкаш всичко това в личната си раница, да тръгнеш, а след няколко дни ходене, пътьом да качиш някой шест, или седем хилядник и доволен да си ходиш. Не става така. Всичко се планира и подготвя предварително. Като, колкото по-висок е върхът, който ще качваш, толкова всичко е по-опасно и предварителните прогнози, и предвиждания са по-неточни, и несигурни, но за сметка на това, пък цената е по-висока. За това има и толкова неуспешни експедиции.

01.10 сряда 6-ти ден.

Тръгнахме в 8 часа от Тананг и в 12 часа бяхме в Каре на 5000 м нмв. За четири часа изкачихме 650 м денивелация. Нещо съм омекнал и не се чувствам в много добра форма, но вървя, катеря. Каре е доста гадно място. Лоджетата са от най-примитивен тип, със суха каменна зидария и найлони за покрив, но това е основата за изкачването на Мера. Даже на някои карти Каре го дават, като базов лагер за Мера. Има обаче и друг базов лагер зад превала Мера-ла, на по-високо.

Шест хилядници и висящ ледник зад Каре

Един час след пристигането ни ядох някаква супа и после изведнъж ми стана много студено, и стомахът ми зверски се разстрои. Пих веднага едно хапче за разстройството, но трябваше и да се стопля. Само че нямаше къде. Сложиха ни да спим в някаква много проветрива плевня с гръмкото име хотел, с найлони на покрива и прозорците, и завеса на вратата. Мушнах се в спалният чувал и ми трябваха поне два часа, за да спре да ми се преобръща стомахът, и да се стопля.

Стаята в „хотела“ ни в Каре. Тази печка се пали само срещу 10$.

После станах и започнахме да разпределяме багажът. Една част от него заминава за базовият и щурмовият лагер с нас за изкачването, а другата, по-туристическа, част заминава към долината Хунку, където ще слезем след изкачването.

Времето е добро. Няколко пъти прехвърча сняг и духа леден вятър, но това е нормално за тази височина. Тази нощ, след като си капвах няколко пъти капки в носа, защото ми се запушваше и започнах лекичко да кашлям, изведнъж ми просветна, че аз съм болен. И то болен не толкова от височината, а от най-обикновен вирус, който явно съм носил със себе си от България, и сега при тези екстремни условия, при леко отслабване на имунната ми система, и настинка, вирусът ме атакува. Сега си обясних, защо носът ми е запушен през нощта, и защо сутрин ме носи главата, и защо от два три дни на изкачванията се чувствам мек, като варени макарони.

Страшно ме хвана яд.

Аз отдавах тези признаци на височината и на факта, че не съм в първа младост, макар че никога до сега под 5500 м не съм имал проблеми. За това така се ядосах на себе си, че късно се усетих. Щях да си проваля изкачването!

02.10. четвъртък 7-ми ден.

Започнах да пия антибиотика Зинат плюс Фервекс. Днес решихме да ни е аклиматизационен ден, пак заради мен. Ако се бях усетил, какво става преди 2—3 дни и тогава бях започнал да пия лекарства, сега всичко щеше да е о,кей. А ако не бях се усетил и тази нощ, какво става, сигурно днес щях да се кача с големи усилия до базовият лагер и там, и да си остана, без да кача върха. Заради някакъв скапан вирус, щях да си проваля експедицията. Ще видим, за сега имам шансове. Лошото е, че започнах да кашлям, и май ще улесня по този начин височинната болест, която може да ме тресне над 6000 м, но това е положението. Не мога да избегна този риск.

Каре, а зад него превалът Мера-ла 5415 м

Днес ще се разхождам, около Каре, без да си давам много зор, ще пия хапчета, ще посъбера малко силици и утре тръгваме към превала Мера-ла. Разходих се до една съседна долина на Каре, където се събират два ледника и тръгва реката Инуку от едно езеро. Тази долина е заобиколена от поне 10 снежно-ледени върха високи от 5800 до 6200 м, които са отбелязани на картата, само, като коти. Нямат имена, защото са много малки и ниски за мащабите и височините в Хималаите. Снимах няколко пъти странично и Мера пик. С вариото го дръпнах по-близо и мисля че имаше група, която качваше върха към 9 часа сутринта.

03.10. петък 8-ми ден.

В 8 часа сутринта тръгнахме нагоре от Каре. В другата експедиция от 3-ма англичани и един американец, се оказа, че има двама доктори. Петьо ги пита за моите проблеми и те казали, че нещата ще се влошат от височината и най-добре да слизам надолу!?! Абсурд! Аз не съм дошъл тук, за да слизам! Никой и нищо не може да ме спре, или върне от тука надолу! И тръгнах нагоре!

В 11 часа бяхме вече на

превала Мера-ла 5415 м нмв.

Малко по-ниско започна снегът и сложихме височинните дрехи и обувки. Решихме да продължим нагоре към щурмовият лагер без да правим тука базов.

Част от пъртината, а от зад – върхът Мера пик

Времето беше добро за изкачване. Мъгливо и мрачно, но без да вали. Пъртината беше ясно очертана от тези преди нас, а склонът беше огромен с постоянен наклон от 30—40 градуса. От време на време се показваше и слънцето, и тогава скоростта ни на изкачване рязко спадаше. На такава височина слънцето е зверско и няма нищо общо с приятните припеци по нашите планини. Тук се мажеш със защитен фактор 50, слагаш глетчерни очила, като на заварчик и пак те топи, като пръжка в тиган, а главата ти кънти, като празна цинкова кофа.

Към 14,30 пристигнах

в щурмовият лагер на 5800 м нмв.

Или за 6 часа и половина сме направили 800 м денивелация. Малко над 100 м за час. Добра скорост за тази височина.

Щурмови лагер: И аз съм тук!

Нагласихме палатките. Примуса заработи на керосин. О, кей. Щом има вода ще оцелеем. Наливаме се с чайове и супи, лежим в спалните чували и стягаме раниците за щурма. Утре рано, към 3 часа през нощта ще тръгваме към върха.

04.10. събота 9-ти ден.

На деветият ден от тръгването ни от Лукла дойде времето за

атаката към върха

В два и половина през нощта се размърдахме в палатките на 5800 м нмв, пихме по един чай, сложихме котките, запалихме челниците и тръгнахме нагоре. Англичаните с двамата доктори, които искаха да ме свалят също тръгнаха нагоре. Тръгнаха и двама германци, момче и момиче, които два пъти бяха качвали един пет хилядник Гокио, без да видят Еверест, поради лошо време и сега бяха дошли на Мера.

Има нещо космическо, нереално и извънземно, посред нощ да тръгваш към върха. Снегът под котките скърца. Челникът осветява 1 м2 площ, за да видиш къде да стъпиш. Студено е, а ти вървиш все нагоре, там някъде към звездите в космоса, където е върхът…

През нощта в 3 часа тръгнахме към върха. Тази снимка е направена след 7 часа. Вижда се върхът на Мера, точно в средата и двамата германци с техният водач, които в момента опъват парапета за върха. Черните точки в ляво са англичаните.

Духаше слаб леден вятър. Някъде в ляво от нас, в далечината, мощни светкавици осветяваха хоризонта. Идваше фронт. Започна да ми става много студено. Облякох всички якета, които носех плюс едно пухено елече. Сложих си всички ленти и шапки, но студът беше безмилостен. Загубих чувствителност на пръстите на ръцете и краката, въпреки двойните височинни обувки, специалните чорапи и ръкавици, които носех. Носът, ченето и бузите също не си ги чувствах, въпреки че ги бях намазал със специален крем против измръзване. Ушите ми бяха под шапка, но ме боляха здраво. По едно време ме заболяха от студа и бедрата, а стомахът ми беше станал целият на буца лед. Усетих, че кръвта ми започва да се вледенява, въпреки усилията от движението нагоре. От време на време кашлях силно и много лошо.

Бях някъде над 6200 м. През главата започнаха да ми минават мисли за отказване и слизане надолу. Аз просто замръзвах! Някъде към Еверест слънцето вече осветяваше върховете, но там бяха осем хилядници…

В ляво долината на Каре. В дясно долината на Хунку. В средата двата върха Хунку, с фасона на Матерхорн, но по около 6100 м. На заден план Еверест и Лоце в ляво, а в дясно Макалу.

Тътрех се нагоре и се чудех, какво да направя. Изведнъж снегът стана златист. Слънцето огря Мера пик. Погледнах си часовника. Беше 5 часа и 53 минути. Оцелях и този път!

След 10-тина минути усетих, че пръстите на ръцете и на краката ме заболяха и започнаха да ме боцкат иглички. Добър знак. Започнах да усещам и бузите, носът, и челото. Изключих челника и продължих нагоре. По едно време свалих едната двойна ръкавица. Пръстите ми бяха посинели, а ноктите ми, все едно, че бяха намазани с лилав лак. Отървах се леко. На границата между първа и втора степен измръзване.

Вървях последен по пътеката нагоре. Най-отпред бяха германците, момчето и момичето. Те тренираха за осем хилядник и бяха в много добра форма. След тях в свръзка вървяха англичаните. После пак в свръзка бяха Петьо и Дауа, и най-отзад на 100-тина метра самостоятелно вървях аз. През 10—15 крачки спирах да почивам и тогава зверска суха кашлица измъчваше дробовете ми. Имах чувството че някое ребро ще изхвърчи от устата ми.

От както бяхме тръгнали през нощта, вървяхме само нагоре. Даже равно нямаше, та камо ли надолу. Един такъв постоянен наклон, от около 30—40 градуса. Заобикаляхме чат пат по някоя пукнатина и пак нагоре.

Малко след 7 часа видях върха. Те в същност са три върха на 300—400 м един от друг, като средният е най-малък, като пъпка, но най-висок. Към него вървяхме. Видях че германците вече опъваха въже към него и го катереха. Самата пъпка не е висока, само 80—90 метра, но е доста стръмна, с почти 60—70 градуса наклон. Там опъваха парапет за осигуровка. Петьо и Дауа чакаха ред. Англичаните бяха на 100 метра от основата на пъпката и вече оставяха излишният багаж. Пристигнах и аз, кашляйки. Дауа се върна да ми помогне, но аз вече бях стигнал мястото, където оставяха багажа. Оставих якетата, шишето, термоса, седалката, карабинерите, щеките и ръкавиците. Мислех да оставя и пикела, но Дауа го взе. Аз взех знамето, фотоапарата, шапката и глетчерните очила, защото слънцето вече започна здраво да напича.

Стигнахме въжето. Дауа видя, че не съм във върхова форма и ми взе раницата. Германците бяха слезли от върха, а англичаните вече слизаха. Петьо още беше горе. Изчаках англичаните да се махнат от въжето. Те боравеха доста тромаво и смотано с екипировката, и хванах въжето в ръце. Дауа ме попита няма ли да ползвам жумар. Казах му, че ще се справя. Не напразно съм бил толкова години скален катерач. Извиках на един от гидовете на върха да държи осигуровка и след 6—7 минути вече бях на върха.

В 8,30 се качих на Мера пик 6476 м. В дясно до главата ми е Еверест до него Лоце и Лоце шар.

Петьо ми направи две снимки точно на излизането. После така се разкашлях от усилието, че едвам успях да благодаря на гидовете, които ме поздравяваха с изкачването на Мера пик.

Бях на 6476 м нмв!

Без 24 метра 6500. Върхът представлява малка площадка, горе долу с размери 3×10 метра, с лек страничен наклон. На всякъде всичко е сняг. В единият край някакви руснаци бяха забили малко руско знаме и го бяха зарязали там. Извадих и аз нашето знаме. Това същото знаме, което се е качвало до тук, вече на 5 върха в експедиции, в които и аз съм участвал. От тях един осем хилядник, седем хилядник, шест хилядник и други, а сега го качихме и на Мера пик. Аз не съм се качвал на осем хилядник, но знамето, това същото, се е качвало. И аз нямах абсолютно никакво намерение да го зарежа на този връх, като руснаците. Подредихме се Дауа, аз и Петьо и един от другите шерпи-гидове ни снима на фона на Еверест.

Дауа, аз и Петьо нас Мера пик – Непал, Хималаи

Снимаха ме и сам със знамето, а до главата ми в далечината Еверест. Чак сега се сетих да си погледна часовника. Беше 8 часа и 50 минути. Значи, около 8,30 часа съм се качил на върха. Така се бях развълнувал, че съм забравил да фиксирам точният час в който се качих на върха!

Направих още няколко снимки, после пуснах камерата на фотоапарата и направих кръгова панорама от Мера. После споменах, на кого посвещавам това изкачване. На жена ми, на двамата ми сина, на снаха ми, на обичната ми внучка Юлианка и на туристическа група „Стършел“ от Пазарджик, с която преди повече от 30 години съм тръгнал по планините.

Помотахме се още няколко минути по върха. От долу долините започваха вече да се изпълват с плътни облаци. Време беше да слизаме. Спуснахме се по въжето. Прибрахме оставеният багаж на пътеката и тръгнахме на долу. Сега пък слънцето взе да ни мори, след като едвам не замръзнах нощеска. Съблякохме почти всички дрехи по нас и се тътрехме в ужасната жега на долу. Няколко пъти ми ставаше лошо и спирах да пия вода.

След 11 часа се добрахме до щурмовият лагер. Отказах всякакво ядене, изпих само едно канче с вода и се мушнах в спалният чувал. След три часа се почувствах, почти добре и си дадох сметка, че оцелях, и този път, и върхът вече беше изкачен…

Довиждане, Мера пик!

Хубав връх. Не особено труден технически, но все пак близо 6500 м нмв. Ако приемем, че в сместа, която дишаме кислородът е най-важната съставка и също условно да приемем, че в центъра на Пазарджик, примерно тази съставка е 100%, то на 6500 м нмв, или на Мера пик е само 44%, а на Еверест, около 25%. Схващате ли за какво става въпрос? Това определено доста разстройва организма и функциите му. Кръвта става по-гъста и не може да достигне до най-фините капиляри, а те са точно в кората на главният мозък. Поради това ти ставаш муден и неадекватен точно в момент, в който трябва да вземаш, важни, а понякога, и съдбоносни за живота ти решения, а това в някои случаи води до особено неприятни последици, или до смърт. От всички опасности в тази космическа Планина това е най-голямата опасност! Липсата на кислород!

05.10. неделя 10-ти ден.

Станах рано към 6 часа. Измъкнах се бързо от палатката и по една къса пътечка тръгнах към нашата импровизирана тоалетна. Веднага, обаче сърцето ми се раздумка и започнах да кашлям, и да пръхтя, като стар кон. Планината веднага ми напомни, че все още съм на 5800 м и тук не може да се бърза. Към 7,30 след неизменното сутрешно чаепитие стегнах багажа си и тръгнах по пътеката обратно към превала Мера-ла. Заобиколих скалата, зад която се бяхме приютили за два дена, минах още малко по пътеката и тогава Го видях. Него! Върхът! Този единственият! Най-високият! Който се издига, почти на 9 км височина!

Еверест! На около 15 км по права линия от мен.

Еверест, Лоце и Лоце шар.

Еверест и Лоце с вариото.

Гледах върхът му, стената му, прочутият южен превал (също най-високият в света). Виждах в дясно от Него Лоце, после Лоце Шар, още по надясно от мен, на около 10 км се издигаше и Макалу… Някъде в далечината се виждаше масивът на Канчензьонга да стърчи над облаците. Все имена на върхове, които съм чул за първи път, може би преди 30 години, когато за пръв път съм сложил раница на гръб и съм тръгнал по планините.

Сега бях тук, а те бяха, около мен, и аз ги гледах. А най-много гледах Него. Стоях много време без да се движа и Го гледах. Има нещо магическо в този връх. Той едновременно страшно плаши и привлича. Той стои, мълчи и не мърда. Острият му връх се е забил почти в стратосферата, а надолу е направо огромен! Сигурно за това не го наричат пик Еверест, а Моунт Еверест, или Планината Еверест. Край мен минаваха носачи и алпинисти, а аз само стоях и гледах. Гледах Върхът. А в гърдите ми бушуваше направо ураган от чувства. Страх, възторг, удивление, недоверие, че всичко това е истина, че стоя тук и Го гледам, и пак възторг, и пак страхопочитание. Аз не съм вярващ. Не вярвам в измислени от хората богове, но смятам планините за храмове. Ако планините са моите храмове, то това трябваше да е моят БОГ нали? И аз Го видях!…

После тръгнах надолу към превала. Мислех си, че чувствата и емоциите, които изпитах само за този час от експедицията, до като гледах Еверест, ми бяха напълно достатъчни за да ме компенсират за цялата експедиция.

Слязохме на превала Мера-ла, но продължихме в дясно към долината Хунку, а не наляво към Каре, от където дойдохме. След 100—200 метра плътният до сега сняг отстъпи на камъните. Времето започна да се разваля. След няколко часа стигнахме едно място наречено Кангме Дингма на 4850 м нмв. Тук имаше две покрити кошари. На нас ни опънаха палатката, а носачите щяха да спят вътре върху сламата. Утре щяхме да продължим по долината Хунку.

Кошара в Кангме Дингма на 4850 м в долината Хунку.

След два часа по долината се появи някаква смесена експедиция за Мера пик. Утре и в други ден най-вероятно щяха да атакуват Мера. 7—8 човека, американци, японци и други, с двама водачи, и поне 10 шерпи носачи. Опънаха им палатки, палатки за носачите, кухня, и даже палатка столова. Сериозно начинание, вероятно подплатено с доста средства. Само не знам, как ще се събере такова количество палатки на щурмовият лагер на Мера. Там има място за най-много 5 палатки, а тия идват с 10… Но малките хора, които ги водят сигурно ще се справят със ситуацията.

06.10 понеделник 11-ти ден.

Тази нощ спах много лошо. Студено ми беше. Имах чувството, че аз топля спалният чувал, а не той мен. Носът ми беше запушен. Непрекъснато му капвах капки и смучех хапчета, но докато заспя, той пак се запушваше. Към 1,30 през нощта шерпите от съседната експедиция, които преди това пееха и се веселиха с оризова ракия взеха да се обясняват на висок глас. Викаха поне един час, а тяхната палатка беше на 10 метра от нашата.

И така нощта мина, носът ми беше запушен, аз – недоспал и странно омекнал се напичах на слънце и се тутах, около багажа. Обикновено се стягам първи, но този път всички мен чакаха. На края с триста зора подредих денка и раницата си и тръгнахме.

Днес щяхме да вървим нагоре по долината Хунку, срещу течението на реката Хунку с неголеми изкачвания и спускания, и бавно набиране на височина. Само че и вървенето нещо хич не ми спореше. Тътрех се, като пребит и често спирах. Продължавах да кашлям много лошо и чувствах странна слабост. Спирахме тук там на слънце. Спряхме на един завет за да снимаме едно езеро „Яйцето“. Полегнах на тревата и викам на Дауа.-„Я ме оставете тука малко да си почина и да дремна, и после ще ви догоня.“ „А бе ти чуваш ли се, какви ги приказваш?“- викат ми -„Това са Хималаите“. И продължихме заедно.

Долината Хунку

Задуха вятър. Леден вятър, естествено на тази височина. Духаше в гърбът ни по дължина на долината. Е, този вятър направо ми разказа играта. Леден вятър във врата ми, докато потен се тътрех по пътеката. Отне ми и последните частици енергия, а кашлицата ми стана направо страшна. Така кашлях, че коремът ме заболя и имах чувството, че дробът ми ще ми изхвърчи от устата. Когато дойдеше някое 20—30 метрово изкачване, започвах да спирам на всяка крачка. Толкова зле не ми беше, даже когато изкачвах Мера пик. И все по-лошо ми ставаше.

Другите изглежда забелязаха, че никакъв ме няма и спряха до едни камъни. Опитах се да седна на един наклонен камък, но ми стана много лошо и просто се свлякох по него в основата му, и така си и останах. Пуснах щеките. Те паднаха, а раницата се откачи от едното ми рамо, но остана на гърбът ми. Другите нещо ми говореха, нещо ме питаха и ми се обясняваха, но аз бях абсолютно не контактен. Само седях полулегнал до камъка и слънцето ме грееше. По едно време ми донесоха чаша чай, но аз нямах сили да пия и чаят си остана там в тревата, където го оставиха.

„Май до тука бях“… — Се промъкваха мудни мисли в мозъка ми. „Какво пък, това е хубаво място за умиране… Да умреш на 5000 м в долина в Хималаите не е най-лошата смърт… На среща се вижда един бял седем хилядник — Чамланг… Като паметник… Но пък, ако взема да пукна тука“ — мислех си — „сигурно ще създам ужасно много проблеми на всички останали“…

Такива едни „весели“ мисли се въртяха мудно из главата ми. Не знам, колко време съм лежал тук, но слънцето ме нагря малко и някакви частици от енергия се завъртяха из тялото ми. Размърдах се. Оставих раницата да се свлече от гърба ми и се преместих на 2—3 метра в страни до един друг камък, по на завет. Там легнах и оставих слънцето да грее гърбът ми. Пак ми донесоха чай и някаква супа, но нищо не ядох и не пих. Исках само слънцето да ме нагрее. След може би половин час слънцето лека, полека, започна да събужда живота в мен. Изпих един чай. Дадоха ми някакви хапчета за височинна болест и тях изпих, макар да бях убеден, че това не е само височина болест. Имаше и нещо друго, но не знаех какво. Както и да е, но този път се разминах, наистина, само на косъм от онази с косата…

Дауа обяви, че ще направим лагера по близо от предвиденото място. Ще изпрати носачите напред, за да направят палатката и когато пристигнем там направо лягам. О,кей. Тръгнахме.

Пак вървях много бавно и пак ме мъчеха изкачванията, и кашлях, но не ми беше чак толкова лошо, както преди. След час в една малка гънка пред едно поточе видяхме палатката. До нея имаше една наклонена скала, под която щяха да спят носачите. Пак седнах на слънце. Извадих малко храна която ни бяха дали сутринта и хапнах малко. Викам му на Дауа. Колко още има до мястото, до което днес трябваше да стигнем? Още един час.- Ми вика. Давай да вървим! Ще се справиш ли? Мисля, че ще се справя!

Събраха палатката и потеглиха. Аз дремах, може би още 20-тина минути на слънце и ние тръгнахме. Много бавно вървях и много кашлях, но напредвах. След близо час стигнахме

езерото Шато Покхари на 5185 м нмв.

До него имаше нещо, като кошара с покрив от найлон до която направихме лагера. Понеже въпросната кошара беше по-мизерна даже и от палатка, шерпите опънаха палатка и за тях. Аз си облякох почти всичките дрехи и се пъхнах в спалният чувал. Беше към 15 часа. В просъница чувах че уточняват менюта, разнасяха чайове, ориз и супа, но аз не участвах.

Езеро Панч Покхари и шест хилядниците, които затварят Хунку.

Събудих се към 19 часа. Вън валеше сняг. Станах и отидох до палатката на шерпите.

„Ей, живи ли сте бре?“- извиках на български. От вътре се разшаваха и ми отговориха нещо на непалски. „Живи сте значи! Ми и аз съм жив, та дайте нещо да ядем.“ Пих чай. Намерих в моите запаси пастърма, локум и бадемови ядки. Налях си термос с гореща вода. Измъкнах и един шоколад Линд. Хапнах добре. И този път оцелях. Маршрутът ни през този ден беше разкошен по дъното на тази долина Хунку. Леки изкачвания и спускания с плавно набиране на малка денивелация и красиви гледки, но за мен се превърна в най-кошмарният ден от цялата експедиция до сега. Ще видим какво ни чака нататък. Дано да нямам повече такива сривове.

07.10. вторник 12-ти ден.

Днес всичко беше о,кей. Към 8 часа тръгнахме по долината Хунку нагоре към превала Ампу Лапча. Бавно набирахме височина и се наслаждавахме на Планината. От едната страна бяха двата върха Хунку, на около 6100 м с фасона на Матерхорн, а от другата страна Чамланг 7320 м и до него Бораджа, около 7000 м нмв. Зад Бораджа е Макалу който не можехме да видим от тука. Макалу може да се обиколи за 29 дена, ни каза Дауа, а с бърз ход за 22 дена. Има се в предвид бърз ход на шерпите, а не нашият.

Тук някъде из този район имало още една по-малка Чомолунгма, около която живеели монаси и бил забранен за изкачвания. Започнаха езерата от края на ледника. Те в същност са няколко ледника. Края на долината Хунку се затваря от две дъги от шестхилядници, а по между им са ледниците. Ние свихме към лявата дъга, изкачихме се, почти по изтичалото на горните езера, които са точно под Ампу Лапча 5780 м. Превалът е в дясната част на тази дъга от върхове и представлява няколко снежно-ледени стъпала високи по 5—10 метра. Нещо като гигантска ледена стълба. Лагера направихме на 200 м под превала, на камъните, на 5570 м нмв.

Продължението:

Част трета: Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.>>>

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част втора”

  1. […] и го оставихме на 4350 мнв, после видяхме успешното му изкачване на Мера пик — 6476 мнв. Ще продължим с първата половина от пътя му назад, […]

  2. […] на Владимир. Вече проследихме пристигането в Непал, изкачването на Мера пик и се върнахме с него до Ташинго. Приятно […]

Leave a Reply


Switch to mobile version