юли 03 2013

От Ондокузмаис до Ерзинджан и манастира Сумела (Турция на мотор, 2013 – 2 част)

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу. Днес ще продължим към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да се опитаме да стигнем до Ерзинджан.

Чакат ни приключения (и аварии)!

Приятно четене:

Турция на мотор

част втора

От Ондокузмаис до Ерзинджан и манастира Сумела

А какво мащабно пътно строителство се вихреше в района – просто не е истина! На батя ви Бойко пършивите петкилометрови магистралки ряпа да ядат

Турция на мотор

Но пък и водата какви поразии беше направила… Плашеше ми се окото! Дет’ се вика, добре, че не бяхме тръгнали ден-два по-рано! Какъв щяхме да го ядем…

Наводнение – Турция на мотор

И така забавлявайки се с разноцветната рокерия по пътищата като този пасажер возещ се в щайга в посока обратна на движението

Турция на мотор

Неусетно

стигнахме градчето Ondokuzmayis

Как съм му запомнил сложното име ли? Хехехе… Затова – по-натам…

Та влизайки във въпросният град Ондокузмаис, или там както му се произнася сложното име (точно така се произнася – бел.Ст.), реших да поспрем, защото

нещо странно се случваше с мотора

последните двайсетина километра. Той, че си имаше леки вибрации в кормилото, имаше си, ама сега на два пъти едвам удържах мотора – първият път като се пуснах за момент да си вдигна визьора и вторият като се изправих на степенките да се раздвижа малко! Вервайте ми, едвам не се пребихме! Затова просто спрях пред едно кръчме (естествено, че къде другаде би спрял човек като мен), да поседнем за малко да отморим и тъкмо да диагностицирам проблема.

Още със самото спиране ме лъхна странната миризма на изгоряло масло и то доста натрапчиво! Викам си „Айдееее, е сега изби и някоя гарнитура, та съвсем я втасахме!“ Погледнах наляво, където си имаше по принцип някакво сълзене на масло, което редовно ми омазваше левия ботуш, но не видях нищо необичайно. Погледнах надясно и…. Мдаааа – десният кол („кол“ е амортисьор на езика на мотористите. Не ме карайте да ви обяснявам какво пък „тояги“ в столичния градски транспорт ;)– бел.Ст.) беше тотално изпуснал и беше омазал с масло всичко! Ама всичко! Предницата, ботуша ми, панталона, че и половината двигател, откъдето идваше и натрапчивият мирис на изгоряло масло! Ето го и обяснението за лудешките танци на кормилото…

Позабърсах се, поядосах се! Мааааалко се поядосах, щото бях се зарекъл, че душевният ми покой няма кой и с какво да го наруши! Бяхме на около 1300 км от София и то по най-прекия път, а този път имахме наистина сериозен проблем с мотора, с какъвто не можеше да се кара.
Поразхвърляхме се, попочесахме се тук таме и подходихме по най-логичният начин към ситуацията –

казахме „Майната му на мотора!“ и седнахме да хапнем в кръчмето…

Персоналът като на повечето места в Турция беше супер любезен и супер неговорещ никакви езици, освен родния им, но пък непременно държаха да осъществим някаква комуникация! Ние пък от своя страна, вече на сит стомах бяхме приели пораженческото решение, че прекратяваме експедицията си и бавно и славно си затръгваме към България по на-прекия път! Ще се приберем за два дни, ще минем да навестим Гошо край Резово, после през село да видим родата и леви, леви с бодра крачка към най-голямото село в България – София…

Споделихме с любознателните домакини, че сме се запътили към Грузия, ама ще е някой друг път, щото ни се е счупил мотора и ще се прибираме обратно, когато единият от сервитьорите вика нещо от рода на

Аман! Нидийей брийе! Въх, не така! Аллах, аллах!“

Е, сигурно не каза точно това човека, но мен така ми прозвуча като да ми го е казал на чист бургаско-пернишки с разградски диалект… Бил имал приятел мото – майстор (тук вече аз виках „аман, аман, аллах, аллах“, щото като се сетих какви майстори познавах аз в София лелееееееееееее…СТОП! За майстори или добро, или нищо!). Та човекът (за съжаление така и не му запомних името, заряза сервитьорстването, грабна служебният скутер и ни поведе към въпросния майстор! Викаме си… ами кво сега-няма какво да губим, време имаме бол, та ще видим какви ще ги сътвори човека и колко ще ни одруса като види, че сме смотани залупени туристи чужденци!

Стигнахме в сервиза,

където двама апапи, единият на около 8 – 9, а другият на около 12 – 13 години китосваха нещо си и като ни видяха взеха да ни гледат много злобно! Досущ както канибал гледа приближаващ се корабокрушенец на спасителен сал… Тук аз отново взех да викам „аллах, аллах“, щото ако това беше приятелят майстор, май беше по-добре направо да обръщаме и да си ходим! Не бил това… Това били чираците! Ей сега ще му се обадел на майстора да дойде щото си бил вкъщи…

Викам си „Да, бе, да, ще дойде… В почивен ден, в 3 следобед…“

А той взе, че дойде! Най-усмихнатият майстор на света!

Вервайте ми! И не само дойде, ами и събра поне още десет приятели зяпачи да ни гледат, да цъкат, да ни се смеят на стария мотор (сто пъти поне казаха, че толкова стари мотори в Турция отдавна няма), черпи ни чай, студена вода, поне десет пъти предложи, докато прави мотора да ни заведе у тях да се изкъпем и да си починем, ако искаме и да преспим та да си ходим утре!

Накрая отремонтира скапаният кол, отново се посмя на старата ни техника и ни проводи по живо по здраво да си ходим, като за труда си и материалите, НЕ НИ ВЗЕ НИТО ЛЕВ!!!
И тук, преди да продължа с пътеписа

искам да направя скромна реклама на човека – казва се Фатих, сервизът му се намира в град Ondokuz mayis,

който е на 40 км западно от Самсун в посока Синоп, а страницата им във фейсбук е EnGizMoToRiZe!

Пичовете са групичка ендураджии, а единият от тях е въпросният Фатих!

Фатих и сервизът…

Сервиз Фатих в Ондокузмаис – Турция на мотор

Фатих и сервизът 🙂

Чираците… А колко чевръсто работеха просто, не е истина

Сервиз Фатих в Ондокузмаис – Турция на мотор

Чираците

След като моторът отново беше „в час“, естествено изоставихме идеите за връщане у дома и отново вперихме поглед напред, но къде от суеверие, къде от прояви на някакъв здрав разум, загърбихме идеите за влизане в Грузия и за разходка из най-източната част на Турция… Казано иначе – Батуми, Трансаджарската магистрала и Вардзия отпадаха, Арарат, Догубаязит и езерото Ван също. Заложихме на по-лежерно и тотално безпланово пътуване оттук нататък!

Както се оказа, този път бяхме заложили на правилната карта, защото след няколко дни отново имахме сериозен технически проблем с мотора (ах, каква изненада!), както и здравословни с нас самите…
След топлата раздяла с момчетата от сервиза, спряхме да се сбогуваме и с момчето от ресторанта, което ни помогна с намирането на майстор и… отново бяхме на път.
За нула време бяхме в

Самсун,

където се набихме в най-адското задръстване, в което някога съм попадал! Поройните дъждове от предните дни бяха направили страшни поразии, което беше повод и за зверските задръствания през града, а жегата естествено, беше канска! На два пъти спирахме, защото почти прегряхме мотора с това „спри-тръгни“ в четиридесетградусовия пек и в крайна сметка след много псувни и опнати нерви излязохме благополучно от Самсун и отново поехме край морето.
Посоката ни беше Трабзон и село Мачка (демек манастира Сумела), но имам определени съмнения, че ще стигнем в човешко време… Особено с последващите няколко сериозни задръствания в по-големите крайбрежни градчета! Тук вече батериите на разговорните ни бяха паднали, фотото беше на издихания, ние самите също! Иначе градчетата по крайбрежието определено хващат окото, особено Орду!
Мракът ни хвана на малко повече от сто километра от Трабзон, а оттам до Мачка имахме още трийсетина… Семейният съвет единодушно реши, че няма смисъл да се пънем и в

Тиреболу,

просто спряхме, купихме си цигари „Анадолу“ и „Ларк“ кърмъзъ узунлар и се набихме пред първия изпречил ни се хотел. Спазарихме се за изключително приятна цена, зарязахме мотора пред входа на хотела и се впуснахме в разглеждане на градчето
Хотелът беше, хммм, как да кажа, меко казано странен… Имах чувството, че току що бяха изгонили някого от нашата стая, за да настанят нас! Отделно всичките му обитатели до един бяха мъже и имаше вид и излъчване на провинциално техникумско общежитие от времето на соца

На следващият ден, вече бодри, отпочинали и с технически изправно превозно средство, поехме по пътя за Трабзон, откъдето се канехме да зарежем крайморския път и забием навътре в планините. Пътят беше перфектен с множество тунели, а природата вече напомняше по всичко на Аджария и ниските части на Малък Кавказ
На един Шел в

Трабзон,

направих проверка на всичко по мотора – гуми, масло, бушони, винтове и гайки и каквото още се сетих! Просто исках ако имаше още някакъв потенциален проблем да го видя тук, в големия град, преди да забием навътре в чукарите… Моторът си беше ок… Долях малко масло ( в интерес на истината за 5200 км долях половин литър масло, като част от него си покапваше по левият ми ботуш! Въобще, ако имаше нещо наистина перфектно в този мотор – това беше двигателят му и смешно малкият му разход, който се движеше между 4,1 и 5,2 ей, така, както го виждате на снимките – със всичкия тоя багаж плюс нас двамцата)!
Оттук нататък, следващите няколко дни щяхме да сме сред планините! Пътят отново стана „преобладаващ с прекъсвания“, но пък китните зелени планини компенсираха това

Облаците в далечината не вещаеха нищо добро, а аз вече бях сърбал попарата на дъждовете по тези чукари и знаех какви са летните бури тук, но въпреки това връщане назад нямаше

Турция на мотор

На градчето със шопското име

Мачка,

се отклонихме по пътя за

манастира Сумела,

който и беше целта ни! Сумела се оказа, че е доста нависоко и доста навътре в дебрите на планината
Последните няколко километра до манастира (за неходилите там да поясня, че читавият път свършва на един паркинг на 4 – 5 км преди манастира, откъдето продължава едно пътче – вярно асфалтирано, но толкова тясно и стръмно и с течащи всевъзможни гадости по него, както и свръхнатоварено като движение, че повечето хора просто спират долу на паркинга и оттам има маршрутки (долмуш) до горе), се отказах да ги превземаме с мотора и го заебахме до един водопад, а ние продължихме пеш нагоре
А ето го и самият манастир

Манастир Сумела, ТурцияМанастир Сумела, Турция

В манастира (както и към него) стълпотворението беше страшно

Манастир Сумела, Турция

А ето и няколко кадри от манастира… Не мисля, че има какво да коментирам-мястото е уникално, особено наживо!

Манастир Сумела, Турция

Манастир Сумела, Турция

Манастир Сумела, Турция

За съжаление обаче, стенописите са старателно и методично унищожавани с времето и почти нищо не е останало от тях

Стенописи – манастир Сумела, Турция

Стенописи – манастир Сумела, Турция

Слизането от манастира беше леееко екстремно, защото чакахме, чакахме маршрутка, но тя така и не идваше и решихме да слезем както се бяхме и качили-пеш…

Тъкмо тръгнахме и 5 – 6 маршрутки профучаха нагоре, ама викаме си, карай, такъв ни бил късмета… Още на вторият завой единият долмуш ни задмина, но вторият спря и ни махна да идваме! Не чакахме повторна покана и се качихме във вехтия форд! Изживяването беше като във влакче на ужасите! Турчинът караше като изоглавен, а пътниците само викаха дружно „Машалла, машалла, Шумахер!“, което още повече го надъхваше да пришпорва дъртия дрънгел надолу, да изпреварва и да се разминава на боя разстояние с качващите се нагоре!
Сега обаче се появи друг проблем – трябваше да се кача няколкостотин метра, за да докарам мотора до паркинга. Качих се… По пътя нагоре спря една кола с петима младежи, които предложиха да ме качат (интересно къде?), но аз им отказах любезно… Естествено, колата едвам тръгна по нанагорнището…

Моторът ми се оказа затапен от три превозни средства – един бус пълен с закачулени кадъни, дето само очите им се виждаха… Зад мен един вехт френски джип, чиито собственик веднага се появи отнякъде, за да го дръпне да изляза, ама аз „Ноу! Мерси! Ма няма да я бъде, щото тръгна ли на заден, ще се претрепя у дерето!“ и ща не ща зачаках колата до мен да мръдне, та да мога да си тръгна! Дойдоха четирима младежи със странни одежди, дълги бради и още по-странни шапчици, типични „ал-кайда“, много ми се зарадваха, постоянно ми викаха „май френд това, май френд онова“… и, естествено, много се смяха като разбраха, че точно с този мотор съм пропътувал две хиляди километра дотук, че и с жена си на задната седалка…

Тръгнаха, а аз с любопитство се загледах в номера на колата, за да видя откъде са, но…номер нямаше…. Странно…

Посоката отново беше село Мачка, откъдето забихме навътре в планините.

Гонехме Ерзинджан…

То хубаво го гонехме, но няма и десет минути след като хванахме главният път спряхме за поредните ремонти по пътя
За сметка на това след ремонтираният участък пътят беше като слънце и катереше на широки плавни завои нагоре по баира

Турция на мотор

Времето беше мръчкаво, но дъжд така и не ни заваля! Е, ръсна малко и за кратко, но то беше точно, когато ние бяхме спряли да се борим с едни кифтета (Никой не се съмнява в основната цел на нашето пътуване, нали? Все пак аз съм си представител на „Шкембе чорба рейсинг тийм“)
След като превалихме баирчето (нейде към 2000 м.н.в.), облаците започнаха да се поразреждат и след Гюмюшане напълно изчезнаха и пекна слънце. За сметка на това тук отново ни очакваше едно прашно и изнервящо предизвикателство – поредния пътен ремонт

Турция на мотор

Поредният камион пълен със…слама. Имам чувството, че сламата е основна разменна монета в тази страна! Навсякъде пъплят подобни камиони, някои от тях натоварени до умопомрачителност…

Турция на мотор

Поредният лъскав университет – университетът в

Гюмюшхане –

градче насред нищото, насред планините. Споменах, че университетите биеха на очи, нали…

Университет в Гюмюшхане, Турция

Университетът в Гюмюшхане

След Гюмюшхане отново закатерихме някакви планини! Пътят беше приличен и срамно пуст. Тук очаквах всеки момент да излезем на гаден макадам, но това не се случи! Първо на картата, която имахме даваха участък „бял“ път, второ ми се въртеше подобна информация и от пътеписа на Фози (от който си откраднах идеята за Каменният път, признавам си), но явно пътят вече беше уставно асфалтиран и съвсем нормален

Планините бяха величествени… Кюрдите от ПКК ги нямаше…

Новините все още не ги бяхме гледали, иначе вече щяхме да знаем за десетте отвлечени тира и седем-осем убити човека, но засега се радвахме единствено на хубавото време и гледки и нищо не беше в състояние да ни помрачи кефа от пътуването
Навръх баира… 2020 метра над морето (а бяхме там само преди 6 – 7 часа) – поредното баирче, с подобна височина, което прекосявахме за днешния ден

Турция на мотор

Пътят беше перфектен, времето сякаш спряло, а планините величествени
Поредните колоритни „рокери“, които срещахме… Пасажерът пееше колкото му глас държи някаква песен, която ми звучеше нещо от рода на „Изкарвай, Гано, говедата“… Като ги застигнахме човекът засрамено млъкна. Свирнах им, а те отвърнаха с усмивки до ушите… Отминахме ги, а песента отново заоглася околните баири

Турция на мотор

Тук вече не беше толкова зелено и растителността определено стана по-оскъдна… Отдалечавахме се от морето…. Личеше си…
Това е една от последните ни снимки за деня… Горе долу оттук започваше

величественото спускане към Ерзинджан!

Уви, падна ни и втората батерия на фотото… Но си мисля, че и снимка няма как да пресъздаде усещането за огромните величествени планини, от които се спускахме, за огромните величествени планини, които бяха от запад на обширната долина, в която беше кацнал града, на огромните планини от изток и от юг! Уникално! Все едно се приземявахме със самолет, а не карахме по серпентините на планините от север, от която слизахме…

През

Ерзинджан

бях минавал само транзит по околовръстното, в една умопомрачителна лятна буря, та нямах абсолютно никакви впечатления от него, но сега мислех да наваксам пропуснатото… Нещото, което се беше променило и биеше веднага на очи е, че околовръстното беше чистак ново и тип магистрала естествено! Ща не ща, пак правя аналогия със северното софийско европейскосъюзно столично околовръстно, по което подскачам всеки Божи ден… Мдааааа…

24000 Ерзинджан, Турция

В града влязохме около 20 ч. Съвсем нормално време да си намерим хотел, да вземем душ и да се поразходим да видим що за място е…
Естествено нямахме представа накъде отиваме, естествено и хотел не се виждаше никъде, тта се наложи да питаме един дядо, който с удоволствие ни упъти и ни препоръча „чок гюзел отел“. Имах някакви съмнения, че щом е чок гюзел, хотелът няма да е от най-евтините, но то пък в тези забутани краища на страната, където туристите се броят на пръсти и подобните услуги бяха със занижени цени… Така че…. Така че отседнахме в

„Мете отел“. Много странен хотел…

Беше разположен на малка уличка на гърба на главната в две сгради една срещу друга с две рецепции и т.н. като едната част беше „скъпарската“, а другата евтинджийската. Естествено спрях пред тази, на чиито стени се виждаха климатици, а рецепционистът дискретно ни подсказа, че вероятно търсим отсрещната сграда, но аз се запънах като магаре на бързей и му казах, че бих желал да хвърлим очо на стаите, които предлагат… Мда…одобрявам… И колко?-питам. 90…казва господинът с едва доловима ирония в гласа… Аз преглъщам сухо и питам Евро? Йок! Тюркиш лира…. Еееееее, че къде ни пращаш тогава отсреща, бре аркадашим? Хахаха…

Паркирах мотора на тротоара и налазихме хотела с мръсните си дрехи и багажерии… Чувствах се като клошар в МОЛ, ама на кой му пука….

В интерес на истината

градът беше много китен и уютен… Хареса ни!

Странното беше единствено, че тук арабското влияние определено беше по-силно, съдейки по доста често срещащите се надписи на арабски по магазините, по по-брадатите мъже (тук се чувствах в свои води) и по пълната липса на жени по улиците! За два часа обикаляне срещнахме може би две…Или три… Не съм сигурен. И една продавачка в магазинче за цигари и бира, която ни прониза с най-омразният поглед на света, защото купихме две бири! И за да няма място за съмнение колко много ужасно нещо сме сътворили, старателно ни уви всяка от бирите в стар вестник, после в още някаква хартия и накрая ги сложи в черна найлонова торбичка…*

Хахахаха… Нрави… к’во да правиш…

Продължението:

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

* Така се прави в цяла Турция, когато си купувате бира или друг алкохол от магазина. По-странното е, че същото увиване във вестник или друга непрозрачна опаковка се прилага и при покупката на тривиални неща, като дамски превръзки – бел.Ст.

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “От Ондокузмаис до Ерзинджан и манастира Сумела (Турция на мотор, 2013 – 2 част)”

  1. […] Турция с мотор (2): От Ондокузмаис до Ерзинждан […]

Leave a Reply