Първата ми държавна задгранична командировка

Продължаваме с рубриката „Ретро“. Днес на гости ни е Благун:

Първата ми (и последна засега) държавна задгранична командировка

Виена

Годината е 1990, демокрацията е мощно избухнала. БКП/БСП току-що е спечелила т. нар. “първи свободни избори„(?), но не е наясно, какво да прави. Наясно е само Луканков, който мощно изнася средства в чужбина, докато ние висим по площадите със запалени срещи. Танковете така и не дойдоха, а първата мъничка победа е свалянето на Пешо Танкиста. Но държавната номенклатурна машина е разколебана. Само в такова време е възможно за мен, млад специалист с няколко месеца стаж в SPS (Програмни продукти и системи) да „осребря“ поканата си за международна конференция, и то зад „желязната завеса“ — във Виена! Даже нещо повече — конференцията е от понеделник до петък, а аз имам разписана командировъчна заповед от предходната събота та чак до неделя — 9 дни във Виена! И самолет дотам и обратно! Абе супер-лукс изобщо!

Първото ми впечатление от „свободния свят“: Летище Швехат — паркирани боинги, ДС-та, Еърбъси.

И в най-неугледното кьоше — Ту-тата на Аерофлот, БГА, Таром, ЧСА и т. н. Все едно трабанти пред казиното на Монте Карло! Но след първоначалното унижение следва бонификация — с бежовия си служебен паспорт влизам безвизово в Австрия — нещо, което после стана възможно след 10 години. Шенген още го няма и ние, бедните източноевропейски роднини, все още сме им симпатични — граничният контрол трае секунди.
Вземам автобус до центъра. Маршрутът минава най-напред покрай рафинерия, но чиста и изрисувана като детска картинка. Автобусът спира на гара Wien-Mitte — бре, къде е гарата? Откъде да знам, че няма да видя грозилище като софийската гара, а виенчани са я скрили под земята! Установявам, че не мога да се свържа с организационния комитет (рано съм дошъл, а в събота по обяд няма жива душа в Техническия университет), но бързо си намирам хотел. Тутакси тръгвам на обиколка из града. Първото нещо, което си купувам, е подробна карта със всички забележителности, улици и градски транспорти. Само няколко часа са ми необходими, за да си измисля туристическа програма. Тогава Интернет у нас няма, няма и пътеводители. На вечерта изненада — лежа си в хотела, чета справочника, телевизорът бръмчи и изведнъж — първата новина е от България (а дотогава спрягаха само Кувейт и Ирак)! Партийният дом гори! Ами сега? Военен преврат ли ще става и дали няма да се наложи да стана политемигрант? Все пак семейството ми е в София. Слава Богу, чудото беше за 3 дни. А доста от коментарите правеха паралел с подпалването на Райхстага през 1933 (пак с българска следа).

През следващите дни посетих много места, в конференцията също беше включена туристическа програма — автобусна обиколка, Шьонбрун и винена дегустация в Кремс. Това, което видях, бяха спокойни хора, безкрайно формално учтиви продавачи, вечерно утихване на града извън Кертнерщрасе. Така и не ахках и охках покрай „витрините блескави“ на магазините, но не мога да скрия, че бях възхитен от магазините за детски стоки. Между впрочем, чувствителна разлика в облеклото на виенчани и софиянци имаше само в две възрастови групи — до 15 и над 60 години.

Домакините се бяха постарали много, лично министърът на науката Ерхард Бузек (в момента — ръководител на Пакта за стабилност) произнесе реч на откриването, кметът на Виена ни даде коктейл в голямата зала в Ратхауза.
В Die Presse всеки ден имаше материал за България. Много от колегите също проявяваха нескрито любопитство за нещата у нас. Логичният въпрос (ние, математиците, сме логични и практични хора) — ами като сте били недоволни от 45-те години, защо сте избрали пак комунистите? Ами ха де!

Посетих и Мексикоплац.

Това беше култово за източноевропейците място — нещо като предтеча на Илиенци. Там се обменяха всякакви соц-валути. Обменяха и левове — по 2 лв за шилинг (т. е. 14 лв за DM). Което означава, че моята скромна висшистка заплата възлизаше на 16 DM! По онова време Виена не беше така залята от араби и мюсюлмани, чужденците бяха предимно сърби и поляци (ех, блажени години! Сега Пратерът бъка от „талибани“ в чаршафи). На Мексикоплац реализирах отколешната си студентска и аспирантска мечта да си купя стерео радиокасетофон — двукасетъчен при това. Точно същите пари струваше билетът във Wiener philharmoniker, и то с музиканти-стажанти (титулярните са във ваканция през август), но тогава се проявих като пълен простак, за което си посипвам главата с пепел. Известно оправдание е това, че на въпросния радиокасетофон записах първите думички и първите песнички на дъщеря ми, нещо което е безценно…

За съжаление, и най-хубавата приказка си има край. Деветте дена изтекоха и пак съм на Швехат. Автобусът ни води към познатия източноевропейски самолетен „паркинг“.

Но защо някогашната авиомечта — ТУ-154 ми изглежда като сдухана междуселска Чавдарка? Толкова бързо ли се свиква с хубавото?

Автор: Благун Калчев

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.