Първата ми държавна задгранична командировка

Продължаваме с рубриката „Ретро“. Днес на гости ни е Благун:

Първата ми (и последна засега) държавна задгранична командировка

Виена

Годината е 1990, демокрацията е мощно избухнала. БКП/БСП току-що е спечелила т. нар. “първи свободни избори„(?), но не е наясно, какво да прави. Наясно е само Луканков, който мощно изнася средства в чужбина, докато ние висим по площадите със запалени срещи. Танковете така и не дойдоха, а първата мъничка победа е свалянето на Пешо Танкиста. Но държавната номенклатурна машина е разколебана. Само в такова време е възможно за мен, млад специалист с няколко месеца стаж в SPS (Програмни продукти и системи) да „осребря“ поканата си за международна конференция, и то зад „желязната завеса“ — във Виена! Даже нещо повече — конференцията е от понеделник до петък, а аз имам разписана командировъчна заповед от предходната събота та чак до неделя — 9 дни във Виена! И самолет дотам и обратно! Абе супер-лукс изобщо!

Първото ми впечатление от „свободния свят“: Летище Швехат — паркирани боинги, ДС-та, Еърбъси.

И в най-неугледното кьоше — Ту-тата на Аерофлот, БГА, Таром, ЧСА и т. н. Все едно трабанти пред казиното на Монте Карло! Но след първоначалното унижение следва бонификация — с бежовия си служебен паспорт влизам безвизово в Австрия — нещо, което после стана възможно след 10 години. Шенген още го няма и ние, бедните източноевропейски роднини, все още сме им симпатични — граничният контрол трае секунди.
Вземам автобус до центъра. Маршрутът минава най-напред покрай рафинерия, но чиста и изрисувана като детска картинка. Автобусът спира на гара Wien-Mitte — бре, къде е гарата? Откъде да знам, че няма да видя грозилище като софийската гара, а виенчани са я скрили под земята! Установявам, че не мога да се свържа с организационния комитет (рано съм дошъл, а в събота по обяд няма жива душа в Техническия университет), но бързо си намирам хотел. Тутакси тръгвам на обиколка из града. Първото нещо, което си купувам, е подробна карта със всички забележителности, улици и градски транспорти. Само няколко часа са ми необходими, за да си измисля туристическа програма. Тогава Интернет у нас няма, няма и пътеводители. На вечерта изненада — лежа си в хотела, чета справочника, телевизорът бръмчи и изведнъж — първата новина е от България (а дотогава спрягаха само Кувейт и Ирак)! Партийният дом гори! Ами сега? Военен преврат ли ще става и дали няма да се наложи да стана политемигрант? Все пак семейството ми е в София. Слава Богу, чудото беше за 3 дни. А доста от коментарите правеха паралел с подпалването на Райхстага през 1933 (пак с българска следа).

През следващите дни посетих много места, в конференцията също беше включена туристическа програма — автобусна обиколка, Шьонбрун и винена дегустация в Кремс. Това, което видях, бяха спокойни хора, безкрайно формално учтиви продавачи, вечерно утихване на града извън Кертнерщрасе. Така и не ахках и охках покрай „витрините блескави“ на магазините, но не мога да скрия, че бях възхитен от магазините за детски стоки. Между впрочем, чувствителна разлика в облеклото на виенчани и софиянци имаше само в две възрастови групи — до 15 и над 60 години.

Домакините се бяха постарали много, лично министърът на науката Ерхард Бузек (в момента — ръководител на Пакта за стабилност) произнесе реч на откриването, кметът на Виена ни даде коктейл в голямата зала в Ратхауза.
В Die Presse всеки ден имаше материал за България. Много от колегите също проявяваха нескрито любопитство за нещата у нас. Логичният въпрос (ние, математиците, сме логични и практични хора) — ами като сте били недоволни от 45-те години, защо сте избрали пак комунистите? Ами ха де!

Посетих и Мексикоплац.

Това беше култово за източноевропейците място — нещо като предтеча на Илиенци. Там се обменяха всякакви соц-валути. Обменяха и левове — по 2 лв за шилинг (т. е. 14 лв за DM). Което означава, че моята скромна висшистка заплата възлизаше на 16 DM! По онова време Виена не беше така залята от араби и мюсюлмани, чужденците бяха предимно сърби и поляци (ех, блажени години! Сега Пратерът бъка от „талибани“ в чаршафи). На Мексикоплац реализирах отколешната си студентска и аспирантска мечта да си купя стерео радиокасетофон — двукасетъчен при това. Точно същите пари струваше билетът във Wiener philharmoniker, и то с музиканти-стажанти (титулярните са във ваканция през август), но тогава се проявих като пълен простак, за което си посипвам главата с пепел. Известно оправдание е това, че на въпросния радиокасетофон записах първите думички и първите песнички на дъщеря ми, нещо което е безценно…

За съжаление, и най-хубавата приказка си има край. Деветте дена изтекоха и пак съм на Швехат. Автобусът ни води към познатия източноевропейски самолетен „паркинг“.

Но защо някогашната авиомечта — ТУ-154 ми изглежда като сдухана междуселска Чавдарка? Толкова бързо ли се свиква с хубавото?

Автор: Благун Калчев

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.