дек. 18 2007

Ковачевица: С дъх на диви ягоди

В днешния мрачен неделен ден, в който сякаш няма какво да се случи :), искам да си припомня отново пътуването си до Ковачевица. Едно място без време.

Усещането за безвремие в Ковачевица е пълно, докато жълтото такси ме оставя на прашния път пред кръчмата “Синият вир”, където, седнали на по чаша бира или кафе, местните хора ме оглеждат с любопитство и с едва спотаена усмивка. Съвсем не съм единственият турист, готвещ се да забие победоносно знамето си на някоя от планинските ливади, заобиколили селото, но за мен пътуването дотук е “бойно кръщение”. Ковачевица все повече се превръща в туристически магнит, привличащ чужденци и българи с неповторимата си красота на отминали времена,с усещането си за непристъпност, спокойствие и… вечност.

Село Ковачевица се намира на около 16 км от Гоце Делчев

Разположено е в поречието на река Канина, наречена още Кървавата река. Селото е сгушено в зелените ридове на Родопите и прилича на заспало дете в прегръдките на загрижената си майка. Планината е неразделна част от живота в Ковачевица, а често – основна прехрана на местните хора. Лятно време те не пропускат да наберат огромно количество гъби, диви ягоди, билки, които да продадат или консервират за зимата. А по тези места тя е снежнобяла, леденостудена и по думите на местните – “много люта”.

След настаняването ми в една от най-старите къщи (строена през 1784 г.), но обзаведена комфортно в съвременен стил, решавам, че не мога да губя и минута повече. Предвкусвам дългата разходка из

потайностите на малкото селце

и бързо слизам по извитите и стръмни стълби на моя временен дом. Още преди да срещна силните лъчи на слънцето, спирам за няколко минути, за да разгледам импровизирания килер до вратата на къщата. Какво ли няма сред вехториите, събрани вероятно при ремонта на дома. Газени лампи, железни ютии с пробито дъно, свещници, старо огледало и везани възглавнички… Чувствам се като Алиса, откриваща друго време и пространство. Мирисът на минало ми действа опияняващо. Иска ми се да разгледам всички кътчета на планинското село и да открия тайните му.


Успявам да разгледам централната част на селото за около половин час. Къщите са на няколко етажа, повечето от просторните тераси са окичени с красиви цветя, а покривите над тях са покрити с чудновати керемиди, които представляват тънки скални отломъци и са характерни за Ковачевица и малките села в околността. Уличките са тесни и стръмни, като слизането е значително по-забавно от изкачването, защото можеш да се спуснеш на бегом, като все пак се молиш да не си изкълчиш крака на големите камъни, осеяли пътя. Наред с автентичните къщи, някои от които са напълно или полуразрушени, в Ковачевица, както и на редица други места в България, активно се строи. Стремежът на българина към строене явно е неизкореним, както и маниакалното желание да огради имота си с висок и непристъпен зид. Новопостроените къщи следват традицията – имат няколко етажа, покривите са покрити със скални късове, а дворът задължително е голям и обвит с висока ограда. Някои от най-напредничавите строители са направили в двора си дори басейн, сложили са хамак и маса като за цяла кръчма, а пък други изграждат към дома си нов път. Естествено, той прилича повече на излъскана пътека и стига само до вратата на личната собственост. Иначе общият път, водещ към селото, е разбит и осеян с големи и малки дупки, но никой от строящите нови къщи не си мърда пръста, за да го поправи. Някак в противовес на историческата традиция всичко в селото да бъде изграждано със съвместни усилия.

Историята на Ковачевица

Възникването на селото е свързано с бягството на българи от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г., както и през 1656 г. Българите, които отказвали да приемат исляма, намирали убежище в непристъпните и високи части на Родопите. Вярва се, че турски крак не е пристъпвал в Ковачевица именно поради отдалеченото й местоположение. Това, разбира се, не е истина, но факт е, че в селото няма джамия. Църквата “Св. Никола” в Ковачевица е построена през 1848 г., като камбанарията й е достроена през 1900 г. със средства от самите жители на селото. Килийното училище е било създадено още през 1820 г. в двора на църквата и децата от селото са се обучавали в него до 1854 г., когато е открито и първото светско училище в Ковачевица.

Отпивам вода от чешмата в двора на църквата и тя ми се струва сладка и чиста. Отдавна забравен вкус, който ме кара да пия още и още… Поемам нагоре по витата уличка и минавам покрай хотел с име “Мера според мера”. Едноименният български филм е сниман в Ковачевица, както и над 20 други филмови творби. Може би само изкуството е в състояние да запечата спомена за селото или да го отрази в неговата неразкрита красота. Аз не успявам да го сторя с фотоапарата си и разглеждайки проявените снимки след моето завръщане в София, установявам, че те бледнеят пред личните ми спомени за Ковачевица и Родопите.

Изкачвам един от хълмовете, оградили селото, за да го обхвана в неговата цялост и да му се полюбувам “отгоре”. Улавям с поглед полета на орел, реещ се в светлосиньото небе над Ковачевица – птицата прилича на вечен стожер над родопското кътче от рая. Селото е обгърнато от зеленина, а зад прихлупените каменни покриви се простира хоризонтът на планината. След нея има само небе

На хълма над селото се намира и местното гробище – навъсено въпреки късните следобедни лъчи на юлското слънце и някак плашещо с шепота си за каменна вечност. На входа ме посреща оголено мъртво дърво с разкривени клони. Не мога да пропусна символиката му, та то сякаш стои като мъртвец пред вратите на един друг свят

Разглеждам надгробните камъни и въпреки вината, която натрапчиво гложди някъде дълбоко в съзнанието ми, любопитството в мен надделява. Интересуват ме каменните плочи. Повечето нямат надписи, а са само парчета камък, вкопани в земята. И гробището на Ковачевица е като самото село – намира се нависоко и в него се преплитат минало и настояще.

Вечерта наближава, а аз, набрала снопче полски цветя, бавно се спускам по пътя към селото. Мечтая за студен душ и в този момент се радвам на възможностите на цивилизацията. В стаята, която наех, разполагам с душ, телевизор и огромно легло. До вратата има старо огледало със закачена на него везана кърпа, а стаята е пропита с дъх на смола и с аромат на диви ягоди, които, спретнати в малко букетче, украсяват стаята ми. Явно подарък от любезните собственици на къщата. Отбелязвам си наум да им благодаря на вечеря, когато ще се отбия в кръчмата, полегнала над стръмната улица, за да си поръчам супа от манатарки и палачинки със сладко от горски плодове за десерт. А след вечеря непременно ще поседна до разгорелия се в камината огън и ще гледам звездите, които само в Родопите са така ярки, близки и красиви. Единственото, за което ще ги помоля, е да ми разкажат легендата за вечната Ковачевица.

Автор: Елина

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Ковачевица: С дъх на диви ягоди”

  1. Й.Петрова каза:

    За мен Ковачевица е най красивото място на света .Обичам го до болка това село.То е винаги в мислите ми ,в сърцето ми,аз живея с красотата и величието му и с носталггията по нещо безвъзвратно изгубено ,но същевременно и напомнящо ни какви сме били и какви сме сега.

Leave a Reply