ян. 12 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.

Днес започваме с още един Хималайски пътепис — заедно с Владимир ще се изкачим до Мера пик на 6476 метра над морето. Приятно четене и топъл ден:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик — 6476 м.

част първа

началото: 23.09. вторник 2008

България. Пазарджик.

Последни приготовления. За пореден път изброявам наум необходимите ми дрехи, храни, лекарства и екипировка, които взимам, като се надявам да не пропусна нещо важно. Списъка е наистина дълъг и подробен. Приключихме с уговорките, подготовката, тренировките по нашите планини и е време да тръгваме. За няколко дни направих сериозен километраж по доста върхове на Рила над 2600—2700 м., и даже успях да спя на Мусала в метеорологичната станция на 2925 м., така че, поне за тази височина бях аклиматизиран. Багажа ми се състоеше от един доста натъпкан експедиционен денк и една полупразна раница 80+15 литра. До Истанбул щяхме да отидем с колата на Петьо, която щеше да кара един от неговите шофьори. Спряхме се на този вариант, защото самолетът ни излиташе в 4,45 сутринта, и ако използвахме автобус ще трябваше много дълго да чакаме в Истанбул.

Тръгнахме от Пазарджик към 15 часа. След два часа и половина бяхме на границата. Проблемите започнаха веднага, още на нашата граница. Българският чиновник отказа да ни пусне да влезем в Турция, понеже колата била фирмена и на шофьорът пълномощното му не било точно за тази кола, а пък Петьо, като шеф на фирмата не си носел картончето с БУЛСТАТ-та. След половин час разправии и уговорки ни пуснаха към Турция, като казаха, че най-вероятно турците щели да ни върнат. Турците обаче не ни създадоха никакви проблеми с преминаването и след няколко часа по магистралите им вече бяхме на летище Ататюрк.

Истанбул ни посрещна с дъжд.

24.09. сряда

Дремахме по пейките на летището до към 3,30 часа, когато започнаха да чекират багажа ни. Според билета от Гълф еър имахме право на 20 кг. чекиран багаж + 5 кг. ръчен. Само денка ми, обаче с най-необходимото вътре беше 29 кг., а багажа на Петьо 27 кг.

Денка ми още не чекиран на летище Ататюрк в Истанбул.

Веднага извикаха шефа на чекирането, защото имаме свръх багаж. Ние обаче, предвидливо, чрез една позната на Петьо се бяхме снабдили с писмо, че сме редовни клиенти на Гълф еър и имаме право на по 30 кг чекиран багаж на човек… Разбра се, че няма да ни вземат още пари и шефката се хвана за моята раница, че била голяма. Аз и викам, че е малка, а тя — „Не, голяма е“. Сложихме я на кантара и се оказа че раницата тежи 7,2 кг… Пак съм в крачка…“Хайде този път ви пускам„ — каза шефката — „Но мислете му следващият път!“ О,кей. Минахме без доплащане. Влязохме в пред зала и към 5 без 10 с Еърбъс А320 излетяхме за Бахрейн. След 5 часа полет кацнахме успешно там. Летището на Бахрейн е доста по-малко от това в Истанбул. Имахме, около час до другият полет. Застанахме в транзитна зала до прозорците. Аз стоях прав, а Петьо седна на перваза, като сложи куфарчето, с което пътуваше в краката си.

След половин час всичко се се напълни и препълни с народ. Петьо отиде да провери таблото на кой изход сме. Някакъв нахален арабин, облечен с техните бели чаршафи, горе — долу на моята възраст ми посочи перваза, където седеше Петьо и ме попита може ли да седне. Казах му, че не, не може. Мястото е заето. Арабинът избута с крак куфара на Петьо и седна на мястото му. На мен веднага ми завряха лайната и без повече обяснения го сритах няколко пъти, като освободих мястото. Арабинът се изправи, каза няколко думи на циганският си език, които явно не бяха извинения и взе да се репчи. Тъкмо вече тръгвах, за да му намачкам доста по-сериозно фасона и една мисъл мина, като светкавица през главата ми.- „Тук е Арабия и навсякъде, около мен е пълно с араби, а аз съм тръгнал да раздавам правосъдие!“ Теглих му една майна, въздържах се от повече физически действия и бих отбой.

Петьо се върна. Взехме си багажа и отидохме да се редим на опашка за качване в самолета. Чак тук си дадох сметка, че тоя нахален арабин и моят „кротък и благ“ характер, щяха да ме вкарат в много сериозни неприятности, ако се беше появила полицията. Не се знае, до какво щеше да доведе изясняването на случая, защото всички свидетели наоколо бяха мургави, но и даже всичко да се решеше в моя полза, то самолета много отдавна щеше да е излетял без мен…

Опашката този път беше доста дълга. Сега щяхме да летим с Еърбъс А340, който е два пъти по-голям от предишният. След 10 мин стигнахме до контролата и арабинът, който ни пропускаше драсна нещо на бордната ми карта. Гледам, задраскал мястото, което ми бяха дали А38 и написал F11. „Айде пак ще има разправии„- помислих си. Влизам в самолета и мястото F11, се оказа в салона с по-висока класа. Петьо също беше там.

Айрбъс А340

Този пък арабин, взел че нещо ни харесал и ни изпрати в бизнес класата... Е, благодарих му наум… Тук креслата бяха доста по-големи от другите и с копчета можеха да се докарат почти до легло, освен това всеки си имаше телевизор, стерео уредба, одеала, бутилка с вода и други екстри. Тук бяхме по 6 реда седалки, докато в другите салони бяха по 9 реда. Една от стюардесите чула как си говорим, обади ни се, и се оказа че тя, и командирът на самолета са от България, и работят в Гълф Еър. Направихме малко мохабет с командира на самолета по средата на полета, а „нашата“ стюардеса, която пък се оказа от Пловдив се въртеше, около нас. След близо 6 часа луксозен полет изскочихме пред

Катманду

Там ни посрещнаха плътни облаци и дъжд. Мусонът още не си беше отишъл.

Летището на Катманду е малко и прихлупено. Климатици няма. Веднага ни подпря една влажна жега и започнахме да се потим.

Непалските визи се издават тук на летището

след попълването на едни формуляри. В самолета ни бяха дали едни малки бели листчета с разни данни, които попълнихме. Аз си спомних, че когато предишният път през 2005-та бях в Непал за Анапурна, тогава, май че листчетата бяха доста по-големи и друг модел. „Сигурно са ги сменили„- рекох си.

Наредихме се на опашка. Стигнахме до гишето и веднага ни върнаха, за да попълним от големите бели листчета… Върнахме се и ги попълнихме. Пак се наредихме на опашка. Стигнахме друго гише. Там ни взеха по 40 долара за 30 дневна виза и ни дадоха едни жълти листчета, но визи не. Посочиха ни друго гише и друга опашка…

Вече мина един час и половина, от както кацнахме, а още нямахме визи и не бяхме прибрали другият чекиран багаж — денковете. От вън трябваше да ни чакат хората от трекинг агенцията, с която се бяхме договорили. Най-накрая, вече имахме визи и отидохме да си вземем багажа. И там беше абсолютна лудница, както навсякъде в тоя откачен град. Разни муртапи и мангали търчаха насам-натам с колички, и разнасяха багажи. Намерихме нашият. Помислих си, че сигурно тука е най-лесното и удобно място на света, за да ти откраднат багажа… Оказа се, че на входа стои един полицай и те пита — „Това ли е твоят багаж?“ И когато му отговориш утвърдително те пуска да излезеш от летището. Значи охрана имаше. Добре че не ни бяха задигнали багажа, докато се мотаехме с визите. Излязохме от летището и веднага ни нападна тълпа от носачи и таксиджии. Но ние намерихме човека с табелата на нашата агенция, представихме се, после докараха една кола и потеглихме към града.

Дъждът продължаваше да вали.

Движението тука е ляво, както в Англия, улиците са много тесни, криви и мръсни, а лудницата пълна. Обикновено се кара, като на състезание от Формула 1 с много често използване на клаксона. Тук можеш да караш без мигачи, без огледала, даже и без врати на колата, но без клаксон — не. Първият път, през 1996-та когато пристигнах в Катманду бая се бях шашнал. Тогава си спомням, че видях само един пътен знак, в този близо 3-милионен град, пред кралският дворец, като знакът за по-сигурно беше дублиран с полицай. Когато стигнахме тогава хотела си спомням, че възкликнах.-„Егати и карането! Тоя, не само, че не катастрофира, ами даже и колата не можа да одраска?!?“…“Тука така карат„- каза ми тогава Тончо Тончев. Вече не се шашкам толкова. Сега вече, тук-там из този град има и пътни знаци, които естествено, абсолютно никой не спазва. И даже, тук там по големите кръстовища има и полицаи, които от време на време, когато им е кеф, се опитват и да регулират движението в този напълно откачен град.

Настаниха ни в хотел Мананг в квартала Тамел, който е един от централните квартали на Катманду и повечето чужденци отсядат в него. Хотелът ни беше три звезден с голяма стая, баня, тоалетна, телевизор и хладилник. Цената беше 10 $ на легло, или 20 $ за стаята. Нямаше топла вода, та се къпахме със студена, а също и токът гаснеше много често, но това тук са дребни проблеми. Излязохме да се разходим, но явно бяхме към края на Тамела, защото улиците ми бяха непознати, а аз съм идвал два пъти тук преди.

В този магазин с фанелките в средата през 1996 год ушиха Българското знаме, което и сега носим с нас.

Улиците, както споменах по-горе са тесни и криви с магазин до магазин от двете страни. Няма никакви характерни ориентири, така че много бързо се омотаваш и объркваш. Ядохме в една закусвалня с гръмкото име китайски ресторант. Храната беше хубава и евтина. Пийнахме и по една бира Еверест, и тръгнахме към хотела да спим. Бяхме на около 400 м. от хотела, но докато стигнем до него успяхме да се загубим само два пъти. През нощта пак валя.

25.09. четвъртък

Сутринта след закуска се срещнахме с шефа на агенцията „Монте Роза“, Ганеш и неговият представител Бишну, за да доуточним нещата по трекинга и изкачванията. За последно се опитаха да изкрънкат повече пари, от колкото се бяхме разбрали, защото доларът паднал, а пък еврото поскъпнало, но понеже при предишният ни пазарлък по интернет сумата беше фиксирана в долари, ние се запънахме и нещата останаха без промяна. За обратен полет от Лукла агенцията беше фиксирала дата 14 октомври, а това беше без никакви резервни дни по трека и изкачването. Ние си заминавахме от Катманду за България на 23-ти октомври. Девет дни нямаше какво да правим в този град и веднага започнахме пазарлъци, за да имаме дни в резерва и да стоим повече в планината, а не в града. Разбрахме се в крайна сметка че на 18 октомври ще летим от Лукла към Катманду.

Запознахме се с клайминг — гида (водачът) на нашата малка експедиция: Шерп на име Дауа. Дребно симпатично момче, което е минавало по този маршрут и го познава. Щяхме да имаме и няколко носача (пак шерпи), които щяха да носят по 30 кг багаж на гърба си, а ние щяхме да вървим с 7—10 кг раници. Такава е схемата тук за по-големи трекинги и изкачвания. Сменихме по някои долар при курс 1$ = 70 рупии. Купихме още някои дреболии за експедицията от магазините в Катманду, стегнахме денковете и раниците и

утре рано сутринта в 6 часа ще летим за Лукла.

26.09. петък 1-ви ден.

От тук нататък ще броя само дните на трека и изкачванията, затова съм записал 1-ви ден.

Събудиха ни в 4,40 сутринта. Багажът ни беше готов от вечерта и към 5,10 тръгнахме за летището.

Вътрешни линии на летището на Катманду

Дауа и Бишну донесоха още денкове с храна и екипировка. Доведоха и едно друга момче, непалец, готвач с име Полиндра. Нещата се движеха добре. Летището за вътрешни линии още беше затворено, когато пристигнахме, но естествено вече имаше опашка. Ние бяхме с 5 денка 3 чувала и 4 раници. Успяхме да влезем, когато отвориха и след известно бутане разбира се качихме багажа на скенерите. След това чекиране на кантарите. Тук се мери всичко и се плаща. Няма допустим чекиран багаж. На летището цареше трескава суетня. Забелязал съм, че там, където се съберат много от малките мургави хора винаги настава трескава суетня. И след известно време за редене по опашки, бутане и търчане насам натам с разни хартийки, на края работата се свършва и то добре.

Към 7 часа излетяхме с един стар витлов Дорниер 220 на Сита Еър към Лукла. Малко преди да излетим облаците се разкъсаха и някъде над тях заблестяха мраморно белите върхове над Лантанг Лирунг.

Шест хилядник, около Лукла

Малко по в дясно и други шила пробиваха нагоре, и се вдигаха много над облаците. На там бяхме тръгнали!

Към 8 часа бяхме вече в Лукла

Пистата там е толкова къса и под наклон, че самолета ни кацна сигурно за 10 секунди. Малко преди да кацнем в дъното на пейзажа, като мираж,

някъде много високо в небесата се показа за кратко и Еверест…

Тълпа от носачи беше обградила плътно летището. От време на време, даже избухваха кратки кавги, породени естествено от бизнес интереси. Дауа — шерпът — подбра трима свои сънародници. С нас беше и Полиндра.

Шерпите носачи чакат, около летището

Преди да разпределят багажите им в лоджето „Щастливият плъх“ на носачите им раздадоха височинни обувки, якета, катерачни панталони и шапки. Обувките те ги мереха на бос крак, понеже всички ходеха на 2850 м. с чехли. В 9 часа тръгнахме от Лукла нагоре. Пътеката е доста стръмна и тясна. Около нея малките хора (шерпите) сечеха здраво джунглата с брадви и бая бяха оголили местността. Дървета имаше рядко, само тук-там на 50 м. едно от друго. Дауа каза че преди 5—6 години тука е била плътна джунгла. А сега всички, които слизаха към Лукла носеха кошове с дърва. Качих и аз един кош с дърва на гърба си с ремъка за челото, както го носят шерпите и Петьо ме снима като шерпа-носач. Кошът тежеше над 30 кг. Сериозни багажи носят малките мургави хора!

След три часа изкачване стигнахме Чутанга на 3200 м. ннмв.

Тук ще спим. Лоджето е малко и мизерно, за това ще ни разпънат палатката. За малко разкъса облаците и успяхме да снимаме Лукла и върховете над нея. Внушително изглеждат, а са само петхилядници.

Част от петхилядниците срещу Лукла

Днес сме минали по-малко от 5 км., като разстояние, но вървяхме 3 часа. С тази Планина не можеш да се майтапиш. По света има много планини, но само една е Планината с главно П — Хималаите.

Кухнята на лодже в Чутанга

Утре ни чака изкачване с над 1 км. денивелация до превала Затра-ва-ла, който и в момента виси точно над главите ни, и сигурно ще ни се разкаже играта, но за това ще му мислим утре.

27.09. събота 2-ри ден.

Вечерта му ударихме една веселба на свещи по край непалската кухня, която съм снимал. Аз купих 200 гр непалско уиски и с Петьо го изпихме с кеф. Поканихме и Дауа и носачите да пийнат, но те категорично отказаха да пият алкохол. Странни малки мургави хора. Носят по над 30 кг багаж с ремък през главата си, като същевременно са облечени в пухени якета, и почти не се потят. Аз вървя със 7—10 кг раница само по една тениска и се потя нормално. Явно техният метаболизъм е по-друг. Сутринта станахме към 5,30.

Слънцето вече беше огряло челата на петхилядниците над Лукла и направих хубави снимки.

В 7,30 тръгнахме нагоре.

Пътеката веднага взе да се вие на къси S-ки и започнахме да набираме височина. Превалът беше почти над главите ни. Знаменцата, с които беше окичен се вееха някъде в космоса над нас. След два часа катерене, почти право на горе ми замириса на пушек и изскочихме пред две-три лоджета и тии шопове в една гънка на склона. Оказа се Каракандингма на 4130 м. нмв.

Пихме по един чай и пак право нагоре. Пак S-ки и знаменцата на превала над главите ни. Много сериозно беше! В 11,30 бяхме на

превала Затра-ва-ла на 4500 м. нмв.

За 4 часа направихме 1300 м. денивелация и много, ама много се озорихме. Започнахме и да се задъхваме, защото кислородът е по-малко на тази височина. Превалът Затра-ва-ла е дълъг, около 6—7 метра и е широк по-малко от два метра. Той е част от огромен скален ръб, като не е в най-ниската част на ръба, но слава богу, че не е и в най-високата. От другата страна на превала е същата дупка, като тази, която изкачихме. Не започнахме да се спускаме в нея, а да сечем зад скалите в ляво.

Нашата палатка в Чутанга, а от зад в дясно горе е превалът Затра-ва-ла

Спускането, обаче много бързо приключи и започна леко изкачване, пак диагонално в ляво зад скалните ръбове. Оказа се, че има още един превал Чатра-ла, който е по-висок от Затра-ва-ла и имаме поне още един час бухане до него, и то с изкачване.

Точно в средата на снимката се виждат знаменцата на превала Затра-ва-ла.

Започнах лека полека да омеквам. Виждах знамената, които се вееха на другият превал, пред и малко над мен, и не можех да ги стигна.

Превал Затра-ва-ла на 4590 м.

Накрая го качих този Чатра-ла на 4700 м. нмв и така денивелацията ми за този ден стана 1500 м. От тук нататък, поне засега, беше само слизане. Ако трябваше да качвам този ден още 100—200 м. нагоре и направо щях да угасна, като фас в локва. Просто, вече не ми бяха останали никакви сили за изкачване.

След един час слизане бяхме вече в Чатра-па, или Тули-Карка по моята по-стара карта на 4200 мнмв. Тук щяхме да спим. Има 6—7 лоджета и тии шопове, а също и големи подравнени площи за палатки, където разпънаха и нашата.

Пийнах му една бира Еверест, която тука струва 500 рупии, или малко над 7 долара. Мноооого ми се услади на 4200 м нмв. С биричката прокарах една порция пържен ориз със зеленчуци и голяма чиния с пържени картофи. Храната вече не съм я плащал. Тя си влиза в таксата която платихме за експедицията, както и двата лимонови чая, които изгълтах преди вечеря. Утре ще има голям табан, но почти по хоризонтала и после слизане до 3700 м. Ще слезем и после един ден пак ще се качим, и то много над 4700 м, но когато му дойде времето, тогава ще му мислим.

28.09. неделя 3-ти ден.

Събудих се към 5,30. През нощта валя много. Палатката ни е двойна Норд фейс за базови лагери и не пропусна нито капка. Сутринта беше мъгливо и мрачно. Усетих че главата ме носи, все едно, че съм пил 4—5 коняка. На всяко навеждане и изправяне дишах дълбоко по няколко пъти, за да се освестя. Лоша работа. Явно височината и вчерашните свръхусилия си казваха думата. Пих малко витамини и Аспирин, но усещах, че ако трябва да катеря, както вчера, направо ме отписвахте. Ядох малко локум и ядки. Поръчах си гореща супа, изпих един лимонов чай и започнах да се освестявам. Добре че днес нямаше големи изкачвания.

Тръгнахме към 8 часа. Пътеката върви, почти по хоризонтал, но тук там с леки изкачвания. След един час излязохме на превал висок около 4450 м. После след известни изкачвания и спускания стигнахме втори превал, почти на същата височина. И от там, като започна едно спускане, ама право надолу. Направо си потрошихме коляните капачета. За един час от 4400 слязохме на 3700 м пак в джунглата. Ужас. Аз се шегувах с Дауа и му виках. „Какво става? Ние слязохме пак в Чутанга и Лукла?“ Ужасна планина! Не ти дава възможност дори за секунда да се отпуснеш.

Стигнахме някакви лоджета. Пихме по един чай и продължихме в джунглата. Мъглата беше навсякъде. Имаше изкачвания и спускания по кални пътеки с големи камъни и тук там каменни стълби зидани от шерпите. И към Анапурна водеха такива пътеки с каменни стълби. Гадното там беше, че имаше много пиявици, които се катереха по теб и трябваше да си отваряш очите на четири и да ги чистиш. Тука поне пиявици нямаше.

Разсеях се само за миг, мислейки си, кога ще видим Еверест и един камък се откърти под крака ми, и аз полетях надолу по склона. Добре че инстинктите ми на скален катерач от близкото минало заработиха, и докато се свличах край пътеката се завъртях с лице към склона, хванах се за една скала, и се задържах. Ако не бях направил това щях да се влача надолу по задник, поне още 6—7 метра. Разминах се с две синки, колкото кокоше яйце на лявото бедро и на задника, и една по-малка синка на лакътя на лявата ръка.

Хималаи!

Страшна планина! Отпуснеш ли се, веднага си плащаш! Аз изпитвам възторг и страхопочитание към тази планина. Трекингът тук няма нищо общо с разходките по тревата в Рила и Пирин, от хижа до хижа. Ако някой си мисли, че понеже е много добър, силен и бърз в Рила и Пирин, когато дойде тук в Хималаите ще действа, и ще се чувства по същият начин, то ще остане много неприятно изненадан. Тази планина е страшна и опасна! Това е Планината! Който си позволи да се отпусне тук, да се разсее, или да подцени тази Планина, ще плати много скъпо за това. Всичките опасности, които ги има по нашите планини тук са в пъти повече и по-опасни!

Слязохме на 3400 м в джунглата. На едно място наречено Ташинг Дингма имаше лодже над една рекичка и там спряхме да обядваме. Поръчахме си пържени картофи, плюс супа от нудли за Петьо. Шерпанката разпали каменната печка, помещението се изпълни с дим и започна да готви. Не знам защо, но шерпите нямат комини на печките. Знаят какво е комин и за какво служи, но правят само печка в единият ъгъл на помещението, а димът върви нагоре по край тенджерите и тиганите, с които готвят, стели се на талази из помещението и излиза през покрива, и вратите. Всички помещения, в които се готви и яде, са здраво окадени и тъмни, защото пък и ток няма, така че „веселбата“ е пълна.

Приготвиха, каквото бяхме поръчали. Седнахме да ядем, а от вън пак заваля. Носачите увиха с найлони багажите. Ние също извадихме, там каквото имахме за дъжд и пак поехме из джунглата. Нагоре 20-30-50 метра, после надолу. После пак нагоре и пак надолу, до като стигнахме реката Хунку, която идва от ледниците на Ама Даблам, Хунку и Мера. Продължихме по левият бряг на реката с леко изкачване към Коте.

В 14,40 стигнахме Коте на 3690 м нмв.

Тук се събират две реки и има интересни водопади. Построени са 7—8 лоджета, бани и места за палатки. Лоджетата са нови и хубави. И ние се уредихме с една стая 3×3 м с три легла, врата, която не се затваря, прозорец 50×50 см без стъкла, но с капаци, всичко това направено от нови полурендосани дъски. За нас това обаче си беше направо супер лукс. Избрахме си спагети с доматен сос и сирене от менюто за вечеря.

Забравих да спомена, че всички лоджета, по край които минаваме имат меню, като ресторант в Катманду. Друг е въпросът, обаче, колко от написаното там го има. И тук се оказа че сирене от як няма, та ги хапнахме спагетите само с доматен сок. Добавихме, обаче и малко мръвчица от нашите запаси, към 150 грама кайзер пастърма и всичко беше о,кей. Уредиха ни и с лампа. 6 диода и един малък акумулатор, който зареждат през деня със слънчев колектор. Абе, направо цивилизация. Можеш да си видиш, къде ти е леглото, и къде ти е спалният чувал. Изпихме и две шишенца с непалско уиски Монт Еверест, и тази вечер няма по-щастливи от нас. Утре ще вървим все по левият бряг на реката нагоре до към 4300 м. Дано да не вали, защото тук, от както сме дошли все вали.

29.09. понеделник 4-ти ден.

Спахме като къпани. Станах към 6 часа. Стегнахме багажа. Изпих някакви витамини и чайове, изядох една палачинка с мед и тръгнахме нагоре по реката. Времето беше мъгливо и мрачно. Малко след тръгването ни пак заваля. Чувствах се в страхотна форма. Бавно набирахме височина, заедно с трима англичани, един японец, един италианец и естествено носачите на всички тези бели хора. След два часа стигнахме до две-три лоджета на 4000 м нмв — Лунгсамба. Пихме чай и направихме малко мохабет. Пак заваля здраво. Беше спряло за 20-тина минути. Дауа каза, че гледката тука е много впечатляваща, защото цялата долина е оградена от пет и шестхилядници, но поради мъглата и дъждът ние нищо не можехме да видим.

Продължихме да се изкачваме нагоре

по левият бряг на Инуку-кола

Вървяхме вече четири часа. Започвах да омеквам. Темпото ми спадаше. Започвах да се задъхвам и от най-малките денивелации, а сърцето ми думкаше бързо някъде под брадата. В един момент направо спрях. Нямах никакви сили. В такива моменти съм направо отчаян и из главата ми се въртят мисли от рода на — „Как изобщо дядо Владо можа да си въобразиш, че ще идеш в Хималаите и ще ги преминеш хей така, както минаваш през Рила и Пирин? Мястото ти изобщо не е тук, в тази Планина! Ти не можеш на 4000 м да се качиш, а си тръгнал да се качваш над 6000 м! Няма ли да ти уври тъпата глава?“… Такива едни много „весели и въодушевяващи“ мисли.

Извадих си шишето с водата и изпих близо половината. Във водата съм разтворил витамини, защото тук тя е почти дестилирана и без добавки не върши работа. Изядох и половин шоколад, и след 5 минути очите ми се отвориха. Тръгнах пак нагоре. Дойде ми силица. Всеки ден е така: Тръгваме, като тигри сутрин на горе. След 4—5 часа започваме да омекваме и главите ни се напълват с „весели“ мисли. После се добираме до поредното място за спане и лека-полека се възстановяваме. И днес е така. След 5 часа и половина стигнахме Тананг на 4350 м нмв. Тук ще спим в лодже, в голяма стая, защото всичко е мокро. Продължава да вали.

Продължението:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част вторa>>>

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът.

Всички снимки от това пътешествие


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.”

  1. Борис каза:

    Нямам какво да кажа, брутално е. Браво на теб! Аз лично мога само да завиждам най-искрено и добронамерено. 🙂 Очакваме втора част!

  2. Бай Асен каза:

    Много добра статия.
    Имаш стил Чорбаджийски

  3. Златомир каза:

    Владич, още един път евала и за пътешествието и за пътеписа! Определено ме запали по един „пешеходен“ туризъм в Непал и Бутан! Работя по въпроса… А на лято живот и здраве, очаквам новите ти „моторни“ пътешествия!

  4. Стойчо каза:

    @Златомире, да не се скатаеш и ти от отговорност;-)

  5. […] на Владимир Чорбаджийски. Оставихме го в Тананг на 4350 м нмв, като днес ще стигнем на 5570 м нмв. Приятно […]

  6. […] из Непал и Хималаите. Проследихме как стигна до Непал и го оставихме на 4350 мнв, после видяхме успешното му изкачване на Мера пик — […]

  7. […] на Хималаите на Владимир. Вече проследихме пристигането в Непал, изкачването на Мера пик и се върнахме с него […]

  8. […] Владимир Чорбаджийски, който познаваме от разказа Изкачване на Мера пик. Приятно […]

  9. Ю.Кирилова каза:

    Пътеписът много помогна за домашната работа на сина ми за английското у4илище.Благодаря!

Leave a Reply


Switch to mobile version