февр. 21 2006

Една весела компания в Македония: Битоля (Битола), Скопие, прибиране

Началото: Една весела компания в Македония, а предишната трета част е тук: Струга и Св.Наум

Сега продължаваме с четвърта част:

Трети ден: Битоля (Битола), Скопие, прибиране към София

Това беше денят, в който трябваше да се приберем и пътем да разгледаме няколко града в централна Македония.

Пътят към Ресен и Битоля минава през много живописна планинска местност, а отдясно се извисява невероятната Галичица (македонската Фуджияма). По този път навремето са се оттегляли българските войски след края на Втората Световна Война, и тук е мястото да цитираме една покъртителна история, случила се близо до село Косел, наглед съвсем невзрачно селце на пътя Охрид-Ресен-Битоля.

От спомените на полковник Никола Дренски
http://www.promacedonia.org/kc/cyrn24_a.html

„На другия ден, 6 септември (1944), трябваше да тръгнем, но не тръгнахме, защото трябваше да изчакаме да се организира защитата на града, сформирана от местни граждани от страна на кмета Коцарев и въоръжена с наше оръжие. Освен това трябваше да завършим и приготовленията си за път…

След като се организира защитата на града, на другия ден, 7 септември, в 6 часа сутринта тръгнахме от флотските казарми. По правило трябваше да минем от Студенчища през югоизточните покрайнини на Охрид, покрай Дърводелското училище и да стигнем до казармите край пътя за Ресен и оттам – за самия тоя град. Но на мен ми се видя срамно да мина по този път и да изоставя този народ, без да му кажа нито дума. Затова, противно на всякакви военни правила и пренебрегвайки опасностите, които съществуват за войскова част, която не може да се развърне в градска обстановка, аз реших и заповядах колоната да се движи по посока на центъра на града. Някъде към 7 часа стигнахме германското военно командуване. Германците изместиха част от защитната стена, която преграждаше улицата, за да ни направят път.

Продължихме нататък… Колоната достигна кръчмата на Пирузев, ресторанта на Радичев и площада пред пристанището без никакви пречки. Часът беше около 7.30. Пристанището беше пусто… На площада пред пристанището спряхме, за да се посъбере колоната, която се беше поразтеглила. Отделни хора имаше само пред агенцията за междуградски рейсове. На дюкяните от градската чаршия сега отваряха кепенците и тук-таме пред тях поливаха и помитаха калдъръма… Тук за малко поспряхме. Не можехме сега да запеем, не можехме да минем и с маршировка. Тръгнахме със спокойна, смесена, твърда крачка и така навлязохме по калдъръмената улица. Очевидно не ни очакваха… Но… стана нещо странно и необяснимо за нас. В миг, бързешката и неспокойно започнаха да притварят кепенците и затварят дюкяните. Отделни хора не се насочиха и насъбраха около нас както друг път при преминаване на войници. За няколко минути всички се прибраха и улицата опустя. Известно смущение ни обхвана и така несигурно колоната продължи. Когато се изравнихме някъде към аптеката преди площадчето при Чинара, заблъскаха се големите дървени дворни врати на къщите, покрай които минавахме, и от всички домове заприиждаха хора, цели семейства.

Притокът беше неудържим. Някаква стихия постепенно се развихряше. Изненадани в първия момент, ние спряхме, но след това и да искахме, не можехме да продължим. Бяхме блокирани. От всички страни прииждаха хора и напираха особено от тесните, стръмни улички при Чинара и откъм Стружкия път, откъм гимназията, по насрещната посока край пощата… Прииждаха все нови и нови вълни от по-далечните махали. Всички тичаха запъхтени и в надпревара, неспокойни, развълнувани, както никога не е било, цели семейства със старите и болни хора, с малките деца на ръце, жени, младежи… Но … нямаше възторжения вик, както при среща, а сподавени стонове и възгласи „Златните…“, Милите…“, „Ох, нашите момчета, отиват си!“ И пак страшните непускащи прегръдки на болката от раздялата и рукнали сълзи на неизмерима мъка. Сподавените стонове вече не се въздържаха и потискаха. Болката се изля открито. Никой не можеше да въздържа ни плач, ни сълзи. Ние бяхме вцепенени, смазани от безсилие. После у нас нещо се отприщи… Сега виждахме истинската трагедия на целия народ, която беше неизмеримо по-дълбока и безнадеждна, отколкото ние я съзнавахме. И най-ужасното разбирахме пълното безсилие и безнадеждност на момента…

„На кого ни оставяте?“ Това беше запитването на всички. Нямаше и не можеше да има за нас по-страшен от този въпрос. Той ни притискаше като кошмар за цял живот. И всички се чувствахме неизмеримо виновни. С тези хора ние бяхме изживели опиянението на щастието и радостта от свободата. Сега трябваше да бъдем смазани от раздялата и по-страшното – от онова неизвестното, което щеше да дойде след нея.

Някои от жените и момичетата бяха пребрадени с черни кърпи. Много от тях носеха стиски от здравец и стръкове чимшир и ни кичеха с тях. Отделни старици се вайкаха и нареждаха думи след думи, монотонно, напевно. Покрусата беше масова. Никой вече не правеше и усилие да въздържа горчивите сълзи… Охридчани не изживяваха само трагедията на раздялата със свободата, но се очертаваше може би за поколения от мъченици ново, неизмеримо и непознато страдание… Но в този момент охридчани пак намериха сили да покажат, че няма за тях безнадеждност… Целуваха ни през сълзи, старите благославяха, а някои раздаваха подаръци тъкани домашни кърпи, ръчноплетени чорапи с цветни шарки и сърма, пешкири от тънко платно, груби кошули – всичко измъкнато набързо от старите домашни сандъци…

Постепенно заговорихме за неизбежното, което предстоеше. Опитвахме се да успокоим охридчани, като казвахме, че в града сме оставили много оръжие и храни за тях; че не се знае точно какво ще стане в бъдеще; че не е изключено пак да се върнем… Но народът знаеше от горчивия си многовековен опит, че му предстоят тежки изпитания и се готвеше да ги посрещне.

Беше минало повече от час. С мъка възстановихме колоната. Последни неудържими избухвания. Дълго следени от двете страни от неспокойно втурнали се тичащи хора, ние продължихме пътя си…

Така стигнахме с. Косел, където се даде първата почивка…

По това време откъм Охрид с голяма бързина се зададе мотоциклет. Мотоциклетистът – германски войник – спря в средата на нашата колона, поздрани и потърси офицерите. Представи се и повдигна платнището, което закриваше коша. Тогава с изненада видяхме, че в него има няколко десетки вещи, каквито бяхме получили при раздялата като подаръци: кърпи, чорапи, пешкири, скътани в пакетчета, накичени със здравец и чимшир. Това било от охридчаци, които го помолили да ни настигне и ни ги предаде. Поставихме всичко на едно платнище, благодарихме на моториста и той замина обратно за града.

Всички се струпахме около подаръците. Започнах да ги раздавам както се случи на околните, защото всеки не можеше да получи, нямаше за всички. Чорапите подавах, както бяха в пакетчета – по два. Тогава се обадиха, че за да вземат повече хора, по-добре е да ги разделим. Нали важното е всеки, ако може, да има спомен! И така раздадох всичко. Малцината, които имаха щастието да получат нещо, най-сериозно и с нескривана обич го разглеждаха. Взимаха го и техните другари и го предаваха от ръка на ръка и после грижливо го прибираха като най-голяма ценност…

Тогава всички бяхме млади, нямахме и 25 години. Но в този ден …за няколко часа възмъжахме… И вече за цял живот не може да бъде изтръгнат от сърцата ни копнежът за Охрид…“

Град Ресен

– тук са родени историческите личности Андрей Ляпчев, български премиер, който освен всичко друго е влязъл в историята с крилатата фраза „Со кротце, со благо и со малце кютек!“ Симеон Радев, авторът на Строителите на съвременна България и Христо Силянов – хронистът на освободителните борби в Македония. Естествено бай Гьоко не ни ги каза тия неща, дори да ги знаеше, пък и да ги знаеше защо да ни ги казва – да му изстине топлото екскурзоводско местенце ли. За него най-важното нещо в Ресен бяха знаменитите Ресенски ябълки, за които ни проглуши ушите да ни разказва и да ни навива да си купиме. Накрая тъкмо всички бяхме решили да подкрепим местното овощарство, като си купим по няколко кила ябълки, и се оказа че ябълки никъде няма (началото на май), така че всички се отказахме.

Преспанско езеро:

Преспанското езеро е малко по-малко по площ от Охридското езеро, и доста по-плитко. Преспанското езеро е разделено между териториите на съвременните Гърция, Албания и Македония

Историческа бележка: Оказа се че гробът на цар Самуил се намира на остров свети Ахил в гръцката част на Преспанското езеро.
http://www.online.bg/kultura/my_html/2271/tv.htm

Главната улица на Битоля (Битола)

е много оживена. Като че ли е истина твърдението на бай Гьоко, че в Битоля са най-красивите жени в Македония. Църквата „св. Димитър“ която изглежда е строена като гръцка църква (вътре няма надписи на кирилица, освен две сръбски икони) е прекрасна и голяма църква с невероятно красив иконостас от Дебърската школа (който е в окаяно състояние). За съжаление вътре е забранено фотографирането и паленето на свещи.

Историческа бележка за град Битоля (Битола):
..Като надписа на цар Иван Владислав от 1017 г., намиращ се в мазето на Битолския музей. Това е най-големият надпис на кирилица в целия славянски свят. Дребни подробности са, че цар Иван Владислав се е нарекъл в него „самодържец български“, царството си – „българско“, населението на Битоля – „българи“, и отгоре на всичко е казва, че е „българин родом“…“
http://www.geocities.com/emko21/historybg011.html

..В края на октомври (1916г.) българската Първа армия заема позиции по височините северно, източно и западно от Битоля. Оттук българските войски няма да мръднат до края на войната.В боевете около Битоля през август-октомври 1916 г. Съглашението губи 120000 убити, което го лишава от възможност за каквито и да е активни бойни действия за близо половин година…“
http://www.journey.bg/information/feature/history/00600009.htm

Интересни исторически свидетелства за Битоля
http://knigite.abv.bg/statii/a_toshev.html

Хераклия (Ираклия, Хераклеа)

– Според думите на екскурзовода – това е „лингвистичният“ град на Александър Македонски, каквото и да значи това. Има няколко малки стенички, запазени от времето на Александър, както и много хубави мозайки от средновековието (но те са покрити с дребен чакъл, за да не се повреждат). Има и (може ли без!) чисто нов амфитеатър. Интересно се развиха нещата с плащането. Никой не ни посрещна на входа и не ни поиска пари..

На входа стои и една табелка, която иска 500 денара за снимане с фотоапарат и 1000 денара за снимане с видеокамера. Защо ли? След като се поразходихме между мозайките и в амфитеатъра (20 мин са напълно достатъчни,за да се види всичко), тръгнахме да излизаме. Тогава изникна отнякъде един дядо с моряшка фанелка който посочи встрани и каза „музей“. Как се изненадахме, като разбрахме че всъщност дъсчената барака, от която се носеше лека чалгица, имаше асмичка с масички и столове и струпани каси с бира и кока кола пред нея, се оказа местният музей.

Впечатлението се усили от кръчмаря (който се оказа и уредник на музея и събираше вход за целия комплекс), който поиска на ръка по 100 денара от всеки за вход, но отказа да даде билети веднага, а щял да ги даде накуп (аз си платих).

Музейчето е съвсем малко и има едно единствено помещение с грубо сковани витрини, където се пазят дребни предмети, намерени при разкопките – гривни, копчета, закопчалки и някои дребни фигурки. Естествено веднага се заформи скандал, тъй като значителна част от групата не влязоха в музея, който мислеха за капанче-кръчма и не си платиха билетите.

Не знам как се разреши спора, но не получих билет, макар че видях изключително красивите билети в ръцете на други туристи.

Историческа бележка за Битолското поле: Битолското поле е забележително и с това, че в него се е заселил братът на Аспарух – Кубер и там е съществувала българска държава чак до времето на Пресиян, който обединява всички български владения на полуострова

Велес

Преминахме с автобуса през Велес. Покрай всичко останало, тук е починал младият учител Миле ПопЙорданов, за който е създадена известната песен. Само профучахме покрай гр. Прилеп, един от големите градове в Македония. Прилеп е родното място на знаменити личности като Крали Марко, Димитър Талев (авторът на „Железния светилник“), Миле Неделковски.

Скопие.

В Скопие пристигнахме следобед, нямахме никакво време за разходки. Слава богу спряхме с автобуса съвсем близо до градския център, където е старият пешеходен мост (който се ремонтира в момента). Заварихме някакво казионно тържество в центъра. Оказа се годишнина от смъртта на Гоце Делчев, която очевидно е национален празник в Републиката. Имаше фолклорни състави, както и детски състав, който изпълни песента „Пеем, пеем за Гоце“. Малко подтискащо беше това, че публиката беше по-малко от изпълнителите и организаторите на събитието. Сигурно заради почивния ден.

Историческа бележка за Гоце Делчев: (очаквайте)

На същото площадче, се намират и няколко сергии на скопските букинисти. Не могат да се сравняват с площад Славейков, но ако искате да си купите книжка в почивен ден, това е единствената ви възможност. Съвсем наблизо има и две много читави книжарници – добрите книжарници или са рядко явление в Републиката, или са добре скрити от туристите в Македония.

Историческа бележка за Скопие: Скопие е било център на санджак (голям административен окръг) по време на османското владичество. От тази епоха е и скопското Кале (крепост), което се извисява над целия град.Със скопското Кале е свързана една трагична страница от българската история. Скопие е известно и с голямото земетресение от 26 юли 1963 г. Градът е почти разрушен. Часовникът на старата железопътна гара завинаги спира на 5 часа и 17 минути. Скопие е възстановявано с помощта на целия свят, включително и България (ние сме помогнали с операта). От тогава са останали и множество сгради, проектирани от световноизвестни архитекти. Едно прекрасно есе за Скопие:

http://www.euro2001.online.bg/euro2_03-00/2br00f6.htm

Продължението в пета част, последна: Една весела компания в Македония: Прибиране>>>


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Една весела компания в Македония: Битоля (Битола), Скопие, прибиране”

Leave a Reply


Switch to mobile version