Дек. 03 2007

На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово

Днес Златомир ще ни води на едно от фундаменталните си пътешествия, по време на което не успява да влезе в Косово – приятно четене:

На мотор от България през Македония до Албания и Гърция

или

как не влязох в Косово

Мдааа, няма си работа дявола и човърка ли човърка… Абе, защо не запаля мотора и да отида за няколко дни някъде, а? Не, че си нямам работа и постоянно мрънкащ от отсъствията ми шеф, но някак реших, че имам нужда от едно пълно разтоварване…от всичко! Речено, сторено. Утре в ранни зори тръгвам. След кратка справка с картата реших пътуването ми да е през Сърбия-Косово-Македония-Албания-Гърция и обратно. Гледах съчувствените погледи на роднини и приятели като им съобщавах намеренията си, изслушах доводите за това, че от Албания едва ли ще се върна жив…и потеглих!

Още по тъмно бях на българо — сръбската граница, където е сънения митничар вяло се поинтересува накъде съм тръгнал, не ми повярва особено и ми би печата. Сръбският му колега все така вяло констатира, че ще замръзна, защото „знаеш ли какви планини си имаме в Сърбия“ и вдигна бариерата. На десетина километра от КПП-то беше малкия „български“ Босилеград, където пих едно кафе за разсъбуждане, проведох няколко телефонни разговора от опцията „тук все още има М-Тел“ и продължих на път за Враня. Прекрасна природа, много по запазена и неизсечена от нашата, въобще кеееф! Е хубаво, ама кефа във вид на асфалт изведнъж свърши! Справка с картата показваше, че аз би трябвало да карам по първокласен път! Е да, ама не! А и наоколо нямаше жива душа. Продължих си пътя, а той започна да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре… Зад един завой мярнах един шляещ се дядо. Човекът първо се отнесе много резервирано и подозрително, но след като разбра, че съм „бугарин“, демек от „нашите“ си развърза езика. Оказа се, че грешката е вярна-пътя е даден с червено на картата, защото някога е замислен за първокласен. Е да де, ама дошла демокрацията и… Но поне научих, че имам честта да карам по трасе, което е правено преди много години от руски инженери с първия парен валяк на Балканите! Следващата ми среща беше с група дървосекачи, също българи! Не съм вярвал, че ще видя сълзи в очите на груби, селски хора на предпенсионна възраст, когато взеха да говорят за България, за братята българи и за това колко са забравени от собствената си родина… Ведрото ми настроение се възвърна от невероятната гледка, която се откри от връх Бесна кобила (около 1900м), в подножието на който минаваше пътя! Поседях, погледах, помечтах и пришпорих коня надолу.

Минах транзит през Враня-общински център, който не правеше впечатление с нищо особено, освен може би с чистотата и подредеността си, след което се включих по „царския“ път за Македония… След 30-тина километра видях и „моята“ табела „Приштина“. Свих в посока

Косово

защото бях твърдо решил да мина през размирната и уж сръбска провинция. Просто ей така, за да видя как е там! Селата все повече губеха сръбския си облик, ставаха все по-мизерни и мръсни и все по-чести гледки бяха мъже с фесове и забрадени жени повели след себе си 6-7-8 мръсни и сополиви деца… Все по-съмнителни физиономии караха все по-стари и очукани коли…

И ето-границата! Уж е една държава, ама си имат граница (с въоръжени до зъби митничари)! Върнаха ме!

Така и не можаха да схванат благородните ми изследователски мотиви да мина през Косово! На въпроса ми „И сега какво?“ ми отговориха простичко „Е па, врати се!“. Е, нямах избор, вратих се! Само че за разнообразие реших да не минавам през Прешево (основния граничен пункт между Сърбия и Македония), а да кривна през прохода Прохор Пшински, а знаех, че там на самата граница е и едноименния манастир! Защо пък да не го видя? Не го видях! Нещо се отплеснах и го подминах и неусетно се озовах пред граничния пункт — един пуст паркинг с два метални контейнера с малко повече антени по тях. А пред тях пресонала — трима, седнали удобно и чоплещи семки! Двама униформени и един цивилен с вид на наркотрафикант… Опс, грешка! Оказа се, че това бил шефа, който така и не благоволи да измине десетината метра до мене и пращаше единия от униформените да ме пита откъде, накъде, защо и каквото още можа да се сети… Получих благоволението му и прекосих бариерата! До тук добре, но какво ли ме очакваше там…в Македония?…

Македония ли?

Хе-хе! Това може би е страната предизвикваща най-противоречиви чувства в мене! От една страна уж е суверенна и независима и е Македония, ама от друга е Бивша Югославска Република Македония, уж всички я признават, ама не съвсем, уж има македонци, ама къде са никой не знае… Самата страна етнически е разделена на две — Източна, населена с българи (опс, македонци) и Западна, населена с албанци (опс, пак македонци)…

Всичко това го казвам, защото напускайки Сърбия и влизайки в Македония преживях най-веселия митнически контрол през живота си!

Митничарите искаха да изглеждат строги и подозрителни, упорито се правеха, че не разбират български и се опитваха да ме заговарят на английски! До тук всичко беше в рамките на веселото, но ми се стъжни, когато в продължение на час и нещо (не преувеличавам!) всички дружно се опитваха да въведат данните от паспорта ми и талона на мотора в тяхната система!

Ужас! Абе тези хора дали бяха работили някога на компютър?!

Накрая се ядосаха (незнайно защо на мен) и ми викнаха (ама буквално), че съм се правил на отворен да минавам през тяхното КПП, а не съм минавал като всички нормални хора през Деве баир? След като попитах защо, преча ли им нещо и да не би да са неграмотни и на кого трябва да се обадим, за да се оправят с компютъра, изведнъж се оказа, че започнаха да разбират български… Извикаха отнякъде още един (явно РС-гений), който набързо оправи галимацията с документите и ме пуснаха да си ходя по живо по здраво! От тук посоката беше ясна:

Скопие – Гостивар – Дебър – Струга

Честно казано Скопие не можа да ме впечатли особено и продължих набързо в западна посока по магистралата за Охрид! В далечината се виждаха доста впечатляващи планини, които с всяка измината минута наближавах. Красота!

Достигайки Гостивар продължих в западна посока, излизайки от магистралатаи поех по пътя за Дебър. Безкрайни красоти! Девствени гори, чисти реки, дефилета, спускания, изкачвания, остри завои, с две думи рай за мотористи като мене! Тук вече си навлизах в албанската част на Македония. Във всяко едно селце, покрай което минавах най-новата, висока и яркоотличаваща се сграда беше джамията! Инфраструктурата беше префектна, а това нямаше как да не направи впечатление. Явно много пари се наливаха тук! Отново започнаха да се виждат забрадени жени и мъже с фесове! Полицаите започваха да стават подозрителни! Нямаше патрул, който да не ме спре, да не разгледа обстойно всичките ми документи, да не ме пита защо точно от тук, а не от там, защо точно в Струга, а не в Охрид… Досадно! А още по-досадни ми се сториха навсякъде по бензиностанциите с тяхното вечно „Брато, неам ситно!“ Да де, ама и Ганьо си е тарикат и се зареди с дребни, та да не дава повод за бакшиши…

Денят беше започнал да преваля, а аз криволичех по едно планинско шосе и все още нямаше и помен от Дебър, а ми предстояха и още 60—70 км до Струга! Абе нищо, в крайна сметка можеше да се спи и в Дебър. Още като влязох в града и се разколебах-

Дебър се оказа малко градче

като от филм за дивия запад-прашно, мръсно, неуютно, всички надписи бяха на албански, абе с една дума Македония… Хванах си пътя за Струга с твърдото решение, че ще успея да стигна преди да заспя от умора на мотора (а не е да не ми се е случвало!) Пътя се вие покрай една река почти успоредно на албанската граница — много красиво, но и доста безлюдно. Но какво му трябва повече на човек? Ако исках градска шумотевица щях да си стоя в София…

[geo_mashup+_location_info]

На свечеряване влязох в

Струга — много китен град на брега на Охридското езеро

и на 12—13 км от самия Охрид! Наистина град с атмосфера! Уви, не можах да си намеря свободна стая на разумна цена и подкарах покрай езерото в посока Охрид! Идеята ми беше да открия някакъв мотел, къмпинг или някое крайпътно хотелче и така неусетно влязох в

Охрид

Новата му част (албанската) не е нещо особено, но пък там си открих чудесно място за преспиване-хотел „Амстердам“, собственост на местен албанец,много забавен човек, живял доста време по белия свят. Настани ме в чудесна стая срещу скромните 15 евро, а мотора паркирах пред парадния вход! След няколкото запитвания от моя страна за съдбата на мотора през нощта, човекът ме увери многократно, че проблем няма, защото сме в албанския квартал, а те (албанците) не са крадливи като македонците! Щом мотора е спрян пред хотела, значи е на негов гост и никой няма да го пипне!

Вечерта прекарах в една спокойна разходка в

стария Охрид!

Много ми хареса! Това е едно от местата, в които винаги бих се върнал отново! Разходих се по брега на прословутото Охрдско езеро, трупайки впечатления и отмаряйки пълноценно…

Сутрин е! Слънцето мързеливо наднича през прозореца! Романтика… Скочих като ужилен! Ами сега? Дали верният ми кон беше там? Минах на бегом през фоайето пред озадачените погледи на персонала. Даааа, всичко си беше наред, сега можех да изпия едно кафе… Стана приказка със собственика на хотела на къде съм се запътил и тогава получих най-странния съвет от албанец за албанци, нещо от рода на „Ти си луд! От албанците по-мръсни хора няма! Краде се много! Карат ужасно и не се съобразяват с никого на пътя! И най-важното-не замръквай!“… Честно казано ме побиха тръпки! Но си викам щом съм решил, значи няма връщане!

Пътят се вие покрай источния бряг на езерото и покрай манастира „Св. Наум се влиза в Албания! След подробно разглеждане на картата открих един алтернативен път — преди да се достигне манастира се свива вляво и през една доста висока планина (забравих и името) се излиза на Преспанското езеро. Не съм фен на Талев, но все пак любопитството ме глождеше-не може да мина от тук и да не видя Преспанското езеро! Речено-сторено.

Сбогувах се с любезния домакин и поех край езерото. Пътят започна леко да се изкачва-точно толкова, колкото да се открие простор над цялото Охридско езеро. Виждаше се и Струга и албанския бряг и манастира „Св. Наум“. Красота! Както си бях и наумил свих по „левия“ път и се започна едно безкрайно изкачване (пътят се изкачва до около 1700 м надморска височина и след това се спуска в ниското почти до брега на Преспанското езеро! Спиращи дъха гледки!!!

Въобще не съжалявам за отклонението, костващо ми над 2 часа!

В последното македонско селце реших да спра като за последно и да хапна нещо набързо и там попаднах на… Петер. Все съм си мислел, че лудите глави сме малко и че от мен по-луд тредно ще се намери, но… Петер е чех на средна възраст, който също отиваше в Албания, но….с колело! Сам! Евала на ентусиазма му! Свалям шапка на такива хора!

Поех по последните 5 км преди да навляза на албанска земя от една страна с леко притеснение от това какво ли ме очаква и от друга с хъс и увереност, че нищо лошо няма и там хора живеят! Я виж, човека и с колело е тръгнал натам, че аз ли….

Наричат Албания Страната на орлите. Странното е, че това е страната, за която човек може да изброи най-много епитети без да се замисли! Може да е и Страната на мерцедесите, Страната на най-многото бункери на глава от населението, Страната на най-многото бензиностанции на глава от населението, Страната на абсурдите…

С бодра крачка се запътвам към ГКПП Горица на македоно-албанската граница

Зад мен останаха няколко чифта любопитни очи на македонските митничари. Гледат с интерес, защото само преди няколко минути се хванахме на бас — ще ме пуснат ли в Албания или ще ме върнат! Бяха доста скептично настроени, дори и не ми биха печат в паспорта, защото „ей сега пак ще се видим“…

Да, ето го албанския пункт. Прашен плац, насипан с чакъл, един метален контейнер от типа „бедствия, аварии и наводнения“ с албанското знаме, а малко по-нататък се виждат останките от някаква сграда, от която почти нищо не е останало и до нея три вехти мерцедеса (то друго и почти не видях през целия си пристой) и някакви странни типове с по една бохча багаж, които чакаха нещо в нищото…

Трима митничари, от които „онбашията“ се открояваше по рунтавите черни мустаци и безкрайното шкембе! Е, шеф е все пак! Та шефът изръмжа нещо на родния си език и се оказа, че друг просто не говори… Добре, че единия от подчинените говореше македонски и се започна: Къде? Във Воскопоя. При роднини? Не, туризъм. Туризъм??? Да, туризъм! Какъв е мотора? Ямаха. Къде го караш? Не го карам, той ме вози. Ще го продаваш ли? Не. Защо го караш тогава? Защото ми е кеф. Пари имаш ли? Имам…
След кратко съвещание между тримата, македоноговорящият ми вика „Шефа каза, че ще те пусне!“. ОК! „Дай си документите“ и последва най-странното вписване на данни-шефа отвори един голям халваджийски тефтер (тук компютрите още бяха необозримо бъдеще) и ми вписа данните, след това отвори един още по-голям тефтер и вписа данните на мотора. Последва дълго и проницателно изучаване, което завърши с „Шефа иска 10 евро!“ Явно съм гледал доста неразбиращо, защото накрая човекът ми вика „Ама той ще ти даде разписка! Какво толкова, само 10 евро!“… Чак по-късно разбрах, че това било такса за влизане в страната, но дали някой ги отчита никой не знае…

Пожелавайки ми „Лек път!“ бях и похвален „Ама много добре говориш македонски! Къде си го учил?“…

Хахаха, предпочетох да не отговоря!

Подхванах пътя, оттатък браздата, но се оказа, че път просто няма! Имаше едни изорани каменисти коловози, които трябваше да следвам. В продължение на 20 км (стори ми се цяла вечност) карах бавничко любувайки се на оскъдната природа и безбройните „гъбки“ (прословутите бункери). Наистина в тази страна те бяха сигурно повече и от мерцедесите! Посоката беше Корча, а табели и знаци нямаше. След двадесетината километра безпътие изведнъж излязох на перфектен нов асфалт, типичен албански път! Може би тук е мястото да вметна, че в Албания пътищата са тесни (много е интересно да гледаш разминаването на автобус и кола да речем-то си е цял ритуал), стръмни, без маркировка и знаци! Албанците карат така сякаш са сами на света и всеки разчита, че ти сам ще се пазиш! Е, опазих се и стигнах в

Корча

-средноголям областен град, разположен в една долина. Отвсякъде струеше една типична ориенталска суматоха. Разни хора се суетяха навсякъде, на пръв поглед без цел и посока, всевъзможни превозни средства (карат се и доста триколки) караха по някакви свои си правила. На единственото кръгово стоеше един регулировчик, който махаше неистово ръце и псуваше(поне така звучеше) всичко пред себе си! Никой не му обръщаше внимание… Реших, че е прекалено опасно за здравето да карам в тая какофония и се паркирах на един площад. Веднага ме наобиколиха дузина мъже размахващи бали с пари! А, ясно, бях спрял на местната „Магура“. Реших да не се възползвам от услугите им и хлътнах в отсрещната „Прокредит банк“! Какво беше учудването ми като вместо някакви брадати талибани, вътре открих екип от млади дами, изглеждащи по европейски и до една говорещи английски! Албания, а?След като реших, че е време да напусна Корча, избрах една от безбройните бензиностанции да заредя и реших за всеки случай да попитам за пътя за

Воскопоя (все пак крайната ми цел)

Бензинджията, уви, не разбра питането и ръкомахането ми и реши да вика подкрепление! Дойде управителя и се започна отново-ръкомахане, насам, натам, пак вдигане на рамене… И в този момент направо ме разбиха- пича излезе на пътя и спря една кола, казаха си нещо и оня потегли. Спряха втора кола, пак нещо и пак замина. От третата спряна кола изкочи един червендалест чичко и на развален английски ме попита какъв проблем имам? Не можах да повярвам, бензинджията беше взел присърце моето питане и беше спирал докато попадне на човек говорещ английски! Наистина бях изумен! Това в България просто нямаше как да се случи…

Москополе, Албания

Хванах по пътя, който ми бяха показали и не след много на едно разклонение спрях замислен над правилната посока. Мигом от близкия двор дотича възрастен човек, който ми посочи вярната посока (точно обратна на тази, която аз си бях харесал за вярна)… След това няколко пъти ми кима към двора, явно подканяйки ме да тръгна след него. Какво ли искаше? В този момент от къщата изкокна едно бабе с поднос с три чаши кафе! Аааа, ясно, канеха ме на кафе! Талибани, бе, талибани… Къде бяха тия страшни албанци, не разбрах!

Защо ли ми трябваше да спирам в съседното селце (всъщност за цигари), излизам от магазина и…какво да видя на задната седалка на мотора си стои един дядо и ми се хили! Реших, че е някакъв вид шега, ухилих му се и аз, обаче оня не помръдва! Пробвах да изглеждам зъл, ама и оня не беше плашлив! Е, примирих се, че ще имам стопаджия до Воскопоя и подкарах-раницата ми пред мен, дядото зад мен. А пътя един-почти отвесен, с безкрайни серпентини, моторетката взе да се задъхва. Първа, втооора, първа, втооора, първа…и така 30 км. Пристигнахме! Спътникът ми слезе, каза нещо „хъкътъ-мъкътъ“, подаде ми 200 леки (~3 лв) и изчезна! Е, какво пък му беше интересното на това прословуто село? Каменни къщи високо горе в планината, голи чукари с накацали бункери по тях и толкоз…

Точно след 10 мин вече се спусках по обратния път. Беше ми се мярнал един надпис „таверна“ и реших да внимавам да не го пропусна-вече бях смъртно гладен, а сервитьора в единственото заведение във Воскопоя явно беше малоумен и така и не можа да разбере, че аз съм ГЛАДЕН… В таверната сервитьорката се оказа, че освен гръцки (не ме устройваше) поназнайваше някоя и друга английска дума, така че с общи усилия се уточнихме, че ще хапвам „фиш“ и „салад“. Бях подканен да отида зад заведението (което малко ме озадачи), но нали съм си послушен, тръгнах. Ако щете вярвайте там имаше не друго а едни малък басейн пълен с…пъстърва. Подканиха ме да си избера рибата, която исках да ям, човекът гребна с едно кепче, извади я, показа ми я, дали ще я одобря, пусна я обратно и извади друга… Реших, че тя ще ми е обяда, човекът я тресна в земята и я занесе към кухнята… Е, поне рибата определено беше прясна!

Пришпорих коня, защото наистина не мислех да замръквам в Албания. Трябваше да мина 120—130 км криволичещи планински пътища до

Тре Урат-границата с Гърция

Наред с красотите и орлите, които бяха навсякъде, това беше най-трудното трасе, по което съм карал-спускане, искачване и пак спускане, и пак изкачване, обратни завои… Абе тия хора определено не знаеха какво е мост или тунел! Най-гадното беше, че постоянно по завоите изскачаха разни мерцедеси-камикадзе, а от тях беше трудно да се опазиш. Карайки зад една маршрутка, получих и удар под кръста във вид на торбичка с отпадъци изхвърлена през прозореца! Момента, в който видях лелята как замахва-вече беше късно! Как ме уцели баш в десятката, просто не е истина…

Пътят се виеше покрай река Вьост-от едната страна отвесни скали, от другата каньона на Вьост, която почти не се виждаше, а само глухия тътен напомняше за нея… Мантинели? Ами, няма такива екстри! Караш си по тясното шосе и се молиш да не се подхлъзнеш в бездната… Не стига и това, ами се оказа и друг проблем-нямаше къде да заредя! Заради многото бензиностанции, просто бях оставил този момент за по-нататък, но вече поредната бензиностанция, на която спирах продаваше…само дизел! А сега де!

Виждайки една патрулка (само да вметна за ходещите по тези земи-катаджиите им се движат с Голф 3 или 4, сиви, без никакви надписи, които като видиш вече е късно-оня от трънките те е целнал с радара…), реших да спра за да питам за посоката. Тук получих още едни удар под кръста-катаджията няколко пъти ми натърти на фразата „Догана 18.30 капут!“ А стига бе, границата просто в 18.30 затваряла! И такова чудо не бях виждал! Е, сега беше 17.45, а аз бях на 45 км от там! Дадох газ като за последно, за да успея!

Е, успях! На косъм!

Влизайки в Гърция си дадох обещанието, че пак ще се върна по тези земи…и няколко месеца по-късно се върнах! Само че вече от нищо не се учедвах, а приемах нещата такива каквито са… по албански!

Край
Автор: Златомир

Маршрутът беше:
София – Кюстендил – Олтоманци –
Босилеград – Крива фея – Враня – Прохор Пшински –
Куманово – Скопие – Гостивар – Дебър – Струга – Охрид – Царина –
Ликенас – Корча – Воскопоя – Ершеке – Лесковик –
Мелисопетра – Йоанина – Игуменица – Йоанина – Мецово – Метеора – Гревена – Кочани – Птолемаида – Флорина Битоля – Прилеп – Щип – Делчево –
Благоевград – София

Други разкази свързани с Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово”

  1. Търновец каза:

    Много забавен Пътепис 🙂 Поздравления! Много ми хареса.

  2. Anonymous каза:

    Много добре написано !! Защо не го продължиш и с останалата част от пътешествието ? Като гледам маршрута няма как да не е било интересно. Поздравления !

  3. Стойчо каза:

    Мисля, че това е целият пътепис – но скоро ще се появят и други пътеписи от Златомир.
    Във всеки случай ще го попитам дали не иска да го продължи специално този пътепис:-)

  4. Златомир каза:

    Честно казано мисля по въпроса! Първоначалната ми идея беше това да е един разказ конкретно до Албания, но в последствие го доразвих като „Сърбия-Македония-Албания“. За Гърция не писах от една страна да не стане прекалено дълго, а от друга с презумпцията, че все пак е не толкова екзотична дестинация…

  5. Blagun каза:

    В Косово вероятно не са те пуснали, защото искат допълнителна застраховка (там зелените карти не важат – просто „държавата“ я няма на картата). Мой познат, също като теб мотоциклетист, направи неуспешен опит да мине през Косово на път за Адриатическото крайбрежие (горките АНД Рут и Виа Мишлен, те дават за оптимален пътят от София през Косово до Подгорица, без да си имат представа за балканските реалности). На всичко отгоре рекетьорите, наричащи се „косоварски граничари“, му искали някаква глоба, че не спрял на знак СТОП, подпрян с пръчка.

    Абсолютно идентични неща на албанската граница – халваджийски тефтер, неграмотност, 10 евро и пътища отникъде доникъде преживях миналата година на гръцко-албанската граница до морето.

  6. Златомир каза:

    За Косово си прав! При повторният ми опит за влизане (след няколко месеца) ми поискаха 30$ за зелена карта (само за Косово) и 20$ задължителна медицинска застраховка! Реших, че не си струва инвестицията и…просто ми минаха мераците за влизане в тази „страна“…засега!

Leave a Reply


Switch to mobile version