ян. 05 2009

В сърцето на Каракорум

Днешният пътепис ще ни отведе в Пакистан — нова земя за нашия сайт. Приятно четене:

В сърцето на Каракорум

Пакистан

Неочаквана щастлива случайност ме срещна с тях. На път за Пакистан, по време на престоя в Истанбул, в транзитната зала на огромното летище „Ататюрк“ забелязах атрактивна групичка от българи, натоварени със сакове и огромни денкове. Бяха няколко мъже на различна възраст и само една очарователна млада жена. Компанията беше шумна и забавна. Обикновено не се впускам лесно в контакти, но този път изпитах странното желание да се присъединя към тях, да ги заговоря. Това станавъзможно, когато ни строиха заедно пред офиса, обслужващ пътниците, чийто полети са на другия ден (като нас) и осигуряващ хотел за нощувката. Престраших се да запитам седналия до мен мъж, дали не пътуват за Пакистан. Въпросът ми бе зададен така уверено, защото през юли и с такава екипировка почти всяка година дотук пътуват алпинисти или любители на живописните планински трекове, които щедро предлага Хималайската планинска верига.

Тези хора се оказаха много забележителни, събрали се заедно само за пътешествието, иначе с различни професии и местоживеене, дори и от различни краища на света. Пропътували бяха много километри, видяли доста свят, носители на едно необятно и безгранично богатство, каквото е познанието за света, в който живеем. Не бяха просто авантюристи, а смели и жадни изследователи, откриватели и покорители, изпълнени с непоклатим устрем към целта. Изпълнени и водени от  обич, обичта към живота и света, който ни заобикаля!

По друг начин не бих определила желанието и стремежът им да се докоснат до всяко кътче на планетата, до най-древната и млада история на човечеството, да прекосят пустини през миража, за да се слеят поне за миг с вечността.

Останах трогната и очарована от жеста, който получихме впоследствие от тях: Подариха ни „ Историята на тяхното пътешествие“, написна и преразказана лично от Кристиан Димитров, един от участниците в експедицията, както и много уникални снимки, заснети в подножието на едни от най-величествените върхове на земята.

Прилагам тази история така, както ми бе изпратена от Кристиан и с негово съгласие я публикувам тук, за да се насладите на пътешествието, наречено:

В сърцето на Каракорум

(Асколе — Балторо — Конкордия — Гондогоро Ла — Хуше)

Посвещаваме на служителите на българското посолство в Исламабад, които бяха изключително любезни и внимателни към нас. Благодарим ви за гостоприемността и отзивчивостта, които проявихте, въпреки че на моменти сигурно поставяхме на изпитание вашето търпение. Направихте го не по задължение, а от сърце.

Това ни прави горди с родината си.

Сърдечно благодаря!

Една стара мечта се сбъдна. Мечтата да отидем на мястото, където ледниците от К2, Броуд пик и Гашербрум се събират и продължават надолу покрай вр. Паю, подобно на магистрала. Място, където погледът обхваща едновременно невероятната пирамида на втория по височина връх в света К2 (8611m), масивния Броуд пик (8047m), няколко седемхилядници — ледения Музтаг Тауър, чудно красивия Гашербрум IV и надничащия зад него Гашербрум III, Машербрум и Чоголиса. Точно над главите ни се извисява скалната игла на Митре пик, а поглеждайки надолу, към долината откъдето дойдохме, надничат шеметните остриета на кулите Катедрал, Транго и Ули Биахо, извисяващи се на 3 km над ледника Балторо. Съвсем наблизо, скрити зад Гашербрум IV, се намират и останалите два осемхилядника на Каракорум — Хидън пик и Гашербрум II.

Никъде в света няма четири осемхилядници на такова малко отстояние един от друг. Това място е

Конкордия, в сърцето на Каракорум, Пакистан,

и до него се стига след 5—6 дни ходене по долините на бурни реки и насечени ледници, докато отстрани се издигат монументални скални кули и колосални върхове, завършвайки с К2. Това е зоната на суперлативите — най-красивата, най-високата, пълна с предизвикателства, която не трябва да се пропуска.


За съжаление красивото е и трудно достъпно. Районът се намира съвсем близо до границата с Китай, а и линията на контрол между Пакистан и Индия не е далеч. Затова трекът спада в групата на ограничените за достъп, при които е задължително получаването на разрешение от Министерството на туризма и наемането на лицензиран планински водач. Всичко това може да се направи на място в Исламабад или да се ползват услугите на местен туроператор. При нас първият вариант бързо отпадна, визи можехме да получим само при издаден пермит.

Преговорите с пакистанската агенция за уточняване на детайлите и получаване на разрешението отнеха няколко месеца, но в края на април получихме така необходимия ни документ, даващ възможност за получаване на визи. В пермита беше указан искания от нас маршрут: село Асколе — Конкордия — базов лагер на К2 — базов лагер на Гашербрум — превала Гондогоро — село Хуше или обратно от Конкордия до Асколе.

В Посолството на Ислямска република Пакистан в Букурещ ни посрещнаха изключително вежливо и докато изготвяха визите, посланикът ни покани на чай и сподели собственото си желание да посети този район.

Самолетни билети, екипировка, подреждане на багажа — всичко това винаги продължава до последния момент. Така се случи и сега, но на 7 юни в уречения час всички ние — Деси Попова, Иван Панайотов, Емил Ташков, Илиян Дуков, Мирослав Нейков, Огнян Георгиев и Кристиан Димитров се събрахме на летището и излетяхме за Исламабад през Истанбул. До началото на трека ни чакаха 6000 km полет до Исламабад, 27 часа път с автобус до Скарду и един ден (185 km) с джип по черен път през сипеи и реки до Асколе, последното село по пътя към Конкордия.

Класическият маршрут започва от Асколе и следва долините на реките Бралду и Биахо до ледника Балторо,

след което се върви по него до Конкордия. От Конкордия обикновено се продължава на югозапад по ледника Вин, с цел да се премине превала Гондогоро и да се слезе в Хуше. Дължината на този трек е не по-малко от 120 km, a с лъчовете до базовите лагери на К2 и Гашербрум, които добавихме, достигна 160 km, като надморската височина беше между 3000 и 5625 m. Планирахме за 6 дни да стигнем до Конкордия, а целия маршрут да го преминем за 20 дни, като отделихме 2 дни за изкачването на Пасторе, висок 6208 m връх, издигащ се близо до Конкордия точно срещу Броуд пик.

Преди пакистанската армия да завърши строителството на пътя през 1993 г., преминаването на 185-те km от Скарду — главния град на Балтистан в Северните територии, до Асколе е отнемало една седмица. Сега за това са достатъчни около 7 часа. Седем часа — ако няма срутване, каменопад, свлачище или отнесени от придошлата река мостове. В такива, съвсем не редки случаи се налага прехвърляне от едно на друго превозно средство, ходене пеш и пренасяне на багажите на гръб. Може да се наложи и удължаване на пътуването с още 1 ден.

В нашия случай имаше само едно срутване. С помощта на носачите ни пренесохме багажа върху един от чакащите от другата страна на срутището джипове и успяхме да пристигнем привечер в Асколе. Опънахме палатките за първия си бивак на една специално пригодена за целта тревна площадка и започнахме да подготвяме багажа за следващия ден. Всеки носач може да носи до 25 kg и беше необходимо да съобразим с това теглото на всяка раница или денк. Докато уточним поредните, но не и последни детайли с гида и готвача, заваля проливен дъжд.

На другия ден, след като изчакахме палатките да поизсъхнат, вдигнахме лагера и трекът започна. Гидът беше подбрал уговорените предварително 10 носача още в Скарду. В Асколе се наложи да наемем още четирима, избрани между местните балти. Свикнали обикновено сами да си носим тежките раници, сега наблюдавахме с интерес и облекчение как носачите уверено ги връзват на самарите си и постепенно ни изпреварват по маршрута.

Заредиха се ден след ден, изпълнени с невероятни, досега съществували само във фантазиите ни гледки. На първите два лагера — Джула (Jhula) и Паю (Paiju), доминираха съответно Лейди Фингър и вр. Паю, докато на Лилиго спахме точно срещу кулите Транго и Ули Биахо.

Ходеше се сравнително лесно, по добре очертана и равна пътека край реката. Дневната денивелация беше около 300 m, рядко срещано явление във високите планини, особено в Хималаите, където стръмното изкачване и слизане е постоянен спътник.

Джула и Паю са оградени лагери, по-точно къмпинги, с изградени тоалетни кабини и чешми, от които (особено в Джула) тече мътна вода. Имаше много хора и беше шумно и прашно. Паю обаче е разположен сред дървета, приятно усещане за зеленина след доминиращите сиви и кафяви цветове наоколо.

В Паю е традиция да се почива един ден, което се обяснява с уж възникналата след двата дни преход необходимост от пране и преподреждане на багажа. Като се има предвид какво предстои, причината по-скоро е носталгично прощаване с цивилизацията, преди да се стъпи на леда и снега, по които преминава останалата част от маршрута.

Ние обаче нямахме търпение да продължим. Разбрахме се да тръгнем нагоре, като вземем с нас един носач за палатките и спалните чували. Скоро стъпихме на ледниковата морена, пейзажът около нас стана по-суров. Пътеката се провираше покрай моренните хълмове, на места пресичаше тесни пукнатини. След няколко часа достигнахме Лилиго. Тук преди години е било мястото за бивак с много трева и чист поток, но е изоставено поради каменопад. Забелязахме няколко гроба на носачи. Воден от голямото си желание да види западната стена на Транго, Иван прекоси Балторо и само липсата на светло време не му позволи да достигне базовия лагер, разположен върху ледника Транго.

Подобен беше преходът и на следващия ден до Урдукас, приятно място за бивак на страничния склон, откъдето за първи път видяхме К2. Покрай покритите с цветя хълмове се виждаха Паю пик, Ули Биахо (6417 м), Грейт Транго (6286 м), Лобсанг Спайр (5707 м) и Катедрал тауърз. Гледката бе фантастична, заслужаваше си този ден да ходим малко и през останалото време да се наслаждаваме. Мястото тук предлага една от най-добрите гледки в Каракорум, вкл. Безименната кула на Транго — най-голямата гранитна стена в света.

След Урдукас ходенето стана по-лесно.

Маршрутът оттук до Конкордия, приличащ на бяла магистрала, е все по средата на ледника Балторо. Причудливи ледени кули се издигаха покрай нас, а над тях стърчаха остри и назъбени върхове. Ходейки нагоре, на изток, постепенно се откриха изрязаната северна стена на Машербрум и покритият със снежна корона връх (7821 м). Впрочем връхната част дълго се криеше в мъглата, и някои от нас го оприличиха на забулена девойка, срамежливо прикрила лицето си със снежен воал. Лагерът Горо беше на хубаво място — уникалният квадратен връх на Гашербрум IVГашербрум II, остра пирамида, забила се в синьото небе. (7925 м) мами в посока Конкордия, а зад него личи връхната част на

На следващия, шести ден от трека достигнахме впечатляващия естествен амфитеатър на Конкордия, на височина 4650 m, мястото, където се събират ледниците Годуин Остин, Вин и Горен Балторо. Често поглеждахме наляво, откъдето постепенно се показа колосалната пирамида на К2. Триглавият Броуд пик се извисяваше вдясно от К2, непосредствено около нас бяха Митре пик, Гашербрум IV и Марбъл пик, а Балторо Кангри затваряше пейзажа на югоизток.

Тук освободихме петима от носачите си, прецизирахме багажа и оставихме един от тях да го пази. С останалите осем носача, гида и готвача на следващия ден предприехме оказалия се не лек преход до базовия лагер на К2. Тръгнахме сравнително късно и горещината ни хвана по средата на маршрута. Жегата изпиваше силите ни. Срещнахме познатата ни от по-рано японска група, които се връщаха от базовия лагер на Броуд пик. С двама водачи, един отпред и един отзад, японците вървяха в колона, провесили фотоапарати с телеобективи и спиращи често за снимки. Някои от трекерите бяха доста възрастни, но се справяха отлично. Такова дисциплинирано ходене явно не позволяваше на никой да изостава. А пък и в лагерите ги чакаха разпънати от носачите им палатки, сложена маса с наредени столове и вкусна храна.

Преминахме покрай лагерите на белоруска и словенско-австрийска експедиции, които имаха за цел да изкачат Броуд пик, наблюдавахме с бинокъл алпинистите, катерещи се към височинните лагери и не знаехме, че на някои от тях не им е писано да се върнат. Нямаше никакви симптоми на разваляне на времето, прогнозите също бяха благоприятни и алпинистите планираха в следващите два дни да достигнат върха. На нас също ни трябваха поне още два хубави дни — за прехода от К2 до базовия лагер на Пасторе и за изкачването му.

K2 Base Camp 5135m

На базовия лагер на К2

пристигнахме привечер. Точно пред нас и сама по себе си доста впечатляваща, снежната пирамида на Ейнджъл пик се губеше в сравнение с К2. Вдясно, от другата страна на ледника Годуин Остин, се издигаше Броуд пик, а между тях, на изток в началото на ледника, беше Скианг Кангри. По така образуваната подкова минаваше границата с Китай. Бяло облаче забули втория по височина връх в света, друг купест облак се образува на запад, над ледника Савоя, а залязващото слънце им придаде чуден розов оттенък. Бяха ни подарени няколко прекрасни с красотата си минути, използвани успешно от любителите на фотографията. А после, на смрачаване, носачите ни изнесоха импровизиран концерт, съпроводен с танци, в които с успех се включи и Миро Нейков.

На другия ден

пресякохме Годуин Остин и стигнахме ледника Кал-Кал,

в долната част на който устроихме лагера на Пасторе. Мястото беше твърде ниско, далеч от маршрута и не ни хареса, но бързо развалящото се време прекъсна възникналите спорове и ни прибра в палатките. Обещаващият да бъде хубав слънчев ден премина в ниска облачност, гъста мъгла и сняг, който покри морените наоколо и ликвидира надеждите ни за нощно тръгване към върха.

Останахме на същото място и на следващия ден, но времето не се подобри и макар че спря да вали, облаците не се разкъсаха. Нямахме повече резервни дни и се отказахме от изкачването, и без това по улеите се беше събрал много сняг, предвещаващ лавини и снегопади.

На третия ден се върнахме в Конкордия, а рано на следващата сутрин тръгнахме към базовия лагер на Гашербрумите. Това беше може би най-тежкия преход, около 10 часа ходене по добра пътека през морените на Горен Балторо покрай основите на Гашербрум 4, 5 и 6, после на североизток нагоре по ледника Абруци. Беше облачно, после падна мъгла и заваля сняг. Вечерта обаче отгоре проблесна синьо небе, а пред нас — острия силует на Хидън пик, Скрития връх, както проникналите от Индия англичани са нарекли Гашербрум I.

Разпънахме палатките на няколкостотин метра от експедиционните лагери, на 5050 m височина, това беше най-високия ни бивак за цялото пътуване. През последващия ден предприехме излизане до крайната морена, непосредствено под ледника Южен Гашербрум, през който преминава маршрутът за първите два височинни лагера. Наблюдавахме спускащите се отгоре алпинисти и чакахме облаците да се вдигнат, за да видим отблизо и двата осемхилядника. Уви, не дочакахме. Някои от нас бързаха да поемат обратно, очакваше ни тежък преход до Али камп. Следобяд обърнахме гръб на Гашербрумите и два часа по-късно, както и можеше да се очаква, времето се оправи. Хидън пик отново блесна, този път зад нас, а отпред се извиси Чоголиса, лобното място на знаменития катерач Херман Бул.

След една междинна нощувка достигнахме Али камп, изходния пункт за превала Гондогоро. Лагерът е на височина почти 5000 m и е ограден с пукнатини. Върху близката скала забелязахме изписано името на Али Мохамед Джунгугпа, който пръв е пресякъл Гондогоро Ла на 20 юни 1986 г.

„Гондогоро Ла свързва Конкордия и Горен Балторо с долината на Хуш. От самото си откриване атрактивният и техничен превал привлича трекери и алпинисти, които по този начин избягват и връщането по ледника Балторо към Асколе и се наслаждават на една от най-красивите панорами в света.

Превалът включва участъци с катерене от 4-та категория. Северната страна е 50-градусов снежен склон с лавинна опасност, изисква парапети. Южната страна е също с 50-градусов наклон с опасност от каменопади и лавини и изисква поне 300 м парапет. Преминаването изисква правилна преценка, добра кондиция, подходяща аклиматизация и основна алпийска техника на участниците. За прехода се тръгва по тъмно с цел горе да се стигне при изгрев слънце. ‚Спасителна група‘ от Хуше поставя парапети на сложните участъци и събира такса за преминаването на превала.“

Както личи, информацията ни за Гондогоро не беше богата. Минавали са го и българи, повечето в мъгливо време. Проблемът се усложняваше от факта, че според получената още в София информация в горната му част се е отворила голяма пукнатина, която не може да се заобиколи без подходяща алпийска екипировка и техника. В резултат през предишната 2007 г. превалът е бил преминат само от няколко човека, на „собствена отговорност“. В разговорите ни с пакистанската агенция неотменно искахме допълнителна информация, докато накрая ни обнадеждиха, че спасителната група се подготвя за обезопасяването на опасния участък.

По време на трека обаче срещнахме няколко групи, недопуснати до преминаването на превалаи връщащи се към Асколе. От гидовете им получихме най-различни обяснения — пукнатината била 60 до 140 m широка, еди-кой си стигнал до нея, но било невъзможно да се мине, както и едно доста твърдо изказано мнение за абсурдността на идеята. Споменаха, че „Rescue team“ също стигнал до нея, но и той не успял. Цялата тази противоречаща си информация ни убеди, че преди да се откажем, трябва лично да се уверим в невъзможността на преминаването.

За съжаление нашият гид също се беше отказал предварително, даже не си беше взел котки. Заявихме му, че ще подпишем декларация за преминаване на собствена отговорност (правилата го позволяват), след което той тръгна да търси местните представители на властта, които да ни отнемат разрешителното за превала. Никой от тях обаче не се поддаде, по-скоро получихме подкрепа. Остана да уговорим няколко носачи. Четирима от тях за голямо неудоволствие на гида заявиха, че ще тръгнат с нас, ако обезопасим маршрута.

И така на трети юли 2008 г. Иван, Крис, Илиян и Миро тръгнахме да огледаме ситуацията. Времето беше чудесно, проблемът се състоеше да намерим превала и да се качим до пукнатината, за да оценим възможностите за прекосяване. Носехме и въже, планирахме да опънем парапет на най-стръмните места. Бързо стигнахме до разположения на страничната морена Мунир камп. Вляво от нас беше равният ледник Западен Вин, с пукнатини, скрити от снега. В един момент към нас се присъединиха и двама от носачите, които бяха идвали тук преди години. По разни мъгляви описания успяхме да локализираме превала на отсрещния склон, а носачите го потвърдиха. Самият маршрут не се виждаше, беше скрит от страничния ръб и ледените сераци, надвиснали над долината. За да добием представа за пътя, се налагаше първо да прекосим ледника. В този момент иззад сераците се показаха няколко черни точки, които се движеха надолу, към ледника. След малко други се появиха на самото било и започнаха да слизат по снежното поле, стигащо до скалист ръб източно от превала. Гледката беше впечатляваща.

Обвързахме се и тръгнахме да ги пресрещнем. Това се оказа „спасителната група“, която беше преминала превала за 6 часа. На стръмните места били поставени парапети, а пукнатината се обхождала без проблем. Прекосихме ледника докрай и стигнахме подножието на Гондогоро, за да погледнем пътя, който трябваше да изминем пак само след няколко часа, през нощта. Стъпките в снега, оставени от пакистанците на най-логичните места за преминаване, придаваха уют на маршрута. Съмненията ни се изпариха.

В 3 часа сутринта на следващия ден се сбогувахме с гида и петима от носачите и поехме отново нагоре. Снегът върху ледника беше фирнован и се ходеше лесно. Поставихме котките в основата на превала. Започна да се разсъмва. Над нас се виждаха два стръмни 50-градусови участъка, които бяха обезопасени с парапет. Първият беше дълъг около 60 m и излизаше на сравнително равна площадка. Вторият беше по-къс, но по-стръмен. Равното място след него беше последвано от пукнатини. Заобиколихме първата отляво, преминахме по тесния ръб между нея и следващата и продължихме вдясно нагоре, към основата на голям леден корниз, част от който се е отронил на 24 август 1998 г., при което са загинали 2 носачи. Отляво имаше още една широка пукнатина, може би тази, за която ни разказваха. После следваше кратък стръмен участък, след който тръгнахме вляво, над пукнатината. Източният ръб на превала остана по-ниско и пред нас се откри простор. Завихме плавно вдясно и по полегатия сняг излязохме на Гондогоро Ла. Беше 10 часа. За да стигнем дотук, ни бяха необходими 7 часа. Бяхме на 5625 m височина и съвсем близо над нас, западно, се издигаше Гондогоро пик. Оттук изглеждаше доста труден. Сравнително недалеч на изток имаше висок заоблен връх, който не достига 6500 m и може да бъде изкачен, вероятно след нощувка на превала. Ние обаче нямахме нито време, нито сили за това.

Съзерцавахме очаровани великолепната панорама. На север се издигаха четири осемхилядника — К2, Броуд пик, Хидън пик (8068 m) и Гашербрум II (8035 m), както и Гашербрум III (7952 m) и Гашербрум IV. На юг беше назъбена поредица от върхове, между които Тринити пик (6700 м), масива на Машербруми красивия снежно-гранитен конус на Лейла пик (6200 м), изкачен неофициално за първи път през 1987 г. от английска експедиция. Усещането беше фантастично.

За съжаление времето напредваше, слънцето печеше силно, снегът се размекваше и съпровождащите ни двама алпинисти от спасителната група бързаха да тръгнат обратно. Благодарихме им сърдечно и се разделихме. Нашият път беше на юг, по сипестия 50-градусов склон, където имаше фиксиран 300 m парапет. Често падаха каменопади, дали името на превала (в превод: отломени парчета от скала, скални отломки). Събрали доста умора, се спуснахме до ледника и по северния (десния) край на страничната морена стигнахме бивака Кшуспанг, на 4650 m височина. Малко преди него се излиза на затревени поляни, обсипани с миришещи приятно цветя. Разликата със суровия пейзаж от сутринта не можеше да бъде по-голяма.

На следващия ден стигнахме

Далцампа,

красив бивак с две езера наблизо и няколко любопитни яка, а след още един ден преход по виеща се сред цъфнали дървета и цветни храсти пътека се добрахме до Шаишчо. Това е мястото, където раджата на Кхалпу е ходил на лов за диви кози. Видя ни се твърде цивилизовано, имаше два къмпинга и доста местни хора, които ни посрещнаха много сърдечно. Скоро разбрахме и друго: Пакистанското радио излъчило съобщение, че превалът е преминат за първи път от 2 години, от 7 българи и 4 пакистански носача. Това щеше да увеличи потока от туристи в иначе задънената долина и да осигури поминъка на местното население.

Хапнахме в нещо като ресторантче. Последните дни често се унасяхме в кулинарни мечти, еднообразната храна ни беше омръзнала. А след това започна купонът. Група забулени туристки, студентки от Пешавар, стояха отстрани, строгите нрави не им позволяваха да вземат участие и можеха само да снимат. Местните балти ни изнесоха концерт с много характерни за района танци, където Деси имаше голям успех. Изиграха и няколко сценки, като специално за нас говореха на английски. Създаде се чудесна атмосфера на близост, която неразривно ни свърза с долината и нейните хора.

Следващия ден го бяхме определили за почивка и разходка по страничния ледник Царак Ца към базовия лагер на К7. Долината е алпинистки рай, с множество неизкачени отвесни стени, но за съжаление времето не позволи да се насладим на гледката. Следо бяд по-нетърпеливите от нас тръгнаха за Хуше, където спаха в местното хотелче с изглед към Машербрум. Останалите се присъединихме към тях на следващия ден и се метнахме на наетия предварително джип за Скарду. Пътувахме по долината на Шайок, после покрай вечната Инд, а залязващото слънце обагряше в розово острите върхове на Каракорум, където всеки остави част от себе си. Приключението свърши.

… Двама от групата, Емо и Илиян, са продължили сами към Китай, водени от желанието да извървят „Пътят на коприната“. Те все още са някъде там и нямаме вести от тях. Да им пожелаем късмет и попътен вятър, да се завърнат живи и здрави, за да разкажат докъде са пренесли със себе си и колко надалеч са оставили парченца от малкото късче, наречено България!

Автор: Кристиан Димитров, през блога на alex3

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Каракорум (Пакистан) – на картата:

Каракорум (Пакистан)

   Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “В сърцето на Каракорум”

  1. symbola каза:

    Велико ще да е било. Браво на всички от групата. Браво за пътеписа. Направо се изпотих, докато четях за преминаването на превала.
    Страхотни хора трябва да са това. Думи нямам.

  2. Albena каза:

    Докато четях пътеписа, очаквах всеки момент да се случи нещо лошо. Много подробно и детайлно е описан прехода. Явно алпинистите са друг тип хора, но да се решат на такава авантюра не е само любопитството, а и желанието да се докажат, че могат да го направят и поне за миг да са равни с боговете… И си е струвало, заради хубавите фотоси, заради напрежението, което постепенно и несъзнателно ме обхващаше, завършило с отпускащата приятелска вечеря.

  3. alex3 каза:

    Тези хора наистина са страхотни и аз съм много благодарна на съдбата, че ме срещна с тях. Емо и Илиян все пак успяха да изминат маршрута си по Пътя на коприната и в края на август 2008 са се прибрали благополучно в България.
    Благодаря на Стойчо за този прекрасен сайт и за възможността чрез него да обикаляме света, когато пожелаем.

  4. […] сайта страна – Пакистан. Досега е споменавана само от алпинисти в Каракорум, но самата страна – отдолу, при хората – откриваме […]

  5. Натали каза:

    Един вълшебен и прекрасно написан пътепис!

Leave a Reply