Дек. 21 2012

След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)

С днешния пътепис ще завършим пътеписната 2012 година. Това ще бъде пътепис за самите нас – как ни вижда емигрантът, завърнал се десет години по-късно милата ни родина.

С което искам да ви пожелая честито Рождество Христово и една щастлива Нова 2013 година. Ще се видим през януари!

междувременно можете да продължавате да изпращате пътеписи и да коментирате възпитано 🙂

След 10 години

България, София и Перник през очите на емигранта

През 10-те години, които прекарах извън България, много пъти съм си представяла този момент – когато се връщам – като впечатления, чувства. Аз съм емигрантка, в пълния смисъл на думата. Не съм на дълга екскурзия, на гурбет, или в изгнание. Емиграцията е мой избор, вероятно и затова нямам проблем с нея, за разлика от много други хора, живеейки далеч от родината си. Преместих се в Щатите преди почти 10 години – смених професията си, себе си, начина си на живот. Не мога да кажа,  че съм страдала от носталгия в тези години – липсваха ми определени хора, но нищо повече. Мнозина биха нарекли това национално предателство, за мен е право на личен избор – за мен домът ти е, където се чувстваш добре, а не където си роден. Има едно усещане – много особено – което човек изпитва, като се озове някъде – че всичко му е познато, удобно. Единственото място, в което аз съм се чувствала така, е Щатите.

Александър Невски, София

 Ректората на Университета, София

Има други държави, които намирам впечатляващи, но не се виждам да живея там. Изписвам всичките тези редове, за да е ясно на читателя през какви очи

ще види София и Перник,

ако продължи да чете по-надолу.

Всъщност аз не знам много за живота в България в последните 10 години – откъслечните ми впечатления се дължат на разговори с приятели и роднини, и повече – на статусите във Фейсбук на приятели, повечето – бивши колеги – журналисти. По тази причина не ми е много ясно къде отивам. Затруднявам се дори да се ориентирам в парите, не помня имената на важни улици в София, да не говорим за градския транспорт. Мога да изброя имената на двама-трима министри, президент и премиер… и кметовете на София и Перник. Това може да даде обяснение защо смятам, че на такива като мен, не бива да им се дава право да гласуват. Крайно мнение, но… не е лишено от смисъл.

Фасада, София

На кацане София ми изглежда интересна –

на пръв поглед, интригуваща комбинация между ново и старо. Какво обаче се е случило с панелните блокове? Изглеждат  като построени с различни цветове блокчета Лего. От самолета това изглежда забавно, но по-късно отблизо – никак даже. Панелното многоцветие е само един от многото индикатори за начина на мислене и живот в България. Схващам, че всеки носи отговорност за собствената си кутийка, обаче има един момент на избор на цвета отвън, в който повечето решават на различен цвят с ясната мисъл, че с това ще допринесат към облика на сградата.

Фасада, София

Графити – влакът София - Перник

Изглежда всеки съзнателно или не, се стреми да бъде различен, и тази потребност е толкова силна, че намира израз в този безумен за мен начин. Тази потребност за експресивност намирам по-късно и в графитите. Те са навсякъде. Отново, за моите очи, това е краен опит да изразиш себе си. Колко нечут трябва да се чувстваш, за да оставиш „посланието“ си на сграда… или мотрисата Перник-София?!

Различните цветове също са отражение на друга тенденция – загубата на „ние“ за сметка на „аз“ – какво значение има как изглежда цялата сграда, важното е, че моят дом изглежда добре. В тази връзка вероятно са и примерите на алуминиева дограма на сгради с ронеща се мазилка отвън.

Фасада, София

Много се радвам, когато

разбирам, че Панаирът на книгата тече в НДК!

Имам чудни спомени от тези изложения и нямам търпение да напълня една торба с книги. Какво е изумлението ми, когато „торба“ не се дава с покупки и трябвало да съм си я донесла! Но… ми предлагат нелюбезно да си купя малка торбичка за 50 стотинки. Честно казано, обидно ми е, че при цени на книгите от 15-20 лева, трябва да си купувам торбичка, която вероятно струва няколко стотинки. Интересното е, че някои издателства любезно ми опаковат книгите, а други се пазарят като горния пример. Някакво си издателство „Вакон“ са особено неучтиви. Всъщност аз НЕ трябва да купя тези книги на всяка цена. Мога да живея и без тях. Учудвам се, че не осъзнават това.

За мен това е неуважение към клиента, дори книгите, които ще трябва да бъдат наблъскани в дамската ми чанта. Това е едва първият ми сблъсък с българската потребителско-търговска култура.  Идат още много!

Национален дворец на културатаБулевард Витоша, София

Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!

Вървим по „Витоша“,

радвам се, че най-накрая транспортът е изваден от улицата и тя изглежда добре. Но аз не мога да не извадя фотоапарата си при вида на някакви найлонови или стъклени колибки от двете страни на улицата. Какво е това?! Обяснено ми е, че те са част от заведенията, и там се настаняват пушачите. Едва се сдържам да не напиша „хахаха“, българинът пак е измислил как да заобиколи закона, някои неща не се променят. Тук не мога да не вметна моето скромно мнение, като човек, който е бил свидетел на същите промени в Щатите преди години, но без колибките – лесно е да се въведе такъв закон в държава, в която пушачите са малцинство, но в България изглежда е обратното. Дори наличието на колибките е достатъчно, за да стигне човек до това заключение. Ако 60-70 процента от населението пуши (тук спекулирам  с цифри!), законът е обре чен да причини много подобни прояви на творчество, за да бъде заобиколен. Тук опираме до виждането, че там законите имат наказуем характер спрямо обществото. Като да сложиш общество от човекоядци на марули. Не ме разбирайте погрешно, не е редно да се пуши на обществени места, след като това вреди на другите, но такава мярка е прекалена при знанието, че пушенето е повсеместен порок.

навес за пушачи, София

Да се върнем на

потребителската култура –

примерно в облекло и обувки – в България определяме размера си по следната схема: най-малкият размер, в който успея да се побера. Това е особено видимо в обувки и сутиени. Еее, знам, че не подозирахте, че щяхте да четете за сутиени в пътепис…, но си струва. Не може да не сте забелязали нечии телеса,  сякаш готови да разкъсат оковите на текстилния артикул. Да уточним, това не е, защото „телесата“ (къде пък намерих тази дума, но, знам, че се сещате за какво говоря) са напращели от желание и внушителна големина…, а просто защото са наблъскани в по-малък размер окови. Не толкова впечатляваща, но еднакво безумна е гледката на обувки, в които нахално са се вместили незаслужено големи стъпала, или пък чехли през лятото, които свършват някъде около средата на петата. Това опира до ценностите – колко е важно как нещата изглеждат на външен вид! В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш, ядките на масата (подсеща ме моята приятелка). Какво значение как се чувстваш, удовлетворен ли си, щастлив ли си, спокоен ли си. Важното е, че си си платил и надплатил данък „обществено мнение“. Хм, не е лесно да се живее така.

Мол Сердика, София

Аз също се превъзнасям по опаковките – нещата изглеждат много добре. Магазините са покрити с мрамор и гранит, което… не се оказва много добра идея няколко дни по-късно, когато заваля сняг, но това е друга тема.

Важното е да изглежда добре!

Да не забравя да добавя и метрото – чудно! Но… като е сухо.

Централният площад в Перник

също е мраморен, наистина е красив. Не мисля обаче така, докато се придвижвам като робот на кънки, по хлъзгавата повърхност, която почти няма как да се избегне. Мислено роптая срещу гениалната дизайнерска мисъл, която обрича всяка зима толкова хора на ненужни и предотвратими травми. Предусещам и медийните заглавия от новата част на метрото, след някой ужасен инцидент.

Площадът в Перник

Площадът в Перник

Преди да се отнеса към следващата тема, която ми е близка до сърцето, да не забравя да напомня, че аз идвам от страната на консуматорското общество.

Защо в магазините в България търговците са нелюбезни?!

Както и да го мисля, пак не разбирам защо не оценяват, че потребителят е решил да купи нещо от тях. С приятелка влизаме  магазинче за сувенири, първите думи на продавачката са: „Внимавайте да не блъснете нещо!“ Презумпцията е, че ще блъснем. Навярно тя има ясновидски способности. В средата на магазинчето има кашони, които биват разопаковани, и не можем да стигнем до половината стоки, но за това думичка не е спомената. След няколко минути излизаме със сувенири за поне 20 лева, и сме изпратени също толкова нелюбезно. Ако бях сама, със сигурност щях да се обърна и да изляза на секундата, но в името на добрия тон – гледам, че приятелката ми не е видимо възмутена, се съсредоточавам върху сувенирите. Имам подобни преживявания в много видове магазини. Чувам дори злобни коментари. Защо?! Всъщност в магазините за дрехи, особено по-малките, е трудно да се пазарува – всичко е сгънато, и за да се види модел и размер, трябва да ви го разгънат. Въздишките на възмущение обикновено започват на втория или третия артикул.

Александър Невски, София

София винаги ми е харесвала, и сега ми хареса –

да сме точни, централната част. Озадачи ме обаче, че разкопките пред ЦУМ бяха покрити с найлони. За мен, а подозирам, че и за други посетители, би било интересно да видя активните разкопки. Все ще трябва да има начин да се покажат и през зимата. Това е изключително богатство на страната, и поне в моите очи е грях, че не се извлича максималното от него. С удоволствие щях и да платя, за да ги видя.

Сердика в София

pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

По повод на потребителската култура с моята приятелка започваме спор за една кожена шапка, която наскоро тя си е купила за достойна сума. Спорът е дали е от истинска козина, или синтетична. Тя ми обяснява колко сертификати имала шапката. Решаваме, че ще запалим няколко косъма, за да видим дали ще пуши или ще се разтопи. Мислено се надявам да не съм права и шапката да се окаже истинска. Жалко е човек да не е сигурен какво купува, и дори да бъде тенденциозно лъган. Козината не е истинска.  Ментетата са навсякъде – ботуши и бижута Chanel, ботуши UGG, чанти и аксесоари всякакви,  маратонки Gucci.

Видях и

качествени български стоки, но на неконкурентни цени

Нелогично ми се струва, че едни непретенциозни кожени ботуши са 200-250 лева, което е половината или една трета от една учителска заплата. Мога да се сетя и за други определения на това положение.

Халите, София

Съзирам един миксер в магазин и дърпам моята приятелка да й обясня колко е хубав, удобен и какво удоволствие е да се готви с него… Спирам изречението по средата, когато виждам, че струва 700 лева. Миксерът струва в Щатите 250 долара. Същото се случва с парфюм на известна марка, обувки… „Интересна работа, при вас заплатите са по-високи, а при нас цените са по-високи!“, казва тя. Обяснява ми, че има глад за качество, купуваш нещо, което изглежда добре, но след като го използваш няколко пъти, то е неузнаваемо. Учудвам се, знаейки, че тя купува неща в по-високия спектър на цените.

Идва момент, в който

започваме да се забавляваме с цените –

исках да купим калкан, защото при нас няма. Сменям си намеренията, когато забелязвам цената му – 35.99 лева. По-скъп е от сьомгата, която е пристигнала от хиляди километри, а калканът идва от Черно море. Също, не се продава на килограм, а цял, което означава, че цената на вечерята току що се премести в страната на трицифрените числа.

Из двата града не видях усмихнати хора.

Наясно съм, че животът в България е много труден. Но също е и реалистично, че не всеки носи мъката на света на гърба си. Но не намира повод да се усмихне. Това обяснява, че понякога срещам странни погледи. В тази връзка, моята приятелка ми разказва как като се преместили в друго жилище, казвала „Добър ден“ на съсед. След няколко пъти той започнал да ѝ намига, като я срещнел.  „Каквото и да става, не казвай на никого Добър ден, че кой знае как ще го изтълкува!“, предупреждава ме тя, знаейки, че ще кажа.

Петте кьошета (големите), София

Близките ми ме инструктират грижовно, какво да правя и какво не, и с право. Махни диамантените пръстени, гледай някой да не се блъсне в теб, това обикновено значи, че са те обрали, дръж си чантата под око непрекъснато, не дръж пари в джоба, избягвай градски транспорт, ако е пълен, не се издавай, че не живееш тук.

Последното се оказва трудно – плащам 10 лева за такси от гарата до Орлов мост. Хем си мисля, че вече знам как да хитрея, и казвам, че отивам до Орлов мост, а не до Телевизията. Това с хитреенето е забавно. В трамвая приличам на детектив от ФБР, оглеждам се внимателно, не отмествам поглед от чантата си. Чувствам се като победител, когато слизам от трамвая без да са ме обрали! Колко лесно било човек да се чувства победител!

Перник

Друга важна за мен тема – езикът!

Какво е станало с езика?! Ако той е отражение на съзнанието, имаме сериозен проблем. Докато блуждая на гарата в Перник поради 40-минутното закъснение на влака за София, чувам разговор между момиче и момче, студенти. Бъдещата финансистка казва: „Така съм се увъртела отвсекъде!“. Чувам много изрази със сходен характер – съсипа ми живота, разказа ми играта, има и по-цветни, които мисля да спестя, но вие ще се сетите. Общото между всички е усещането за победеност и слабост. Чух и нови тенденции – вече не се добавя емоционалното обръщение „бе“ в края на посланието, а „ве“. Също не се казва „много“ или „ного“, а „ногу“ или „многу“.  Много е важно да се пише на кирилица, по-малко важно е, че е с грешки. За мен е по-важно обратното – и на латиница може да се види дали някой е грамотен.

Докато се преструвах, че няма да падна на заледения площад в Перник,

дочух интересен разговор зад мен

Двама мъже оживено обсъждаха нещо, което се казваше „чук-чук“, в началото не ми беше ясно какво е, но скоро ми се изясни – разговорът всъщност беше дълбок сравнителен анализ между две еротични издания, но едното явно вече не съществувало. Нали се сещате, че с готовност се примирих с мисълта да се размажа на леда, като отместя вниманието си от всяка стъпка на леда, за да видя двамата участници в този разговор. Двамата юнаци бяха на поне по 60 години!

Чух и възрастна жена да ругае на доста цветист език, а един дядо да дава гръмогласни наставления на служителката в пощата в Перник как да си върши работата.

Малкото квартали, до които се добрах,

бяха мръсни, хаотични. Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.

Магистралите, чувам, са докачлива тема, та да кажа – магистралата до Перник, също известна като Голфстрийм, ми хареса!

Народната библиотека Св.Св.Кирил и Методи – София

За краткия ми престой се сблъсках и с друг феномен – като се обадя на някого по телефона, ми затваря. В началото много се чудих защо ми затварят тия хора. Оказа се, че те ми щадяли телефонната сметка така.

Озадачи ме отношението към емигрантите – преди да замина, имах проблем с документи, и изчетох разни форуми по темата – разделението между българите, които живеят в страната, и тези извън нея, е ужасно. Да си емигрант не е геройство, нито пък да си останал в страната – и двете носят трудности, но и радости. Аз мисля, че е избор.

Да си патриот обаче, е много по-лесно отдалече

В емигрантските очи родината има романтичен облик, затова няма да видите снимки на възрастни хора, които ровят в боклука, на улични кучета, на калта, защото не искам да ги помня.

Весела Коледа и щастлива Нова година :)

Топли и уютни празници на всички!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

Други разкази свързани с София – на картата:

 София


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


48 коментара

48 коментара to “След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)”

  1. Михаил каза:

    Много хаотично.
    Чета че за 10 години страната ни стремително е потънала…
    Странно, даже и за някой, който с изключение на честички пътувания си живее тук, не изглежда точно така.
    Не съм ходил в Перник обаче…

  2. rumi каза:

    След като прочетох пътеписа се почувствах….щастлива.Живея си тук /слава богу пътувам доста и мога да сравнявам/,живея сред позитивни хора ,които ходят на театър,купуват книги,усмихват се,благодарят.Имам две тинейджърки ,които пишат на кирилица и то грамотно,виждам хубавите неща около себе си и всички близки и приятели са с мен.Не е идеално в България ,но се радвам че имам очи и за хубавите неща , оценявам ги и съм си у дома.
    Не съм ходила в Перник…..
    Весели празници на всички!!!!!!!!

  3. Longanlon каза:

    Want some cheese with your whine?

  4. Мариета каза:

    За всички е ясно, че тук не е Щатите, но за 10 год. да не сме мръднали поне малко в положителна насока не съм съгласна. Жалко е да виждаш само негативните неща.

  5. Боян каза:

    Браво, изключително „позитивна“ статия. Във всеки аспект намерихте кусур и след това се питате защо няма усмивки :). Наистина ли найлони, пликчета, чук-чук и хлъзгащи се мраморни плочи Ви прави голямо впечатление или Гьоте се оказа прав: „Човек вижда толкова, колкото знае“.

  6. Зока каза:

    Мила ми „американке“, тука има много хора които обичат и купуват книги, които се усмихват и казват добър ден, които пишат и говорят грамотно и правилно. Слава Богу, всеки ден ги срещам.
    Човекът трябва да има сърце и душа да го види. С долара на

    Аз няма, както уважаеми Боян преди мен, да цитирам Гьоте, аз искам да ме разбереш че антипътеписа Ти е едно обикновено лайно.

  7. Дончо каза:

    След Зока и леката простотия ,вече мога и аз да напиша простотийка ,но вярна според мен.Един глист и синът му си живеели в задника на един човек .Един ден синът изпълзял от задника и подишал чист въздух,разгледал наоколо и много му харесало.Попитал баща си – Защо не отидем някъде другаде ,а сме се заврели в този задник? Бащата отговорил – Какво да се прави сине ,това ни е Родината.
    Разбира се пътеписът отразява личното мнение на авторката, а аз напълно съм съгласен с нейните наблюдения и благодаря за текста..Защо продавачите са неучтиви.Авторката знае отговорът – защото и продавачите и купувачите са българи.Мисля ,че основната причина да оцелеем след различните експерименти ,които са правили с нас последните 600 години е ,че сме лоши.Това ,че сме спасили 50 000 евреи е нещо друго и не е свързано с добрина или лошотия, но е за съвсем друг пътепис и коментар.
    Простотията и селенията превзеха изцяло големите градове и обществото.А и нашата историческа памет е много слаба.Единствено за останките на цар Калоян има вероятност да са негови.Къде са гробовете на великите ни царе и национални герои?След като не уважаваме великите ни предшественици,какво ще завещаем на наследниците си ?
    Според мен изборът на Стойчо за последен пътепис за годината е отличен.Благодаря за чудесният сайт и на всички автори за пътеписите.Приятни празници на всички!

  8. Според мен този пътепис има една единствена претенция – авторът сам себе си да убеди, че има основание да прекъсне връзките си с България. Ключът към това разбиране също е в текста – щом и кирилицата стана излишна, лесно се виждат само грозните неща. В чужбина съм срещала много българи, които не говорят български пред чужденци; родители българи, които не учат децата си на български; българи, които сами са избрали да се срамуват, че са българи. Обаче не виждам защо това трябва да ни натъжава – всеки прави своя избор. Веднъж един чужденец ми каза, че българите се държат като представители на голяма нация – имаше предвид, че не се притесняват да са критични към себе си – може и по този начин да се чете пътеписът.
    Весели празници!

  9. И понеже цитираме класиците – ето един цитат от нашия Любен Каравелов от 1873 г.: „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени … Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете… Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни … чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино … В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора… И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“

  10. Lucy Popova каза:

    Всъщност всичко си е същото, както авторката го е оставила преди десет години. Най вече хората са си същите. Изразът „К’во ми се хилиш“ е типично българско-балкански. Например, ако прочетете препоръките на американското правителство към американките пътуващи в Истанбул, една от тях е да избягват огромната си американска усмивка, особено по отношение на мъжете, защото резултатът може да включи и пощипване. Истина е, че мъжете българи не са много далеч от това. Странно ми е, че десет години и се стуват толкова много. Имаме роднини в Америка, които си идват доста по-често от десет години ( понакога с американските си приятели) и слава богу бързо се научиха да не прилагат класическата американска прегръдка, за щяло и нещяло и почти на всеки, с който се запознаят. Просто забелязаха, че доста българи се къпят по-рядко:).

  11. […] След 10 години (Бъл&#1… чрез Пътуване до… от LucyRickspoone на 12-12-21 […]

  12. Само за справка каза:

    От няколко години в България действа закон за намаляване на найлоновите пликчета, според който продавачите са ЗАДЪЛЖЕНИ да ви ги продават, а не както беше дотогава да са безплатни /реално включени в цената на стоката/.
    Подобни незнания са и повод за голяма част от следващите изводи.
    Примерно – археологическите разкопки при Ларгото са си все още разкопки. Когато завърши всичко това, ще си е изграден цял музей на открито за разглеждане.

  13. Teodora каза:

    Мине се не мине и попадам на изявление, което раздрусва брашнения чувал.
    Тази битка между навън и вътре остаря морално. Истината е, според мен е, че и там и тук има лоши неща, и там и тук има хубави такива.
    Стига вече с тия градски легенди за гета и некъпани хора, редно е да се съсредоточим върху градивността си.

  14. Теди, имаш право. Стойчо ни пусна този пътепис (Стойчо, в Германия ли избяга? :-)), за да правим трафик през празниците – темата няма как да ни остави равнодушни.

  15. Teodora каза:

    Коледа е!

  16. Zaro каза:

    На мен ми звучи като че авторката просто си споделя впечатленията неподправени. И с много тях съвпадат и с моите.
    Например кво толкова са изкукали всички по тая кирлица. Не е ли по важно да се разбираш с хората от колкото точно с коя символна конвенция го правиш. Е, хората в сърбия от много години си ползват и двете азбуки, без това да създава проблеми.
    Но както и да е..

    @Longalon а ти како сийке защо не погледнеш първо гредата в своя блог;)

  17. Щото, Zaro, на български се пише на кирилица. Самата азбука е по-подходяща за изписване на звуците в славянските езици. При сърбите е по-различно – имат опит с двете азбуки (още от времето, когато бяха почти едно с хърватите, които пък имат опит само с латиницата).
    Що се отнася до пътеписа – впечатленията не са неподправени, а тенденциозни. Разбира се, всеки има някакъв свой опит, но авторката има очи само за грозните неща в живота ни.

  18. motiv каза:

    .Много Ви заболя какво и как е описала жената .За мен тя е напълно права .Всичко ама абсолютно всичко в тая държава е с висока претенция ,а без никакво покритие.Понеже не ми се влиза в безсмислени спорове и критики към никое от горните изказвания няма да продължа ,а само ще кажа че мнението на авторката се покрива с моето .А дори не съм отсъствала от България 10 години.Просто си отворете очите !!!

  19. Teodora каза:

    Ами ще боли, разбира се. Вас не Ви ли боли? Или като застанем отстрани, сме извън описаната картина? Мен лично много ме боли. И съм сигурна, че има и други неща, не така мрачни, не така лоши, дори напротив, хубави и светли, чисти. Аз лично се старая, до колкото ми е по силите, да ги виждам. И също, до колкото ми е по силите участвам в тяхното случване. Има много по-големи от мен хора в тая България, които създават добри неща. И ако някой тръгне да ми обяснява, как родината е хубава, ама държавата не бива, то ще питам кой я прави тази държава…
    Най-лесно е, да се цъка и да се вика колко е мръсна къщата. Ами хвани метлата, увлечи тия около тебе, раздай парцали и да чистим.
    Е, от това много ме боли!

  20. Ники каза:

    Личи, че авторката е напълно поамериканчена, разбирай „промит мозък“, и като такава, следва американската традиция, да налага тяхната, култура, демокрация, консуматорско отношение и всичко останало което те смятат за „връх“ на сладоледа, без да се съобразява с културните, държавнически и други традиции на другите народи и нации, независимо къде се намират по света. Жалко за нея

  21. Стойчо каза:

    Ники, нарушаваш правилото да коментираме разказа, а не личността в

  22. Teodora каза:

    Стойчо, какво стана с идеята „лайк-дизлайк“ на коментарите?

  23. Ники каза:

    Извинявам се, нов съм тук, не съм го направил нарочно, просто изразих мнението си.

  24. dzver каза:

    Люси, истински американец би написал точно обратното на това, което ти. Най-интересното е, че би видял точно обратното на това, което ти. Знам го, защото съм посрещал гости в България.

  25. temp1e каза:

    Mnogo ot neshtata w pytepisa ne sa tochno takiwa i sa otceneni dosta nabyrzo. Oshte poweche , che srawnenieto e s Amerika, kydeto gi uprawliawa mangal, kojto 4 godini im kopa groba i te go izbraha nanowo da gi zarowi. Ne che towa shte stane tolkowa lesno pri polozhenie, che te si pechat zlato, no niama da e i tolkowa trudno, sled kato zapochna da stawa iasno, che zlatoto im wsynost sa hartishki.
    Obache s ostanalite twyrdenia sym napylno syglasen. Naj-weche s towa bezumie narecheno kirilica, koeto Wancheto, taka revnostno zashtitawa. Pyrvo Vanche da te swetna, che samata kirilica izobshto ne e podhodiashta za izpiswane na nikakwi slavianski bukwi, zashtoto azbukata, ot koiato e kradena e prednaznachena za egiptianite. Tochno taka , nashata goliama nacionalna gordost e dolna krazhba na koptskata azbuka, koiato po syshtestwo e pyrwata egipetska azbuka i koiato ot swoia strana e egipetska adaptacia na gryckata azbuka. Tazi mrysna i dolna krazhba bi mogla da byde podminata, ako po niakakwa prichina se beshe poluchilo neshto chitawo. Za syzhalenie slavianskata azbuka e lishena ot wsiakakyw smisyl , lishena e ot wsiakakwa ikonomicheska obosnowka i malkoto hora, koito ia upotrebiawat sa chast ot naj-gadnata biala chast na naselenieto, nachelo s rusnacite.

  26. temp1e, не съм казала, че кирилицата е оригинална азбука, но достатъчно добре предава славянската фонетика – и не се влияя от това, кой още пише на кирилица 🙂

  27. temp1e каза:

    Az pyk kazwam, che slavianskata fonetika e obzela twyrde mnogo mozychno prostranstwo. Az ne otricham istoricheskata stojnost na kirilicata, no w nashi dni kirilicata e izcherpana i prechi.

  28. Комитата каза:

    Честно казано, не разбирам защо се нахвърлихте на авторката. Фактите са си факти. Плочките наистина се хлъзгат, всяка зима се моля когато падам, да не падам на неподходящите места и да не си чупя техниката и кокалите. По магазините има усмивки, но не навсякъде. Перник (откъдето са и където живеят някои от най-близките ми роднини и приятели) продължава да е един от най-депресиращите български градове. На публични места има най-невероятни неграмотни надписи, написани на кирилица. И много други неща. Хората не случайно се местят да живеят повече от България към Щатите, отколкото наобратно.

  29. И аз честно казано не разбирам защо кирилицата стана такъв проблем. Ако пишеш на български и на латиница, американците пак няма да те разбират – трябва да е на английски :-). Не ми се пишат ч, ц, х, ш, ж с повече от една буква, въпросът с ъ също няма решение на латиница. Ако става дума за грамотно/неграмотно писане – кирилицата не е виновна.
    Сега за текста на авторката – лично мене ме подразни тенденциозното изтъкване само на неприятните неща в живота ни, обяснени по нелеп начин и допълнени с генерални обобщения.

  30. iaia каза:

    = Всъщност, ако авторката беше живяла 10 години в Сомалия, например, сигурно по друг начин щеше сега да види България. Не мислите ли?
    От друга страна пък, аз имам една позната американка (на 33 г.) от Лас Вегас, която от 7-8 г. е омъжена за българин, и тя всяка година идва с децата при свекърва си във Варна за по около 2-3 месеца. Та тя казва, че страшно много й харесва в България и дори иска да живее за постоянно тук, но поне засега не може да го осъществи, заради тежката бюрокрация, която й създава огромни спънки. Не искат да й дадат двойно гражданство, както на децата им, и винаги й дават виза максимум за 3 месеца на година. Тя дори се старае да учи езика ни и успява да води не сложен разговор с българи, които не разбират английски.
    Т.е. искам да кажа, че всичко много зависи от това, че всеки гледа на нещата от живота от своя си ъгъл и затова всеки ги вижда различно.
    = Колкото до кирилицата – аз мисля, че не азбуката е виновна за неграмотността на някои българи (не всички!), а немарливото им отношение към училището, когато му е било времето.
    = И накрая, стига бе хора! Празници са, усмихнете се, кажете си добра дума, стига „плюхте“, стига недоволствахте! Нищо не е само лошо или само хубаво. В крайна сметка животът е най-вече такъв, какъвто сами си го направим. Отворете очите, сърцата и душите си, огледайте се – светът е прекрасен!
    Хубави празници желая на всички ви! Много усмивки, добро настроение и най-желаните подаръци!
    До нови срещи по света, на този чудесен сайт! Специални поздрави на Стойчо и цялото му семейство 🙂

  31. Весели празници на всички участници във форума, поздрави и благодарности на Стойчо, специални пожелания за много усмивки и успехи на Люси Рикспуун (надявам се, че няма да има обидени от размяната на мнения във форума :-)) и накрая искам всички да можем да пътуваме по големия свят и да се прибираме благополучно вкъщи!
    Весела коледа!

  32. Диян каза:

    Съгласен съм с някой неща от пътеписа (нахвърляните и непоследователни бележки)
    Да видно е защо емигранти от този калибър не трябва да изразяват глас по време на избори. Просто не са в час. Другото с което съм съгласен са съветите на роднините, ако пътеписа беше писан 1992 година. (двадесет години по-рано) С какъв акъл е написан и с какъв акъл е публикуван. Нито съществен, нито интересен.
    Весели празници на хората, които могат да ценят, това което имат и не мрънкат.

  33. Диян каза:

    Послепис:
    Всъщност погледнах тук за да прочета нещо интересно, за да науча нещо любопитно. А си развалих вечерта.

  34. Радост каза:

    Пожелавам от сърце на всички приятели на сайта весели празници, здрава и успешна Нова година!!! Голямо благодаря на редакцията за самоотвержения труд и желая много здраве и късмет на семейството му!!! А за пътеписа- жалко за авторката, че толкова едностранчиво вижда живота в България. Жалко и за това, че толкова и е отмиляла Родината- колкото и клиширано и сантиментално да звучи. Аз имам съученици, който от 12 години живеят в Манхатън. Всяка година се връщат в България и много се радват като си идват у дома. Разни хора……

  35. Grimm каза:

    Локалните патриоти и духовитите интелектуалци първи скочиха.
    Скоро няма да се оправим. Не е и нужно, явно много хора смятат, че сме си много добре и няма накзде да се подобряват нещата.

  36. kilikanzer каза:

    Нищо различно по света.За разлика от авторката ,която трогва с впечатленията си след пристигането и в България, след десетгодишно отсъствие -аз ще разкажа една история пък за моите впечатления от америка-(нарочно пиша с малка буква тази географска площ ,щото за мен е без особено значение).Значи първият път като пристигнах в Хюстън гледам ,мърсотия по улиците фърчат разни пликове духани от вятъра.Едно негро изникна от някъде и вика -бате, дай една цигара плииц.Сняг нямаше ,щото в хюстън топло.Тъй че нямаше опасност да падна на паважа.Имаше комари обаче!Толкова за Хюстън!След два месеца отново се върнах там -същата смрад…пак мърсотия по улиците и пак негра…и пак комари.Там обаче влязох в едно магазинче дето продават дрехи.Един усмихнат мексиканец ма посреща и ми вика мистър тишъртите са там гащите на другия рафт.Рафтовете бяха направени от дървени щайги за зарзават…бе викам си кво толкова ,важното е да си взема една фланелка с снимка на Моника Люински с нещо подаващто се от устата и…и пускащо лиги… е не посмях …щото като се прибера в България ще ме замерват с камъни по улиците …моралът ни е малко -по различен от американският!

  37. kilikanzer каза:

    Ае наздраве ,и радост и здраве в къщи за всички!И по-малко работа и по-вече пари!

  38. temp1e каза:

    Сега за текста на авторката – лично мене ме подразни тенденциозното изтъкване само на неприятните неща в живота ни, обяснени по нелеп начин и допълнени с генерални обобщения. – w tazi teza, te poddyrzham na 100%. Oshte poweche , che stranata za imigracia e sgreshena na 100%. Amerika e smeshka. Dazhe ne iskam da si gubia vremeto da otida dotam, Naj-zhalkoto e, che do predi 40-50 godini, neshtata sa bili sywsem nared. Sega se lutat bezprizorni. Loshto, che dyrzhawata koiato gi e pribrala da gi otglezhda, ne go prawi zashtoto mnogo si hareswa rozhbata i shte gi nashamari tochno kogato triabwa.

  39. Стойчо каза:

    Случайно някой да забелязва че тематае България , ане Америка ?

  40. Всъщност темата е „България през очите на една българка, която се връща за малко в родината след 10 години емиграция в Америка“. Аз не съм изненадана от разнопосочните коментари, защото пътеписът е много едностранчив по своя замисъл и хората във форума дописват това, което им липсва в текста.

  41. Стойчо каза:

    В такъв случай дописвате темата за България, а не за хюстън или за това кой бие негрите

  42. Ivan каза:

    Така го е видяла, така го е разказала. Лошо няма. А и съм съгласен продавачките в БГ имат нужда от шокова терапия.
    Като контраст на написаното. На скоро позната, натурална американка дойде след 5 години пак в БГ. Коментара й: „Ау България как се е променила, ама много бързо се развиват нещата тук. При нас метрото сума ти време до строят“. Е, разяснихме че и нашето е на 50 години 🙂

  43. Бобър каза:

    Объркан опит да се сравнява САЩ и България. Реално няма никакво сравнение между преди и сега. За журналист, било то и бивш, е хубаво да се пише поне с малко познаване на темата, а не просто повърхностни бележки:

    – в Щатите закона за пушене се определя на местно ниво и има доста места (казината), в които се пуши; пушачите сред пълнолетните в САЩ са около 20%, в България 40%.
    – и в САЩ има магазини, в които торбичката се плаща – Whole Foods, например.
    – носенето на твърде тесни дрехи е въпрос на вкус. Има цяла прослойка (латино дами в САЩ), които са превърнали това в свой стил.
    – за човек, който “намества 200 лева” е нелепо да коментирате изказа да други хора.
    – цените на “непретенциозните кожени ботуши” се определят от търсенето и предлагането, а не от учителските заплати; същото важи и за калкана.
    – ментета са навсякъде. има ги дори и в България.

  44. Кумчо каза:

    Странен пътепис… коментарите под него са очаквани. Сигурно няма да се различавам от общия хор, но определено ми звучи меко казано смешно. Някаква женица, която от 10 г. не е в БГ решила, че е станала чужденка, американка. Забравила, обяснява, имена на улици и градския транспорт. Може и никога да не ги е знаела. Връзката Перник – София може би не е случайна 😉 Пътеписа, ако изобщо може да се определи като такъв в случая, ми прилича на глуповат опит да се критикува. Според мен, авторката просто иска да демонстрира нещо, което не малко емигрирали обичат да правят, дали погрешка или пък защото искат да си повярват. Но от всичко прочетено до тук, за мен единственото послание е – вижте ме, аз се измъкнах, вие още сте в калта и дори затъвате повече. Опитите на авторката да се измъкне от това клише с откровения, че хора като нея не бива да гласуват и не разбира забраната за пушене в страна, в която 70% са пушачи, са само опити, но реалната картинка не се изчиства от това. Не зная с какво се занимава в Щатско, обаче е гола вода този „пътепис“ и се натрапва с едно мнение, което е строго индивидуално, напълно необективно и до голяма степен издаващо непознаване на България и от преди 10 години, преди „голямото отсъствие“. Не мисля, че 10 години – някъде 2002 г. досега е съществен исторически период, в който човек до такава степен може да промени говора, манталитета и забрави улици, местности и т.н.

  45. srefanrusev каза:

    Не всеки има „очи“ за да види хубавите или истинските неща. Дамата така е видяла, така е споделила. Жалко че след 10 години това са нещата които са й направили особено впечатление – проблемите на пушачите и цените на дрешките. Много жалко!… А може би убеждава себе си, все още, че преди 10 години е взела правилно решение.. Тя си знае..
    Стойчо, пусни нещо по-интересно, бе, човек… Юнаците от „Офроуд“ нямат ли и други „адвенчър“ приключения ?

  46. Стойчо каза:

    имат;-)

  47. Стойчо каза:

    Май е време и аз да се включа. Т.к. коментарите някак станаха органична част от пътеписа с ваше позволение ще коментирам всичко едновременно
    Хора, не забелязахте ли, че това е един от най-оптимистичните разкази за България в последно време? В него НЯМА НИТО ЕДИН ФУНДАМЕНТАЛЕН проблем! Нито един! Няма нито един системно нерешим проблем! Да почнем по ред:

    1.Графитите – какво толкова се обидихте, че са ни казали, че има графити? На мене специално и досега една от асоциациите ми като чуя думата Германия е графити 🙂 А да не би графитите по новите влакове за Перник да са нещо добро? Не са. Освен това са съвсем лесно решим проблем. Все пак не забравяйте и контекста и дома на авторката – в Ню Йорк борбата с уличната престъпност започна именно с почистването на графитите, така че за американците графитите са символ на престъпност. Просто в Европа те са символ на свобода и нехайство.

    2.Мазилките и новата дограма? Че какво обидно има в това? Грозно е, но е практично. Практично е, но е грозно. Няма нужда да се обиждаме от това наблюдение – достатъчно е да си измажем фасадите. Как? Едно време имаше „Красива София“ и „Красива България“, днес има програма за енергийна ефективност, с което може и това да се оправи. Народе, нищо страшно няма в това

    4. Забелязахте ли радостта на авторката от Панаира на книгата 🙂 А, някой забеляза ли? Някой от вас знаят, че в момента се подвизавам из Мала Азия и да ви кажа – всеки Панаир на книгата, всеки театър, концерт на филхармония ми носят искрена радост 🙂
    „Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!“

    5.Торбичките – някой опита ли се да обясни, че от година и нещо торбичките са обложени със специална продуктова такса, така че задължително да се плащат? Имаше ли смисъл от бурната, но неинформативна реакция по въпроса?

    6.Колибките за пушачите – тук няма да се съглася с авторката (т.е.в милостивото ѝ отношение към пушачите) и с риск да ви загубя като като приятели и читатели ще кажа, че мястото на пушачите е не просто в колибката, ами съвсем навън!
    Иначе за протокола: пушачите в страната са около 37% от населението. А законът трябва да се се спазва, защото „творчеството“ на пушачите се свежда до това да заемат по-хубавите части от заведението, а ние с децата да се свираме в задните стаички – напр.сладкарница Неделя срещу зала Универсиада, когато още имаше отделни помещения за пушачи и непушачи. Или сладкарница Неделя на Плиска, която нямаше отделно помещение и затова отпред имаше забрана за лица под 18 години (защото вътре се пуши). Значи сладкарница за пушачи – може, а за деца – не? Вън!
    Щом едно заведение има успех само защото в него се пуши – да знаете, че не струва и е бардак.

    7. Потребителската култура, малките размери и красивите дрехи/ботуши – това с малките размери ме учуди и мене, но явно е заради това, че съм мъж – просто гледам циците, а не размера 😉 Пък аз нося широки дрехи, че иначе шкембето ми ще стърчи много 😉
    Факт е, че за мене това с малките размери е новост, но – въпрос на дамски поглед.
    „В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш“ – и да не сте съгласни с твърдението, съгласете се, че познавате много хора съгласни с него, нали? Вестниците ни са пълни с подобна информация, значи все пак някой я чете, нали? Какво толкова възмутително има в това, че го чуваме и от един емигрант?
    Истината е, че ако авторката беше написала политически коректното „българките са най-красивите жени в света“ никой нямаше да обърне внимание. А да не ви казвам, как го казва същото една позната туркиня, имала честта да работи за турското посослтво в София, че съвсем ще отклоним темата 😉

    8.Защо търговците са нелюбезни?
    Къде в това изрчение видяхте неверни или очернящи факти?!? Ами нелюбезни са – факт.

    9.Разкопките пред ЦУМ – и аз искам да ги видя открити, нали? Това, че никой не обясни на авторката, че тези разкопки са съвсем нови и очевидно незавършени (Люси, от 2012 година са 😉 не е причина да я изяждаме нея. Беше достатъчно някой да каже, че в крайна сметка това е недовършен „строеж“

    10.Качествени стоки, ментета, цени – какво в това не ви хареса? Има качествени стоки, надценени са много (сравнете с Виена или Букурещ), има и ментета. Какво невярно има в това наблюдение или какво толкова страшно и непоправимо им ав този факт? Нищо.

    11.Калканът и сьомгата – цените са същите като в Турция. Люси, цената на калкана зависи от цената му в Истанбул (а цената на житото – от цената на чикагската борса). Иначе калканът винаги се е продавал цял.

    12. Няма усмихнати хора – има, ама това е проява на сарказъм 😉 Елементарното сравнение не с Америка, ами с Турция също ще го потвърди. Национален характер – някой български класик, описващ усмихнати хора? Не, нали 🙂 Според мене е същото като с фасадите – да не ме види дявола и да ми завиди. Ние не сме завистливи, ние просто много се страхуваме от завистта (а че не сме чак толкова завистливи ще разберете при се сравнение с други народи – можете да ми вярвате, че нивото ни е повече от средно в това отношение). Ние не показваме че сме щастливи.

    13. Улична престъпност и джебчии – та нима ние не инструктираме близките си от провинцията за същото, или пък познатите чужденци? Вярно е, че е прекалено, но това ние го правим – няма за какво да виним авторката за това

    14. 10 лева от гарата до Орлов мост не е кой знае каква измама. Ако изобщо е измама.

    15. Езикът – тук съм 100% съгласен с Люси. Промяната е сериозна и драматична – точно както и страната се промени. Не бих казал, че специално езиковата промяна ми харесва, но – това е положението, Минке. Ве вместо бе/бре, за мене е простотия, „ногу“ – още повече.

    А вие се вързахте за кирилицата 😉 Не се ли усетихте, че това с писане/неписане на кирилица е отглас от някаква вътрешно-емигрантска (ама че термин 😉 дискусия, която по никакъв начин, за щастие, не е намерила отглас в България. Пишем си на кирилица, та ако ще турско да стане! Това изобщо не стои на дневен ред в България.

    16. Забавен факт е, че още има живи хора, помнещи Чук-чук 😉

    17. Лошата номерация блокове и улици „Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.“
    Факт. И при соц-а беше така, че и преди това – просто авторката е забравила. Нека ви припомня:
    „Ние имахме адреса на г. Чакалова, а в американските градове не е трудно да намериш някой дом по известен адрес, защото улиците са прави и названията им са в цифрен порядък: улица десета, петнадесета, двадесета и т. н. И улица да намериш е лесно, стига да погледнеш номера на една къща или магазин: ако е например № 1458, ти знаеш, че е улица четиринадесета, ако е № 2567 – това е улица двадесет и пета. Тези улици са протегнати от известни главни улици, които тук наричат avenue. В нерегулираните отново части на града има улици и с именни названия. По тях по-трудно се ориентираш. И в София за правилно регулираните части на града беше много по-практично да се казват улиците по цифрен порядък, отколкото да им се дават дълги и предълги названия, които нито ги е изговаряло, нито ще изговаря населението.
    Някакви коментари? 🙂 Кога е писано? 🙂

    18. Отношението към емигрантите – аз поне нямам наблюдения, освен може би от коментари в интернет, но по-скоро го допускам за институционално ниво. Те (институциите ни) и с местните българи се държат зле, ама ние сме свикнали, ама емигрантите се впечатляват. Иначе не се сещам на човешко ниво някакво специално отношение към тях, освен „Добре си дошла, дъще, как пътувахте?“ 🙂

    Като заключение на огромния ми коментар:
    На мене разказа ми хареса много. При това ми хареса защото в него нямаше нито един нерешим или систематичен проблем (преди 15 години половината ни проблеми си бяха системни, а преди 20 – практически всичките). Даже някои от описаните проблеми биха могли да се ползват като културна особеност без грам сарказъм в това, което казвам (например шарените фасади)

    Признавам си, че очаквах бурна реакция, когато подготвях този пътепис за публикуване и се радвам, че с леки изключения не тръгнахте по пътя на личните обиди. А сега си представете, че бях скрил името на авторката или я бях представил не като емигрантка, а като истинска американка или англичанка 😀

    Честита Нова година! 🙂
    За тези, които още не се сещат – цитатът е от „До Чикаго и назад“ в частта за Филаделфия 🙂

  48. Едем каза:

    Аз само не разбрах, как всички сте толкова позитивни и усмихнати, пък пишете такива злобни коментари и нападате автора, за това че не ласкае егото Ви. Да не говоря, че половината коментари, в които пишете как сте обградени само от грамотни хора, сте ги написали твърде неграмотно.
    Истината е, че аз живея в България и всеки ден виждам описаното в пътеписа. Нито сме усмихнати, нито в сферата на обслужване има някакво клиентско ориентиране. Всеки гледа да те излъже и измами. От мобилните оператори, ЧЕЗ и прочие, та до кварталната магазинерка. На всеки си длъжен и все не си угодил.
    Да не говорим, за митичното гостоприемство, дето май никога не е съществувало. Обслужването в туризма пък отдавна е минало критичния минимум и дълбае надолу…
    О, и съм бил в Перник – твърде обикновено място за цялата му митичност. В определени аспекти доста по-симпатично място от редица балкански градове.

Leave a Reply


Switch to mobile version