ное. 09 2007

Северна Корея: Пътуване до сухопътната граница между Щатите и Русия

Тази публикация посвещавам на утрешния 10-и ноември и на днешния 9-и ноември (за тия дето не помнят – на днешния ден през 1989г падна Стената). Нищо и никакви дати, но ако не бяха Папата, Рейгън, Тачър, Буш, Горбачов, Хелмут Кол, Вацлав Хавел, Лех Валенса и мнозина други – ето на каво щяхме да приличаме:

Къде е сухопътната граница между Русия и САЩ или четири дена тренировка на съзнанието

Да не би на смятате, че това е параграф 22? Четете по-нататък…

И ще дойде ден…

Един Господ знае какво ме накара да замина натам през октомври 2005г. Тази държава изобщо я нямаше в житейските ми планове, нито за близкото, нито за по-далечно бъдеще. Дочух обаче, че по повод 60-годишнината на КТП (Корейската трудова партия) властите на КНДР организират мега-мероприятия под магическото име „Ариран“, както и специални преки чартъри Москва-Пхенян. И ето как се появи доводът: „а защо да не видим този „апендикс“ на азиатския континент?“

Съботник*

От друга страна това си е чисто бълнуване — заради престой от 3 дена и половина да пътуваш 8ч и половина в едната и 9 часа в другата посока. И какво толкова ще видя там?

Аз самата съм се родила и израсла в социалистическа страна (или поне така си мислех преди пътуването до Северна Корея)

А и не ми беше до излишни разходи — финансите трябва да се икономисват за посрещането на Новата година, чието празнуване винаги си го организирам в тропиците. Но нещо упорито ми говореше: трябва да идеш! Кога друг път ще имаш тази възможност?

Летище Пхенян

И ето вече съм в самолета на авиокомпания Еър Корио — по друг начин е невъзможно да се влезе в страната, и все още неразбирайки накъде съм тръгнала,вече започвам да потъвам в атмосферата на страната. Информацията за КНДР е мнооого малко, за пръв път пътувах някъде, без да се поготвя подробно за живота и историята, за социалния и културен живот. Сега вече знам, че за тази страна трябваше да се подготвя най-много! (тогава и време нямаше — решението за пътуването беше взето спонтанно, буквално дни преди полета) може би нямаше да се изненадвам толкова — всичките ми впечатления са ниво чувства и асоциации.

Въпреки това, не съм сигурна, че това щеше да ме спаси — тази страна толкова не прилича на нещо друго от планетата Земя, че каквото и колкото да четеш предварително — пак няма да си подготвен за това, което те чака там. Не може да се разчита, за съжаление, и на разказите на приемащите „екскурзоводи“ — вероятно половината въпроси, които им зададохме, не получиха отговор, а половината от получените бяха такива, че ситуацията се замъгляваше още повече. Като коан. Знаете ли какво е това? Това е задача, която учителят по дзен-будизъм дава на ученика си, с цел „деблокиране“ на съзнанието. Задачата по подразбиране няма логичен отговор в реалния видим свят — опитвайки се да намери отговор по стандартния път, съзнанието на ученика „изскача“ от утъпканата пътека на човешкото съзнание и се започва постигането на НЕпроявеният свят. Няколко разбираеми и обикновени примера за коан: „Покажи ми истинското си лице — това, което имаше преди да се родиш“, „Нека чуя звука на пляскането на дланите с една ръка“…

Така за мен Северна Корея се оказа такъв уникален и многостранен коан, и често, опитвайки се да осъзная нещо „увисвах“ с явното усещане, че трябва да се „рестартирам“. Никъде другаде по света няма, няма и да има според мен, толкова много и такива многостранни асоциации — при което картината се образуваше от напълно нетипични и несравними с нищо реално, парчета. Вероятно защото всичките асоциации ми бяха с литературни или филмови епизоди и персонажи — т. е.нереални неща, измислени от нечия фантазия.

Самият печат на визата, получена в деня преди полета, удивляваше: всеки печат и всяка дума изписани с някаква нечовешка точност и прецизност. Специално погледнах другите си визи (имам към 30) — всяка имаше някакво размаване или недостатъчен натиск при печата — визата за КНДР ме потресе с безупречната калиграфия на всеки надпис и отпечатък — не можах да видя нито прекалено силен, нито слаб натиск, и това при миниатюрността и наситеността на изображението. Гербовият печат с диаметър 28 мм събира в себе си всички понятия: и планини, и полета, и електроцентрала със стълб за далекопровод, и язовирна стена, и житни класове — и се вижда всяка чертичка! По-късно, всичко печати, получени в Северна Корея имаха същия перфектен вид.

При качването в самолета отново ИЗНЕНАДА — целият самолет беше пълен — всичките 180 места бяха заети! И това беше вторият пореден чартър по повод юбилея на КТП (Корейската трудов партия). Съгласете се, че каквито и да са предварителните ви чувства и асоциации, такъв обществен интерес предизвиква уважение към самата страна. И всички пътници имаха явен авантюристично-хазартен вид — всеки по различен повод: някои отива, за да види дали всичко е така, както показват редките репортажи от КНДР? Други — за да види страната на бившите си университетски колеги, със слабата надежда да срещне познати, а трети — за да се почувстват „чужденци в СССР“. За съжаление имаше и такива, които отиваха, за да се изгъзарят, че „аз самият съм от страшно високоразвита буржоазна страна, а вие сте прошляци и тикви!“…

В самолета на всеки раздават списания и брошури „Корея днес“, от чието съдържание постепенно започва да ти изстива кръвта (на някои хора им действа обратното — започват да се хилят и да се надсмиват над прочетеното — човек да им завиди за психиката). Междувременно започват да се чуват думите на стюардесите, заменили, защо ли, инструктажа за безопасност — „Нашият любим Президент, другарят Ким Чен Ир, лично се грижи за чуждестранните гости и за тяхно удобство лично организира тези полети“. Усещам как всичките ми възприятия се напрягат от анализа, на това, което им се предлага като информация, с абсолютно различни параметри. (едно време бях летяла и с Туркменските авиолинии, и там също се споменаваше особената роля на „бащата на всички туркмени“ във въздухоплаването, но там някак си промрънкваха под носа си, докато в Еър Корио — като истински пионерчета на висок глас и с ясна дикция. Изобщо като чуеш как всеки кореец казва думите „Нашият велик вожд..“ и „Нашият любим ръководител…“ — веднага разбираш, че думата „мама“ са я научили по-късно.)

Още не си се осъзнал и нова доза нетипични впечатления: „Сега ще ви разнесем напитки и храна. Пийте кристалната вода от планинските извори на Корея — и чрез нея ще усетите великата любов и грижа на нашия любим ръководител Ким Чен Ир!“ В мозъка ти проблясва светкавица — какво общо има тук великият пълководец!?! Какво е направил с тая вода, че обезателно ще усетим НЕГОВАТА ЛИЧНА любов!?! Организмът ми явно не иска да пие, усещайки някаква засада. Това че стюардесите и екипажът говорят много добър руски, в началото също се приема като част от „загрижеността на любимия“. По-късно виждаш, че всички печатни издания (и списания, и книги) ги има както на корейски, така и на руски — тогава разбираш, че това е обща политика и че има наистина нещо отгоре.

При пристигането в Пхенян нещо се сви в корема ми, когато ми отнеха мобилния телефон. Не че не мога да дишам без него, но самия факт, че ми го взеха ме извади от равновесие: минавайки на рентгеновата проверка на багажа, по навик вадиш часованик, очила, колан, телефона — и минавайки металотърсача, ги получаваш от другата страна на рамката. Посегнах да си ги взема, но бързите ръце на граничарите ме изпревариха и извадиха телефона от купа. При това поклащаха глава в смисъл „как не се сещаш?“. Спътниците ми дружески зашептяха: „Край, кажи чао на телефона докато се върнеш в Русия!“. По-късно се разбра, че върху почти цялата територия на Корея има сигнал от южно-корейските GSM-оператори и това е причината за тази директива на ръководството на КНДР: не може да имаш телефонен контакт с „врага“, което значи — никакви мобилни телефони!

Страхувам се, че имаше и по-сериозна причина — по същия начин бяха отнети и паспортите и билетите ни, когато пристигнахме в хотела. Получихме си ги обратно накрая при заминаването от Пхенян. В паспорта се мъдреше също толкова перфектно отпечатана регистрация за пребиваването там — тогава вече не се и учудвахме, бяхме свикнали.

В този момент не можех да осъзная, че няма да получа телефона си обратно, като се чувствах като човек, хвърлил нагоре нещо тежко, а то „увисва“ във въздуха и не пада. Стоейки сред толкова много хора във военна униформа (персоналът на летището е с униформи, напомнящите съветските от 50-те г.) си спомних сума ти епизоди от съветски филми за войната: майкта за секунда пуска ръката на детето си и те вече са разделени завинаги, разпределени от фашистите за различни лагери…

Улица в Пхенян

Добре че успях да превключа вниманието си към чейнджа на летището. Дълго седяхме до него и се чудехме колко пари да обменим? (наивници — трябваше да се поровим из нета и да прочетем съветите на пътувалите там. Аз се поддадох на приказките на мой познат за наличието (както е в Бирма и другаде например) на два различни курса — официален и черен. След това пътуване до КНДР уверявам всички: тази информация е диверсия и провокация! Там няма и не може да и да има нито официален, нито неофициален обменен курс (както беше навремето при нас). Спомнете си едно време — имаше официален курс, но имаше ли чейнджове? а и за какво ни трябваха?

Все пак обменихме символично 1 долар — получените 3 банкноти по 50 вона станаха най-важният ми

сувенир от Северна Корея

особено като има пред вид екзотичността на тази валута. Иначе това, което обикновено се нарича сувенири, го има в нормални количества, но НИКЪДЕ ДРУГАДЕ НЕ ВИДЯХМЕ местните пари. В страната очевидно не е в сила системата „пари-стоки-пари“, а всички живеят по друга, по-проста схема — за труда си хората не получават пари, а — „според потребностите“: храна, дрехи, културни и битови услуги. При това дозата от „потребностите“ на всеки се определя също от „великата грижа и любов на любимия ръководител“

1000 вона – две пакетчета чай

Напускайки летището не изпитвам обичайното желание да снимам с апарата. Нещо ми навява мисълта, че тук не може просто ей така да се фотографира. Имам опит в някои страни с „последствията при снимане без разрешение“. В Мароко и Кения непосредственото фотографиране на местното население и някои пейзажи е опасно не само за намиращи се във вашия автобус — някои туареги и масаи ще хвърлят камъни не само по вашия автобус, но и по следващите, които ще минат в следващите няколко дена. Ако пробвате да снимате отвътре индуски храм или залите на гръцки музей, може да влезете в затвора!

Народът и Армията – единни!

В Северна Корея този нюанс някак-си веднага се разбира и предадените ни „отгоре“ „указания“ за това, къде и какво може да се снима се възприемаха като нещо вече познато и очаквано. Общо взето на нашата група й провървя: съпровождаше ни, както се досетихме, достатъчно голям „пагон“ — много приятният, мил и усмихнат, „нашият майор“ (едва ли някой се съмняваше, че към всяка група прикрепяха ченге), ни разрешаваше да снимаме почти навсякъде, освен на местата, където фото- и видео-техниката трябваше да се дава на гардероб. Жалко, защото в Музея за дружба между народите има такиииива експонати! И как ми се щеше да снимам вътрешността на Мавзолея на Ким Ир Сен!!! Там ставаше ясна и причината за отнемането на мобилните телефони — практически всички съвременни имат вградени фотокамери и е нея може да се прави скрита камера! Само веднъж, вече по пътя към летището, при заминаване — нашият майор отбеляза с тъга: „Искахме да ви покажем колко е красиво при нас — а вие снимате само нашите недостатъци“. Тази реплика беше казана в мига, в който снимахме обикновено селско поле, минаващо покрай прозореца на автобуса. Така и не разбрахме — какви стратегически обекти бяха скрити между лехите? Но снимката трябваше да бъде изтрита — доре, че цифровата техника позволява изтриването на една снимка, без да се трият останалите.

По време на преходите, нашият майор постоянно нещо пишеше в тетрадката си. Поглеждайки през рамото му, видяхме таблица, запълнена с йероглифи, а в една колонка — арабски цифри с нашите рождени дни. Така разбрахме какъв документ съставя. Беше забавно, когато на изпроводяк, на нашите подмятания „е, Чен, заминаваме си, сега поне ще си починете“, той въздъхна дълбоко и каза: „Че тя работата едва сега започва….“

Свято място – Мавзолеят на Вожда

Едно от най-силните първи впечатления — в Пхенян всичко е огромно! Ако е площад, то това е ПЛОЩАД! Ако е паметник — то е ПАМЕТНИК! Изобщо думата МНОГО сама сенатиска“ като определение във всяко описание за Северна Корея: МНОГО големи здания, МНОГО красива страна, МНОГО зелена трева, МНОГО квадратни полета, МНОГО весели/сурови/дисциплинирани хора, изобщо ВСИЧКО Е МНОГО СТРАННО…

В Пхенян има неочаквано много високи жилищни сгради (стандартът е 30—40 етажа). Има един хотел със 105 етажа. За сравнение — в Куала Лумпур се намира най-високото здание на планетата — Петронас, което има 88 етажа. Все пак в метри Петронас е по-висока от пхенянския хотел. Наистина хотелът енедовършен“. Слагам кавичките, защото ми се струва, че това не е просто изоставен от 10 години строеж, а някакъв таен стратегически план на северно-корейското правителство — прилича на ракета, която всеки момент ще излети.

Хотел Рюген

Улиците-и-булевардите са с такива ширини и дължини, че московските Ленински и Кутузовски проспект ряпа да ядат! Мемориалните комплекси са с такива размери,че даже и на нас, руснаците, ни секваше дъхът и ни падаха ченетата! Разбирам — нашата огромна Русия, с нашата прославила ни по света история, може да си позволи да отдели огромни терени за строеж на мемориал за победата над фашизма, хайде и Китай — също велика държава, с по-рано мощна императорска власт — също е нормално да има огромни площади и дворци. Но мъничката Северна Корея? Колко трябва да се обича сам себе си този народ, за да се възвеличава-прославя така?! Каква е тази гордост, която ги изпълва за историческото им наследство и съвременните им постижения?!

Зад гърба на огрооомния Велик вожд Ким Ор Сен се намира също подобаващото на размера му здание на — оказа се Музеят на революцията. Опулвам очи от изумление „Какво толкова сте сложили в този музей? Може ли да видя?“ (която е и да е сграда на Музей на революцията на територията на бившия Съветски съюз е поне 10 пъти по-малък от пхенянския — и това при нашата сложно-подчинена революция! Ама какви музеи — техният заема повече място и от най-големите хотели на Бали и в Доминиканската република!!).

Пхенян – изглед към х-л Рюген

Отговорът беше — пълна тишина. Сигурно едва са успели да построят сградата, а експозицията тепърва се събира? И нещо забележително и много „корейско“ — всичките паметници са разположени и оформени много хармонично и красиво. Задължително — на възвишение (невисок плавен хълм) — точно като театрална сцена, която специално е поставена над нивото на столовете на зрителите като внушение, че Изкуството е по-високо от ежедневното (т. е. увековеченото събитие/личност в паметника е по-висшо/а от всичко, което е в подножието на хълма). А пък как всичко хармонично е вписано в околния ландшафт, и как подробно е обмислен всеки сантиметър от пространството! И всичкото това — да може гледащият от далече или приближаващ се или пристигащ човек да усеща незначителността си и да има желанието да падне по очи пред величието на видяното. Точно това се и случваше пред нашите изумени очи.

Намирайки се на територията на всеки от мемориалите, с огромно облекчение усещах, че не съм сама, а с приятели-колеги. Иначе не съм сигурна дали щяха да ми стигнат куража и силите да бъда очи в очи с тези pro memoria. Пред всички видяно досега на други места на Земята мога да стоя сама — и да се чувствам и нормално и спокойно и уверено; тук обаче — ме беше СТРАХ!!! Има някаква нечовечност във всичко.

Веднага се вижда, че Пхенян е голям по население град. Според по-късно изяснени статистики: повече от 3 милиона — а по улиците буквално няма и един човек! Напълно пустинни улици измежду небостъргачите…редки, единични пешеходци и, драстично различаващи се, дълги опашки на тролейбусните спирки — при това са толкова организирани, че англичаните имат да им дишат прахта! Мисля си, че както и в Москва по време на Олимпиадата и на разните международни фестивали, се стараеха да скрият максимално възможно съветските хора от улиците; както специално се организираха мероприятия по извозването на московчани от столицата — така и по време на „Ариран„-а да са извозили някъде жителите на северно-корейската столица? — Не, вечерно време, прозорците светят, всички жители са си по местата, но къде се губят през деня?

Ариран

Отговорът го разбрахме, когато най-сетне стигнахме до района и на самия стадион, където се провеждаше „Ариран“: всичките пхенянци бяха там! Репетираха, изпълняваха — така или иначе участваха или гледаха. Горещо любимият ръководител Ким Чен Ир се е разпоредил, всеки гражданин на КНДР да е видял лично „Ариран“ — това също е лична, дълбока грижа и любов, както и най-обикновената Хаш-две-О. А вече чутата информация, че в КНДР няма нито едно семейство, от което да няма участник в самото представление „Ариран“. Веднага ми излиза в спомените „В нашата страна няма нито едно семейство, незасегнато от тази война — нито една къща, в която да не е влязла тази беда!“ Сещате ли се? „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“

*Съботник – почивен ден, в който се ходи на free-работа, като работата често е извън обичайното работно място. Обикновено работа е свързана с неприятни дейности – преводачът на този текст е събирал картофи на Негован, брал нарциси в близката до даскалото оранжерия или е мел улицата пред даскалото (последното не е зле пак да се направи) – бел.прев.

Автор: Оксана
Снимки:
Tripadvisor.ru/fotos
Превод: Стойчо

Стойчо: това са първите 5 страници от пътеписа, остават още 16. Дано имам силите да го преведа

   Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Северна Корея: Пътуване до сухопътната граница между Щатите и Русия”

  1. sonirz каза:

    СУПЕР–КОГА Е ПРОДЪЛЖЕНИЕТО???? ХУБАВО Е ДА ЗНАЕШ ЧЕ ИМА ПО-ЗЛЕ ОТ ТЕБ…….НО Е МАЛКА УТЕХА!!!!!!

  2. Стойчо каза:

    Честно казано – когато ми стигне времето да довърша превода

  3. […] Ето един истински пътепис до Северна Корея (КНДР)>>&gt… […]

  4. Боби каза:

    Браво за превода!!!

Leave a Reply