ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Published by at 9:00 under Мая Филкова,Перу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

Филкови – Езеро Титикака, Перу

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

Риба – Езеро Титикака, Перу

Езеро Титикака, Перу

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

Лодка – Езеро Титикака, Перу

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

Кондор – Езеро Титикака, Перу

Кондор – Езеро Титикака, Перу

Кондор – Езеро Титикака, Перу

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

Продължението:

Филкови пътуват: Перу (8): Кондорите в каньона Колка

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

Перу


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Филкови пътуват: Перу (7): Титикака”

  1. […] Published by Стойчо at 9:41 under Мая Филкова,Перу Днес ще завършим пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро и Мачу Пикчу, а за последно се качихме до най-високо разположеното езеро в света – Титикака […]

Leave a Reply


Switch to mobile version