ян. 08 2013

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко

Published by at 9:00 under Мая Филкова,Перу

За много години, мили наши читатели и автори! Пожелавам ви много здраве, щастие и кураж през Новата 2013 година 🙂

А днес продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас,  а за последно бяхме на платото Наска. Днес ще тръгнем към Кузко.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Кузко

Нощта след посления ден в Лима завърши за нас в 2 часа след полунощ. В 5 и малко на ранина беше полетът ни към Кузко /може и със ‘С’ да се пише, но на мен лично повече ми харесва звучното ‘З’/. Аз отново изкрънках места до прозореца и Филков отново бля и гледа докато аз дремах. Летяхме с ТАСА / www.taca.com / с полет за 149.90$ общо. В 7 часа вече бяхме в Кузко.

Но преди това 2 неща, които е редно да се споменат:

  1. На всичи летища в Перу, преди полета, се плаща такса. Таксата на Лимското летище е по-висока от тази на другите места. За вътрешни полети е 6 $, а за международни – 30 $ на човек. А това го казвам в случай, че някой реши да думне всичките си пари преди някой полет – не го правете – оставете си поне 30$ на калпак.
  2. В нета пише, а и Виктор изрично ни предупреди, да не се пънем в Кузко първите дни, защото надморската височина ще ни претрепе.

За информация на несведующите, Кузко е на 3,700 метра надморска височина.

За привикване с нея се препоръчва повечко лежане и по-малко движение първите ден – два. Височинната болест се изразява в главоболие, позиви за повръщане, недостиг на въздух, а в леките случаи – бързо уморяване или всички тези усещания на куп, но в лек вариант и изява. По описание, би следвало тия симптоми да отминат за 3-4 дни, ако човек ги има в някоя от формите им, но ако това не се случи, алпинистите препоръчват бързо слизане на по-ниска надморска височина. Лошото в нашата ситуация беше, че ние имахме общо 3 дни за Кузко – денят на пристигането ни щяхме да направим сити-тур, на следващия /неделя/ – тур в Свещената долина на инките + посещение на неделен пазар + още други места, и последният 3-ти ден, който беше отделен за тура до Мачу Пикчу. Всички тия неща бяха предплатени месеци по-рано и програмата ни беше нагласена по начин, който не позволяваше да се мотаме заради някаква си височинна болест. И а хапове си бяхме взели от България, така че наистина вярвах, че целият тоя драматизъм със симптомите и тра-ла-ли-ли е една супер пре-експонирана истерия, целяща да впечатли слабоумните туристи. Да, ама се оказа, че не е точно така!

Още в ръкава, придвижвайки се от самолета към летището, усетихме как краката ни натежават. През дупките на ръкава влизаше студен и свеж въздух, така че нямаше начин да сме си въобразили. Първото усещане беше за леко замайване и мъъъничка тъпа болка в главата – отзад към тила. Нищо обезпокоително на тоя етап, а и все още ни беше интересно какви симптоми бихме проявили и дали изобщо ще получим някакви. Взирахме се в сигналите на телата си и един на друг споделяхме какво усещаме, за да уточним дали си въобразяваме или наистина има нещо. В общи линии, към онзи момент идеше реч за дребни неразположенийца, които не даваха вид, че ще пречат на туровете ни.

Заети да гледаме в себе си и да се чудим добре ли сме или не, и дали си измисляме това, което лекинко усещахме, ръкавът, по който се движихме, изненадващо за нас свърши.

Връхлетя ни шум от звучна перуанска музика –

от оная, дето сте я виждали и чували от перуанците пред НДК, глъчка от възбудени туристи, свеж въздух, шарени цветове на перуанците-музиканти и много, много емоции. Усещането, че си в ПЕРУ вече не можеше да се сбърка! Точно така си го бяхме представяли – шумно, цветно и емоционално. Чакайки за куфарите си, видяхме, че на стилаж в залата на летището безплатно се предлагат флакони с кислород. Развеселихме се. Чак пък толкоз – то че е високо, високо е, ама и кислород да дават на хората – лиготия!

Подхилихме се под мустак, взехме куфарите и излязохме от летището. И там зад огражденията видяхме табелата с имената ни. Тук организацията беше повече от стройна и очевидно хората бачкаха в името на удоволствието и почивката на Туриста. Две бойни мацки ни поеха и в нова-новеничка кола ни метнаха до хотела / www.hosteriadeanita.com  /, който е част от веригата на Амару хостАл / http://www.cusco.net/amaru/ /. Това беше поредното прецизно избрано място за нощувка – хем не скъпо /28 $ на нощ/, хем местно, хем хубаво. Колата спря на малък паркинг, от който започваха стъпала, водещи до хотела ни. Е тия 40-тина стъпала тотално ни изтощиха. Усетихме как букално изплезваме езици и започваме да пръхтим все едно сме участвали в маратон. Недостигът на въздух вече стана осезаем.

Инак

Кузко има някакъв лек /в последствие се оказа, че не е чак така/ повей към Балканите –

стари къщи, изписани балкони, чардаци, хоросан по стените, нашенски турски керемиди по покривите, каменни или кирпичени зидове, ограждащи дворовете – съвсем като у нас. Или почти съвсем .

Филков добавя:

Оказа се, че това е била испанската архитектура през 16 век

Пак съм аз:

Основите на къщите, обаче, бяха от старите инкски времена, над въпросните зидове виждахме върховете на Андите, а лицата на хората съвсем не бяха балкански, а чиста проба перуанско-индиански – дори само тия 3 неща бяха достатъчни, за да не се объркаме с Балканска действителност.

Вече в хотела ни и докато чакахме настаняването, получихме кана с мате де кока – чай от кока. Пихме го във вътрешната градина на хостериата:

Чай от кока – Кузко, Перу

Знаехме и от книгите, и от нет-а, и от Виктор, че чаят ще помогне за височинната адаптация.

Не си мислете глупости от сорта, че чаят е направен от наркотик

Нищо такова! Вероятно при някаква обработка на листата би се получило наркотик, но в тоя си вид чаят не помогна дори за минаване на лекото замайване, та какво ли да говорим за постигане на ефект на надрусване. Чаят беше зелен на цвят и доста гаден, но овкусен с подходящо количество захар, ставаше за пиене. След кратко суетене по регистрацията и напомнянето, че сме платили гореспоменатите 3 тура, получихме информация кога, с какво и на къде щяхме да тръгнем. Решихме лееекичко да се отпуснем в стаята – само колкото да отморим, защото наистина се чувствахме като пребити. А беше едва 8 часа!

От хотела очаквах повече, но за това не са виновни снимките в сайта на хотела, а въображението ми. В никакъв случай стаята не беше зле – отново огромно старинно и дърворезбовано легло, голям гардероб на поне 100-тина години, прозорци към вътрешен двор – абе направо си беше хубаво! Ама аз съм си глезла и мрънкалница по душа, така че е редно да спомена, че градината на къщата не беше това, което си представях. Всъщност, и да беше, градината на покрива на хотела в Лима пак щеше да обере точките.

Куско, Перу

След час сепнато се събудихме и се метнахме към автогарата. Имахме щурия план вместо директен нощен автобус от Кузко до Арекипа да намерим нещо подходящо, което да ни придвижи до Пуно и езерото Титихаха /изговаря се с ‘Х’, а не с ‘К’/, и там, ако имахме късмет, щяхме да направим разходка из езерото до изкуствено-направените тръстикови острови, на които живеят индианците урос. Първоначалният ни бг план беше съвсем друг – трябваше просто да преминем през Пуно и да стигнем до Арекипа, където вече бяхме платили и хотел, и трип до каньона Колка. Решихме да опитаме да напънем късмета си и да видим дали щяхме да успеем да добавим още едно приключение в списъка.

Така че, съвсем загърбвайки всичко, което сме чели в нет-а, а също и препоръките на Виктор, а също и тези на рецепционистката, се

юрнахме да търсим местната автогара,

за да насосаме времево нощния преход с автобус до Пуно и да осъществим тая си авантюра. Отне ни немного време /но бая физически усилия/ да купим билети до Пуно за автобус първа класа /20 солес на калпак/. Автобусът не беше на фирмата Круз дел Сур, но се надявахме, че първата класа ще компенсира недостатъците, ако има такива. Надявахме се и че няма да имаме проблеми предвид факта, че в същия тоя ден, в който тръгвахме към Титихаха, щяхме да се върнем от Мачу Пикчу. По план трябваше да се завърнем от Мачу Пикчу в 8.30, така че искрено се надявахме, че нямаше да отървем нощния автобус до Пуно, който тръгваше в 10. Лошото беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали някое свлачище в Андите няма да предизвика закъснение по отношение на часа на пристигане в Кузко.

Още на излизане от хотела, питайки се кога адажеба ще видим лама – нали сме в Андите, видяхме това:

Перуанка – Кузко, Перу

Перуанка

За тези, които не виждат какво точно сме снимали – тая женичка ‘носи’ 2 торби. В торбата на гърба й е натикано бебе-перуанче, а в торбата, която виси отпред на тялото й, има малка ламичка. Първият ни ден в Андите просто не можеше да започне по-добре! Снимахме се с жената и й дадохме 1 соло:

Перуанка – Кузко, Перу

По-късно през деня осъзнахме, че местните каки/лелки масово ходят нагиздени с шарените си носии и носеха я дете, я малка лама на гърба си, а често водеха на въже и голяма лама, или пък просто си пасяха стадото лами, чакайки някой турист да метне някое соло срещу снимане. При такава странност, нямаше как да не щракам като луда. А местната практика повелява, когато се снимаш с тия хора, да плащаш. И в това няма нищо лошо – все пак това е техният начин да изкарат пари за насъщния си. Ако не се снимаш с тях и ако просто ги снимаш от разстояние, тогава е приемливо и да не плащаш. След няколко часа настървено снимане по подобни циркаджии започнах да си давам трезва сметка, че това е просто един супер атрактивен туристо-капан.

Все по-интересно ми стана тайно да снимам истинските хора

Онези, които си ходят с носии, но не заради снимките на туристите, а защото това е техният начин на живот и обличане. След още няколко часа пък започнах да се впечатлявам от самите носии, а не от шаренията на цветовете им – чатнах, че истинските местни перуанки-индианки вЕрно са си облечени с носии, обаче дрехите вече са избелели от слънцето. Онези, дето бяха с ярките и шарени носии, навярно вечер обличаха нормални модерни дрехи, а денем се маскираха като перуанки-селянки. Започнах да се впечатлявам и от различни детайли по самите хора и лица – черните дълги плитки – 2 или 4 на брой, завършващи с пискюли /по-натам ще се види/ за постигане на повече гиздавост; малките бомбета, кацнали на главите на старите перуанки и други такива дребнички неща, които именно украсяваха пътуването ни с моите прошушвания към Филков /сякаш някой там, на края на света, ще разбере българските ми бръщолевения/ ‘я виж тая жена’, ‘глей, глей’, ‘виждаш ли плитката’, ‘олееее’ и т.н.

Връщането от автогарата беше мъчение.

Температурата се покачи и от около 5-6 градуса сутринта при пристигането ни, към 11 по обед, когато на връщане от автогарата се пънахме по баира и стъпалата нагоре към хостериата, вече беше над 20 градуса. Само се чудех на кой стълб да се подпра и как по най-щадящ силите начин да се завлека до хотела. Главоболието ми се беше засилило предполагам от жегата и поради количеството навлечени дрехи, с които тръгнахме на ранина. Кой да знае, че ще е толкоз топло – по проверени в нета прогнози за времето, темпаратурата трябваше да е максимално 16 градуса и да ни вали дъжд, защото март в Андите е времето на дъждовния сезон. Съвсем смачкани и претоплени се явихме в хотела, където девойката на рецепцията изключително учудена, че ни вижда, тактично намекна, че е по-добре до края на деня да се скатаем в стаята или поне да го даваме малко по-спокойно. Ние отговорихме, че няма как – ще правим сити тур след час-два време, на което мацката отговори единствено с повдигане на веждите. В края на деня стана ясно колко много сме се надценили и защо точно се препоръчва да полежиш и почиваш, когато се озовеш на 3 хиляди и 700 метра надморска височина в Андите.

Обиколката на града

стартира в 13.30. По описание трябваше да продължи до 6 и половина вечерта. Цената й беше 12 $, като извън тази цифра всеки трябваше да си купи туристически билети. Големият туристически билет струваше 70 солес и всъщност той беше вход за няколко археологически комплекса, които щяхме да посетим същия и следващия ден. Извън тая цифра, се плащаха още 2 входа – на Катедралата в центъра на Кузко /50 солес/, което ние не платихме и не посетихме, защото имахме лошия опит от скуката, която ни обзе в катедралата в Лима, и още 10 солес вход за Храма на слънцето. Използвахме времето, в което групата беше натикана в църквата /около 40-50 минути/, за да разгледаме центъра на града – все пак друго време за това начинание нямаше да имаме – на следващия ден бяхме на тур извън града, а на по-следващия предстоеше МП.

Градът видимо беше много по-богат от Лима,

от Наска и от всяко място, което до момента бяхме видели/посетили. И няма как да е другояче – нали това е първата спирка на всеки турист на път към Мачу Пикчу. Хората изглеждаха по-спокойни и съвсем не мърляви като жителите на равнините. Плюс това, усещането за страх от местните вече липсваше при нас – в Кузко бяхме малко по-навлечени и дрехите кат’че’ли лично на мен ми даваха по-голяма сигурност. Някак личното ми пространство отново си беше станало съвсем мое – ония презрамки по жегите и пустините в низините ме караха да се чувствам некомфортно спрямо набезите на търговците и изобщо намесата от страна на местните нахалници. Мизерия имаше и в Кузко, разбира се, но тук тя беше като атракция на общия фон на благоденствие – не ме караше да се чувствам зле, както беше в Лима, а ме предизвикваше да снимам и това шарено пространство като контраст на другото, повечето, по-хубавото:

Кузко, ПеруКузко, Перу

Красота, Анди, музика, шарен и пъстър свят от всички страни, търговци, които те преследват докато не си купиш нещо от тях.

Кузко като че ли пееше – всичко беше зелено и живо. И слънце – напук на прогнозата за времето – това беше и си остава впечатлението ми от Кузко.

Кузко, ПеруКузко, ПеруКузко, Перу

В този първи ден си дадохме и сметка, че дъждовният сезон носи както дъждове и вода, така и цвят и живост за Андите. Ако Мачу Пикчу е част от нечий летен замисъл, то да, планината няма да е толкова студена и влажна, но няма и да е толкова зелена! Така че, Туристе, моля, обърни внимание на това, и внимателно прецени дали ще поемеш риска да те навали дъжд и да те одуха вятър, но да видиш планинско Перу в най-величествения му вид, или предпочиташ да си стоплен от слънцето, но да не видиш реките на Андите, пълни с вода, нито пък всевъзможните нюанси на зеленото, които Онзи горе е създал без дори ние да подозираме, че ги има.

Храмът на слънцето

беше първият ни реален сблъсък с древната инкска архитектура. Гидът разясняваше, че в тоя храм могат да се видят 3 архитектурни пласта – от пред-инкско време, от времето на същинските инки, и от времето на испанското завоевание. Отвън все още съществуваха древните извори, ‘прихванати’ в коловоз още от времето на пред-инките. Нагоре сградата продължавше с градеж от черен базалтов /май/ камък от времето на инките, образуващ нещо като полу-кръг на стената. Разясниха ни, че тоя овал следвал движението на слънцето по небето:

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

Нагоре следваше стена от бял камък, изправяща овала в типичната за испанците квадратна форма. Самите инки построили храм-обсерватория в чест на боговете на Слънцето и Луната, разказа гидът, а испанците преформатирали тоя храм в катедрала, което наложило изправянето на стените. И всички тия смисли съществуваха в едната постройка, която виждахме – тя ги носеше, съдържаше и пазеше. Изуми ни начинът на спояване на камъка. Т.е. по-скоро, нямаше такова спояване. Камъните бяха издялкани толкова перфектно, че прилягаха плътно един до друг в изрядно права линия. Нямаше луфтове, нямаше пункатини, нямаше криволичения. И тая линия продължаваше от едната зала в другата, после в третета и натам в поразително успоредна на пода посока. Гидът обясни, че всички повърхности, които виждахме във вътрешността на храма, преди стотици години са били покрити със злато, сребро и камъни, а в нишите на стените стоели скулптури на инкските божества. Ествествено, всичко гореизброено е било чинно и сръчно изчагъркано от испанците. А това го казвам, за да стане ясно, че инките са подреждали в идеален порядък камъни, като тоя изряден порядък изобщо не се е виждал, защото отгоре е имало златни и сребърни плочи. Евала вам, инки!

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

По същото време жегата се усилваше, а моето главоболие си стоеше упорито и засилващо се въпреки 4-я прием на хап против височинната болест. Филков все така твърдеше, че се чувства ок и че усеща единствено леко напрежение в главата, но той си е планинско чедо – не съм и очаквала да е другояче.

Следващият археологически комплекс, който посетихме, беше извън Кузко. Пътувахме около 30-тина минути, за да стигнем до

комплекс, наречен ‘Главата на пумата’

/пояснение – пумата е била свещено животно за инките/. Отново видяхме изумително /вече започнах да се повтарям с това ‘изумително’, ама като си е такова, как другояче да го нарека…/ инкско архитектурно майсторство. Този път то беше под формата на огромни несиметрични камъни, които обаче пак стояха здраво стъпили един върху друг без луфт или каквато и да е халтавост между тях. Не мога дори да си представя колко време е било нужно, за да се намери идеалният камък, който да бъде положен върху основата, после по него да се открие друг идеален камък, който по форма да отговаря на предишните 2, и така много, много повтарящи се пъти, докато се изгради комплексът. А за да се направи това, са били нужни наситина страхотно много хора и много, ама  много време, усилия и мисъл. Интересното в цялата тая работа е фактът, че инките не са имали робство. Тогава съвсем резонен е въпросът ‘Кой, аджеба, е строил?’ И тук идва най-интересното! Трябва обаче да вмъкна малко история, за да стане ясно за каква мисъл иде реч.

Инките са живели като свободни хора. Не е имало робство.

Не е имало и бедност. Всички са били еднакво сити и напоени, така да се каже. Лишения от какъвто и да е физически вид просто не е имало. Разбира се, една част от инките са били аристократите, които са стоели много над другите. Вероятно те са хапвали и пийвали по-пищно от масата, но не за тях иде реч сега. В случая говоря именно за ‘другите’, т.е. за хората, попадащи под общото понятие ‘инки’. Та, тия ми ти инки, са получавали всичко необходимо от своите божества – Виракоча /всевшния бог/, Пачамама /майката земя/, бога Слънце и бога Луна, явяващи се на обикновения човек в лицето на инката-владетел. Иначе казано, държавата се е грижила нейните граждани да бъдат доволни и щастливи от факта, че са инки. В замяна на това, през определен период от време, всяко инкско семейство, та дори цели фамилии, са бивали ‘командировани’ по различни места в държавата за по 6-12 месеца, за да върнат с дела и действия услугите и благата, които са получавали от боговете. Т.е. именно редовият инка е строил светилищата като това, за което сега разказвам. Всеки е давал своя принос по начина, по който е можел – едни са дялкали камъни, други са багрили платовете, с които всички са се обличали, трети са шиели и тъкали, четвърти – обработвали терасите, където се отглеждала храната – всеки е правил това, което умее. И така докато се построи съответното нещо или изтече времето на ‘командироването’. Не само интересно, а и умно измислено!

Филков каза:

От градежа са останали само най-големите камъни. Другите испанците са смъкнали за катедралите и сградите.

Пак аз:

Та, ето снимки на въпросния градеж:

комплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перу

Междувременно установихме, че гидът носи в ръка нещо нагънато и смачкано. На въпроса на групата какво е това, той отговори ‘Пластик пончо /сиреч дъждобран/’. Той поясни, че човек никога не знае в какъв вид ще решат Андите да се представят пред хората. Много беше прав! По пътя за следващия храм – този на водата, небето бързо се нагорочи. Едва стигайки до самия храм, заваля дъжд с едри, големи, студени капки. Т падна поне с 10 градуса. Главоболието ми остро се обади заради комбинацията от височината, захлаждането и поредната смяна на налягането. Очевидно стана, че бях взела разходката в Андите за леко приключение и не съм се подготвила както трябва дори по отношение на облеклото. За сметка на това, освен гидът и семейство Филкови, нито един друг турист от автобуса нямаше дъждобран, което ни кара да се гордеем с поне частично проявената си прозорливост.

С първите капки на дъжда всички се спешихме обратно към автобуса /който ни изчакваше на 10-тина минути път пеша от самия храм/. Едва се качихме в автобуса и заваля град. Ето за това променливо време явно говореше нашият водач!

Първо слънце и жега, 10 минути по-късно просто леко захлаждане, идващо от падащия здрач, още 10 минути по-късно – дъжд и град, комбинирани с вледеняващ вятър, а още 15 минути по-късно – пълна и тотална тъмнина на нощта. Вечерта в Андите дойде много бързо и неочаквано за мен, а не трябвше да се изнендавам – колкото по-високо в планината е човек, толкова по-бързо връхлита нощта.

Прибирането ни в Кузко стана малко по-рано от предвиденото време заради дъжда и в името на сухотата и комфорта на Туриста – пропуснахме последната архитектурна забележителност от сити тура. Вече дори не помня коя беше.

На връщане към хотела започна да ме втриса от студ, а главата ми буквално беше започнала да пулсира. Все пак исках да хапнем в местно ресторантче. Харесахме си едно, намиращо се съвсем близо до хостериата. Вътре беше топло и навяваше идея за уют. Стените и там бяха стъпили върху основи от инкско време: много добре се виждаше разделението на пластовете камъни. Беше точно както го опиват по учебниците, а и 1: 1 към разказа на нашия гид. При така ясно разделение на словевете, пластовете бяха несбъркаеми. Докато поръчвахме вечерята, аз започнах да проявявам всички от гореописаните признаци на височинната болест – задух, главоболие, имах и позиви за повръщане, тресеше ме и се чувствах ужасно безсилна от умора. Едва дочаках Филков да нагъне вечерята – имаше не-повече от 10 минути за това, и преревах, че умирам и че трябва незабавно да се скатая в стаята ни и в легнало положение. /Вечерята ни струваше 65 солес, което за местните стандарти е астрономическа цифра. Изобщо не бях доволна от храната и цифрата, която сме дали за нея – за тази сума би трябвало да са ни заринали от храна, а место това бяхме получили скроми порцийки супа /8 солес/, пиле с нещо по местен тертип /23 солес/ и порция картофи, която всъщност се оказа един-единствен картоф, метнат в жар /14 солес/, малко хлебчета с размери на миниатюрни пърленки и нещо леко за пиене. На фона на пищната вечеря в ценъра на Лима, която ни струваше едва 30 солес, тук цените бяха направо обирджийски./

Следващият ден бях все така изморена, но жива. Все още главата леко ми тежеше, но реших да се пимиря, че явно на тая височина усещанията ще бъдат такива. Филков неколкократно ме поглеждаше изпитателно и ме питаше загрижено как съм. На поредният път просто се сопнах в своя си типичен стил и той сподели, че предишната вечер почти е повярвал, че ще мра – изглеждала съм ужасно зле и очевидно неподправено съм страдала .

Вторият ни ден в Кузко започна със свежо студено време – също като предишния ден, но всичко ни говореше, че стане топло и слънчево. Искрено се надявахме да е такова, защото ни предстоеше тур до Свещената долина на инките. Естествено, отново сложихме дъждобраните в чантите си – предходният ден ни беше научил на респект и смирение пред Андите.

Продължението:

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

Перу


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


12 коментара

12 коментара to “Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко”

  1. Lucy каза:

    Bravo za hubavia patepis! Izchetoh go s udovolstvie! 😉 A sega se nasochvam kam predishnite, koito iavno sam propusnala 😉

  2. Стойчо каза:

    Друг път да не пропускаш! 😉

  3. vladimir1974m2 каза:

    tova li e kraiat, a posle kyde prodyljava pyteshestvieto, ne moje taka vnezapno da svyrshi- bez priklu4eniata po obratniat polet

  4. Дончо каза:

    Обратен полет няма. Авторите са останали в Перу. За 2011г Перу е на 50-то място в света по БВП(Брутен Вътрешен Продукт),а България е на 74-то място. Добре е човек да живее в по-богата държава разбира се.Ние освен чалга и хубави жени почти нищо друго вече не произвеждаме(нищо против нямам срещу хубавите жени), а Перу явно произвежда доста повече неща.Първите две изречения са опит за шегичка ,може би пак неуспешен ,както се получи след мой коментар написан след първата част.
    Пътеписът много ми харесва .Успяхте да ме пренесете чрез разказът си в тази толкова отдалечена , загадъчна и мечтана от мнозина за посещение страна.Желая Ви успех и в другите пътешествия ,които може би планирате.
    Моя съученичка от 20 години живее в Перу и ми писа ,че се чувства отлично там.

  5. srefanrusev каза:

    Интересно и увлекателно, без излишните превъзнасяния , така както Филкови са го видели и почувствали – Това е пътепис! А не като предишната публикация. Разказ за това как една мечта може да бъде осъществена, стига да имаш смело сърце и кураж. А и полезно – след това започваш да смяташ всичко в самолетни билети и пътувания и разбираш че голямата плазма и новия телефон не са най- важните неща в твоя живот.
    Екскурзии до Перу колкото си щеш, ама да отидеш до там сам – ето това е ТРЪПКА. А и няма кой да ти мрънка че хотела бил скапан, нямало топла вода , закуската била малко…
    почти няма 😉
    Поздравления, адмирации.. а бе – Евалла!!!
    ( Към Администраторите ) Стойчо, пускай продължението! И не ни занимавай с анализи на родната ни действителност- ние си я знаем. Не че по света всичко е супер, просто всеки си е свикнал със своята си мизерийка и му прави впечатление само чуждата. А и нали това беше място за пътеписи…

  6. srefanrusev каза:

    Между другото, ако съберете всички части на пътеписа на един файл и извадите описателната част , ще се получи мнооого полезен и конкретен пътеводител за самостоятелно пътуване до земите на инките – с цифри , сайтове и указания. Което си е доста труд от страна на Филкови (bow)

  7. srefanrusev каза:

    Към администраторите – не може ли да разкарате тая крава , дето излиза на моите коментари?

  8. Стойчо каза:

    Чакай да видя какво излиза при мене

  9. ВладиЧ каза:

    Майтапи с височината и с височинната болест човешкият организъм не позволява. 🙂 Не знам какво лекарство за височинна болест са пили нашите герои, но най-добре е да се пие най-обикновен Аспирин поне два три дни преди да се качиш на по-голяма надморска височина и да продължи да се пие, до като си там. Помага много. Освен това трябва да се поемат повече течности и да не се бърза особено, а резките движения да се избягват на голяма надморска височина. МАЛКИ количества концентриран алкохол също много помагат за аклиматизация. Изобщо всичко, което разширява кръвоносните съдове и помага за по-добро оросяване на крайниците. На здрав човек за няколко дни организмът адаптитра, пригажда се към по-голямата надморска височина и неприятните симптоми изчезват.
    И накрая. Много хубав пътепис!

  10. любомир нанов каза:

    поздрави на филков от един съученик на кака му.

  11. svetlozar каза:

    Страхотни сте, Филкови – и за приключението, и за пътеписа! На добър час!

  12. […] Published by Стойчо at 9:00 under Мая Филкова,Перу Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко. […]

Leave a Reply


Switch to mobile version