сеп. 10 2012

Тежкият път до Черна Гора

Преди да са започнали задръстванията в София, нека се отнесем до Адриатическо море – Боян ще ни води на къмпинг и плаж в Черна гора. А като бонус ще мине през Албания. 

Приятно четене:

Тежкият път до Черна Гора

След това пътуване разбрах колко много подхожда името „Балкански“ на нашият п-ов. Статистиката на GPS-a показа 30 часа път и 8 часа престой, средна скорост 51 км, общо за двете посоки. Ползвахме тази карта: Garmin Eastern Europe NT 2013.10. Около 280 лв. ни струваше дизела за една кола в двете посоки. В Черна Гора цените на бензиностанции „Ekо” са: 1.33 евро дизела, 1.36 евро бензин, 0.78 евро газ.

Маршрут на отиване: София-Скопие-Тетово-Струга-Кукъс-Елбасан-Тирана-Шкодра-Улчинь .

Маршрут на връщане: Улцинь-Подгорица-Беране-Нови Пазар-Рашка-Бельевац-Александровац-Брус-Блаце-Прокуплье-Ниш-Пирот-София.

Въпреки многото завои, тунели, липса на маркировка и мантинели по част от пътищата се убедихме, че няма по скапана пътна мрежа от българската. Толкова дупки на квадратен метър няма нито в Албания, нито в Македония, нито по третокласните пътища в Сърбия.

Пътуването започна

по разписание около 4:00 сутринта на 18.08.2012 от бензиностанция “Shell” на бул.“България“. Тъй като двамата шофьори имаха предпочитания към различни безиностанции спряхме в Радомир и в Кюстендил за зареждане на гориво. Преминахме българо-македонската граница след 30 мин. чакане , тъй като  македонците “разфасоваха“ един турски автобус.

При навлизането в Македония

бяхме посрещнати от мобилният оператор както си му е реда със съобщението „Welcome to Macedonia, the cradle of civilization!…”. От Скопие започва „реновираната“ магистрала до Гостивар. Тя прилича малко повече на магистрала отколкото нашата „Тракия“ в участъка Пазарджик-Пловдив. Само, че македонците са решили да препечелват от нея и на всеки 30-50 км има „PATARINA” (toll). Таксата е 20, 30 или 50 денара в зависимост от изминатите километри. Курсът на валутата по будките е: 50 денара = 90 евро цента, 30 денара = 50 евро цента. Ако нямате точната сума в евро, ресто може и да не получите. След това пътят продължава покрай природният парк „Маврово“. Сравнително добър път за тамошния планински релеф. Две ленти за изкачване и една за слизане, доста завой, но имаше маркировка и мантинели.

Първата спирка беше

Струга – да разгледаме прочутото Охридско езеро

Там както и в останалите градове , покрай които минахме забелязахме повече джамии отколкото християнски църкви. По улиците се говореше предимно на албански. Жени почти не се срещаха по кафенетата. В „менувачниците“ се приемаха и български левове. Градчето не ни се стори особено привлекателно. Жегата беше голяма и нямаше много дървета, под които да се скриеш на сянка. Единствено бистрите води на Охридското езеро и коритото на р. Черни Дрин го правят по-приветливо.

Черни Дрин с лебеди – Струга, Македония

Черни Дрин с лебеди

Истинското приключение по пътищата започна след като напуснахме Струга и преминахме

македонско-албанската граница

Граничният пункт беше само един. Прегледаха паспортите и ни пожелаха приятно пътуване.

Албания ни посрещна

с типичните бункери, безкрайните завои и автомивките във всяка къща. Автомивките представляват един маркуч , от който тече вода. Явно там проблеми с водата нямат. Три месеца по-рано бях в южната част на Албания – Саранда. Там такива неща не видях. Всъщност в южната част всичко изглеждаше доста по-спокойно. Когато организирахме пътуването до Черна Гора изчетох доста за тази страна и се чудих какво точно имат предвид като описват многото автомивки и авто-сервизи.  Сега вече разбрах.

Автомивка в Албания

Албанска Автомивка

Пътищата изглеждаха стари без никаква маркировка, тесни с много завои, но дупки нямаше. Само компенсаторите на мостовете бяха доста раздрънкани, а мостове не липсваха. Покрай пътя минаваше жп линия, която не изглеждаше много употребявана. До Елбасан пътната обстановка изглеждаше доста прилична като се има предвид какво ни предстоеше.

От там поехме по Е852 към Тирана. Голяма грешка!

Пътят се изкачва по склоновете на планината. Завой на 180 градуса, няма маркировка, почти няма мантинели, много натоварено движение, тесен двулентов път. Добре, че нямаше тежкотоварни автомобили по този път. Явно за тях беше невъзможно да го преминат.

Гледката към Елбасан беше красива

Преди да тръгнем обмисляхме друг път от Елбасан към Дурес и после към Тирана. Маршрута се увеличава с 40 км, но се избягва този участък. Сега мисля, че беше по-подходящ. Тези 60 км вдигнаха адреналина на всички и разстроиха вестибуларния апарат на пасажерите. По едно време се чудехме дали не сме сбъркали пътя. Изглеждаше нелогично това да е пътят между два толкова големи града. Оказа се че сме на правилния път.

Елбасан, Албания

Елбасан

Тирана, единствената столица без околовръстен път.

Доста се полутахме из града. Обиколихме площада с паметника  на Скендербек. Втората кола, която неотлъчно ни следваше без да използва някаква навигация си мислеха, че нарочно ги превеждаме от там да разгледаме центъра на града, а ние всъщност се бяхме позаблудили. Главният булевард до площада изглеждаше доста красиво. Сега като разглеждам разни снимки от албанската столица става ясно, че доста от красотите на този град сме пропуснали. За сметка на това видяхме повечето му негативни страни. Движението е много натоварено, никакви указателни табели, шофьорите се подчиняват на някакви непонятни за нас правила за движение. Правилото за дясностоящия не важи. Срещат се возила, които не сме си и представяли, че съществуват. Всеки пази себе си и после другите. Питахме се как ли изглеждат учебните коли за начинаещи шофьори. Или се учат на бронетранспортьори или всеки курсист си плаща и колата.

Тъй като изтървахме една отбивка, която GPS-a ни препоръчваше забихме към Дурес по някакъв второстепенен път, който даже липсваше на картата на GARMIN. След около 10 км се осъзнахме, че се движим в тотално грешна посока. Стопирахме един моторист. На албанско-англиско-бългаски разбрахме, че трябва да се върнем отново в града и да питаме пак. Този път послушахме GPS-a и с цената на няколко сериозни нарушения на правилника за движение, заради които бяхме здраво „освиркани“ от местните се озовахме на правилния път. Пътувахме 15 км през разни квартали и се озовахме на така наречената „автострада“ за Шкодер.

Беше станало късно и слънцето залязваше, а нас ни чакаха още 130 км. Шофьорите бяха много изнервени, всички искаха час по-скоро да се махнем от тази Албания. Аз започанах да заглеждам крайпътните хотелчета с идеята да преспим в някое и на сутринта да продължим, ама никой не прие идеята ми. Беше се зародила една всеобща ненавист към Албания. Въпреки умората никой не искаше да прекарва и минута повече в тази държава. Шофьорите-камикадзе не свършиха до тук, даже станаха по-смели в тъмното. Разминахме се с две потенциоално много опасни ситуации – не по наша вина. Във всяко населено място се получаваше задръстване, тъй като пътят беше тесен и всеки , който искаше да отбие в ляво просто спираше и създаваше колона след себе си. Полицейско присъствие по пътя не липсваше, но регулирането на движението и санкционирането на опасните шофьори явно не влизаше в задълженията им. Покрай пътя постояно се появяваха от изневиделица пешеходци, мотористи, колоездачи, каруци без каквито и да било фарове или светлоотразители. Камикадзета всякакви.

Черна гора

Неусетно достигнахме граничният пункт,

което донесе облекчение за всички. Отново целият контрол беше една будка, в която преглеждаха документите. До тук на всяка граница показвахме големият талон на колата, но черногорският митничар изрично поиска „оригинала“ (така го нарече той) т.е. малкият талон. Ние му обяснихме, че всъщност оригинала е големият талон и понякога българските митничари го искат него и за това си го носим. Човекът призна, че е научил нещо ново и ни пожела приятен път.

Пътят до границата и от границата до Улцинь също минаваше през някакви планини. Беше тъмно и нямахме представа какъв е ландшафта наоколо. Доста завои и отново тесен път, но имаше поне мантинели и табели. Движението беше слабо и най-накрая достигнахме града

Улцинь

Там отново се объркахме в посоката. На GPS-а не успях да задам точния адрес на къмпинга. Спряхме до една къща, поразпитахме хората и те на чист черногорски ни обясниха как да стигнем до там.

Около 22:00 вече бяхме в

къмпинга

(като се има предвид, че Черна Гора е с един час назад  спрямо България). Избрахме си най-гадното място в къмпинга. Тъй като до ресторанта на тревичката ни се стори, че ще е шумно, до баните също и така разпъхахме бивака на слънцето върху пепелявата пръст. Повечето хубави места в боровата гора бяха заети от кемперите на редовните постители, предимно германци , поляци и малко италианци.

Бивак, Черна гора

Бивак 1

Разпъването на палатките в тъмното не беше сериозно предизвикателство. Само надуваемите душеци оставихме за сутринта. Спахме направо върху пода на палатката. Леко неудобно, но бяхме толкова изморени и след 100 гр. от 56%-вата домашна ракия на никой не му пукаше.

На сутринта жегата ни разбуди около 8:30. Започна преструктуриране на бивака. До обяд си направихме чердак от платнището. Платихме за две нощувки, защото не бяхме убедени, че ще останем по-дълго на къмпинга. Цената беше по 5 евро на човек и 3 евро за кола, ако се намира в къмпинга. За палатка такса не се плаща. Баните и тоалетните са чисти и подържани. В пиковите часове може да се окажат недостатъчни, но на това лесно му се намира цаката. Бивакът след преустройството:

Бивак, Черна гора

Бивак 2

Следобяда беше за почивка – бира, плаж, море…

Плажът е страхотен

Ситен пясък, няма камъни, морето е до колене на около 20 м от брега. Вълнение няма. Водата е кристално чиста и доста по-солена от тази в нашето Черно море, което прави плуването по-лесно. Температурата и може би е малко ниска, но се свиква. Има разни течения, които носят по-топла вода. Сутрин около плажа гъмжи от малки рибки.  Престоя на плажа струва 3 евро на човек (чадър плюс два шезлонга и масичка е 6 евро). Бирата от заведението на плажа беше 2.50 евро, от ресторанта в къмпинга 2.00 евро, на магазина 0.80 евро.

Small Beach, Черна гора

Следобеда пробвахме гозбите на ресторанта. Възползвахме се от офертата 1кг риба 1-во качество за 30 евро. Всъщност порцията се състои от две риби средно големи. Една риба тежи около 500-600 гр живо тегло и когато се изчисти и опече остават не повече от 200-300 гр. Така , че тази оферта не е особено приемлива. Добавихме към рибата по една-две шопски салати и черногорска лозова ракия и залъгахме глада. След това решихме да пробваме велосипедите под наем (за 24 часа – 9 евро). Собствениците на велосипедите ни предупредиха , че до града Улцин е трудно да се стигне с велосипед, защото

шофьорите не са особено толерантни към велосипедисти

Пробвахме и се убедихме сами. Вечерта успяхме да стигнем до носа в началото на „Velika Plaza”. Там има канал чрез който морската вода достига до солниците. Самото заливче наречено „Porta Milena” е дълбоко до кокалчета с иключение на тесният канал. Вечерта наблюдавахме с любопитство как десетина човека с торби и челници „ходят по водата“. Оказа се, че са китайци ловящи раци.

Китайци, Черна гора

Китайци

От носа покрай брега започва черен път , който май достига до града, но не го пробвахме тъй като беше тъмно, колелата нямаха фарове и изглеждаше малко опасно. На връщане потърсихме мост, по който да пресечем канала по-близо до плажа. В една малка уличка разпитахме хората, които живеят там и един от тях дойде с нас и ни заведе отвъд моста и ни показа от къде можем да минем, за да се приберем. Избрахме пътя по плажа, близо до морето по мокрия пясък. Прибрахме се бързо, довършихме ракията от предната вечер и наченахме смокиновата.

На другия ден си намерихме пътеки и улици успоредно на плажа, по които

стигнахме до града Улцин с колелата

Там с малко тикане по тротоарите из града стигнахме до старият Улцин. Градът е ограден от крепостна стена, вътре все още си живеят хора, пълно е с ресторанти и хотели, има и нови строежи. Гледката е страхотна:

Старият Улцинь, Черна гора

Старият Улцинь

Поразходихме се тикайки велосипедите и стигнахме до ресторантите, които са по края на крепоста, за да има хубава гледка. Сервитьорите стояха пред тях и настойчиво един през друг ни предлагаха да си оставим велосипедите вътре в ресторанта, да се разходим и после да се върнем да хапнем при тях. Възползвахме се от офертата на единия. Цени:  порцият калмари – 8 евро, шопска салата – 2.5 евро, бира – 2 евро. Опитахме се да убедим сервитьора, че шопската салата е българска салата, ама май не ни повярва*. Направихме малко снимки на брега и града. По време на разходката срещнахме и някой интересни обитатели на средиземноморските градове:

Хлебарки, Черна гора

Хлебарки

Тези „зверове“ съвсем спокойно могат да ти отворят хладилника и да изнесат каквото им хареса от там. А не стига че плуват ами могат и да летят. Според Wikipedia даже хапят жестоко. За щастие бяха отровени, когато намерихме пред вратата на една от къщите. Тогава не знаехме точно какво представляват. Извадихме хлебарките на бордюра и всички туристи след нас се спираха да ги гледат.

На връщане тръгнахме покрай брега. Оказа се, че има още няколко малки плажчета, но всички са каменисти освен „Velika Plaza” и „Mala Plaza”.

Малкият плаж, Черна гора

Малкият плаж

Към 18:00 се прибрахме в къмпинга. Върнахме велосипедите и отидохме на плажа. Вече нямаше кой да ни иска такса. Водата беше все още топла. Изпихме още някоя друга бира и се прибрахме в бивака.

Следващият ден, последен от нашият престой беше предвиден за разглеждане на

о-в „Свети Стефан“ и Будва

На самият остров не ни пуснаха, даже не даваха да се сяда на оградата около плажа. Цените за нощувка на острова са от 900 евро до 3000 евро. Снимки на острова има много из интернет, затова няма да добавям и аз. Изкуствено направените плажове са покрити със ситен чакъл, а дъното на морето е каменисто. Затова пък цените за чадърче са:

Плажът на Свети Стефан, Черна гора

Цени на плажа на Свети Стефан**

Старият град на Будва

е пълен със скъпи магазини и кафенета. Разгледахме един музей там. Напазарихме магнитчета за хладилника по 0.60 евро. Отказахме се да плащаме по 2 евро да се качим  на цитаделата след като двойка японци преди нас също се отказаха. Направихме разни снимки и се прибрахме към къмпинга. Старият град в Улцин повече ми хареса. Този изглеждаше прекалено комерсиализиран и много навалица имаше там.

На другия ден събрахме палатките, окъпахме колите, разпънахме картите и таблетите и започнахме обсъждаме

пътя за прибиране

Всички единодушно решихме, че през Албания няма да минаваме. Някакъв македонец беше обяснил на единия шофьор, че пътят през Косово е добър. Обаче тогава се сетих, че за Косово трябва да се плащат винетки и е нужно нещо като виза. Поразпитахме управителката на къмпинга и се оказа, че ако искаме да минем от там ще ни излезе около 100 евро отгоре. Гражданите на бившите сръбски републики не плащат такава такса. За това на македонеца му излиза по-изгодно д аминава от там. Цената беше достатъчна за да потърсим друг път. Избрахме през Сърбия.

Около 14:00 потеглихме от къмпинга. Поканиха ни и догодина тъй като нямали други българи редовни посетители трябвало ние да дойдем пак. Първата спирка беше Подгорица. Пътят до там е хубав, в по-голямата част даже е прав. Минава се през Шкодренското езеро – красота. Но там , където нямаше завой имаше населени места и ограничения на скороста 50-60 км. Много от шофьорите не ги спазваха за разлика от нас. Така, че отново заковахме средната скорост на 50 км.

Подгорица

изглеждаше чисто, подредено и спокойно градче. Там седнахме за по едно кафе. Оказа се, че в кафенетата предлагат „турско“ кафе, което е и доста приятно на вкус. Там завързахме разговор с хората на съседната маса. Те няколко пъти ни обясниха от къде да минем, ама ние не носихме картите и така и не запомнихме. Разпитахме ги за близкият паметник, те ни казаха че е на техен национален герой, който е бил като нашият Левски. Интересен бе факта, че те знаеха за нашият Левски. На повечето места където ходихме бързо ни разпознаваха, че сме от България. Може би, защото единствено нашият език е толкова близък до сръбският, но с много различна интонация. Всъщност с черногорците се разбирахме доста добре на български. Те говорят някак си по-меко за разлика от нашите западни съседи сърбите.

След Подгорица ни предстоеше дълъг

преход през планината Дурмитор

Отново път с много завои на който не можеш да вдигнеш повече от 60 км в час. Хората от кафенето ни препоръчаха да спрем на „Biogradska gora” да отпочинем и да разгледаме. Спряхме, но не се качихме до езерото, защото искаха по 3 евро на човек, а и нямахме много време, смрачаваше се. Използвахме необитаемия къмпинг близо до пътя да похапнем и продължихме. Наистина има доста красиви гледки от пътя и още повече в извън него в тази планина, но тях ги оставихме за следващото посещение.

Планината Дурмитор, Черна гора

Планината Дурмитор

По тъмно стигнахме

Raska (Сърбия)

Там разпитахме едни полицаи за пътя. Те ни препоръчаха да минем по-напряко през Josanicka Banja към Aleksandrovac. Хубавият път отново се оказа поредица от завои. По него един микробус на завоя беше навлязал в нашата лента и на косъм се разминахме от катастрофа, закачи само страничното огледало.

В този Aleksandrovac падна голямо лутане

Табели почти нямаше. GPS-a все искаше да ни води към центъра и тогава към следващия град. Ако му зададях следващия град като крайна точка, се опитваше да ни върне на по-главният път. Общо взето „ръководехме се по звездите“. В Aleksandrovac подремнахме малко в колите. После на бензиностанцията отново питахме за пътя и отново не уцелихме пресечката и накрая някак си се озовахме в Brus. От там на третия опит уцелихме пътя за Blace.

Голямо лутане падна по сръбските селски пътища. Там загубихме няколко часа. Също така сносни бензиностанции липсваха. Ние търсихме такива, които приемат кредитни карти. Преди Aleksandrovac не намерихме бензиностанция. Представа за времето всеки беше изгубил. Ние не знаехме даже Сърбия в кой часови пояс е***. Всички дремехме в колите даже и шофорите позадрямваха, ама добре че в този момент навигаторите бяха будни и избегнахме ПТП няколко пъти. Накрая намерихме пътя за Ниш и от там за Пирот. Това също не мина без няколко обратни завоя. На бензиностанцията преди Пирот приемаха дори български левове на доста странен курс: 100 динара = 1 евро = 2 лева. Аз си купих един сникърс, някакви царевични пръчици и две кафета за 9 лева, дадох 10 лева и получих ресто 50 евро цента. Стигнахме София към 8:00 сутринта. Същият ден бях на работа от 9:30. Не ме питайте как издържах.

Следващото пътуване до Черна Гора съм решил да е с автобус, влак, самолет, кораб, балон или каквото и да е, с изключение на личен транспорт

Въпреки всички трудности по пътя смятаме, че приключението си заслужаваше. В Черна Гора има още много красоти , които не видяхме, затова с голямо желание бихме я посетили отново. От начало всички бяха скептично настроени, а накрая се оказа, че това е най-якия плаж, с най-якия къмпинг и най-якото изкарване на лятната отпуска.

Едно голямо „Хвала“ („благодаря“ на сръбски) на шофьорите от мен, че се справиха с всички изпитания и ни докараха живи и здрави.

*Всъщност шопската салата е измислена в Балкантурист в началото на 60-те години на XX век. Няма литературни данни за подобно име преди това – бел.Ст.

**„Ние с Русия сме 150 милиона“ – черногорска поговорка от XIX век. – бел.Ст. 😉

*** Сърбия е с централно европейско време (GMT+1), на един час разлика и от София, но в другата посока 😉 – бел.Ст.

Автор: Боян Бонев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черна гора – на картата:

Черна гора

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Тежкият път до Черна Гора”

  1. Krum Bozhikov каза:

    Браво за пътеписа. Ние направихме на 90% същото пътуване през юли. Единствените разлики, че на отиване спахме в Охрид, а на връщане в Сърбия минахме през доста по главния път през Чачак и Крагуйевац. Също така отидохме единия ден и до Котор. Иначе плажа същия с машините за изглаждане на пясък. Къмпинга ни се казваше Парадайс цените пак си бяха 5 за човек 3 за кола, имаше и колела под наем. Бирите предполагам къде сте ги пили. Пътя през Албания го изкарахме по светло изцяло, но и ние се загубихме в Тирана. Между другото сега строят огромно околовръстно, а и самия град изглежда доста добре. На връщане и ние не минахме през Косово по същата причина, но карахме в Сърбия по най-главните възможни пътища. Иначе на Свети Стефан имаше и един плаж, който беше охраняван и предположихме че там цената достига 100 евро, а и нагоре. Та точно там си влязоха едни българи, явно от буржоазията ни. Направо като четох този пътепис имах чувството че аз съм го писал 🙂

  2. ** Правилната поговорка беше 300 милиона.Стойчо внимавай ;-))

  3. Георги каза:

    Много хубав пътепис. Само едно не разбрах. Как така реши, че българската мрежа е най- скапана. След като се връщахме от Дубровник през Черна Гора, Албания и Македония нашенските пътища ми се сториха гладки като някоя западноевропейска магистрала. 😀 Не ми се вярва за 1 година да се е променило толкова много положението.

  4. Простете, простете – 300 милиона е 🙂 🙂

    Сърбеше ме да разкажа какво прави черногорското бебе, веднага след раждането си 😉

  5. Боян каза:

    Георги: „Как така реши, че българската мрежа е най- скапана.“
    За пътя на отиване гледахме да съществува на всички възможни средства за навигация: GPS, хартиена карта и google maps. Беше все по що годе главни пътища и дупки нямаше дори в Албания. В Сърбия бяха най-зле, но нямаше много дупки. Може би просто сме уцелили такива без дупки. То само това оставаше, да се влачим по някой черен път. Голфа със спортното окачване голям зор щеше да види.

    Krum Bozhikov: „Бирите предполагам къде сте ги пили.“
    Това е цената в „ресторан“-a в къмпинга и в стария град Улцин.

Leave a Reply


Switch to mobile version