Хора и „хора“ (2): Светилището в Лурд

Днес ще продължим с поклонническото пътуване на Ирина до Лурд във Франция.

Т.к. първата част  предизвика сериозна полемика, в рамките на която беше направено прдположението, че втората част ще излезе цензурирана, заради същата тази полемика, съм длъжен да заявя, че двете части са получени преди първата публикация и нито аз, нигто авторката сме се опитвали да променяма текста след публикуването на първата част. А сега:

Приятно четене:

Хора и „хора“ по пътя до Лурд

част втора

Светилището в Лурд

Трудно се събудих на следващата сутрин. Очевидно бях натрупала доста емоции от предишното денонощие и едва отворих очите си. Бях спала непробудно, а съпруга ми вече бе разтворил кафе. Слязохме на закуска и се огледахме. Мъжът, който вчера се бе усмихнал широко ми кимна и ми посочи маса, приготвена за двама. Поднесе ни закуската и ме попита какво бихме предпочели да пием. На масата имаше вода и портокалов сок, но той попита: “чай или кафе”. Кафе разбира се, кафе с мляко. След мъничко той донесе три канички. В две от тях имаше кафе-едното мисля бе нес, а другото еспресо и друга каничка с мляко. Закуската включваше естествено кроасан. Какво бе учудването ми, когато го опитах и разбрах, че всъщност кроасаните са без пълнеж. Бяха дори леко солени. На масата имаше и празни чаени чаши, но не виждах мънички лъжички. Огледах се и извиках домакина ни. Казах нещо от рода:”можете донесете лъжица?”, а той ми посочи намиращата се до мен супена лъжица.

Аз казах:

– Да, малка, но за всеки случай показах и с ръце

Мъжът кимна и се усмихна. Излезе от ресторанта и след малко пристигна с две чаени лъжички. Остави всички в ресторанта, за да ни донесе лъжички и дори не свъси вежди.

Запътихме се към Светилището.

Вървяхме бавно и се опитвахме да разгадаем какво виждаме. След като преминахме покрай кръстовете, видяхме, че в началото на “алеята с табелите” има една поставена в средата табела. Отидохме и прочетохме доколкото можахме какво пише на нея. Всъщност това бяха специално изработени в Йерусалим табели, на които бе изписана молитва на 44 езика. Вървейки покрай табелите всъщност разбрахме, че това бе “Отче наш”. Молитвата, която всеки христянин знае. Видяхме я на арабски, на суахили, на английски, на немски, на хърватски, на полски, на испански, на италиански, на китайски, на…румънски.  В страни видяхме заградено с въженце място, на което бяха поставени мънички статуи на агънца, а пред тях седеше статуя на момиче. Това очевидно бе света Бернадет. Имаше и надпис, който ние не разбрахме.

Броеници от цял свят

Броеници

 

 

След алеята с молитвата на 44 езика видяхме три дървета, покрити с броеници. Броениците бяха най-различни, в различни цветове и с различна големина. Пред тях бе снимка на света Бернадет, на която пишеше, че тя познава само своята броеница. След това бе статуята на Божията майка, около която бяха наслагани множество букети, виждаха се и догорели свещи от снощната процесия.

Влязохме в катедралата,

а тя бе огромна и същевременно неописуемо красива. За първи път влизах в католически храм. Богомолците бяха седнали на пейки, а свещеника четеше пред тях. Имахме намерение да послушаме, но след минути богомолците станаха и започнаха да се ръкуват и прегръщат. Очевидно литургията бе приключила. Наближаваше 11 часа. Встрани на катедралата съзряхме чешмите. Имаше много хора, които наливаха вода в какви ли не съдове.

“Вот источник…

 

След чешмите съзряхме множество хора, наредени на опашка и заградени с прегради. Отстрани беше скалата. Бяхме чели, че за да докоснеш скалата се чака много, така че се наредихме, без да сме абсолютно сигурни дали сме на правилното място. След нас хората се трупаха и трупаха. Всички чакаха търпеливо, но част от тях разговаряха. Различих италиански, френски, полски. Погледнах встрани и видях, че някои от тях оставят листчета до скалата.
После нещо ме накара да погледна към небето. На високата стена над скалата видях множество кръгове, на които пишеше нещо. Виждах арабско писмо, виждах китайски йероглифи и изведнъж видях надпис на руски, който гласеше: „Вот источник, утоляйте жажду и омывайтесь“ Да, това бяха думите на Богородица, изречени към малката Бернадет. Това бяха думите, с които Божията майка открива пред хората лековитата вода.

След малко повече от час вече виждахме скалата и как богомолците се докосваха до нея. Виждахме статуята на Богородица и огромен свещник, на който непрекъснато горяха свещи. Вече я докосвах.

Богородица-такава, каквато я вижда мъничката Бернадет

Богородица-такава, каквато я вижда мъничката Бернадет

 

 

Тази същата скала, от която избликваше чудодейния извор. Тя всъщност бе гладка. Колко ли хора през годините са протягали ръцете си към нея, за да я изгладят така. Усещаш, че докосваш нещо, но сякаш не се допираш до камък. Ти протягаш ръката си, а чувстваш, че нещо милва ръката ти. Сведох главата си и видях през нещо като стъкло как водата неспирващо блика. Статуята на Богородица бе пред мен, леко осветена, а аз не можех да вдигна глава. „Смили се майко, смили се над моя син“ Отминах, но бе трудно да се отделим от това място. Стояхме отстрани и наблюдавахме.

Лурд, Франция

Лурд, Франция

 

 

Едва сега извадихме фотоапарата и направихме една – две снимки. Встрани от скалата имаше множество пейки, на които част от хората сядаха и оставаха дълго. Явно не само ние изпитвахме трудност да се отделим от тук.

Продължихме напред и видяхме нещо като метални павильони, на които се поставяха свещи. Решихме да ги разгледаме. Повечето от тях бяха с обикновени свещи, които хората поставяха. Ние не бяхме взели със себе си и просто отминахме, но забелязахме, че в няколко павильона гореше необикновен пламък. Приближихме и видяхме огромни/около метър, метър и половина/ запалени свещи. Те бяха изрисувани и тук-таме се четеше името на св. Бернадет и името на някоя държава. Разчетохме Португалия и Италия.

Върнахме се при чешмите

Странно, но нямаше много хора. Така наречените чешми бяха поне 20 и явно колкото и вода да си налееш ставаше бързо. Водата течеше, но аз не разбирах защо никъде по площада нямаше локви и тогава видях усета към детайла: за да си налееш вода всъщност трябваше да натиснеш метален кръг и секунди след като спреш, водата спираше. Наляхме две шишета от минерална вода, който носехме от България и още две-закупени от тук. До чешмите имаше нещо като павильон, метален павильон. Видях, че бе пълен с малки пластмасови шишенца, наподобяващи опаковки на парфюм. Под тях имаше отвор, в който да пуснеш монета. Бе написана и някаква цена-мисля, че бе 0,20 евро, но странното за мен бе, че човек имаше свободен достъп. На практика можеше да си вземеш шишенца, без дори да пуснеш нищо в отвора. Каква мисъл само! Ех, българко…ти си тук и си мислиш, че можеш и да си вземеш шишенца без никой да те съзре. А статуята на Божията майка бе на метри.

От другата страна

От другата страна

 

 

 

Огледахме се и видяхме широк мост, който незнаехме накъде води.

Видяхме множество духовни лица, облечени в тъмнокафяви роби,

завързани с грубо въже. Изглеждаха така, сякаш са излезли от средновековието. Тези духовни лица също пресякоха моста и това определено ни заинтригува. След моста, в ляво от нас имаше голяма сграда, в съвременен стил. Съзряхме на фасадата снимката на св.Бернадет и за момент се почудихме какво е това.

Тъкмо бяхме решили да влезем и дочухме детски гласове. От сградата излязоха поне 40 дечица, придружавани от един възрастен. Децата бяха на видима възраст 6-7 години, всички носеха червени шалчета и червени шапки. Явно това бе организирана екскурзия. Мислех, че цвета на шапките е избран случайно, но когато придружителя на децата ги накара да се наредят и ги погледна, разбрах защо точно червено, ярко червено. Ех, този „усет към детайла“. Не зная каква бе националността им, но придружителя говореше на испански. На сградата имаше табели, от които разбрахме, че сградата всъщност е църква.

Искахме да влезем, но видяхме, че помещението бе празно и решихме да седнем в близост до реката и да поемем въздух. Беше горещо, много горещо. Бяхме спокойни. Имахме 4 литра от целебната вода. Искахме повече, искахме, но знаехме, че в самолета нямахме право на по-голямо количество. По два литра на човек в чекирания багаж-знаехме това ограничение. Ех, само ако Астрал Холидейз бяха организирали връщането ни с влак или автобус. Седяхме на сенчесто място, слушахме буйната река, гледахме съвременната църква и се отпуснахме. Мисля, че можехме да седим така с часове, но бързо си припомнихме, че имаме твърде малко време. Решихме да се върнем в хотела, да хапнем от разтворимите супи, да си намажем от топеното сирене, да си вземем душ и да се върнем да посетим подземната катедрала. После може би щяхме да влезем в някой от магазините за сувенири, да починем и да участваме във вечерното бдение. Но дали щеше да се случи така?

Отче наш, който си на небето...

Отче наш

 

 

Минахме по обратния  познат път и решихме да се опитаме да намерим табелата с „Отче наш“ на български. Може би щеше да я има. Все пак светите братя  Кирил и Методи бяха почитани от католиците, все пак блажено почиващия папа Йоан-Павел Втори обяви нашия Евгени Босилков за блажен. Не съм сигурна, защо толкова ни се искаше да видим молитвата на родния език. Та ние знаехме “Отче наш”, та в дамската ми чанта имаше джобен формат на Новия Завет, защо ни беше тази табела?

И тогава, под парещото слънце осъзнахме смисъла на тези табели. Осъзнахме, че това не бе информация, че

„Отче наш“ на родния език всъщност бе символ на съпричастност

Символ, който да те накара да се почувстваш част от нещо необяснимо. „Отче наш“ бе прегръдката, в която всеки човек може да намери покой. Прегръдката на Бог. А езикът ти помагаше да стигнеш до тази ласка. Помня, че когато видяхме молитвата на албански се изненадахме, но и окуражихме. В първия момент ни се стори странно, та повечето албанци бяха мюсюлмани. Но… изведнъж се сетихме за майка Тереза. Разбира се, че трябваше да има табела на албански. Бе толкова логично.

Над молитвите бе изписан съответния език и така разбирахме на какъв език е текста. На малко от табелите имаше изрисувани знамена. На една обаче забелязахме румънското знаме и от другата страна на същата табела… бе написано: славянски. Тази табела бе за нас –

„Отче наш“ бе написана на черковно-славянски

Изпитахме неописуема радост, но когато погледнахме текста установихме, че  не можем да го прочетем. Това определено бе тъжно, много тъжно. За момент се засрамих от това. Та аз не знаех езика, на който се служеше в нашата църква. В нашата православна свята църква. Не разбирах и не знаех езика, чрез който божието слово трябваше да докосне сърцето ми. И тогава в главата ми се промъкваха кадри от филма за цар Борис. Князът, благодарение на който ние българите сме приели Христа. Спомних си как князът упорито се бори срещу това в българската църква да се служи на гръцки. Спомних си кадри в които казваше, че Божието слово може да стигне до човека, само ако той разбираше езика. Ех, княже, колко си ни нужен днес! Колко си ни нужен, за да се опитаме да разберем смисъла на песнопенията в храмовете ни. А тук, във френското градче, всичко бе просто: една молитва, която стигаше до хора на 44 езика. 44 езика, не 44 националности. Защото едва ли Бог ни дели на българи, араби или китайци.

По пътя към хотела

влязохме в някои магазини за сувенири. Една част от тях бяха малки и кокетни. Друга обаче наподобяваха на нашите „всичко за левче“, но бяха чисти. Направи ми впечатление, че и в двата типа магазини цените на повечето неща бяха еднакви. Имаше сувенирчета дори за 20 цента. А магазинчетата бяха много близо до “Светилището”. Странно, тия французи не знаеха ли що е то пазарна икономика? Не знаеха ли, че ако имаш магазинче до такова място трябваше да поддържаш космически цени, защото търсенето не е малко!? 6 милиона човека минаваха от тук целогодишно. Поне 6 милиона, а те имаха сувенирчета за центове. Нямаше ли кой да им каже, че религиозността всъщност е доходоносна. Нямаше ли кой да ги научи, че с наближаването на Коледа или Великден непременно трябва да повишиш цените поне със 100 процента, щото “ден година храни”. А утре е Петровден. Почитан празник. От религията се печелеше, но очевидно някой бе проумял, че от вярата и от надеждата – не биваше.

Прибрахме се в хотела и проверихме дали имаме отговор

от Астрал-Холидейз. Бях оставила скайпа си включен и прочетох, че брат ми бе успял да активира роуминга на моя телефон. Обясняваше ми и подробно, че трябваше да сменя и оператора си. Мисля, че започнах да разбирам глупостта си, но проумях, че дори и да бях активирала роуминга още в родината, аз нямаше да  знам, че трябва да сменя оператора си. Не знаех и как да направя нужните настройки. Аз бях невежа. Докато светът се развиваше, докато въвеждаше технологии, аз трябваше да се боря с доста други неща. Трябваше например да обяснявам, че аутистите не са животни, че децата с увреждания са хора, че не би трябвало да изричам благодарност всеки ден, затова, че в България  няма газови камери. Трябваше да водя битка, която не бих могла да спечеля. С минаването на годините не станах привържаник на фашизма, но се научих да живея с него. И докато ставаше това ми нагаждане, светът бе напреднал с технологиите. В технологично отношение България не бе изостанала, изостаналата бях аз.

Вече можех да ползвам мобилния си телефон и това определено ме успокои. Отворих мейла си и видях, че имах отговор от Астрал-Холидейз. В отговора много любезно ми се обясняваше, че извършващия трансфера ни всъщност е чакал час и половина, че френската компания се е свързала с тях, че е изискала наш телефонен номер, че дори те – Астрал-Холидейз се били опитали да се свържат с нас. Дори те! Много любезно ми бе написано, че на въпросните ваучери, предназначени за шофьора всъщност има изписани телефонни номера. Единият телефонен номер бил френския номер на компанията, а другият бил безплатен спешен номер, който можело да се набере от автоматите на летището. Защо ли обаче аз не знаех за тези номера? Защото… текста към номерата бе написан на английски. Побеснях, наистина побеснях. При всеки разговор, при абсолютно всеки им казвах: аз не знам английски, дори изрових един мейл, в който бях написала: не знам английски. Бе по повод предложената ми оферта без трансфер с кацане на летище Лурд в 22.35 часа. Бях им го написала.

Аз бях невежа – да. Но плащах цената си за това

Едва ли някой друг би им дал 1300 евро за пътуване в Европа с две нощувки. За въпросния трансфер бяхме платили 198 евро. Знаят ли те колко лекарства на сина ми мога да купя за 198 евро? Не се побирах от гняв. Значи може французойката на летище Шарл-де-Гол да ми вика: тудуф, тудуф, а не може българската компания, на която си платил и то не малка сума да ти напише френския номер с български текст или поне да те уведоми, че имаш такъв номер. Та аз може и да не бях невежа. Ами ако си бях изпуснала телефона? Ами ако го бях забравила в България? Ами ако батерията му не бе заредена? Телефонът ми прозвъня и с изненада открих, че отсреща бяха от “Астрал-Холидейз”. Дамата просто проверяваше дали има връзка с мен. Това бе окуражаващо. Казах им: разбирате ли, на летището, там където получавахме багажа си имаше 5-6 хиляди човека. Нямаше как да успеем за час. Та това бе Шарл-де-Гол, не някакво си малко летище. Последва мълчание.

Трябваше да им простя

Та това бе една от най-големите ни туристически компании, та те все пак се бяха “нагърбили” с организацията на нашето пътуване. Може и да са кацали на Шарл-де-Гол, може и да са искали да получат по-голяма комисиона, за да организират пътуването ни по този начин, може би са имали нужда от невежи като нас. Те бяха добра компания, но просто имаха един-единствен недостатък. Те бяха българи. Винаги съм отхвърляла твърдението, че националността или расата определят човека. Но тук при тези обстоятелства трябваше да приема тази фашистка теория. Те бяха българи, също като мен, която бе учудена, че никой не си взема шишенца без пари на метри от “Светилището на Европа”.

Преброихме парите си. Разполагахме с достатъчно, ако се храним с донесената ни от България храна, имахме пари и да платим таксито си, дори бихме могли да изпием по едно кафе за евро и половина тук, но трябваше да предвидим, че не кой да е, а “Астрал-Холидейз” бе организатор на трансфера ни при връщането ни. А опита си е опит. Все пак ако отново изпуснехме трансфера си, ще трябва да хванем такси или автобус.  Бяхме разговаряли с един приятел, още в родината, че ако се наложи ще му звъннем да захрани една от банковите ни сметки. След три часа изтеглихме сумата от 40 евро и бяхме спокойни поне в това отношение.

 

Basilica of St Pius X, 1 Avenue Monseigneur Théas, 65108 Lourdes, Франция

 

Отказахме се от кафето в Лурд и се запътихме към

подземната катедрала “Свети Пий”

Знаехме, че тя се намира под светилищито, дори мислехме, че сме видели един от входовете й.

вход към подземната катедрала

вход към подземната катедрала

 

Вървяхме по наклонен широк циментиран вход. Ясно бе защо бе наклонен и защо наклона не бе остър. Нямаше нито едно стъпало, нито едно. Слизайки дочувахме песнопение и всеобща молитва. Светлината бе приглушена. Пред нас се откри нещо като… закрит стадион с множество полегати колони. Ако сравня мястото със стадион и за момент си представим, че на мястото на зрителите има пътека, наклонена пътека, обикаляща стадиона и на две три места пътеката се изравняваше с терена, то това до някаква степен дава представа за необикновената подземна катедрала.Погледнахме надолу и видяхме множество пейки, на които имаше богомолци. Имаше и хор, а отпред стоеше свещеник. Катедралата бе озвучена и въпреки че богомолците бяха “в ниското” чувахме ясно служението. А хорът бе великолепен. От “тавана” на помещението на разстояние от около 50 см се спускаха платна. На всяко платно имаше изображение на човек. Имаше мънички надписи, от които разбрахме, че на платната са изобразени светци. Всички те бяха непознати за нас. Явно бяха “светиите” на католиците. Имаше такива изобразени в момент на молитва, такива облечени в монашески одежди. Имаше в цял ръст, имаше и само лица. Искахме да минем покрай всеки от тях. Встрани от нас, буквално вкопани в стените имаше странни изображения на Христос. Мисля, че бяха направени от специални бои или метал. Струваха ми се екстравагантни.

Всички платна, бяха различни, но сякаш и еднакви

В погледа на изобразените се четеше  смирение и благост. Изведнъж видяхме едни различни очи. Едни очи, които излъчваха любов. Това бе папа Йоан-Павел Втори. Разбира се, че бе той. До неговото изображение не пишеше: свети, пишеше нещо друго, което аз преведох като блаженопочиващ.  Не знам защо, но се почувствах щастлива. Аз не бях виждала папа Йоан-Павел Втори, аз не бях католичка, аз бях чела, бях гледала по телевизията, бях чувала за харизмата му, но тук почувствах нещо необяснимо. Не разбирах, наистина не разбирах. Бяхме пленени от цялото това място, дори не направихме нито една снимка. Сякаш искахме да запазим спомена някъде в сърцата си. Искахме да се присъединим към богомолците, когато изведнъж отеца изрече нещо, всички станаха, прекръстиха се и се прегръщаха. Службата отново бе свършила. Днес ни се случваше за втори път, но все пак  продължихме с оглеждането на платната.

Спряхме за миг и едва сега съзряхме, че около 10-на човека в инвалидни колички се намираха до олтара, а придружаващите ги все още се прегръщаха. Придружаващите ги всъщност бяха доброволци. Не разбирах. Значи доброволците участват заедно с инвалидите във всяка служба?! През главата ми премина мисълта, че ако това се случваше в родината/Боже, какво богохулство/, то доброволеца задължително щеше да настани болния до олтара и после щеше да излезе нанякъде до приключване на службата. Нещо от типа:”Ти като свършиш, ми се обади”. Очевидно тук не бе така. Очевидно доброволеца придружаваше своя болен навсякъде и активно участваше в богослужението.

Излязохме от катедралата от друго място. Имаше много изходи или входове, не съм сигурна какво бяха точно и се озовахме в центъра на Светилището. От катедралата се дочуваше камбанен звън. Камбаната всъщност пееше. Пееше “Аве, Аве, Аве Мария”. Пееше без думи. Беше прекрасно, беше неописуемо. Решихме да изминем пътя на бдението, в което имахме намерение да участваме и се озовахме над катедралата.

 

 

Над катедралата

Над катедралата

 

Думи ли?

Думи ли?

Светилището от високо – това бе повече от красиво

Мисля си, че не бих могла да намеря подходяща дума и не защото езика ни е беден или аз не го познавам. Това е нещо, което само сърцето може да изкаже. А когато сърцето говори, думите са ненужни и слаби.

Пиренеите, Франция

Пиренеите, Франция

 

 

Докато се качвахме към катедралата минавахме покрай гориста местност. Та ние бяхме забравили, че се

намираме в подножието на Пиринеите

Видях няколко иглолистни дървета, чиито стволове едва ли можеха да се обгърнат от човек. Едва сега погледнах, че красотата на мястото, на което се намираме не е единствено в катедралите, сътворени от човешката ръка. Забелязах, че в близост до катедралата преминават автомобили, а след шосето някъде в планината се очертаваше нещо като път.

Разпятие – Лурд, Франция

Разпятие – Лурд, Франция

 

 

Бях любопитна, а съпругът ми твърде изморен. Исках да разбера какъв е този павиран път, дали бе планинска пътека, защо тук нямаше тълпи от хора? Видях една табела на която пишеше нещо, на няколко езика разбира се, но аз не бях сигурна. Буквално надписа означаваше: „Пътят на вярата“. Не разбирах какво бе това. Съпругът ми бе твърде изморен, а аз започнах да го увещавам:”хайде още малко и още малко, поне да направим снимки от високо.”

Пътят на вярата

Пътят на вярата

 

 

 

 

Пътят бе с остър наклон, а и не виждахме никой около нас

Завихме и пред нас се появи поне 5 метров кръст, на който бе разпнат нашия Господ. Мисля, че това бе бронзова фигура. Пред кръста имаше пейка. Продължихме нагоре и видяхме статуи на странни животни. Тук имаше някакъв надпис, който не бях сигурна, че разбирам. Бе нещо като: “смъртта, среща със смъртта”, тук вече имаше стъпъла и отново пейка.

Имаше някой пред нас. Дочувахме молитва. Дочувахме “Амен”, но все още нищо не разбирахме. След 20-на метра видяхме бронзови фигури на римски войници, кръст и нашия Господ, които бе протегнал ръцете си към него. На табелката пишеше нещо, свързано с Христос, но нищо не разбирах. След още 20 метра пред нас се разкри още една сцена. Този път Христос носеше своя кръст, около него имаше римски войници, а срещу него бе изобразена жена. Разчетох какво пишеше на табелката и разбрах:”среща с майката”.

Пътят на вярата

 

 

Постояхме тук още малко и недалеч съзряхме група хора, които продължаваха напред, спираха се и изричаха обща молитва пред всяка сцена. Едва сега проумяхме какво е това. Това бе

„Пътят на вярата“

Явно посредством бронзови фигури бе изобразен пътят на нашия Господ до кръста. Трябваше да извървиш края, за да стигнеш до началото. Вече ясно виждахме малката група от богомолци, която заради общата молитва напредваше бавно. Съпругът ми искаше да се връщаме, а аз да продължим. Казах му:”добре, щом си уморен, остани тук, седни на тази пейка, а аз ще се върна”. Това бе наистина неразумно предложение. После той ми посочи богомолците и каза:”погледни ги, та те се молят гласно. Ние не можем да правим това. Нашето място не е сред тях”. Решихме да се върнем и срещнахме една жена, която изкачваше едно по едно стъпалата пред сцената със “смърта”. Тя коленичеше на всяко стъпало и събираше ръцете си. Очевидно тази жена се молеше от цялата си душа.

Ние продължихме надолу и седнахме точно пред кръста с разпънатия Исус. Седяхме и умувахме какво да предприемем до края на вечерта. Трябваше да се върнем до хотела, да вечеряме с остатъците от храната, да вземем по един душ, да купим дребни сувенирчета за приятелите ни, да отпочинем и да се върнем, за да участваме в бдението. Исках да закупим шишенца във формата на Богородица и да ги напълним с вода за нашите приятели, но… съпругът ми беше против. Та така ставаха повече от 2 литра течност в куфар на човек. Той нямаше да рискува цялата вода, заради някаква си моя приумица. Седяхме срещу кръста и спорехме. Седяхме срещу кръста и се заканвахме един на друг. А някъде бе написано: „Не хвърляй бисерите на свинете“. Огледахме се и започнахме да осъзнаваме какво бяхме сторили. Млъкнахме и гневно заслизахме по пътя.

Пътят на вярата

 

 

 

Когато минахме през централната част на Светилището, чухме, че

тази вечер процесията ще започне в 10 часа

Това бе изречено на френски. А после на английски ми се стори, че чух в 5 часа. Сега беше  16.30 часа. Нищо не разбирах. Казах на съпруга ми, че процесията май ще започне сега. Чудехме се какво да правим. Бяхме много изморени, много, а и утре ни предстоеше пътуване. Решихме да не променяме първоначалния план, пък “каквото стане”. На отиване към хотела се споразумяхме да купим шишенца във формата на Богородица, да се подкрепим в хотела и после да се върнем. Щяхме да ги напълним и да участваме в процесията. Нашата сънародничка бе на смяна и това определено ни зарадва. Разменихме няколко реплики и бързо се качихме в стаята. Подкрепихме се, починахме за около 10-на минутки и тръгнахме обратно. На рецепцията отново се заговорихме със сънародничката ни, а телевизора във фоайето бе на някакъв спортен канал. Излъчваха европейското първенство по лека атлетика. След няколко минути видяхме на екрана нашето момиче, нашето момиче-Ивет Лалова, която държеше българското знаме. Повториха бягането. Странно съвпадение, може би в този миг в Лурд имаше трима българи и тримата бяха “случайно” заедно, когато видяха новата европейска шампионка. Имаше и българи, все още имаше българи, които не те караха да свеждаш глава и да се срамуваш, а точно обратното и това “съвпадение” май ни го подсказа.

 

Когато стигнахме до “Светилището” нямаше и следа от процесията

Напълнихме шишенцата, съпруга ми ми помогна да измия ръката си на една от чешмите и се отправихме към пейките до скалата. Оставихме листче с името на сина ни и се приближихме. Пред скалата свещеник изричаше молитва, а група вярващи я повтаряха. Пейките бяха заети и ние решихме да останем встрани и прави. Свещеникът изричаше молитва, в която споменаваше Божията майка, дочуваше се и името на св. Бернадет. Молитвата бе изричана многократно и ясно. В един момент без дори да разбирам думите започнах да повтарям на ум част от нея. Често свеждах главата си и изричах моята молитва. Моята молитва за моето щастие, а моето щастие бе възможно само ако моя син оздравее. За това ми трябва чудо. За това съм тук. Заради себе си. А истинския христянин се молеше за всички. Мислех за това, когато покрай мен премина мъж в бяла престилка. Огледах го:бе обут със санитарни чехли, носеше тъмнозелени панталони и бяла престилка. Бях сигурна, че това е лекар. Какво правеше лекар на това място? Тогава, най-неочаквано за мен той се прекръсти, коленичи и целуна земята пред себе си. Не вярвах на очите си. Той премина бързо покрай мен, така както се бе появил.
В живота си често съм чувала от медици, че „медицината все още не е достигнала това ниво“, че „медицината е напреднала, но е безсилна вече”. Никога обаче не бях чувала, че Господ може всичко, че Господ е над медицината, че лекарите знаят и могат немного. Никога не бях чувала такова признание от български медик. Не искам да кажа, че всички български лекари са атеисти. Част от тях приемат религията. Приемат религията, но не вярата. Приемат религията, но когато стане дума за работата им, те непременно ще ти обяснят, че са наясно с проблема, но “това е, което може да се направи”.

 

Молитвата свърши. Свещите, които бяхме приготвили за бдението, очевидно нямаше да ни трябват вече и се отправихме към металните павильони. Бяхме разочаровани, че няма да участваме в бдението, както ни се искаше и решихме да се отпуснем на някаква си пейка. Седяхме и не мислехме. Искаше ми се да запазя този миг. Много пъти в живота си имах моменти, в които ми се искаше времето да спре. Това бе точно такъв миг. Исках никога да не си тръгвам оттук. Разгледахме статуите пред катедралата, сред тях видяхме Св. Петър с връзката ключове и колкото и да не ни се искаше се прибрахме в хотела.

Дали ще те видя отново Лурд?

Дали ще те видя отново Лурд?

 

Вече не помня защо точно ми се наложи да сляза до рецепцията, но господинът с широката усмивка ме погледна, а аз погледнах към празната рецепция. Той възкликна и извика:”Ваниаааа”. Едва сега чувах името на сънародничката ни. Говорихме дълго. Аз ѝ споделих защо бяхме в Лурд, а тя ми каза, че скоро гледала по тв за аутистите, за това, че традиционната медицина отказва да признае, че това всъщност е лечимо заболяване. Разказа ми, за майка, чието дете значително подобрила състоянието си, след балансирането на някакви си бактерии. Прекъснах я. Повечето съвременни алтернативни и традиционни методи за лечение на аутизма ми бяха известни. Проблемът бе, че при моя син имаше още едно заболяване, което възпретятсваше прилагането на който и да било метод. Разказах й, че за разлика от повечето майки на деца-аутисти, аз знам причината, поради която моя син е болен. Причината всъщност бе недоглеждане. Типично българска черта. Не можех дори да кажа лекарска грешка, защото греши този, който е направил нещо. Моят син бе болен, имаше най-тежката форма на аутизъм, защото група лекари си бяха казали:”Абе, да видим, каквото стане”. Нямаше нито един, който да има “усет към детайла”, нямаше нито един, който да поиска да размърда мозъчните си клетки, дори собствения ми свекър.

 

Когато споделих всичко това, тя възкликна:”Оооо, лекарите! И тук не са особено грамотни”. Разказа ми, че преди 6 месеца със съпруга й се случила трудова злополука, че в момента той бе с шина на крака и обикалял от лекар на лекар. Казах й: „Виж, навсякъде по света има болни хора, навсякъде по света има лекарски грешки, но това което ни различава нас-българите от другите бе отношението на обществото”.Тя се съгласи с мен. Разказах й за улица Цар Симеон, на която всекидневно паркираха автомобили и на никой не му пукаше за хората с инвалидни колички. То и нямаше как да му пука, щом сме направили всичко възможно да ги затворим някъде си. Барикадирали сме се с бордюри, със стъпала, с неработещи асансьори и неефективни рампи. “Виж и тук не е идеално, понякога се случва някой да паркира на място за инвалиди”. Понякога се случвало!!!

Сподели ми, че всъщност и тук не било лесно. На съпруга и например му било много тъжно, че не можел да тича с малкото им дете. Исках да й кажа, че ако съпругът й/чиято националност не знаех/ живееше в България, той дори нямаше да може да излезе на улицата. И нямаше да може, защото всички ние се бяхме погрижили това да не се случва. Нямаше смисъл да я убеждавам. Тя очевидно отдавна не бе идвала в родината. Казах й:”виж, аз съм българофоб”. Искаше ми се да не съм, искаше ми се, но нямаше как след като последните 12 години живеех сред фашизъм, смесен с егоцентризъм, апатия и безотговорност. Разказах й за “Астрал-Холидей”, а тя недоумяваше защо сме се отказали да пътуваме с влак. “Не се отказахме, мила, дори им го предложихме, но очевидно някой се нуждаеше от комисиона”. Казах й колко сме платили за тези 2 дни и честно казано тя бе шокирана от цената. Казах й, че намирането на тези пари си бе истинско чудо, макар че аз съм главен счетоводител, а съпруга ми е данъчен инспектор. А тя погледна надолу и каза:”Да, в България честните хора не биха могли да живеят нормално”. Имах чувството, че се притесни от казаното и започна да ми обяснява:”виж, аз обичам родината, там е семейството ми.

Но ние-българите сме толкова…различни.

Когато си идвах последно в родината нямаше магазин, в който да вляза и някой да ми се усмихне или да ми каже добър ден. Ние-българите не сме много на ниво”. Разказа ми, че преди години живеела в Испания, че испанците били по-като нас, но и те били “различни”. Да, въздъхнах аз, тук хората са много различни. И сякаш за да подсили контраста тя започна да ми обяснява за многото националности, които бяха посещавали хотела. Разказа ми, че всъщност в градчето има 240 хотела. Местните жители били едва 15 хиляди. И тогава тя ми каза нещо, което още дълго време ще остане непонятно за мен. За мен-българката. Разказа ми, че всъщност младите хора, които сме видели били доброволци. Доброволците обаче пристигали на групи и били от различни националности. Инвалиди имаше от цял свят и съответно и доброволците трябваше да бъдат от цял свят. Ирландците например, когато те пристигнат запълват всичките 240 хотела. Разказа ми също, че доброволците поемали своите разноски по пътуването, храната, нощувката. Край…това ме довърши.

До нас мина един от колегите й.

Очевидно бяхме се увлекли в приказки

Разменихме координати, тя дори ми написа телефонния си номер и ми каза, че ако утре се нуждаем от помощ, каквато и да е, като например превод, тя ще съдейства. Разделихме се, а тя извика:”и много целувки на България”. Мисля, че последната реплика бе за да  чуят колегите й назоваването на страната ни. Мисля, че продължителността на разговора ни я злепостави и може би тя щеше да се оправдае с носталгия, с несъществуваща носталгия.

Качих се в стаята и преразказах разговора ни на съпруга ми. Казах му: „Разбери, всички тези млади хора, те всъщност си плащат, за да придружават инвалидите. Мисля, че ще минат години преди моите мозъчни клетки да осъзнаят тази информация. Представих си, че пред мен стоят група български младежи. На годините на тези, които вървяха редом с инвалидите и участваха в процесията и месите. Щях да им кажа:”Хайде сега, мили момичета и момчета да намалите годишната си почивка с 5 дни. Хайде сега да се лишите от традиционното седмично наливане с алкохол. Хайде сега всеки един от вас да отделя по час време всекидневно, за да бъде обучаван как да се грижи за човек в инвалидна количка. Как да му помогне да се облече, да се измие и как да ползва тоалетна. А това ви е нужно, за да отидете в Лурд. И знаете ли какво вие уважаеми млади хора ще трябва да си заплатите това удоволствие.”

Когато си представих тази въображаема среща осъзнах, че е по-вероятно хората да се преселят на Марс, отколкото българските младежи да направеха това, за което говорех. Не биваше обаче да бъда толкова критична към младите хора. Все пак те бяха нашето огледало. Според мен най-общо българите се деляха на две категории. Такива, които имаха лъскави коли, притежваха множество имоти и демонстрираха лукс и такива, които се стремяха към лукса.Първите се надпреварваха в демонстрацията, за да покажат превъзходство, а вторите се стремяха да ги достигнат. И нищо друго не бе от значение. Не можех да обвинявам българите в сребролюбие. Алчността не е национална черта. Чувала съм, че ирландците например идват на „алкохолен туризъм” в България, но същата тази нация имаше своите немалко доброволци в Лурд. А аз наистина не виждах българския добър пример. Опитвах се да потърся такъв, спомних си за отец Иван и веднага в главата ми изплува заповедта за събаряне на незаконния му приют, спомних си немалките суми, събрани за децата от Могилино и последвалия протест срещу изграждането на новия им дом, спомних си за отказа на общинските съветници от Самоков за играждане на защитено жилище за увредени деца, спомних си самозапалилия се човек в центъра на Русе пред погледа на минувачите, спомнях си бордюрите, спомнях си репликите, спомнях си… живота си.

Мисълта ми бе прекъсната от радостни викове и клаксони на автомобили.

Тази вечер Италия бе станала втория финалист на европейското първенство по футбол

Тази вечер италианците в Лурд празнуваха. Тук всичко бе просто. Те се радваха, така както и помагаха-от цялото си сърце.

След закуската освободихме хотелската стая. Бях научила репликата:”Престоя в хотела много ни хареса”, а когато я чу господинът на рецепцията/когото за първи път виждах/ се усмихна широко. Според мен той бе поласкан. Излязохме пред хотела и зачакахме таксито си. Наближаваше 9. Направи ни впечатление, че фоайето бе пълно с хора, който очевидно щяха да пътуват. Навън чакахме заедно и когато се заслушах разбрах, че са поляци. Точно в 9 пред хотела спряха два автобуса, които бързо се напълниха с туристите. Казах си:”ето така се ходи в Лурд”. Ето така и честно казано им завидях/най-благородно, разбира се/. Останахме сами, а часът бе вече 09 и 15 и вече започвах да се притеснявам. Върнах се при рецепциониста и му казах:”Когато ние пристигнали, ние говорили с шофьор и той каза, че днес чака нас в 09. Но няма го” Служителят ме попита за името на таксиметровата фирма, но аз му отвърнах, че не знам. Тогава той написа на едно листче 09 часа и въпросителна след това. Аз кимнах и той звънна някъде. Говореше бързо и не го разбирах. После затвори и пак прозвъни. Успях да разбера само:българи, благодаря. Той затвори и започна да говори бавно:”Извинете, ние имаме две компании и аз трябваше да се обадя и на двете. Извинете, че се забавих. Таксито Ви идва.” Аз му благодарих и излязох.

Още от сутринта, още от сутринта сравнението в главата ми започваше да си проправя път. „Да съм го извинила! За какво точно? Та вече не им бях клиент!” И докато се борех с мислите си пред нас спря същия таксиметров шофьор, който ни бе докарал. Беше около 60 годишен, с тънки мустачки, а усмивката бе на лицето му. Със съпруга ми бяхме решили аз да седна до шофьора и съответно да платя. Когато се настанихме дочух, че по радиостанцията го питаха за нас, а той отвърна, че вече сме в колата. Тогава му казах:”Извинете, няма проблеми, нали. Аз видях, че е 09 часа и съжалявам”. Той се усмихна и ми каза:”Госпожо, няма проблеми и извади листче, на което бе написано 09 и 30 минути”. Погледнах надолу и си спомних как когато пристигахме бях чула нещо 30, но бях разбрала, че таксито ще дойде в 09, а пътуването до летището ще бъде 30 минути. „Извинете господине, когато пристигнахме аз не съм Ви разбрала” Той кимна и ме попита от каква националност сме и установих, че България нищо не му говори.

Казах му:

– А Гърция?

Той кимна и аз уточних:

– България е след Гърция.

– Ще се върнете ли тук, в Лурд?

– Да, ще се върнем, защото българите са много тъжни и много болни. Ще се върнем, защото българите имат нужда от Лурд./учудващо бе, че го казах за самата мен, усещах, че позабравени думи на френски се завръщат в главата ми/

Съпругът ми ме подсети и ми каза да го попитам дали знае коя е Силви Вартан. И аз го попитах, а той каза:

– Да, тя е много мила жена.

– Знаете ли, тя е българка.

А той възкликна:

– ООООО, не знаех.

Усещах, че мисълта ми започна да „тече” на френски. Исках да говоря, исках да говоря на френски. Това бе ново усещане за мен. Исках да говоря бързо, исках да говоря правилно, сякаш това щеше да ми даде нещо. Казах му:

– Знаете ли, когато ние били в България, ние гледали филм по тв, филм, който е английски, но се говори за Франция. Комедия. Филмът се казва: “Ало, Ало”. Там има един човек, който не говори добре френски и всички се смеят. Смеят се на него. Когато ние дошли тук, ние мислим, че сме като този човек. Шофьорът не се усмихваше вече. Попита ме съпруга ми знае ли френски и когато аз отрекох, мислех да му кажа:”сега мога да Ви кажа всичко”. Дори си го помислих на френски. Не знаех обаче как ще се възприеме шегата ми и просто замълчах за момент. И тогава най-неочаквано за мен той ме попита дали ние ще бъдем студенти във Франция? „Да бъдем студенти, но това означава, че той ме е разбрал, че френския ми не бе толкова ужасен.

– Не, ние не сме студенти и няма да сме студенти във Франция, но Вие сте много приятен човек.

– А вие, говорите добре френски

Мисля, че това си беше истинско ласкателство, но ласкателство, което ми вдъхна огромна увереност. Когато един българин си повярва, то той наистина губи мярката, но тогава в този миг аз бях забравила националността си.

Кокетното малко летище Тарб ни прие много радушно, но и тук щеше да има контрасти и аналогии. Търсех полета ни на информационното табло и видях, че вече е „отворен”. Съзрях устройствата, от които до този момент винаги някой успяваше да „извади” бордните ни карти. Приближих се, но нищо не разбирах. До мен се появи пасажер, който явно по погледа ми „разгада” ситуацията. Усмихна се и ме попита искам ли да смени езика и да го направи на английски. Аз отвърнах:

– Не, оставете го на френски, но можете ли да ми помогнете?

Той се усмихна, взе електронния ми билет и започна бавно стъпка по стъпка да ми обяснява. И о, чудо! Аз го разбрах. Дори успях да извадя бордна карта за съпруга ми. Бяхме вече на гейта и очаквахме всеки момент да започне допускането ни до борда. Тогава видяхме 4 красиви млади момичета с униформи на летището. Сред тях  вървеше млад мъж на около тридесет години. Две от момичета тръгнаха с него към свободно място и когато той седна, се отдалечиха. Тогава видях как този красив млад мъж сгъна бялото си бастунче.

Виждала съм незрящи хора в България да се движат по улиците. Рядко са с кучета. Повечето от тях са „въоръжени” с белите си бастунчета и рядко разчитат на нещо друго. Тук, на летището между Тарб и Лурд всичко това изглеждаше обикновено. Всичко това изглеждаше „ежедневно”, но в България…ех, в България. В България зрящите рядко помагат на незрящите, защото…”щом са сами, те виждат бе, те тия се правят, за да ти вземат портфейла или да им дадеш некоя стотинка”. В България незрящите хора излизаха понякога по улицата и го правеха с ясното съзнание, че това си е екстремно изживяване. А тук, тук да помогнеш на незрящ бе нещо толкова обикновено, колкото е обикновено да си измиеш зъбите. Просто трябва да го направиш.

Когато бяхме

вече на борда и търсехме местата си,

една стюардеса явно забеляза колебанието ни и ни попита заедно ли сме. Аз потвърдих и тогава тя ни посочи две места едно до друго. Не след дълго до нас се появи мъж, който ми обясни, че съм седнала на мястото му и тогава стюардесата се появи отнякъде и започна да му обяснява нещо. Говореше бързо, а пасажерът видимо не бе доволен. Не разбрах какво точно му казваше, но минути след излитането тя отиде при него и посочи празно място до прозореца. Все още не разбирах, та аз не бях я молила за помощ. А българите имаме поговорка:то бебето докато не заплаче….или както там беше.

Мислех, че наближаваме Париж, когато съпруга ми настоя да погледна към прозореца. И не след дълго видяхме в далечина Айфеловата кула. Много пъти в живота си, по много поводи бях казвала за някой или нещо, че е „толкова близо и толкова далече” Тя-Айфеловата кула бе отново „толкова близо и толкова далече”. И все пак ние я съзряхме. Тя бе като мираж, но все пак бе истинска.

Когато взехме куфарите си от летище Орли, потърсихме чакащия ни шофьор за трансфера между Орли и Шарл-де-Гол. Преминахме около хора с табели, но отново за моя изненада никъде не виждах името си. Сега аз имах роуминг и реших да прозвъня до спешния номер на Астрал-Холидейз, но….с изненада открих, че батерията на мобилния ми телефон бе изтощена и всеки момент телефонът щеше да се изключи. Отидох бързо на информацията и започнах да говоря/бях уверена, твърде уверена/. Казах нещо от типа:

– Ние заминали тази сутрин. Ние имаме индивидуален трансфер тук на Орли, но човека го няма. Нямаме време. Има един час, когато човек ни чака. Ето тук има номер. Дамата ме гледаше недоумяващо, каза ми:

– Госпожо вие сте пристигнали сега, нали?

– Не, не – отвърнах аз.

Тя пак повтори:

– Госпожо вие сте пристигнали, не заминали.

Аз помислих и едва сега си припомних, че от ученичка бъркам двата глагола и си припомних, че „когато един българин придобие увереност, той наистина губи мярката”. Извиних се и казах:

– Мможе ли още веднъж да обясня?

Тя кимна. Казах:

– Ние пристигнали преди час. Ние имаме трансфер от тук до Шарл де Гол и шофьорът го няма. Имам проблем с телефона си и можете ли да ми помогнете?

Тя се усмихна и отвърна:

– Вие сте пристигнали, това е логично. Дайте ми номера на компанията. Тя набра номера и ми подаде слушалката.

Ами сега, как щях да се справя без мимики? Представих се, извиних се за лошия ми френски и казах:ние имаме трансфер Олли-Шарл де Гол, но не виждаме шофьор. Отсреща мъжки глас ме попита къде сме и аз незнаех какво да му отговоря.

-На кой терминал, госпожо, къде сте?

Аз блокирах. Казах му:

– Номер на полета ли?

– Не, терминал, на кой терминал сте? Говорите ли английски, испански?

– Не –  отвърнах аз…виждам табели, на които пише:В2/казах това на български/ Мъжът отсреща ми каза:

– Госпожо, кажете ми къде сте –

а аз измънках

– Един момент и подадох телефонната слушалка на служителката от информацията. Тя бързо му обясни нещо, затвори телефона и ми каза нещо на английски, а аз стоях и я гледах недоумяващо. Тя се извини и ми каза на френски да изчакам шофьора пред информацията.

5 минути след това никой не се появяваше и реших да се свържа с Астрал-Холидейз. Говорех бързо: Представих се и казах, че не мога да осъществя трансфера си и че „батерията ми пада”. Момчето ме слушаше и каза:”добре, разбирам, но как се казвахте точно?” Когато повторих, усетих как съпуга ми ме докосна. Обърнах се и видях млад господин с табела с моето име. Аз му дадох ваучера, а той светкавично взе моя куфар.

Извиних му се, а той отвърна, че разбрал друг терминал. Каза ми, че „това не е проблем” и аз почувствах, че трябва да замълча. Пътувахме около 10 минути вече и му се обадиха и тъй като бе с включен блутут разбрах, че се говори за някакви улици, явно някой му подсказваше откъде да мине. Използвах това като повод да проговоря. Попитах го има ли проблеми, а той обясни, че това е само трафик. Аз му казах, че ние живеем в София и трафика е нормален за нас. Говорех спокойно, а  той ме разбираше. Казах му, че шофьорите в България са…./исках да кажа, че карат както си искат, но се досетих, че дисциплиниран идва от френски/ и казах шофьорите не са дисциплине. Той ме поправи:дисиплине и се усмихна. Казах му, че София е столица на България. Че не е като Париж, разбира се. Той ми каза, че всъщност разстоянието между Орли и Шарл-де-Гол е 44 км.44-възкликнах аз и моментално преведох това на съпруга ми. Почувствах, че да говорим на български може би не е съвсем тактично. Казах на шофьора:съпругът ми не знае френски и аз му превеждам. Той кимна разбиращо и тогава аз добавих:той не знае френски, но и аз също. Той се усмихна и каза:но вие поне разбирате. Тези французи, те са истински ласкатели.

Един от терминалите на Шарл-де-Гол бе пред нас

Пъстър, забързан и чист. Странно е как за малко повече от 24 часа мултинационалността не ти прави впечатление. Имахме 4 часа до полета и решихме да изчакаме с чекирането. Вероятността да се провали нещо бе твърде малка, но мисълта, че Астрал-Холидейз стояха в основата на пътуването ни бе много убедителен аргумент да запазим и последните си центове. Не си позволихме дори сандвичи и вода и хапнахме набързо някакви останали в куфарите ни брускети. Седях на Шарл-де-Гол и въпреки че бях жадна усещах, че се чувствам прекрасно. Аз бях тук, сред хората, а това е прекрасно. Опитвах се да не мисля за националността си, опитвах се да си наложа да не правя повече сравнения. Така или иначе след броени часове Франция щеше да бъде спомен. Оглеждах се и сякаш исках да запомня всяка част от този немалък терминал и изведнъж забелязах нещо като контакти. Приближихме и видях, че не бях се излъгала. Това бяха контакти, който бяха издигнати достатъчно високо, за да не бъдат достигнати от деца, а над тях имаше нарисуван мобилен телефон, лаптоп и изписано 220 волта. Сравнения-как да не ги направиш. Включих телефона си и почти убедих себе си да си купим едно шише вода, но у мен имаше твърде малко смелост.

Доближих едно устройство, от което лесно извадих бордни карти. Нашите места бяха последните в самолета. Последните свободни и не бяха едно до друго. Някак си залепихме лепенките за багажа ни и се предвижихме към първата паспортна проверка. Бяхме жадни и уморени и навярно това се виждаше отдалече. Видяхме, че една дама стана от гишето си и отвори една от лентите, после ни погледна и ни поздрави.

Тя пое картите ни и каза:

– ООООО, два полета  за днес.

– Да, ние сме уморени – отвърнах аз.

– Това е нормално, госпожо

– Ние имахме 4 полета за 2 дни, госпожо – уточних аз.

Тя се усмихна и пое куфарите ни, но явно не бяхме залепили правилно чековете на багажа. Тя се опита да ги „чекира”, но това не се случваше. Накрая взе нови лепенки и ги маркира. Каза ми:”за следващия път” и ми показа как да залепвам лепенките на куфарите. Дамата не свъси вежди нито веднъж, не запуфтя, не показа по никакъв начин, че сме я притеснили, а нашето невежество определено я затрудняваше. Оставихме куфарите си и аз почувствах, че трябва да кажа нещо любезно. Казах й:”Благодарим Ви госпожо, вие сте много мила.” Тя се усмихна широко и засия, сякаш бях направила нещо важно за нея.

Търсехме гейта за полета ни. Бе последния-56-и. Това си имаше своята добра страна. С очите си можехме да обгърнем всичките гейтове. Направи ми впечатление, че точно до нас имаше нещо като колона, на която пишеше уай-фай безплатно за 15 минути. Огледах се, повечето чакащи бяха с таблети, а малка част с лаптопи. Едни от малкото, които не ползвахме компютър докато чакахме бяхме ние. Аз исках да извадя компютъра, но съпруга ми ме спря. В първия момент не разбирах, но после…в главата ми започнаха да се разминават странни мисли. Имаш 15 минути безплатен интернет. Това очевидно бе направено, за да може при всякаква извънредна ситуация пасажерите да имат връзка с близките си. Ако ние имахме безплатни 15 минути на идване може би щяхме да осъществим трансфера си, макар че едва ли французите имаха предвид нашето невежество. Съпругът ми бе прав. 15 минути бяха безценни при кризисни ситуации, но едва ли заобикалящите ни бяха изпаднали в такава. 15 минути безплатен нет на гейта това си е аванта. А авантата трябва да се оползотворява винаги. Макар че не чувах български вече бях сигурна за националността на заобикалящите ме. Имаше още около 20 минути до полета и към гейта се приближи добре облечен господин в костюм. Разпознахме депутат от десницата. Оставаха 10 минути до полета, а “ръкава” все още не бе построен. Виждахме самолетите, но все още не бе започнала последната паспортна проверка. Изведнъж се появи млада дама в униформа на летището. Моментално пасажерите се изправихме и се скупчвахме все по-близо един до друг. Не образувахме опашка, а по-скоро приличахме на тълпа, в която важното бе да бъдеш близо до другите, но и да си по-напред. Дамата взе микрофона и изрече нещо на френски. Но ние разбира се шушукахме и бе трудно да чуеш каквото и да било. След секунда тя се огледа и повтори.

 

Този път думите се чуваха по-ясно, но честно казано аз нищо не разбрах. Започнахме да скъсяваме дистанцията по между си. Вече не шушукахме, просто се блъскахме и искахме да сме “по-напред”. Тя се огледа, а ние-блъскащи я гледахме странно. Какво ли е видяла тази дама в този момент? Срещу нея бяха купчина българи, които не разбираха думите й, блъскаха се и навярно я гледаха  с “цялата си любов”. След миг се появи млад мъж, с униформа на летището и каза за трети път “нещото” на френски, но никой от тълпата не отстъпваше мястото си. След това дамата направи съобщение на английски и направи нещо, за което и се възхищавам. Тя остави микрофона и реши да се отдалечи. Единственият начин обаче да направи това бе като премине през тълпата и тя тръгна право срещу нея. Тогава всички българи, които се докосваха до нея започваха да й задават въпроси. Опитах се да се отдалеча от тази сцена. Помислих си:”Абе, хората казаха нещо 3 пъти на френски, един път на английски. Ако не си ги разбрал, кво сега ще питаш. Очевидно имаше някакъв проблем. И да се буташ и да се не буташ…няма как да решиш проблема”. Тълпата обаче бе толкова плътно застанала до служителката, че аз успях въпреки ниския си ръст да погледна екрана и видях, че срещу някакъв си полет пишеше закъснение. Това бе за съседния до нас гейт:полет Париж-Букурещ. Бе написан и час на тръгване и той бе след около 2 часа. Срещу полета Париж-София пишеше закъснение, а срещу час на тръгване не бе отбелязано нищо. Казах на съпруга ми:”има закъснение, но какво не разбирам”.

 

След минути един висок господин от тълпата каза:”Е, сега тия французи ще ни вземат багажа, ще ни изпият виното и се засмя.” Ето, появи се и първия зевзек. Усмихнах се и видях, че срещу час на тръгване на нашия полет имаше изписано:всеки момент. Опитах се да се отдалеча, но това не бе възможно. Зад нас имаше семейство с няколко деца на видима възраст около 4 годинки. Децата крещяха, гонеха се и се забавляваха, като дърпаха сакото на съпруга ми. Когато се обърнах и усмихнах леко бащата направи забележка на някакъв език. Те не спряха, а сякаш забележката ги стимулира да станат още по-буйни. Отново се обърнах и огледах другите гейтове. Там хората седяха и чакаха. Там рядко имаше някой ползващ таблет или компютър. Там нямаше и никой, който да нервничи или да се бута. Семейството зад нас явно реши, че съм се обърнала отново за да напомня да спрат децата си да крещят. Те не бяха единствените деца на летището, но определено го огласяваха цялото. Спомних си за онази французойка, чието дете не спираше да ни гледа в автобуса между летищата. Спомних си как то се подчиняваше на майка си, макар и за кратко. Но тук това не се случваше. Хората зад нас не бяха българи, но явно имаха нещо общо с нас. И децата ни ли са различни се питах? След мъничко децата замлъкнаха. Бяха седнали на две места и плачеха тихо. Очевидно “нещо” ги бе накарало да престанат. Ние-българите знаем какво бе това “нещо”, защото ние бихме реагирали по същия начин като този баща. Явно хората зад нас бяха балканци. Настана оживление сред тълпата. Младият мъж, който преди малко ни бе уведомил за закъснението пропусна първата пътничка. “Сега е момента, брате българино. Сега е момента да се буташ и пуфтиш. Може би самолетът ще излети без теб? А може би като се буташ ще стане по-бързо!?” Потърсих българският парламентарист. Малко тъжно, но и той подобно на всички останали бе “във вихъра на танца”. “Къде си, къде си отче Пайсие, къде си хилендарски монаше, за да ти отговоря поради що се срамя да се нарека Болгарин? Ще ти направя дълъг списък или не, ще ти напиша само една точка и там ще пише: срамя се да се нарека болгарин, защото съм болгарин.”

Бях на предпоследните места в самолета,

а съпруга ми малко по-напред. От едната ми страна бе мъж на около 40 години, а от другата младо момче на неповече от 25. Помня, че погледнах младият мъж и го попитах:”извинете, вие сте българин нали?” Той каза:”да, самолета е пълен с българи, мисля, че всички сме такива. А аз отвърнах:”Абе то на летището си пролича.” Той се усмихна и сведе очи. Най-неочаквано го попитах:”извинете, сам ли пътувате?, а той ме гледаше недоумяващо от глава до пети.Мисля, че погледа му бе много, много красноречив и бързо му казах:”вижте съпруга ми е няколко реда по-напред. Имате ли нещо против да се размените с него?” Той сякаш въздъхна и учудващо за мен ми каза, че ще намери съпруга ми и ще му обясни. Благодарих му и си казах:”не бива да бъдеш толкова жестока спрямо нацията ни”. Но….само след няколко секунди всичко щеше да се промени. След като се настанихме чухме, че капитана се представи и може би това наистина не бе запис, защото чух, че изразява съжаление за закъснението. Словосъчетанието, което използва наистина означаваше, че той не се извинява от любезност, а изразяваше най-дълбоко извинение за причиненото неудобство. Не мисля, че повечето пътници разбраха това. Погледнах телефона си, за да го изключа и забелязах, че тръгвахме с 15 минути закъснение. Помислих си:”настана такъв хаос, такава блъсканица за някакви си минути”. А какво ли щеше да бъде, ако полета закъснееше с часове и докато фантазирах, чух някакво съобщение на френски, после на английски и после на…български. В съобщението се казваше, че е абсолютно забранено ползването на мобилни телефони, камери и всякакви електрически устройства до излитането. След секунди една стюардеса тръгна по пътеката и оглеждаше всички пасажери. Тя спря до нас и задържа погледа си. Пасажерът до прозореца бе извадил фотоапарата си и го бе поприкрил между крака си и панталона си. Тя задържа още малко погледа си, но нашия спътник беше изключително зает с гледката през прозорчето и явно “разсеяно” не я бе забелязал. Тя поклати глава и продължи. Проверяваше дали отделенията за ръчният багаж са добре затворени, а нашия спътник вече правеше снимка след снимка.
”Абе, българино, абе….ти може и да не си разбрал, може да си и невежа като мен и да не разбираш английски, да не знаеш френски, ама хората ти го казаха на български бе, българино! Кажи ми сега за какво точно ти трябват тия снимки? Ще осъществяваш спасителна операция на летището ли бе?И т.н- и т.н.”- мозъка ми произвеждаше ругатня след ругатня, но замълчах. Ние-българите сме такива-виждаме нещо нередно, ама проявяваме разбиране и си мълчим.

Самолетът излетя. Шушукането бе толкова силно, щракането на апаратите бе толкова много, че за момент си спомних 3-те полета, преди този. Да летиш е прекрасно си казвах всеки път, а сега трябваше да кажа:”Да летиш без българите да са мнозинство на борда е прекрасно”.

Въпреки че току що бяхме излетяли стюардесата с количката бе вече на пътеката. Странно, но тя бе сама. Предложи ни сандвичи, а господинът до нас й каза, че сутринта ял такъв и искал друг./Разбрах го, въпреки че го бе казал на английски/. Стюардесата се обърна към мен и ми каза, че има сандвич с риба тон и сандвич с говеждо. Исках да й кажа, че искаме по един сандвич от двата вида, а тя ме гледаше недоумяващо. Подаде ми два сандвича с риба тон и отмина. Едва сега проумях, че стюардесата навярно разбра, че искам два сандвича, а не по един за мен и съпруга ми. Изпитах неудобство, но незнаех какво да направя. Бяхме жадни, не гладни и определено очаквахме да ни предложи напитки. А тя сипваше напитки на пасажерите пред нас и аз наистина не знаех какво да направя. Следях я с очи и след мъничко тя вече ме питаше какво предпочитаме и аз видимо се успокойх.

Вече знаех къде се намира тоалетната и реших да се възползвам от близостта й. Когато сядах обаче се натъкнах на странна гледка. Пасажерите бяха пред мен и всички/с малки изключения/ пиеха скъпа бира. Това ме изненада, но отново ме потопи в мисли за “авантата”. Срещу нас седяха семейство, което не консумираше въпросната бира. И тъкмо си казах, че има и нормални хора, когато същите тези хора повикаха стюардесата и й показаха, че трябва да напълни за втори път чашите им. Те пиеха сок, ама “авантата” си е аванта. Погледнах стюардесата. Мисля, че на лицето й се четеше възмущение. За първи път видях чужденец с изписано негодувание на лицето.

След минути на пътеката на самолета не се виждаше стюардеса и тогава изведнъж българщината взе връх. Децата на борда се гонеха и крещяха, а може би следствие на немалкото количество бира половината от пътниците чакаха пред тоалетната. Вече имах 3 успешни полета, но такова нещо не бях виждала. Да ги питаш защо трябва да се редят на опашка, няма кой да ти отговори. Не можеш ли да седнеш на мястото си и да изчакаш докато се освободи тоалетната. Очевидно не!

Бяха останали едва 5, 6 човека пред тоалетната, когато стюардесата се появи с хартиен плик и искаше да прибере използваните прибори. Не видях никой, ама никой, който да пусне използваните прибори в торбата. Явно всички присъстващи бяха с аристократичен произход, защото оставиха стюардесата сама да прибира използваните чашки, бъркалки и т.н. На места тя дори трябваше да се протегне, но въпреки това никой не й помагаше. Горкото момиче! Колко ли беше “сгафило”, за да го накажат да лети със самолет препълнен с българи.

Не можех повече, не, не можех.

Исках да се махна, но нима можех да се затворя в тоалетната или да скоча от самолета? Сведох глава и взех списанието, оставено на борда. Списанието естествено бе на френски и английски и аз едва ли щях да разбера съдържанието му, но трябваше, трябваше да избягам някак си. Не можех да гледам повече случващото се. Разглеждах картинка, след картинка, дори тук-таме разбирах някоя дума. Изведнъж попаднах на страница, в която забелязах думата handicape. Знаех тази дума. Моят син бе handicape. Тогава разчетох дума по дума и разбрах: В Ер Франс хората с увреждания не са различни. Опитах се да прочета текста. В статията пишеше, че в началото на 1990 г. компанията започнала да променя отношението си към увредените хора и че в резултат на това 8 процента от служителите й били хора с увреждания. Имаше снимка на младеж, облечен в униформата на компанията, който бе седнал зад бюро в инвалидна количка. 8 процента-казах си, та това е неуместна реклама. Та в нашето законодателство имаше текст, при който ако в една компания работят повече от 100 човека, то 10 процента от тях трябва да бъдат хора с увреждания. Имахме закон, който обаче с разбиране не спазвахме. Имаше компании, разбира се, в които това правило се спазваше, но някак си по български. По български се назначаваха само “удобни” инвалиди. В България хората с инвалидни колички рядко имаха шанс да бъдат наети, защото въпреки нормативната рамка те не бяха много “удобни”. Те имаха специални нужди, като рампа, асансьор, специална тоалетна, а това струваше пари, а това не беше “аванта”, това не беше част от лукса. Сигурна съм, че ако наемането на инвалиди се възприемеше като част от лукса, така както част от демонстрацията бе поръчковия автомобил, то изведнъж инвалидите щяха да работят на няколко места. Но защо бях така критична, щом като пред мен пишеше, че 8 процента от служителите са инвалиди? Бях критична, защото знаех, че тези 8 процента са минимум 8 процента и че  инвалидите не са избирани според “удобността” им. А и 8 процента от компания като Ер Франс не бяха малко хора, защото макар и да подвеждаше малкото число, то важно бе и големината на цялото, от което се изчисляваше процента.

От дете имах грозния навик, когато се вълнувам да повишавам тон. Не се карах, но повишавах тон. Огледах се и казах на съпруга ми:”виж, тук пише, че хората с увреждания не са различни за Ер Франс, тук пише, че в компанията работят инвалиди, виж, тук пише, че 8 процента от служителите им всъщност са хора с увреждания”. Говорех силно, без да съзнавам това и не спирах да се оглеждам. Тук, на този самолет- казах аз, тук ако имаше един инвалид, ние щяхме да му видим сметката. Ние сме способни на това, та ние едва не набихме служителката на летището, не помниш ли? Усетих как пасажера до нас ме погледна странно. Мисля, че повечето хора, които чуха това гневно излияние от моя страна ме помислиха за неуравновесена. Съпругът ми въздъхна и ми каза нежно:”спри, спри нищо няма да промениш с това”. Той беше прав. Когато един българин казваше истината, той непременно щеше да бъде определен като човек с психични отклонения. И нямаше никакво значение, че често истината бе свързана с нормалността, а поведението на нацията бе свързано с ненормалността. Нямаше значение, защото двете категории често разменяха местата си сред националното ни съзнание.

Предстоеше кацане и отново прозвуча съобщението до окончателното спиране на самолета да не се използват мобилни телефони и други електрически устройства. Бе тъмно и използването на камера не би имало нужния “ефект”, но за сметка на това всички включихме мобилните си телефони. Видях, че всъщност щяхме да се приземим със закъснение по-малко от 10 минути. След няколко секунди осъзнах, че скоро, съвсем скоро щяхме да бъдем в България. Тогава сърцето ми заби, нещо стегна гърлото ми и си казах:”не, не, не искам да се връщам”. Пасажерът до нас вече набираше номер на мобилния си телефон и започваше разговор и въпреки че бяха ни уведомили на родния ни език повечето пътници разговаряха в момента по своите мобилни телефони. Сякаш всички те имаха изключително важни задачи, сякаш всички те носеха в себе си лекарства за неизлечимоболните си приятели или роднини, които щяха да умрат всеки момент. Защото само при това обстоятелство 10 минути закъснение щяха да бъдат толкова фатални, че трябваше да прозвъниш по мобилния си телефон.

Сърцето ми заби още по-силно, хванах ръката на съпруга ми и изрекох: „Не, не, не искам в ужаса, мило, не искам”. И точно в този миг лицето ми се покри със сълзи. Сълзи, които пареха и които не можех да спра. Сълзи, които имаха своята националност.

Написах всичко това месец, след като се прибрах в България

Написах всичко това не за да информирам, че има разлика между хората и “хората”, не за да подчертавам невежеството си, не да се самоунижавам, не за да търся разбиране. Написах всичко това, за да се опитам да провокирам мислене у “хората” и за да вдъхна надежда. Защото когато изпълняваш Божията воля никой и нищо не може да ти попречи. Колкото до мен мисля, че пътуването до Лурд ме дари с надежда. Надежда, че някъде по света има хора.

 

Край

 

Автор: Ирина Митева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Франция – на картата:

Другата Франция
Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

18 Отговори

  1. iaia каза:

    Не.

  2. marillion каза:

    Със смесени чувства прочетох двете части на този пътепис. Ще се опитам да се абстрахирам от личната ви трагедия… А, дали някой въобще е в състояние да го стори? Ще се опитам и да се абстрахирам от нелепите обвинения, подигравки и неразбиране, които получихте в коментарите към първата част…

    Опитвам се да кажа, че ще направя максималното, за да бъда безпристрастен в оценката си и думите ми да имат някакъв смисъл за вас.

    Сега на свой ред ви моля да приемете думите ми за чиста монета. Аз не съм патриот. Пътувам много. Пътувам цял живот. Видял съм достатъчно, за да не считам България за райско кътче и да не изпадам в излишни и напълно изкуствени шовинистични настроения и клишета. Харесвам Балканите като цяло и не мога да кажа коя част от този полуостров е по-красива, но мога да кажа със сигурност, че хората са еднакви с малки разлики, дължащи се най-вече на различния манталитет…

    Защо е тази дълга интродукция? За да не ви обидя неволно и за да ви демонстрирам добронамереност. Целият текст на вашия пътепис е пропит с личната ви мъка и това е напълно разбираемо за мен, надявам се и за голяма част от мислещите хора докоснали се до този разказ. Аз не съм вярващ човек. Единственото “външно” в което вярвам е предопределеността на нещата в живота. В този смисъл нито ще ви съдя за постъпката, нито ще се подигравам на “безсмислието” на начинанието. Това е ваше решение, което аз приемам за даденост. Онова обаче с което не съм съгласен с вас е постоянното внушение за несъстоятелността на българската нация за сметка на произволно избрана чужда нация, в конкретния случай френската. Не съм съгласен, защото от дългите ми наблюдения съм установил, че хората са еднакви навсякъде по света. Да, съгласен съм, че народопсихологията на българина е малко по-особена и голяма част от нейните проявления са правилно и достоверно посочени в повествованието. Не съм съгласен обаче с непрестанното натякване, че някой друг е виновен за вашето незнание. Когато подобно обвинение се съчетае с личната ви драма, човек остава с впечатление, че сякаш обвинявате въпросната туристическа агенция и за страданията на детето си. Лично аз никога не съм използвал услугите на туристическа агенция и не го препоръчвам на никого. Според мен всеки средно интелигентен човек може да се справи с логистиката по едно пътуване. Убеден съм, че това важи в пълна степен и за вас, още повече, че за жалост на вас ви се е налагало да се справяте с далеч по-тежки ситуации в живота. Още в самото начало на пътеписа всъщност вие съвсем точно описвате и онези рискове, които поемате доверявайки организацията на някой друг. Затова и постоянното прехвърляне на вината върху агенцията създава усещане за несправедливост, а като съчетаем това усещане за несправедливост с очевидно (и по ваши думи) невежество, се получава обратен ефект. Направи ми впечатление, че при пристигане на летището в Париж някой от служителите предлага да се обади на фирмата натоварена с трансфера. Очевидно вие разбирате това предложение, поискан ви е телефонен номер. Но, вместо да се възползвате от протегнатата ръка, вие решавате, че няма смисъл и се качвате на автобус. Едва след разговор с българската агенция при заминаването от Париж, вие разбирате, че всъщност на ваучера за трансфер е отпечатан и телефонен номер на трансфериращата фирма. Простете, но това не звучи сериозно. Не е нужно да знаете езици, за да прочетете арабски цифри и да осъзнаете, че тези цифри всъщност представляват телефонен номер. Ситуацията при излитане от Париж, опашката пред тоалетната в самолета и някои други типични български картини, които сте описали в подробности, всъщност са типични за голяма част на европейските летища и дестинации. Имам чувството, че ако се качите на вътрешен полет в САЩ, ще пожелаете да слезете в движение. Там подобни полети заместват междуградските автобуси у нас и суматохата по време на полет е неописуема…

    Отплеснах се, но се надявам да ме разберете правилно и думите ми да не ви обиждат, защото не това е целта ми. Иска ми се наученото от вас и вашия съпруг за тези два дни прекарани в чужда държава, да стимулират по някакъв начин желание за познание, а това води до натрупване на самочувствие, което пък е изключително важно в подобни ситуации. Едва тогава може би ще осъзнаете, че обективни причини свързани с ежедневието ви, са довели до заключения – крайни и прибързани, които хвърлят петно върху цялата нация, не просто върху някаква си туристическа компания. Да бъдем добронамерени и да се опитаме да вървим по пътя на самоусъвършенстването, вместо по пътя на отрицанието и недоверието, това искам да кажа…

    Желая на вас и семейството ви здраве и спокойствие…

  3. marillion каза:

    Стойчо,

    Неволно стана дублиране, моля те, изтрий първото недовършено мнение.

    Благодаря

  4. Teodora Mitkova каза:

    В интерес на истината аз загубих известна част от съпричастността си. За което много съжалявам.

  5. Стойчо каза:

    @marillion, правилното ли оставих?

  6. Стойчо каза:

    Между другото – никак не е лошо човек да е патриот. Даже е естествено.

    Да си патриотар е тъпо 😉

  7. Марин каза:

    Според мен “Отче наш” не е написана на коректен църковно-славянски. Съкращения се срещат често в църковните писания, но в конкретния текст има и грешки. Предполагам, че някой е гледал истински текст на хартия и е изографисфал на камъка и е объркал някои букви.

  8. marillion каза:

    Да, Стойчо, правилното си оставил, благодаря…

  9. Прекалено много излишни емоции, чувства и страсти има в този пътепис. Не се разбра в крайна сметка чудотворната вода помогнала ли е поне малко?
    За съжаление наблюденията и констатациите на автора за това, какво представляваме ние българите са верни и точни. По-голямата част от нас са алчни, лакоми, завистливи, глупави, нахални, мрачни и недоверчиви хора, а тези който са се издигнали над това ниво, разбрали са, какво точно представляваме, и са все още млади, не се впускат в невъзможни мисии да променят българите, а просто напускат България и се връщат от време на време тук само на екскурзия.
    Предците ни са намерили красиво място за живеене на тази планета, което ние техните потомци се опитваме по всевъзможни начини да унищожим, да презастроим, да затрупаме с боклуци, да запалим, да изгорим и т.н.
    Аз доста съм обикалял по света и за съжаление много отдавна вече не се гордея с факта, че съм българин… Даже понякога си мисля, че в някой предишен живот сигурно много съм грешил, за да ме накаже Господ сега да се родя точно в България.
    Тук наистина ми се искаше да напиша нещо оптимистично, щастливо и хубаво, но… Не успях……

  10. Teodora каза:

    Г-н Чорбаджийски,
    според мен генерализирате твърде много. Решително не съм съгласна с подобен общ знаменател. В картината има и сиво и бяло още.
    Не желая да изпадаме в патриотични полемики или да демонстрирам патриотарство (благодаря за думата, Стойчо), но навън не са съвсем розови, както и тук не сме съвсем черни. Примери – бол.
    Едва ли ще стигнем до консенсус по темата, обаче ми се иска да посоча и Вашият мрачен, недоверчив поглед към българите.

  11. iaia каза:

    Точно така, Теди! 🙂

  12. Airin каза:

    Благодаря! Благодаря на всички, които изчетоха двете части на Хора и „Хора”. Благодаря на всички, които си направиха труда да напишат коментар, защото винаги съм уважавала личностите, които изразяват позицията си. Благодаря за съпричастността и разбирането. Благодаря за някои изречения, в част от критичните коментари. Приемам, че тук не четете „лична драма”, но избрах този сайт, защото единствено тук видях, че описанието на пътуването може да бъде и в есеистична форма. Е, малко дълго за есе, но доколкото помня тази литературна форма предполагаше повече емоционалност и ясно изразена позиция от страна на автора. Но..явно както и да определяхме това „писание”, то не бе написано добре, защото/поне по прочетените коментари/ оставам с усещането, че посланието, което носеше не бе разчетено. Защо мисля така ли? Щом на един автор му се налага да обяснява какво е написал, то очевидно не беше добро, но аз ще си позволя да го направя.
    Посланието се криеше в заглавието, в първия пасаж, във финала и се промъкваше през цялото повествование. И хайде сега да поразсъждаваме върху някои факти в разказа. Не ви ли се струва, че „случайностите” бяха твърде много?
    1. „Случайно” информацията за Лурд дойде в нощта на разтърсващо земетресение
    2. „Случайно” не можехме да се възползваме от предложението за пътуването през август./Нямам намерение да обяснявам какви са истинските причини защо не можехме да пътуваме тогава, но определено не е че желая да се „фръцкам”/
    3. Лурд е посещавана туристическа дестинация, но „случайно” нито една бг туристическа компания не предлага организирано пътуване до там
    4. Нямахме никаква представа и „случайно” отговора по организацията на пътуването се появи при нас
    5. Непрекъснато търсех и ровех в интернет и попадах на откъслечна информация./може би не търсех правилно, а може би не биваше да стигна до необходимата информация/ Разгледах улиците на Лурд през Гугъл Мапс например и знаех накъде да вървим, но не стигнах до информация за летищата например. Спомням си дори, че попитах една колежка/чийто съпруг работи на летище София и аз разбрах това/ какви са етапите по летищата, какво имаме право да носим в багажа си и т.н. И знаете ли какво ми отговори тя:спокойно, ще се справиш. Имате право на 2 л алкохол. И между другото не знаех за съществуването на този сайт. „Случайно”.
    6. Бях забравила езика, който владеех преди 15 години и се опитах да се самоусъвършенствам/да, правех това всяка вечер-самоучител, разговорник, речник, слушах само френска музика, пусках си френски тв канали/, но напредъка в езиково отношение не се случваше. „Случайно”, разбира се
    7. Нямахме никакви пари, а „случайно” събрахме сумата за около седмица
    8. Попаднахме на туристическа агенция, която наистина пропусна доста детайли./Ваучерите и спасителните телефонни номера бяха опаковани в непрозрачни брошури и повярвайте ми видях арабските цифри едва в Лурд, хората ми предлагаха помощ, но аз не можех и да предположа, че имам такъв номер иначе защо да я отказвам?/
    9. Където и да попадахме до нас непрекъснато се озоваваха хора, които ни помагаха-разбира се „случайно”
    10. В Лурд живее една българка. „Случайно” тя беше рецепционистка в хотела, в който отседнахме
    11. Не успяхме да присъстваме на нито една литургия в католически храм. „Случайно”
    12. И т.н. и т.н. и т.н.
    Аз не вярвам в случайността, а вие? Когато се прибрахме в България и когато чудото не се случи-тоест сина ми не се излекува с първата глътка вода се запитах защо беше нужно всичко това. Не казвам, че сина ми не е по-добре, не казвам, че няма никаква полза, но аз чаках думата „мамо” толкова дълго и така и не я чувах и все още я чакам. Но да си припомним, че тук не е „лична драма”.
    И ето ви един диалог, който моля да прочетете много внимателно, дори и да сте пълни атеисти и който разбира се не се е състоял.
    -Хора…къде са те? Няма хора, няма.
    -Има, опомни се, има…и Мен ме има и хората ги има. Опомни се.
    -Не ги виждам. Къде са?
    -Ще ги видиш. Ще те изпратя при тях.
    – Но как? Та аз не разполагам с време, та аз нямам пари, та аз нямам родители, на които да разчитам, та аз нямам приятели, как?
    -Трябва ти информация? Ще ти дам толкова, колкото ти е нужна. Нямаш пари, ще ти дам толкова, колкото са ти нужни.
    – Но защо по този трънлив път? Защо по този начин?
    -Защото…вярата ти е по-малка от синапово зърно.
    -но?!
    -Защото ако твоите познати, приятели, работодатели, колеги и тн ти помогнеха, ти щеше да благодариш на тях. Защото ако ти имаше още малко време и си бе припомнила езика, ако беше позволила на разума ти да заработи, щеше да благодариш на себе си. Защото когато си притиснат до стената, когато острието е до врата ти, защото когато си над бездната само Аз мога да ти помогна. И само тогава си спомняш от къде идваше всяка помощ и всяка милост.
    -Но детето ми, но той, той е болката ми.
    -Ти, ти, трябва да отидеш до Лурд и незащото Аз съм само там. Не, а защото ти трябва да видиш хората и да повярваш. И ти ще се върнеш сред своите и независимо, че си се скрила зад цифрите си, ти ще напишеш това, което усети, това което видя и ще видиш, че и сред тези, които наричаш „хора” има хора.
    Това бе смисъла, уважеми пътешественици. Но предполагам всяко пътуване до Лурд е много, много съкровенно.
    Мисля, че дължа кратко обяснение защо бяха нападките ми към българското общество. Разбира се, че това бе провокация, но всичко което съм написала е истина и като изключим моите разсъждения, за съжаление истината ставаше неоспорима. Можех разбира се да пропусна сравненията и да ги оставя на читателя.Но…не го направих и знаете ли защо? Защото ми ПИСНА. Наистина ми ПИСНА. Знаех, че българите пътуват, пътуват по целия свят и аз само предполагах, че светът е по-хуманен, по-добре устроен, по-малко дискриминиращ. Но това, което видях ме шокира. Българите пътуваха и се връщаха и не се опитваха да направят опит да се замислят. Ще ми кажете, че съм твърде гневна, но ето ви моята гледна точка. Много пъти съм мислила да напусна страната, от мен вярвам щеше да излезе добър черноработник, особено с поставена амбиция да спася единственото си дете, но вместо да направя това аз избрах да остана тук в България. Дадох шанс на обществото и все си казвах, че не е възможно ние да сме толкова лоши. Спомням си например как близо година на мен и сина ми се налагаше да ползваме столичен автобус по почти цялата му линия. И всеки път, когато се качвахме аз му показвах знака за инвалидите и му повтарях, че там е неговото място с единствената цел да го приуча на някои навици. И знаете ли какво се случваше когато мястото бе заето? Всеки път, всеки път след молби и караници настанилия се човек/който често не бе възрастен инвалид с бастунче/ не се помръдваше. Всеки ден, в продължение на година. Един ден обаче една жена от цигански произход/според мен/ стана още като ме видя, преди да помоля. И аз помнех тази циганка и до ден днешен. И все се надявах, все си казвах, че някога българското общество ще се промени, че ще тръгне в правилната посока и тн и тн. Аз дадох шанс на това общество и смятам, че това е най-големия ми грях. Дадох шанс на обществото, а не дадох шанс на сина ми Имаше едно доста шокиращо изречение в повествованието. Е, сега ще ви го цитирам, а вие се досетете от каква нация бе въпросната учителка:”Вие, госпожо, вие какво искате бе, то в България няма газови камери за сина ви. Какво искате повече”. Звучи гневно, но е истинско. Мога да напиша още 30 страници защо, как, но тъй като това все пак е сайт за пътувания ви моля да приемете думите ми като чиста монета.
    И понеже мисля, че има хора сред вас, които също като мен не вярват в случайността ви моля да помислете какво и защо прочетохте в Хора и „Хора”. И позволете ми да направя няколко предположения:
    1.Това бяха гневни изречения от една неуравновесена и побъркана от мъка жена, търсеща виновник за състоянието си-лесния отговор
    2. Трябваше да изчета всичко това, защото аз решавам един тротоар да бъде ли наклонен, да бъде ли 20 см, да бъде ли с ръб и тн-малко вероятен отговор
    3. Трябваше да изчета всичко това, за да се замисля следващия път, когато паркирам на тротоара, следващият път, когато покрай мен мине незрящ, следващият път, когато видя майка с дете в градския транспорт и следващият път ще постъпя като хората, а не като „хората”.-най-вероятния отговор.
    Благодаря на всички ви. Благодаря и че изчетохте това. Благодаря, че този сайт съществува и че администраторите рискуваха и публикуваха всичко това. Благодаря!

  13. Teodora Mitkova каза:

    Госпожо Ирина,
    приемам Вашата позиция до толкова, до колкото е свързана с Вас. Бих искала да изразя съчувствието си към болката Ви.
    Но, малко по-в страни от темата – защо давате шанс на обществото, а на себе си не?
    Всички чакаме на обществото, а то се състои от нас самите. И докато не почнем да си търсим (всеки персонално) правата и задълженията, общи права и задължения няма да има. Това е принципен поглед, не е насочен конкретно към Вас.
    Така или иначе, дискусията се измества, а обсъждането на религиозни позиции не е нещо, което бих искала да правя тук.
    Искрено Ви желая да намерите утеха, вяра и по-добро бъдеще.

  14. Стефан каза:

    Много силен и искрен пътепис! От все сърце пожелавам да има съществено подобрение детенцето ви.

  15. Стойчо каза:

    Мерси за добрите думи 🙂

    Е, рискувах само да се срине сайта от натоварване 😉

  16. iaia каза:

    А аз ви пожелавам, тъй като сте интелигентна жена (мисля), по-доброто си бъдеще да го изградите обмислено и закономерно. Нека “случайностите” бъдат само солта и пипера в него.

    Подарявам ви това стихотворение на Дамян Дамянов:

    Когато си на дъното на пъкъла,
    когато си най-тъжен и злочест,
    от парещите въглени на мъката
    си направи сам стълба и излез.
    Светът, когато мръкне пред очите ти,
    и притъмнява в тези две очи,
    сам слънце си създай, и от лъчите
    създай си стълба и по нея се качи.
    Когато от безпътица премазан си
    и си зазидан в четири стени,
    от всички свои пътища премазани
    нов път си направи и сам тръгни.
    Трънлив и зъл е на живота ребуса,
    на кръст разпъва нашите души.
    Загубил всичко, не загубвай себе си.
    Единствено така ще го решиш.

  17. Дончо каза:

    Изцяло се съгласявам с мнението на Г-н Чорбаджийски.Със сигурност не бях такъв като дете ,но се промених след многото години изживяни в България.Ще цитирам една мисъл,която според мен е вярна” Един народ се познава какъв е по отношението му към децата,към инвалидите и към възрастните хора”. Ние не обичаме децата си – направили сме домове за изоставени деца.Опитваме се да не забелязваме инвалидите.А възрастните хора само ни се пречкат и говорят някакви отвлечени глупости за едно време.
    На авторката благодаря отново за нейния пътепис и съчувствие защото с друго не мога да и помогна.

  18. калина каза:

    Здравейте, прочетох Вашия пътепис и познавайки нравите у нас напълно споделям чувствата и впечатленията останали от посещението Ви в Лурд.Отделно се виждаизострената Ви чувствителност към нашата действителност сравнена с това,което сте видели. Но наистина трябва много вяра и много духовност. Сигурно има решение на проблема ,ако не напълно,отчасти. Напълно разбирам шока ,който сте изпитали посещавайки френския град. Лично аз изпитах същото след като 2009г имах щастието да бъда 6дни в Париж. Вярвайте 10 дни не мога да дойда на себе си от шока ,като видях какво е уна и какво там. След това два пъти пак ходих на екскурзия в Италия и след това пак във Франция ,но някак си претръпнах,но не спирамда си задавом въпроса защо там ими такава материална култура и защо винаги сме били бедни ,ама винаги .помислете и ще видите. И започнах и аз да мисля като по-горния господин ,че да се родиш в България е карма.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.