Дек. 05 2008

Как си докарах мотора до София с влак

Мисля, че съм ви споменавал, че съвсем до скоро имах сериозни предразсъдъци към мотористите — карат на дълги, въртят се наоколо и се пречкат, никога не знаеш от къде ще се появят и кога ще изчезнат — изобщо — дразнители по пътя. Но пък покрай сайта се запознах (засега само онлайн) с доста от тях и установих, че пишат страхотни разкази. Днешният е един от тях. Приятно четене и се надявам и вие като мен да се излекувате от предразсъдъците си (каквито и са те):

Как си докарах мотора до София с влак

Една истинска история

Първа част (увод)

Която разказва защо, по дяволите, не ми беше в София моторът

От края на лятото насам, прекарах няколко месеца в нещо като самоналожено отшелничество с цел творческо усамотение — знам, че усамотение може да звучи малко перверзно, но честно, не е това, което си мислите — просто имах нужда да се махна за малко от големия град с всичките му предимства и недостатъци, и да се концентрирам върху работата си. Прекарах въпросното време в Созопол — градът, където имах щастието да израстна*.

Въпреки, че често се намираше кой да наруши усамотението ми, като цяло прекарах едно голяма и доста спокойна почивка само с мотора си, компютъра и Интернет (въпреки, че това последното е малко преувеличено — в малките градове провайдърите са малко по-особени и всичко се измерва в байтове на час).

Малко след като настъпи есен, и зимата не закъсня — въобще, стана твърде студено, за да мога да се прибера с мотора — а сутринта, когато бях решил да го кача на влака от Бургас, взе, че на всичко отгоре заваля. Не, че не ме е валяло на мотора и преди (приятелите ми не ме наричат „Бога на дъжда“ напразно), но никога през зимата — а ако съдим по това, какво е чувството през лятото, особено ако не си носиш резервни чорапи, реших че този път ще пропусна това удоволствие и ще си хвана автобус. Моторът остана да презимува в един гараж на морето, а остатъка от сезона прекарах в София — сняг заваля само веднъж, и докато се наканя да стана от леглото по обяд, вече се беше почти разтопил. И без това не обичам сняг. Твърде е бял и студен — напомня ми за едно бивше гадже, финландка.

Месеците се изнизаха неусетно, като по терлици — януари, февруари, половината от март… и хоп — слънце. И то не от зимния, а от този тип, дето фотоните си рикушират жизнерадостно наоколо, и всичко придобива един такъв здравословен цвят (с изключение може би на финландките).

През последните няколко дена стана ясно, че пролетта категорично е решила да дойде — официално и хронологично този път, съвсем независимо от всякакви глобални загрявания, затопляния или както там се нарича глобалната екологична катастрофа, висяща като дамоклев меч над главите на всички ни. В пълно неведение относно мрачните перспективи, грозящи планетата, сякаш всички мотори в София са изпълзяли от зимните си леговища, бръмчат си по улицата и ме дразнят с прекрасните, захласващи звуци от ауспусите, блясъка на току що измитите си калници/спойлери/хромирани детайли, и начина по който, все едно подхвърлят съвсем между другото, профучавайки покрай мен —

Абе братле, къде ти е мотора? А, на морето викаш… Гадно ти е? Кара ти се? Ами сорри… Кофти. Съчувствам ти, наистина. Аре че ский кво е времето, отивам да врътна… ВРРРУУУ-врууууум!“.

Всичките ми приятели се изреждат да ми звънят. Да караме, викате. Аха, Стара Загора, уикенда. Добре, Самоков? Супер. Ами весело да си изкарате, гадни, долни, подли, дразнещи ме мотористи. Достатъчно. Стига автобуси, тролеи и трамваи. Стига загърбване на мотористката ми природа, стига дупчене на билетчета, стига зяпане през прозорците на такситата, опитвайки се да не поглеждам към цифрите върху брояча. Абе аз мога или не мога да отида да си го взема? Студено е за дълъг път, казвате? Ами за това са влаковете.

Втора част (изложение)

Която разказва защо, по дяволите, докарването на мотор с влак не е в никакъв случай обичайно преживяване.

Събуждам се. Понеделник. Понеделниците имат някакъв свой, особен начин да изъчват понеделничеството си дори и през спуснатите щори. Винаги знаеш, когато е понеделник — денят, най труден за ставане — в моя случай, това е сгромолясване от горния етаж на леглото. Кафето ухае на Нескафе, точно както си му е редът; сметаната, за щастие, отново не мирише на крава — въпреки това, днес е различен ден. Днес си взимам байка.
Някой, някога ми беше споменал, че мотор може да се транспортира с влак. Звъня на 144 — „Справки“. Привет, сори че Ви притеснявам, трябва ми телефонът на централна гара в Бургас. Обаждам се на последните, дават ми някакъв вътрешен.

— Ало, здравейте, искам да кача мотора на влака — никога не съм го правил досега — какво ми е необходимо да знам — питам. Приятна жена търпеливо ми обяснява:

— бензинът трябва да се изпомпа, трябва ви туба, моторът трябва да се осигури, трябва ви въже. Трябва да дойдете предварително, за да може да се напишат някакви там неща — влакът е в 14.30, другият е късно през нощта.

— ОК, благодаря ви, там съм.

Обаждам се пак на „Справки“ — трябва ми телефонът на автогара София.

— Какви автобуси за Созопол имате?

— Аха, супер — няма нужда да пазя билети, никой не пътува зимата, тръгването е в 16.30 — страхотно, имам достатъчно време да си свърша работата и да изпратя файловете — днес е крайният срок.

Довършвам си нещата, всичко се зипва в един архив, влизам си в мейла. Няма нет. Та-дааа! Невъзможно, със седмици не е падал, шанса това да стане точно в този момент е нулев…нали? 14:30. Имам време. Звъня на провайдъра. Привет мен, за нета ли се обаждаш, тука има малък проблем, дата.бг са скъсали оптика. Какво? Ами, кой ги знае, може след 5 минути, може след 5 часа да го оправят, това си е сериозна повреда. Та-дааа! Какво? Ами, едва ли ще намериш от тази страна на София, сигурно има нет чак някъде по центъра. Та-дааа! Ок, имам време. Само без паника — всичко излиза извън контрол по реда си.

Брат ми заминава на лекции към Софийския Университет. Ще ме хвърли ли? Ще ме хвърли. Хвърля ме. Зад Софийския — някакво клубче. През живота си съм посещавал пещери с по-добри

а) вентилация

б) външен вид

в) техническа обезпеченост.

Супер, мой тип дупка. Има и снимки на мотори по стените. След известно лутане по залата в търсене на компютър с достъпен USB порт, момчето ме насочва към единствения, който евентуално отговаря на това условие — неговият не искаше да отвори нужната директория. Компютърът изглежда допотопно, кутията е хоризонтална и е под монитора, пожълтяла, смачкана, надраскана. Класика. Въпреки външния вид, той всъщност работи — има си иконки, и като ги цъкнеш, с не повече от минута закъснение нещо започва да стърже по харда. Дано Интернетът да не е какъвто подозирам че е.

След кратка борба с програмата на клубчето, успявам да подкарам Windows exploder-а и да заредя ftp-то, където да кача файловете. Пействам.

Интернетът е точно какъвто подозирам че е.

Файлчетата започват да хвърчат, премятайки се от едната папка в другата. 20 минути пише. Часът е 16:15. Не мога да повярвам, не знам къде се е загубило това време. Опитвам се да намеря в Интернет сайта на автобусната фирма, за да намеря телефона, да им звънна и попитам къде точно на Плиска спират по пътя — поне да го хвана от там — до Централна автогара очевидно не успявам да стигна. Не успявам. Не мога да сменя от кирилица на латиница, за да отворя www.google.com. Отивам да попитам момчето — няма го.

Връщам се на компа, някак си, не разбирам как, сменям от фонетична на латиница и отварям търсачката. Фирмата се казва „Бодивали“ (Като се замисля, странно име. Body и Valley — „Долина с трупове“? Може би не е най-добрият избор за транспортна фирма, но те си знаят).

Единственото, което ме спира да пусна търсенето, е че сега пък не мога да превключа на кирилица, и да напиша „Бодивали“. Пробвам всички клавишни комбинации, включително и нелогичните. Опитвам на латиница — нищо смислено. Опитвам да звъня — няма мрежа. На всичко отгоре, ъплоудът е зациклил на оставащи 10 секунди от около 10 минути насам. Файлчетата си прелитат от едната папка в другата, докато аз ги гледам с лек упрек. И вие ли, Брутове?!?

Някой би си помислил, че просто не ми е ден. Грешка. Невъзможно е да не ми е ден. Винаги ми е ден. Когато погледна назад, дори дните, когато съм си мислил, че ми е било най-зле, всъщност са ми дали много и дори да са ми взели нещо, са ме научили на нещо важно. Каквото и да се случва, е за добро, за да може да даде възможност на нещо още по-хубаво да се случи в бъдеще. Мисля си, че ако изпусна автобуса, вероятно ще го удари светкавица, ще спука гума, или просто ще го отвлекат враждебно настроени извънземни. Или ако хвана друг автобус, ще се случи нещо готино там. Нямам идея какво.

Усмихвам се малко насила, всъщност леко ме е яд, но казват, че моторните функции на организма са обвързани двупосочно с емоционалното състояние — демек ако се усмихваш, ръкомахаш енергично и се правиш че ти е весело, ще ти стане весело. Ебаси веселото, но правя каквото мога и се хиля. Ако се бях сетил, можех да си разкажа вица, който помня, въпреки че му знам края и не ми е толкова смешен.*
Плащам си и заминавам от клубчето. Трябва да намеря друг клуб, за да съм сигурен че съм качил файловете. Да хвана автобуса, дори и от Плиска, шанс вече нямам — времето не стига. Няма значение, мисля си, най-лошото, което може да се случи, е да не замина за Созопол днес — след като вече съм изпуснал последния автобус, това е твърде вероятно. Въпреки това, някак си знам, че ще замина.

Вървя безцелно нанякъде, и без това не знам къде има друг клуб. Ще намеря. Както винаги в такива случаи, намирам такъв след не повече от 10 минути — позитивното мислене си е свършило работата. Понякога се чудя, дали всико не опира просто до начина как интерпретираш събитията около себе си.

Все пак, логично е: Ако очакваш нещата да се скапят още повече, това те товари и накрая те смазва — ти губиш инициативата и очакваш нещата да ти се случат. Ако очакваш, обаче, нещата да се развият добре, то рано или късно те се развиват добре — а междувременно, ти имаш надеждата си — а надеждата дава енергия да буташ напред. Маса, маса енергия. Кефско, а?

Итс ей уин-уин сичуейшън, бейби — както казват американците по филмите, точно преди някой да се окаже жестоко и безвъзвратно прекаран.

Влизам вътре, промушвам се между тинейджърите, който коментират някаква игра на Старкрафт, и сядам на някакъв компютър. Мне, няма как да стигна USB-то. Човекът на главния компютър се оказва услужлив, прехвърля ми файловете директно в някаква папка. Сядам, качвам ги, оказва се, че вече са качени и всичко е наред. Добре.

Плащам си 30-те стотинки и излизам, междувременно се обаждам на майка ми с инструкции да проучи въпроса с автобусите до Бургас, за да не се обаждам на справки пак. Има един, пристига късно — към 11 — 12. Звъня на Станимир — един от най-добрите ми приятели, кореняк созополчанин. Питам го, съвсем по приятелски, дали има някакъв проблем да ме вземе с колата от Бургас в 12 часа вечерта, като много добре знам че си ляга в 9. Хората там живеят по друг начин. Няма проблем казва, ще те взема.

Автобусът тръгва след 30 минути, хващам си такси към гарата. Оказва се, че шофьорът е карал коли с влак — няма проблеми, казва, има си рампа и всичко, само го качваш и всичко е ток и жици. Да бе. Де да беше.

Автогарата. Отивам да си купя билет. Мацката накрая се появява на гишето на Ентуртранс (сигурно същият човек им е мислил името, като на Бодивали).

— Ползвате ли намаление — пита.

— Ами нямам представа — усмихвам се.

— Е, как така нямате представа, аз ли да имам представа — сопва се в стил кисела леличка от 80-те, а някак си не и се връзва с визията — младо момиче, може би на моите години. Цъкам мислено (с мисления си език). Тц-тц-тц. Сигурно има вирус, който ходи по хората, седящи зад стъклени гишета. Кисел вирус някакъв. Жалко. Мълча и се усмихвам.

— Студентско, ученическо или пенсионерско? -Значи знае какво да попита, следователно можеше и без да се сопва. Сигурно има начин всички хора да са щастливи от живота си, просто трябва да бачкат нещо, което им харесва. Няма как да знам дали ѝ харесва.

— Не влизам в никоя от горепосочените категории — казвам. Ами с това трябваше да започнете. Ъхъ, добре. Тц-тц-тц.

— Мерси много — взимам билета, усмихвам се още по широко. Чао, махам ѝ за довиждане щастливо. Не ми действаш, девойче. Някога щях да се почувствам зле от поредната порция подобно отношение, а сега съм супер накефен и нищо не може да ми смъкне настроението. Знам, че не мога да я променя, не се и опитвам. Тя си е тя. Нека е кисела, тя си избира начина, по който живее. А аз отивам да си взема мотора. Баси, колко съм щастлив. Кефско!
Автобусът пристига. На него има залепени смърфчета — нещо като малки елфчета от една много стара анимация, даваха я по телевизията в „Добро утро“. Сини такива. Малко са гейски, с чорапогащници — но хей, няма как на всички автобуси да има черепи с пламъци, голи мацки и мотори. Примирявам се и се качвам. Тръгваме.

Чичкото на седалката пред мен носи очила с еееей такъв диоптър, и през по малко от минута, постоянно си сменя позицията на главата, за да вижда по добре филма. Като птица — хоп, ляво — хоп, дясно — хоп, накланяне — хоп, ляво. От време на време сменя комбинацията, вероятно за да ме обърка. Опитвам се да гледам филма в отражението на прозореца, но се отказвам — без това е някакъв глупав филм за някакви афро-американци, които се маскират като бели травестити, и никой не разбира, естествено, въпреки че от упор изглеждат доста по-зле от онези пред Министерство на земеделието. Не, че съм виждал онези в упор, пепел ви на езика.

Стъмва се, няма как да си пусна лампата и да чета. Накрая идва почивката, готината мацка някъде от предните седалки хрупа чипс и ме поглежда няколко пъти, докато се върти пред задния вход на автобуса. Хубави очи, склонен съм да ѝ простя, че не е брюнетка.

Пропускам възможността да я заговоря, защото знам че изобщо не ме бива в това. Не мога да заговарям жени. В подобни случаи цялата ми креативност отива по дяволите. Да, знам, ужасно е, няма нужда да ми бъркате в раната. Личи си, че и на нея и е скучно, но накрая или и писва да ме чака, или ѝ е свършил чипса, се качва на автобуса. Можеше просто тя да ме заговори, защо са толкова срамежливи тези жени…her loss.

Опитвам се да спя, през това време Силвестър Сталоун кара някакви болиди от формула едно през градския трафик, през нощта — без фарове. Психопат. Можеше да очисти някоя бабичка, само защото трябваше да настигне един друг болид с някакъв пубер-пилот вътре, който преди малко пък го беше напуснало гаджето на неговия конкурент-пилот (което преди това беше напуснало пък последния, ама знаете жените как са понякога, не можеш да им хванеш спатиите). И хората дават пари за да гледат такива филми. Мани другото, ами автобусните превозвачи вероятно трябва да плащат за да ги прожектират, защото на филмите ясно си пише че са защитени. В смисъл, аз нито за секунда не се съмнявам в тяхната коректност, и че всичко в случая е законно. Как бе.

Пристигаме в Карнобат — обикновено това е мястото, където надеждата, че автобусът ще мине по новото парче от магистралата до Бургас и ще си спести 30 километра, се изпаряват. Винаги се намира един човек, който е за Айтос — и съответно, никаква магистрала за нас.

Последния час не успявам да заспя, малко преди Бургас завалява дъжд.

Станимир не е успял да пристигне, налага се да почакам малко — имам си спирка която да ме пази от дъжда. По солидния, олд-скуул начин, по който изглежда, предполагам че може да ме опази и от известно количество радиация — как ще минат гама лъчи през тази маса метал, не си представям изобщо.

Когато Стани пристига, с голямо облекчение стоварвам багажа в колата, и потегляме. Дъждът продължава да си пада леко през целия път, докато ние си разказваме последните неща, които са ни се случвали откакто не сме се виждали, и обсъждаме живота, вселената и всичко останало. Накратко, стигаме до извода че животът е какъвто си го направиш. Пристигаме към един сутринта, пием по чай (с кисели краставички, защото няма с какво друго) и се разотиваме — демек аз намерам някакви одеала, изваждам една възглавница от някакъв гардероб и заспивам.

Не знам как успявам да стана в десет и половина, предвид условията, в които спя. Предполагам, че е някакъв вид талант — който го може, си го може.

Имам достатъчно време за всичко. Обличам се. Кафето пак си мирише на нескафе, още един хубав ден започва добре. Отивам в гаража — не съм слизал да видя мотора си предишната вечер. Гаражът е заключен. Ключът не е на вратата. Обикалям навсякъде, търся го, но безуспешно. Звъня на майка ми, тя звъни на майстора, който действа по къщата. На неговата връзка е, трябват му 15-тина минути да дойде от Равна Гора. Чакам. Идва, отключваме.

Моторът ми е целият в прах, цимент, вар — ако някой сложи два реда тухли отгоре, просто ще заспят на мястото си. Забърсвам го надве-натри — на кой му трябва красив мотор? Трябва ми вървящ мотор. Сещам се, че бензиновата ми помпа е ампутирана, и е в Бургас на ремонт при Бат’ Димо и Катрика — супер култови и основополагащи фигури в бургаския мотоциклетизъм. Моторът върви и без нея, няма проблем, решавам, че ще звънна на Димо по-късно.

Паля мотора, оставям го да поработи на смукач, отивам да си оправям багажа. Решавам да оставя голямата чанта, която принципно връзвам отзад, и в която има палатка и спален чувал. Не ми се мъкне много багаж, ще пътувам само с раницата на гърба си и чантата с магнити, която се поставя на резервоара на мотора. Много удобна, купих си я от мото-събора в Снагов, Румъния това лято — голяма лудница беше, но това е една съвсем друга история, достатъчно интересна сама по себе си. Не знам дали някога ще намеря време да я опиша, така че ще спомена главните точки:

  1. Карах с Пламен Chaser-а (ако сте гледали Гоуст Райдър, ама не онзи глупавия с на Никълъс Кейдж горящия череп, ами истинския, значи знаете за какво каране говорим) и вдигнах 200 и нещо за пръв път, и вероятно последен;
  2. Два пъти се загубихме в Букурещ, пак заради него (Пламен, не Н. Кейдж);
  3. Бях гладен, ядох твърде много кебапчета, които бяха странни на вкус. После ми обясниха от какво са, и начина им на приготовление. Няма да коментирам. Традиционни, румънски. Сигурно ще ги забранят в Европейския. И с право;
  4. Супер-силно българско присъствие, имаше 50 тина от нашите, включително и Бат Димо и компания, много готини пичове — бургазлии и варненци с които за първи път се видяхме там. Запознахме се с някакви румънци, които имаха отчаяна нужда от презерватив. Добре че имах един залежал в кутията от камерата — предупредих пича, да провери срока на годност, но е твърде възможно вече да е баща, а аз да съм косвената причина за това. Ако видите побеснял румънец да разпитва за един българин с жълт мотор — не ме познавате;
  5. Накрая спах в палатка, буквално пълна с вода. С Пламен си избрахме най-сухото място — беше на една бетонна пътечка, откъдето минаваха повечето мотори. Цяла нощ не спря да вали като из ведро. Лошото беше, че брезентът на палатката ми не спираше толкова водата, колкото найлонът отдолу я събираше — не знам как успях да заспя изобщо. Беше ме валяло, ама в локва до сега не бях спал;
  6. Не е вярно това за румънките — нашите момичета са най-красиви.

Да се върнем на екипировката. Обличам поло, отгоре фланела, завързвам си кърпата за глава по бандитски отпред (приличам на нинджа) слагам върху всичко жилетката с протекторите (вече приличам на нинджа-джедай-робокоп). Опитвам се да сложа якето отгоре, с голям зор успявам. Отпускам дръжките на раницата малко и си я слагам. Едвам си движа ръцете. Май няма да стане така, ще трябва да жертвам или сигурност, или топлина.

За капак моторът се дави и загасва.

Опитвам се да го запаля, пак гасне. Спокойствие, всичко е ОК. Можеше да стане в движение, някъде по пътя. Вероятно е от бензина или от ръждата в резервоара, но може пък да е нещо коренно различно. Знам само, че не е от бензиновата му помпа, защото тя е в Бургас — една възможност по-малко. Ха-ха, Господи, много забавно, още едно точка за теб за сметка на моите планове.

Карам мотор от 4 години, но нищо не разбирам от мотори — но на кой му трябва да си затормозява мозъка с излишни неща.

Накрая успявам да запаля, моторът работи неравномерно, но работи. Може би, ако вдигна оборотите ще изплюе гнусотиите от карбураторите или там където ги събира, и ще се оправи.

Цялата екипировка по мен ужасно ме измаря, става ми горещо. Опитвам се да се съблека и да си сваля раницата, след известно тръскане и подскачане накрая успявам да се освободя. Събличам се — решавам да карам без жилетка с протектори, съответно ще си взема и голямата чанта за багаж. Жилетката преставлява тънка мрежеста фланела, на която на места са зашити, на места прикрепени с лепки протекторите за тяло, прешленест гръб, рамена и лакти. Събличам всичко, включително и якето, обличам само жилетката и решавам да направя тест драйв из Созопол — тъкмо ако ще гасне, да го направи на човешко разстояние от някаква евентуална помощ.

И без това трябва да се купят някои неща.

Знам къде в новия град има железария — тръгвам натам. В първата няма въже, няма и туба. Във втората има въже, което е малко тънко и няма да ми свърши работа — и аз не знам защо го купувам. Забравям за него в момента в който го правя, за сметка на това някакъв учтив човечец, циганин, ме пита дали този ключ от мотор, който е намерил пред магазина, не е мой. Мой е, благодаря му сърдечно и продължавам да се усмихвам, докато се качвам на мотора. В малките градове хората са различни.

Нямам никакви проблеми с мотора, докато се прибирам. Отпращам мисълта за „какво ще стане ако сдаде по средата на пътя“ — както я отпратих докато ходих сам до Украина — такива неща не ми се случват. Ако се случат, значи това просто ще е началото на поредното готино приключение. Завързвам с ластици багажа за мотора, накачулвам всичко обратно и се обличам. Време е, вече закъснявам. Звъня на Димо — оказва се, че е на Пода (защитена местност до Бургас, Димо е орнитолог и еколог), който заминава за Хасково, но помпата е в него и може да я остави там за мен. По път ми е. Тръгвам.

На Пода прибирам бензиновата помпа от колегата на Димо, който също така ми обяснява как да стигна до близкия приют за кучета. Джери, пуделчето ми, с което съм растнал през последните 13 години изчезна преди около месец в Созопол (В този ред на мисли, може някой да го е каширал, ще се радвам ако се оглеждате — кремав на цвят, отговаря си на името. Все пак, никога не знаеш).

Карам през тесен мост, следва малка горичка, а лаят на кучетата от приюта ме посреща отдалеч. Оставям мотора на двайсетина метра и продължавам натам пеша — кучетата по принцип трудно понасят мотори с някой на тях, особено в движение. Не знам какво им става.

Въпреки няколкото кучета, които са извън клетките си и лаят зад вратата, влизам смело — знам, че се очаква да ме е страх, и разчитам на елемента на изненадата. За увереността ми помага фактът, че съм рокер в пълно бойно снаряжение, с наколенки, кубинки и ръкавици с карбон. Към мен идва жената, която се грижи за кучетата — също изцяло екипирана, държи се много мило, докато ѝ обяснявам за какво иде реч. Няма такова куче, но за всеки случай искам да видя клетките. Нито за момент не можете да си представите за каква какафония иде реч, едвам си чувам думите когато говоря — трийсетина кучета лаят едновременно. За съжаление, Джери не е там. Бях говорил преди това по телефона с тях и го знаех, но така или иначе исках да отида. Благодаря на жената и си тръгвам — Бургас е съвсем близо, след няколко минути съм вече в града.

Намирам един вход към гарата — за по сигурно паркирам мотора пред него, и влизам да проуча нещата. Почти се сблъсквам с един полицай — разпитвам го за служба „Колети“ или „Пратки“ (тази, която ми трябва), също така къде най-близо мога да намеря железария. Човекът ми обяснява, благодаря му и се отправям в нужната посока — оказва се, че трябва да завия в дясно на светофара, където е спирката на такситата. Влизам през портата, въртя се известно време около посоченото от полицая място, докато накрая с помощта на някакъв чичко успявам да получа ясни инструкции.

Служба „Пратки“ се намира в една жълта сграда в далечния край на гарата. Паркирам отпред. Няколко врати, никаква индикация. Чукам на едната. На нея пише „Вход за външни лица забранен“. Никой. Решавам, че да стоя, взирайки се във вратата ме кара да се чувствам глупаво, и я отварям. Зад нея има голямо празно хале, тук таме има складирани пакети. В единия край на халето има нещо като малък офис, оттам към мен се е запътила възрастна жена. Посреща ме, аз я разпитвам за качването на мотора на влака. Много мила, тя ми обяснява че съм закъснял, трябвало да дойда в един часа, сега е един и половина. Единственият ми шанс бил да изкачам пред съседния офис да дойде жената в два без петнайсет. Можел съм да помоля човека с електрокара да ми помогне с качването — повочва ми влака, товарният вагон е точно зад локомотива. Подът му има към метър и нещо отстояние от перона, не виждам начин да се вдигне мотора. Рампа няма. Ще мисля после — на всичко отгоре влакът тръгва в два и двайсет. Няма проблеми, причини за паника няма — имам цели 50 минути.

Жената ми напомня да си взема и билет за влака, ако искам да пътувам с него. Оставям мотора на перона и отивам пеша до другия край на гарата — преместили са билетните гишета от там, където ги помня за последно, но, успявам да си купя билет — втора класа, място няма, коловоз — не пише. Добре че знам кой е влакът, жената ми го е показала. Връщам се, паля и изчезвам с максимална скорост към „9 ти септември“, улицата с железариите. Подминавам няколко коли на зиг-заг, софийската регистрация и начинът на каране вероятно предизвиква в бургазлиите зад мен спонтанни изблици на неодобрение. Сори, хора, нямам време, бързам.

Намирам път до „Девети септември“ без да правя повече нарушения. Паркирам, и почти веднага намирам туба. Бяла, средно голяма, тя сякаш ме вика — аз съм твоята туба, казва ми. Вземи ме. Взимам я — лев и осемдесет. Въже — нямали, пращат ме в съседния магазин. Влизам весело и жизнерадостно поздравявам трите лелички вътре. Посреща ме също толкова приятелски поздрав, въжета има всякакви, избирам една чисто нова ролка. Едната жена започва да я развива и да я мери, аз небрежно подхвърлям, че гоня влака и въжето ми трябва бързо, няма проблем да го платя. А, цялото е двайсетина лева…

Решавам, че 15 метра ми стигат.

На практика, биха ми стигнали да си омотая целия мотор и да изплета пуловери за цялото семейство, но няма откъде да знам — досега не съм връзвал мотор. Все пак, това не е кон (нито е стоманен), каквото и да казват Бон Джоуви.

Изхвърчам от магазина, само да се върна след минута — забравил съм да купя макетно ножче, а жените ми дават и по-късо въженце за да вържа тубата за целия багаж върху мотора. С вееща се зад мен туба, давам газ обратно към гарата. Не знам в колко часа успявам да стигна, мисля, че е към два.

Жената, която ми трябва, вече е зад гишето си, пред него има опашка от няколко човека. Усмихвам се учтиво, отговарят ми че да, това е „Пратки“. Каня се да попитам хората дали ще ме пуснат напред — предполагам, че ми предстои да претеглят мотора, а имам двайсет минути до тръгването. Мислено се успокоявам, винаги, когато съм правил нещо в последния момент, се е получавало. Нямам пропуск.

Появява се жената, с която говорих преди — нисичка, с очила, много приятна и мила. Ама ти какво правиш още тука, имаш мотор да регистрираш. Вика на колежката си зад гишето, че ей го момчето с мотора, дай да го оправим, че да не закъснее — останалите хора чакат да пратят с нощния влак и без това. Онази вдига рамене, без да ме погледне — още една жертва на киселия вирус. Ще се оправя. Усмихвам се.

Нисичката жена влиза зад гишето, грабва някаква бланка, вади химикал и ми я тика в ръцете. Пиши името тук, адреса тук, телефона тук. Мотора тук, килограмите колко са? Не знам, пиша двеста. За колко ще го застраховаме? Ами нямам идея, тази зад гишето ми се сопва — аз ли да имам? За 3000. Какво, ми ти знаеш ли колко ще платиш? Ами хубаво… Добре, вие колко ще ми препоръчате да го пиша? Не ѝ било работа да препоръчва нищо, се сопва, докато другата жена ме извлича за ръката навън към някакво табло, където са разписани застраховките. Решавам да го застраховам за 800, мисля че беше десет или петнайсет лева — така или иначе едва ли някой може да го свие от влака (въпреки че всички сме гледали „Ускорение“, едва ли някой им се е вързал на ефектите).

Влизам обратно зад гишето, жената там отново ми се скарва за нещо. Отново се усмихвам, твърдо решен да се боря до последно. В крайна сметка, тя омеква и дори ми помага за последните неща. Тичай да не го изпуснеш, казва ми. Подписвам се, плащам си чинно 75 лева, въпреки че ми излиза по-скъпо отколкото, ако бях решил да го закарам на ход. Моторът ми трябва в София, но не е толкова топло че да ми се карат 400 километра, че и с доста голям риск да завали. Готов съм, и тръгвам.

Нисичката жена е изчезнала някъде, но влиза застаряващ чичко с униформа на БДЖ — може да е човекът с електрокара. Момче, ти как го мислиш да го качваш този мотор бе? Ами можете ли да ми помогнете? Какво, ти луд ли си, аз съм с дископатия, сепва се, и потъва някъде в посока склада. Ясно, ще трябва да се оправям сам. Решавам да стигна до товарния вагон с мотора, и да помоля някакви хора от пътниците за помощ. Все някой ще се навие.

Запътвам се натам, когато някой зад мен ме вика.

Човекът с електрокара. Момче, вкарай го тука — сочи тясната врата на другата страна на склада, която излиза на някаква тераса. Трябва да мина директно ПРЕЗ опашката с хората, но всички вече ме познават, знаят, че бързам и оказват пълна подкрепа — преди това съм се ухилил на всеки поне по веднъж. Работи.

Изкарвам мотора на тераската. Електрокарът преставлява нещо като малко камионче с метална плоча отзад, върху която товари колетите — точно толкова голяма, колкото да кача мотора върху нея. Плочата и подът на тераската са почти на едно ниво, и това не ми е проблем. Правя го. Дръж се здраво, казва чичкото, ще клати. Слагам мотора на степенка, и го подкрепям с крака, седнал върху него напълно екипиран, с каска и ръкавици. Всички погледи падат върху мен, докато преминаваме през абсолютно цялата Централна гара — аз, яхнал гордо мотора, като Дон Кихот върху коня си Росинант, докато Санчо кара електрическото си магаренце по перона — нещо като платформа от онези по карнавалите в Рио, само че без разсъблечените мацки. Преминаваме покрай всички вагони на влака до София, докато стигнем до товарния. Аз се нося точно на нивото на купетата, хората отвътре се усмихват и ми махат. Кефско. Чувствам се като на парад, разни хора ме снимат с телефоните си, махат ми, други, които подминаваме, направо се стряскат. Решавам, че и аз няма да остана по-назад, вадя камерата и снимам, докато чичкото бърбори нещо.

Пристигаме до товарния вагон — голямата врата е отворена, и човекът паркира електрокара на заден така, че да пасне точно. Посреща ни кондукторката — отново ѝ се усмихвам весело и жизнерадостно заявявам, че сме пристигнали. Хващам я неподготвена, тя се съгласява, гледа ме малко странно. Сигурно се чуди какво толкова весело има в това. Само, ако знаеше…

Оказва се, че има само един малък проблем — подът на вагона е на около 50 сантиметра от нивото на платформата. Няма как да повдигнем мотора само двамата със Санчо, без да го прекатурим — викам момчетата от близкия вагон, които се подават през прозорците, за да помогнат. За нула време пристигат, вдигаме мотора и с няколко сложни маневри го паркирам в единия ъгъл.

— Винаги там слагам моторите, казва чичкото с електрокара. Супер, само че няма за какво да го осигуря с въжето, освен за решетките на прозореца — така и правя. Тактично забравям да изпразня резервоара — нарочно съм го оставил почти празен, и слагам тубата до мотора. Кондукторката, която вече е силно мой човек, ми обяснява колко съм загубен, че съм платил 75 лева. Ако съм говорил със отговорника на влака, съм можел да се разбера нещо за по-човешка сума. Късно е за такива неща, но ще знам занапред. Няма проблеми да оставя част от багажа в товарния вагон, оставям големия сак с палатката и малката чантичка за резервоара. Готов съм.

Влакът тръгва в момента, в който и аз се запътвам към следващия вагон — пътнически, в който първото купе е мое. Всичко е добре, когато свършва добре, моторът е на влака и вече се движим. Знаех си, че ще успея. Друг вариант не съществува в природата, и ако съществува, то противоречи на всички закони на физиката (и част от тези на химията, биологията и дори географията).

Събличам якето и раницата, излизам в коридора и се протягам. Кефско. В средата на коридора, виждам едно от момчетата, които ми помогнаха — пуши пред отворения прозорец. Отивам до него, стискам му ръката и му благодаря за помощта — и двамата се изнизаха твърде бързо във вагона и не успях да го направя там. Говорим си общи неща за моторите като цяло, обяснявам му за всичките си приключения по гишетата. Оказва се, че момчето е колега-художник, учи първи курс живопис във Велико Търново — имаме много, за което да си говорим, и времето до неговата спирка, някъде по средата на пътя, минава бързо.

След като се стряскам от собствената си облегалка за ръка, когато мръдва рязко, като жива, Самуил ми обяснява, че всички облегалки са свързани с тези в съседните купета. Никой не знае защо, може би за да изгради някакво между-купетно чувство на сплотеност и единство между пасажерите. Пробвам като натискам своята, почти веднага тя ми отговаря. Не знам морз, така че приключвам този първобитен метод на комуникация с човека отвъд стената, въпреки, че последният направи още няколко опита за контакт.

Почти един след друг, минават трима кондуктори. Първата е жената от товарния вагон, след това идва един без униформа — сериозен, мустакат тип, гледа намръщено. Инспекторът (вероятно някаква висша форма на кондуктор) преглежда билета ми и подхвърля мрачно:

— Момче, това е документ, какво си го намачкал. — Не съм го мачкал, просто съм го дъвкал като пура до преди да му го дам, но няма нужда той да знае. Пъхам го в някакъв заден джоб за всеки случай. Прав съм да очаквам още една проверка — минава следващият кондуктор — той няма проблеми с билета ми.

Не съм си взел вода и храна, а влакът пътува седем часа. Питам кондуктора дали във влака има вагон ресторант. Не, но по-дълга почивка има — на Тулово, или Дулово, не успявам да чуя добре. Оказва се Тулово — спирката точно след тази на Самуил, който си забравя бутилката вода на слизане. С леко разочарование му я подавам през прозореца, надеждата ми, че я е оставил нарочно е разбита на парченца. Махаме си, той ми напомня, че почивката е на следващата спирка.

Цял ден съм в движение, само на няколко кафета, и умирам от глад и жажда — в момента, в който

влакът спира на Тулово

излизам на гарата и се запътвам към близката будка за закуски. Неуверено се оглеждам, няма други хора, които да правят същото. Докато се нареждам на опашката, си заплювам най-близката врата на влака, дебнейки го с периферното си зрение в пълна готовност да спринтирам натам при най-малкия признак на движение.

Не мърда.

Правя залъгващо движение към будката, като следя какво ще направи влакът. Или е много умен и знае, че го тествам, или наистина има почивка.

— Тук ли има 15 минути почивка, питам човека до мен.

— Тук е.

— Добре, значи няма да тръгне без мен — казвам весело.

— Не, без МЕН няма да тръгне — смее се някакъв човек отстрани. Поглеждам — машинистът:)

Супер, купувам си четирите кроасана и пепсито спокоен, наблюдавайки със съжаление всички хора в купетата, които не знаят, че има пауза, и гледат с копнеж витрината на магазинчето.

Малко по-малко, небето става оранжево, слънцето изчезва съвсем и липсата на лампа в купето ми става очевидна и неоспорима. Най-близкото светещо купе е през четири мрачни, а момчето и момичето вътре нямат нищо против да се преместя при тях. Всеки си чете по нещо, от време на време аз нарушавам тишината с мощното си кихане — явно пътуването от Созопол до Бургас си е казало думата. Двамата са симпатяги, разменяме си по няколко приказки, оказва се, че в София перонът е на нивото на пода на влака. Чувствам огромно облегчение, друго си е да знаеш, че няма да се налага да търсиш как да сваляш мотора от повече от метър.

След като разбирам, че влакът пристига в 21.20 в София, звъня на Стас — един от най-близките ми приятели, също запален рокер. Имам нужда от морална подкрепа, казвам му по телефона, ще ми е по-спокойно ако има някой приятел наблизо. Стас обещава да ме посрещне. Когато наближаваме София, Иван (момчето в купето) също предлага да остане и да помогне, с което много приятно ме изненадва — не знам защо си мисля, че щом някой има лаптоп, значи не иска да се занимава с тежък физически труд и да си цапа ръцете.

Когато

влакът спира

Стас вече чака на перона. Влизаме заедно с него и Иван в товарния вагон, където няколко от кондукторите са се събрали и мълчаливо гледат нещо, малко по-нагоре от мотора ми. Стъклото на прозореца е строшено в единия ъгъл, до кормилото на мотора — счупените парчета стоят леко под ъгъл и сочат навън, така че доводите на Стас, че може някой да е хвърлил камък, рикошират обратно без никакъв ефект. Очевидно, при някое по-силно разклащане огледалото на мотора е счупило стъклото. Няма проблеми, станалото станало — ще се оправим и с това.

— Какво се прави в такива случаи — питам — има ли някакви застраховки за такива неща, кой трябва да покрие разходите. — Ами извикали били човек — идвал. Добре, ще чакаме.

През това време аз развързвам въжетата, струпваме багажа долу, с помощта на единия от кондукторите сваляме мотора на перона. Всичко е супер, само че всички от влака са си заминали, кондукторите също се отдалечават, даже Иван си е тръгнал — не съм сигурен, дали съм му казал „чао“. Оставаме сами със Стас на празния перон.

— Чакайте, викам ги, какво става с вашия човек? Какво да правим, да го чакаме, или да тръгваме?

— Ами тръгвайте. — Супер. Не горя от желание да остана да чакам, при положение, че дори да се наложи да плащам нещо, парите ще потънат в нечий джоб преди да стигнат по предназначение.

Пускам мотора да позагрее. Заедно с него, и ние загряваме, че не знаем откъде може да се излезе с мотора и, че около нас няма никой, който да може да ни каже.

От двете стани на перона зеят огромни, дълбоки ровове с по два чифта релси. Вътре само липсват крокодили, които да щракат към нас с челюсти за ефект. Оглеждам се безпомощно. Все отнякъде трябва да има рампа, през която да идват електрокарите, предполага Стас. Аз си го представям по същия начин, но не виждаме такава — не и докъдето ни стига погледът.

Решавам да пробвам да карам до края на перона, в посока обратна на подлезите за пешеходци — може да има нещо. Оставям Стас да ме чака до влака, и тръгвам. След двайсет метра, от другата страна на рова, зад влака се показва някакъв човек с униформа. Спирам. През шума на пристигащия влак, викам към него и му обяснявам ситуацията. Смее се, но не можем да се чуваме добре, и той пресича релсите. Подавам му ръка да се изкатери, през това време идва и Стас. Човекът не знае откъде се излиза, щял да дойде влак след петнайсет минути, да „изпълзят“ онези с електрокарите, да сме ги изчакали. Ама как да стигнем до този влак, не можем да прескочим през два перона с мотора…

Докато си говоря с човека, Стас иска да пробва мотора ми — той също кара Хонда, само че Магна, за разлика от моя НТВ Ривиър. Изчезва в далечината, човекът също изчезва обратно откъдето е дошъл. Оглеждам се. Някакъв кондуктор идва към мен. Решително се запътвам към него, леко трепва — виждам, че явно съм бил твърде решителен. Забравям, че все пак съм рокер, а през нощта, на празен перон, решително запътил се към теб рокер не е нещото, което чак толкова искаш да видиш. Обяснява ми, че рампата за електрокарите е в далечния край на перона — обръщам се, и се оказва, че е била скрита от нас от редицата дебели, бетонни колони.

Докато гледам, Стас вече се спуска по рампата с мотора в далечината. Тръгвам натам. По пътя Стас ме пресреща, решаваме да излезем от гарата заедно, той вървейки, а аз с мотора. Спускаме се по тясната рампа, и сякаш попадаме във филма „Пришълецът“. В двете посоки, докъдето ни стига погледът, продължава тесен, мрачен коридор. Тръби се движат по протежението на плесенясалите, зеленикави стени, а подът е покрит с сякаш никога не чистени прах и пясък.

Споглеждаме се, не мога да повярвам че се намирам на такова място.

Ниският таван сякаш ме притиска и ми тежи, чувствам се нереално. Тунелът се събира в точка в далечината, никъде няма жива душа — само сложени нарядко луминисцентни лампи, които не осветяват почти нищо. Атмосферата е изцяло на хорор филм. Жестоко е. Радвам се, че Стас дойде с мен.

Двамата се движим един до друг, карам бавно до него. Подминаваме безброй разклонения — всичките празни. Чудим се накъде да поемем на едно от тях, двете посоки изглеждат почти еднакви. Това е истински лабиринт, изход не се вижда. Някъде в дясното разклонение има леко издигане, решвам да отида напред за да проверя дали няма изход. Обещавам на Стас да свирна с мотора, ако видя нещо натам, за да не се връщам, и тръгвам. След възвишението следва друг тунел, също толкова дълъг. Решавам да продължа, давам газ напред, и пред мен се открива още едно възвишение — този път, по тавана също вървят някакви решетки и тръби, висят кабели — перфектният декор за зли извънземни с двойна челюст.

Нито едно хлъзгаво кълбо от блестящ хитин и зъби не се спуска върху мен, пръскайки лиги и размахвайки прешленеста опашка, докато спирам под инсталацията и се оглеждам. Още едно разклонение. В ляво тунелът продължава, а в дясно тръгва друг коридор. На металните врати отстрани пише нещо, има дори паркирана кола — знак, че все пак някакви хора знаят за съществуването на това място. Въздишам с облегчение. Ебаси мястото…

Тръгвам вдясно, но се оказвам в задънена улица, която свършва с притворена метална врата. Обръщам, виждам Стас в далечината и му махам, че ще отида още нататък да проверя. Не знам дали ме вижда и дали разбира защо махам — за мен той е малка тъмна точка, която държи малка бяла точка — тубата за бензина. Съвестно ми е, че го оставям сам в тунелите и бързам. Хващам левия тунел и давам газ. След стотина метра, в далечината виждам човек. Облегчението ми е огромно, не сме се загубили — изход има. Естествено, че има.

Приближавайки се, започвам да различавам детайли. Все повече ми се струва, че съм попаднал в „Туин Пийкс“ — човекът срещу мен е като изрязан от сериал на ужасите — бавно, драматично изплува от неосветената част на тунела. Върху него пада само светлото петно на фара ми, докато аз отпускам газта и натискам спирачка. Задните ми накладки са за смяна, спирам със подобаващо за визията на сцената скърцане. Към мен се вдига набръчкано старческо лице, на него се чете леко удивление, дъвче нещо. Седнал върху инвалидна количка, човекът бавно продължава да се движи напред. Крачолът на синия дочен панталон е завързан на мястото на липсващия крак. На облегалката на стола е завързана някаква торбичка с парченца хляб. Гледа ме въпросително.

— Добър вечер, поздравявам, знаете ли къде е изходът? — Не ме разбира от първия път, но на втория ми посочва надолу по тунела, по който се движа. Благодаря му. Усещам, че погледът му ме следи, докато продължавам напред с боботене. Като балсам за очите, пред мен се открива по-широко пространство. Няколко микробуса, коли, подминавам дори някакъв бял мотор, Хонда ЦБР, струва ми се. Не оставам да разгледам, обръщам, и давам газ обратно към Стас — нямам търпение да му съобщя хубавите новини. Подминавам човека с количката, той ми маха — показва в другата посока, кимам му, че знам и му правя знак с палец за ОК.

Стигам до първото възвишение, където оставих Стас — трябва да е стигнал някъде до тук. Не го виждам напред, коридорът е празен докъдето ми стига погледът. Невъзможно, просто няма къде да е отишъл. Връщам се до разклона с първата кола, давам газ, свирвам с клаксона. Викам. Никой. Обръщам. Мисля си, че може да е тръгнал обратно, към разклона на който се колебахме накъде да поемем. Имам чувството, че стените ми тежат още повече и ми е трудно да дишам.

Давам газ към мястото, откъдето влязохме. Нямам клаустрофобия, просто е тясно и задушно. Стигам разклона, и поемам на дясно. Не ми се налага да карам дълго, виждам, че просто излизам на още една от рампите за някой от пероните — вижда се небето и стълбовете, минаващи покрай релсите. Едва ли е тук. Вероятно е намерил друг изход, и ще ме чака пред гарата. Освен, ако не го е хванал някой пришълец… но знам, че Стас такива неща не го ловят. Няма начин. Ехото на двигателя гърми в тясното пространство зад мен, докато се изстрелвам към предполагаемия изход. Отново подминавам човека, кимам му и продължавам напред през паркинга. Задънена улица… завивам в единствената възможна отбивка — в дясно, отново в ляво… Рампа. Виждам нощното небе на София, оцветения в червено от уличните лампи, смог… Виждам корони на дървета. Не може да е поредният перон — там дървета няма.

Докато се издигам по рампата, пред мен се откриват много паркирани коли, микробуси… Автобус, който влиза във новопостроената Централна автогара, големият рекламен екран до сградата хвърля сини отражения върху стъклената и фасада. Вдясно от мен е спуснатата бариера за служебните сгради на гарата, само тя ме дели от свободата. Докато се промушвам с мотора встрани от червено-бялата дъска, усмихвам се и махам на полицая в будката до мен. Ебаси лабиринта е вътре, викам му. Загубих се няколко пъти. Смее се, докато издиша кълбо цигарен дим. Питам го дали случайно някой не е излизал преди мен пеша. Не, кима отрицателно с глава.

Благодаря и се отправям към гарата — само на стотина метра от там. Спирам пред такситата, отсреща ме гледат още няколко ченгета, но аз знам, че няма да ме проверяват — никога не ме проверяват. Едва ли е защото изглеждам като човек, на когото може да му се има доверие. Обглеждам се за Стас, и в луминесцентната светлина на централния вход виждам познат силует с бяла пластмасова туба в ръка. Стискаме си ръцете ентусиазирано, двамата сме много щастливи, че се завръщаме в цивилизацията. Смеем се и си разказваме перипетиите, все едно не са минали само десет минути — оказва се, че Стас е минал през притворената врата при разклона с колата, което го е извело право в чакалнята.

Решаваме да не се прибираме, а да ударим по една бира за добре свършената работа. Стас е с колата, карам след него до тях, където я оставяме и взимаме мотора му. След доста чудене къде наоколо можем да седнем в 11 вечерта, решаваме, че отиваме в кварталната пицария на моя, вместо на неговия квартал. Аз съм доволен. Все още вечерите са хладни и ни е студено, докато караме до Павлово. Паркираме пред заведението, сядаме и си поръчваме. Наоколо хора, светлини, глъчка — Стас си налива бира — всички признаци на цивилизацията са налице. Още едно приключение приключва, точно както си му е редът, за да може да освободи място за ново. Кефско.

Трета част (заключение)

Което обяснява, защо, по дяволите, съм толкова на кеф

В този разказ, Приключение е ключовата дума. Има няколко начина да гледаш на нещата. Единият от начините е да интерпретираш всяко препятствие като проблем, като спънка, като неудобство и като нещо лошо. От тази гледна точка, тези два дни, които преживях, биха били ебаси ужасните — случиха ми се толкова, толкова много дребни и досадни „проблемчета“, че сигурно би трябвало да ходя смачкан и кисел една седмица след това. Всъщност, от другата, и според мен правилната гледна точка, всяко нещо, което се случи, направи това преживяване интересно, различно, незабравимо и уникално. Всяко дребно нещо, всяка спънка, независимо какво правиш — те са стъпала нагоре. Ти не се спъваш във тях, ти стъпващ върху тях и се изкачваш. Следващият път ще стъпиш върху ново такова, и всеки път ще се изкачваш по-нагоре, и всеки път ще научиш нещо по-различно. Може и да греша, но мисля, че схванах какъв беше моят урок от това пътуване.

Винаги, винаги ужасно много ме е било страх от бюрокрация, от документи, от разни лелички зад гишета и всичко свързано с това. Мразя да си оправям документите в университета, мразя да си оправям документите в банката (е, това с банката зависи), мразя да си оправям документите във всякакви държавни, и не толкова държавни, институции. Това беше и това, което ме плашеше в предстоящото пътуване, и се оказа точно така, както се опасявах — неуредено препращане от едно място на друго. Или поне щеше да стане така, ако не се намираше кой да ми помогне абсолютно всеки път, когато не знаех какво да направя. Което нямаше да се случи, ако не се усмихвах. Наистина е толкова просто. От самото начало, още преди да започна да звъня по телефона, бях решил да съм супер щастлив през цялото време и да се усмихвам на всички, независимо какво се случва. В малкото случаи, когато първата усмивка не проработваше, втората или третата действаше.

И аз вярвам, че това не е защото аз мога да се усмихвам по-различно от някой друг, а защото всички имаме нужда от усмивки. Даже и киселите хора, които просто не го знаят. В усмивката има някаква сила, която неутрализира всякакви кисели неща, които някой може да прати по нея. Те просто потъват в нищото, вместо да рикушират обратно, и хващат човека отсреща неподготвен, изкарвайки го от баланса му. В крайна сметка, всеки омеква и като се разделяме, денят на всички ни е станал една идея по-хубав.

Не си спомням кой ми беше дал този пример — представете си, че срещнете на пътя някой от напористите шофьори, така да ги наречем, да кажем (само за пример) с Голф. Ако вие го пуснете, вместо да му пречите да мине, въпреки че ви дразни с карането си, и му се усмихнете, ако и следващият човек го направи, и му се усмихне — тогава денят на човека с Голфа (примерно, с пернишка регистрация) ще стане по-готин, дори и само една идея, и кой знае — може той да е следващият, който ще пропусне някого напред с усмивка. А ако просто го изкараш през прозореца, като преди това разбиеш стъклото с ръкавици за ефект, както правят разни хора (гледа с укор Данчо), истината е, че и на двамата ще ви се скапе денят после. Така че, засега мисля да продължавам да тествам това с усмихването, и ще ви държа в течение. Е, не е ли кефско?:)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: първа снимка – авторът, снимка на пернишки голф: Иван Бедров, останалите – Википедия (ползват ГНУ лиценза ѝ)

____________________________________________________________________________
*Созопол — Не, не знам къде има квартири, и нямам идея дали има риба. Махайте се, гадове. Ще ми падне батерията…
**Вицът, който помня: Знаете ли какво е казал Батман на Робин, преди Робин да се качи в Батмобила? „Робинее, качвай се в Батмобила!“ Железен виц. Ха-ха.


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


13 коментара

13 коментара to “Как си докарах мотора до София с влак”

  1. Златина Минчева каза:

    Хаха, светът е малък, с автора се познаваме 🙂 Поздрави 🙂

  2. symbola каза:

    Не познавам автора, но четивото е превъзходно, отдавна не бях попадала на толкова естествено и ведро написана история.
    Много усмивки и приключения с хубав финал.

  3. Stela каза:

    Светът е наистина малък
    Не познавам автора и аз. Но познавам неумолимия, неуморим и неутолим позитивизъм на проклетите да живеят интересни времена

    Относно Част трета- за предизвикателствата и усмивките (и предизвикателството на усмивката), и подобните нещица в другите части-

    Човече, взе ми думите/чувствата/светоусещането… всичко! изпод клавишите!
    Мисля да възстановим баланса в природата, като ти взема мотора…
    (току виж съм се научила да шофирам нещо повече от детски скутер и „възрастни“ ролери… а и няма чистачки, които да включвам при всеки завой)

    Поздрав за гледната точка към онова, което повечето хора наричат „каръщина“
    с нещо, което и без това снимах специално за „рокерите на Стойчо“
    h t t p : / / picasaweb . google . bg / MoroccoTrips2008 / 2008_09_MOROCCO_Casa#5251048208103293586 (и следващите две)

    Моля Стойчо да не ме порицава отново- на този мозък му трябват и ръце, за да си споделя нет-ово. Ръцете пък са все заети, изключая екстремните къси моменти, когато лицето бива задържано за кратко за косите от мин. 2 броя фризьори и 1 маникюристка. И днес омазах работата само секунди след съвършено положения пореден слой пръстов макияж.
    Тръгвам утре в 5 сутринта с гърчове по лака, като една истинска дама, да вея маникюр по шосетата от Пловдив до Сибиу и да доказвам, че „румънките са готини, ама нашите (не съм момиче) са по-…“

    Обещавам да наснимам де що рокер има из Румъния и Литва близките 2 седмици. Минава ли ми номера?

  4. go6o каза:

    Уникално четиво! А автора му има още такива… Браво Jovi.

  5. Stela каза:

    Ами… какво пие автора?

  6. Стойчо каза:

    Ще го питам:-)

  7. snaiperisto каза:

    Е , колкото и да се напрягах … не успях да го прочета цялото…това е най тъпия разказ който съм чел…то бива да го „разтегляш“ ама това е „върха“ на простотията.

    Не прочеетох как си докарал мотора до София , но ако всички си живеехте по родните места , то аз нямаше да пътувам 40мин. за да закарам дъщеря ми на училище , но тъй като всички селяни са софиянци вече…и отдавна са мнозинство в София , то затова се налага да се ползват услугите на БДЖ .. за мотор , за зарзават , за буркани с зимнина и тн.

  8. Златомир каза:

    Всеки има право на вкус и собствено мнение, но точно за Коста да кажеш, че не може да пише?… А и това какво общо има с душевните ти терзания за селяните и гражданите?
    Апропо, „селянинът“ Коста Атанасов (Джоуви) точно след 5 дни заминава на околосветско пътешествие с мотор. Аз лично (а предполагам и 90% от посетителите в сайта) с нетърпение ще чакам да прочета един още „по-тъп“ и „разтеглен“ разказ за това му пътуване!
    П.п. Да ти припомня ли максимата „интересно ти е – четеш, не ти е интересно – не четеш и не ни занимаваш „?
    П.п. Ако много ддържиш на някаква полемика, много те моля не го прави точно в сайта на Стойчо! Спокойно можеш да ми пишеш в мотофорумите, където пишеш и ти!

  9. Стойчо каза:

    @Златомире, благодаря за разбирането:-)

  10. George каза:

    Поздрави за автора! Отдавна не бях чел нещо толкова увлекателно и то за мотори, които изобщо не ме интересуват.

    А относно snaiperisto, можеш да си се заключиш в панелката си в София и така никой провинциалист няма да ти пречи!

  11. ETZ150 каза:

    Поздрави за увлекателния разказ! Всички сме се сблъсквали с подобни ситуации в нашето ежедневие. Неща, които привидно и нормално трябва да бъдат много по-лесни, всъщност се оказват сериозни изпитания…

  12. Криси каза:

    bravo mnogo gotino izjivqvane pojelavam ti o6te mnogo takiva

  13. DeXCudi каза:

    @Snaiperisto : Mn su4uvstvam na du6terq ti, naistina ! Da ima takuv ba6ta, sig ne i e mn lesno…Vupreki 4e ne te poznavam, no v izkazvanqtata ti, vupreki 4e kratki (no baq krusnore4ivi), ti pokaza 6to za …. cvete (da ne kaja laino) si. Da si „selqnin“ ne se opredelq ot rodnoto mqsto, to e povedenie ! I moga da ti kaja 4e si mn po-selqnin s tvoite izkazvanq ot kolkoto horata koito nari4a6 takiva vzeti zadni, sigurno. Moje bi kara6 40 min pove4e po zadrustvanqta zaradi avtora (i takiva kato nego, „ne-sofianci“, vupreki 4e toi kazva 4e e izrastnal tam, moje da si e sofianec v kraina smetka), no moga da ti kaja 4e bez takiva kato tebe, sveta bi bil mn po-priqtno mqsto za jiveene ! No znae6 li kakvo? Takiva kato tebe trqbva da se podminavat s usmivka, to4no kato „problemite“ za koito se razkazva v tozi razkaz 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version