окт. 04 2007

Рим, Италия (2)

Втора част на пътуването на Антония до Рим (началото е ето тук>>>)

Ден 3

Досега не ми се е случвало да ми е толкова трудно да пиша, особено когато става за нещо преживяно! Обикновено ми се налага да подтискам желанието си да разказвам даже. А в случая… Не знам, може би заради твърде многото информация, която погълнахме… или заради яркостта на спомените… просто ще изброя разните гледки и случки, пък подробностите ще ги пиша когато ми дойде вдъхновението.

Третият ни ден в Рим започна много добре:

Тото направи кафе и дон Затова есе закуската в леглото. Кроасани, еспресо, мляко и златни праскови. Златни, защото трички струваха 5 евро. А и защото бяха мегавкусни.

San Gregorio

След традиционното сутрешно суетене (как се случи и двамата да сме толкова неранни пилета?!?) се отправихме към Termini, където хванахме метролиния А до станция Flaminio. След бая дълго бродене из подземията там (Тото вика, че според GPS-a поне 800 метра сме навъртяли) излязохме директно на Piazza del Popolo сред тълпа туристи. Някой умник беше разпънал някакви спортни брандирани съоръжения — кош за баскетбол, мрежа за волейбол, ей такива глупости, точно около фонтана и то така, че при опит да снимаш която и да е от околните сгради (дворци, църкви, всякакви убавини) няма начин да не влезе и нещо корпоративно в кадър. Подразних се, не би трябвало да слагат подобни дивотии на площада, има си полета край града, там да си разпъват циркове. Затова не се застояхме в района, а по кривите и много симпатични улички се устремихме към Mausoleo Augusto и Ara Pacis. Аз съм си малко диване и май тази част на Рим (сравнително по-нова от историческия център) ми хареса повече. Определено беше по-малко прашна, а и имаше портокалови и мандаринови дръвчета по тротоарите, саксии с цветя, по-малко тълпи… Това са неща, които ми правят впечатление и на които държа.

Biker

Следващата ни спирка беше Piazza di Spagna

— и направих едно кръгче по стъпалата ПЪК! Не, че точно дефилирах, при 100-градусова жега, че и изкачвайки се нагоре, на всяка крачка прескачайки разпльокани туристи, познай каква китна походка може да се извади В общи линии докато стигнем до Trinita dei Monti съвсем бях изплезила език. Намерихме си сенчица, накупихме литри вода и Powerade (доста добра негазирана напитка се оказа) и се сринахме за подновяване на сили и ентусиазъм. Кикотиме си се нещо, коментираме околните американци и изведнъж ни сполетява тълпа млади циганки с деца на ръце. Уж просят, ама всъщност непрекъснато бутат Тото в опит да го разсеят и оберат. Почнахме да крещим “Махайте се, не ни докосвайте, разкарай се или ще те набия” на всякакви езици, за които се сетихме, Тото бая се изкушаваше да отлепи някой шамар на крадлите, ама го беше страх да не ги залепи за земята, че иди се разправяй после. Страшно представление се получи — всички зяпаха и се чудеха какво става. И както ни налетя ятото, така и се отнесе изведнъж, без да успеят да приберат нито една наша част от собствеността ни. Американците ни попитаха какво се случва, защо тези мургави жени ни нападат, ние ги светнахме за тактиките на джебчиите, а те “Oh, my gosh, предупредиха ни, че има такива, ама не знаехме, че са толкова нахални”. Не са живяли в България и нямат тренинг, затова не знаят как да се пазят и защитават. Стана ми едно такова срамно, че и друг път съм се сблъсквала с подобни грозни ситуации, все едно аз съм виновна, че живея в държава, където няма закони и крадците се развяват безнаказано по улиците… Гадост.

И след като се повъзстановихме (и от умората, и от нервите) отпрашихме към Villa Medici. Където имаше официален коктейл и много охрана. Забихме направо в парка, намерихме място, където даваха велосипеди под наем и се метнахме на една рикша. Отначало доста ми хареса идеята, обаче скоро се усетих, че всички алеи са бая наклонени, а и самото превозно средство не е много право… През цялото време имах чувство, че се катурваме! Пищях на всеки завой и се съпротивлявах срещу идеята да караме по чакълените пътеки. Е, с рикшата обиколихме много по-лесно парка, факт. Мисля, че след като знам за ужасното таралянкане — пак бих се навила на подобна разходка. И пак бих се ужасявала с цяло гърло.

А паркът е красив. Има цяла алея с магнолии, дълга е повече от сто метра! Всякакви дребни, но много живописни фонтанчета съвсем радваха душата. В края на обиколката се тръшнахме в Casino del orologia, много симпатично ресторантче, и се подкрепихме с вода, кафе и сладолед. Имаше трима келнери — един главен с адски ирлански изглед (русо-риж, бяла кожа с лунички, някак жизнерадостно-дебеличък, като един закръглен елф) и двама подчинени (супер черни индийци). Рижият чичо през цялото време се усмихваше, питаше дали всичко е ОК, искаме ли още нещо. Черните ни гледаха все едно сме извършили богохулство в храма им, при опит да си поръчаме сладоледите на един от тях, бяхме наградени с едно “Wait, wait”, изречено със заповеден глас. А бее…

От парка излязохме през Piazzale de Brasile и се насочихме към

Palazzo Margherita.

Което се съзерцава само от срещуположния тротоар. Fontana del Tritone е някак обикновен, Palazzo Barberini също. За сметка на това Четирите фонтана са разположени много ефектно на четирите ъгъла на кръстовището и в залисията да ги снимаме от всички ъгли — пропуснахме да разгледаме църквата San Carlo баш до тях.

С кротка стъпка скоро стигнахме до Piazza della Repubblica и естествено най-голямо внимание обърнахме на дечурлигата във фонтана, а не на Santa Maria degli Angeli. Минахме покрай операта, Palazzo delle Esposizioni и се спряхме в Giardini del Quirinale — откритата за посещение част от тези градини е колкото една човешка длан. Голямата красота е скрита и охранявана, май само президентът на Италия има право да й се радва. Снимахме се на площата пред самото Quirinale и се метнахме към Fontana di Trevi.

Trevi

Това е най-най-нагъчканото с туристи място на света! Няма такава гмеж никъде другаде. Представете си тълпа като за стадион, обаче побрана на мъничко площадче. И всички цъкат като обезумели. Ако фотографиите наистина отнемат част от душата на заснетото — Треви са най-бездушното нещо на света сигурно.

Trevi

Поседяхме малко край водичката, все пак и ние сме туристи, и ние се поддаваме на клишетата. Пък и бяхме уморени, цял ден на крак си е цял героизъм при подобна жега. Затова отбихме в уличките наоколо, търсейки местенце за вечеря. Пътем отбелязахме два бързи двореца — Palazzo Montecitorio и Palazzo Chigi. Но не им обърнахме много внимание, вече бяхме гледали толкова сгради…

Pizzeria

Вечеряхме в много симпатично ресторантче, с отлична храна и обслужване. И всичко щеше да е прекрасно ако сметката не беше надписана с около 10%. Бтв случи ни се още няколко пъти, изключително нагло при това. Ама какво да ги правиш, няма да тръгна да правя циркове за подобна простотия, я. Просто не оставихме никакъв бакшиш и така положението се неутрализира.

Ден 4

То се е видяло, че ако се опитвам да пиша по-подробно — скоро няма да стигна до последния ден. Затова ще давам по съкратената процедура, пък някой ден като ми дойде музата… евентуално… може да се вдъхновя за по-детайлно описание на впечатленията ни от Рим.

Продължавам със съботата. Броят на туристите е скочил драматично. От Termini взехме автобус #40, който ни закара от другата страна на Тибър, точно до крепостта Castel Sant’Angelo — адски впечатляваща е. Както и Palazzo di Giustizia, дето е на две крачки на север. Помотахме се в района до обяд, закупихме някой и друг пътеводител и се устремихме към Ватикана. Където видях най-дългата опашка в живота си. На двора, под палещите лъчи… почнах да се чудя струва ли си чакането. Прежалихме се, де, то пък се оказа, че опашката върви бързичко и за има-няма половин час успяхме да стигнем до Свети Петър.

Вътре не може да се влиза, ако раменете или коленете са голи — има ееееййй такива предупредителни табели. Затова и на оградата кипи оживен алъш-вериш: китайки продават шалове за всички туристи по потници или с къси панталони/поли. Що народ по парео видях…

Vaticana

А за самата катедрала какво да кажа. Впечатляваща е доста слаба дума. И преди да се отплесна да пиша думи като ‘красота’, ‘пищност’, ‘величественост’, да спомена, че най-най-невероятното (и което съответно ти прави най-голямо впечатление) е РАЗМЕРЪТ. Виждала съм снимки, картички, филми, обаче въобще не съм осъзнала за какви мащаби става дума. Хората по площада бяха като мравчици.

Лошото в случая беше, че и двамата с Тото не бяхме в подобаващо настроение. Съвсем бяхме изперкали от слънцето, а пък аз отначало бях допълнително кисела защото две адски груби италиански чистачки ме изхвърлиха от тоалетната с още няколко жени. Дошло било време да се слага течен сапун и да се подменят кърпите, разбираш ли, та буквално ни изтикаха навън. Ама толкова грозно се държаха, че не знам как не им отлепих по един шамар, определено ми се прииска много. Когато ми кипне по подобен повод — въобще не ставам за съзерцател, по-скоро исках да ВЪРША нещо. Пък то… вътре няма какво да се прави освен да се гледа. И съответно съкратихме престоя си във Ватикана до някакви 4 часа. Ако ме питате какво мисля за красотиите и изкуството, ще кажа, че много ми харесаха Бях респектирана и от мащаба, и от пищността, и от вниманието към детайла. Естествено, имаше го момента и с “Ама това е на Микелааанджееело!!!” Но заради куп дреболии този ден не стана най-любимият ни от целия престой.

Vaticana

Та загърбихме църковната суета и отпрашихме към нашия си бряг на Тибър. На десетина метра от San Giovanni dei Fiorentini намерихме много вкусно малко ресторантче, където сервитьорката ни помисли за руснаци и настояваше да общува с нас на руски. Получи се такава манджа с грозде, изрази от сорта на “Помидоры with mozzarella — две. Grazie!” изпъстриха комуникацията… На съседната маса седяха двойка французи, които се мъчеха на френско-англо-италиански — по едно време толкова изразително се спогледахме, че чак ми станаха симпатични.

И след забихме из пресечките. Още на първите стотина метра попаднахме на Arco de Banchi, нещо като мъничко тунелче между две улици, но с олтар и стенописи. Един италианец пред нас се прекръсти на влизане и излизане. Беше много сюрреалистично изживяване: на две крачки отвън пече слънце, а вътре е сумрачно, трепкат кандила, свещи и поувяхнали цветя, камъкът някак се надвесва. Някой ден ще напиша книга защо трябва да избираш нестандартни пътища!

Следващата ни спирка беше напълно противоположна по дух: Piazza Navona. Или по-точно туристическият гмеж на площада. Не ги разбирам редовите туристи, как може да се наблъскват така като сардели, едни връз друг, и да не се бунтуват? Колкото и да е красива Piazza Navona, каквито и да са вкусни околните ресторанти — трябва да съм претърпяла челна лоботомия, та да седна сред още сто милиона иностранци, които само цъкат с апаратите си, подвикват си, бутат се, задават неадекватни въпроси на гидовете си… А бе пълен ужас. Затова и бързо избягахме в посока Palazzo Madama, където се натъкнахме на една италианска и две руски групи. Та се прехвърлихме на Пантеона, а групите там бяха даже повече. Прелетяхме покрай Tempio Adriano (в ремонт е и едно огромно бяло платно го скрива от любопитни очи), San Marcello и San Ignazio di Loyola.

Ignacio di Loyola

И потънахме в любимите ни пресечки около Area Sacra. Вечеря в ресторантче на Campo de Fiori, лежерна разходка покрай Palazzo Farnese, където 5-6 малчугана играят футбол, дежурният сладолед… И така завърши този ден.

Следва продължението>>>

Автор: Антония

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Рим, Италия (2)”

  1. […] Следва продължението>>> […]

Leave a Reply