Ное. 25 2008

До Сирия и назад

Днес ще се поразходим из по-топлите страни. Руслан ще ни запознае със Сирия и сирийците. Приятно четене:

До Сирия и назад

За първи път се чудя как да започна свой пътепис. Объркването ми идва от там, че за първи път видях толкова много и в същото време толкова малко от една необятна страна в историческо отношение — Сирийската република.

Ḑahr Qaţar al Buyūḑ, Сирия

Вижте по-голяма карта
Много трудно е да описваш, когато в теб се преплитат чувства и усещания на един типичен турист, искащ да види пустинната красота и жасминения Дамаск. Това не е единственият пътепис за тази страна, далеч съм от тази мисъл -убедих се, че Сирия става все по-позната на българите. Което е много радостно за мен. Аз, както и в предишните си пътеписи, ще се опитам да дам повече информация и чувства.

Вярна е приказката, че не може да усетиш нещо,ако не го видиш с очите си. Да пишеш за Сирия е също толкова трудно, както да броиш прашинките в пясъка. И това не е преувеличение ни най-малко. Кой ли не е минавал през Сирия, наистина. Кой ли не. Толкова цивилизации една след друга идват и си отиват, за да оставят своите руини редом до непроменящата се пустиня.

В този свой пътепис аз ще разкажа по-интересните неща от моите преживявания и с цел ще пропусна много-най-добре човек сам да отиде до тази държава. В този пътепис аз ще говоря за хората, които срещнах.

Още от границата ме посрещна старият римски път на Баб Алхауа,

стои отляво на движението, като се ползва и днес. Очудващо не е покътнат до ден днешен… Самата Баб Алхауа — Вратата на ветровете, заради спецификата на мястото,изпълнено с множество течения — стои покрай пътя и се вижда ясно. Оттам вече е Сирия. Интересно е, че в древността същата тази врата е била също контролен пункт на областта.

Пътувахме по пътя Халеб-Дамаск.

Подържана магистрала, доста оживена-има всякакви магазинчета по пътя и може да се почине добре. Преди Дамаск трябваше да отидем на село. Това е един от епизодите в пътуването ми, който ме впечатли много — заради духа на традицията, заради многото нови хора, които видях и заради манастира на кармелитите в покрайнините на селището, за който ще кажа няколко думи.

Село Кара (Qara)

се намира на пътя за Дамаск -на 74 км от столицата и 60 км от Хомс. Жителите му са около 30 000 души. Да, това не е село,но жителите му го наричат още така. Иначе пред две години президентът с указ го прави град и административно Кара се води градче. Но за неговите жители той е село. В Кара живеят и християни и мюсюлмани. Както на повечето места в Сирия и тук те съжителстват в мир.

В покрайнините на селото се намира

манастирът „Св. Яков“ (Mar Yakub Almukatta),

където се запознах с един от най-забележителните хора,които познавам — отец Йосиф. Той е ливанец. Идва в манастира,където отслужва литургията, грижи се за градината, заедно с монахините. Св. Яков е женски манастир, принадлежи на Ордена на кармелитите, които имат свои представителства в цял свят и малко напомнят масонските ложи. Да, и аз се обърках много, когато видях този манастир — католически, в същото време православен.

Истината научих малко по-късно от самия отец Йосиф.той ми разказа, че кармелитите идват от планината Кармел в Палестина (Kurmul/Jabal Mar Elyas) , и се създават по време на Кръстоносните походи. Св. Яков е един от старите техни манастири, като за него има множество легенди. Днес той е спонсориран от холандци,французи и швейцарци, като постъпленията стигат до над 20 млн евро годишно, които е много добре за този манастир. Аз ви препоръчвам да го посетите задължително. Ще откриете доста интересни неща за този орден, като аз също ще се занимая с това в отделна статия. Отец Йосиф разказа, че целта на ордена му е да обедини религиите в една, защото всъщност тя е само една. И съм склонен да мисля така. Добра цел, но дали е реална?…

Макар манастирът да беше част от моето пътуване и занапред, а отец Йосиф да се появяваше в други епизоди, аз оставям назад Св. Яков, за да обърна внимание на хората. Обикновените хора, които видях в Сирия.

В Дамаск

основен мой гид беше братовчед ми Абдулрахман, който знае много добре английски и без проблем ми показа града, или поне част от него. Той е на 24, живее в Дамаск, но е отраснал в Кара. Сега работи в най-проспериращият мобилен оператор — MTN Syria, част от световната мрежа MTN. Благодарение на братовчед ми аз успях да науча множество интересни факти за света на младите в Сирия. Неща, които по начало се премълчават на запад.

Честно казано аз бях предубеден до момента, когато аз,сестра ми и той седяхме вечерта в стария Дамаск и пиехме шейк.

Реших да се поинтересувам от това как живеят тук младите. В Сирия вече е прието,както на запад момчетата и момичетата да ходят заедно, да имат връзки, но нямат полов живот, или поне официално го нямат. И християните и мюсюлманите държат на девствеността. Тази тема разбуди у мен множество въпроси, като главният е – Все пак защо се бъркаме в техните работи? Е, така или иначе не получих отговор, може би един ден това ще стане. Но смятам, че не е редно това,което прави обществото тук в България и Запада — дали младите ще правят секс или не все пак е тяхна работа. От братовчед ми научих много интересни неща, които след връщането ми в България ме караха да се замислям много и най-вероятно ще пиша по тези теми.

В Сирия видях няколко души, които говориха за България, като за своя родина. Един от тях беше Мохамед, от Кара. Да чуеш българска реч в едно село, на пътя Халеб-Дамаск е нещо удивително. С лъчезарната си усмивка, един ден той дойде вкъщи и каза „Здравей“. В първия момент отвърнах на арабски, без да осмислям,че ми говори на български. След това така се зарадвах, че започнах да го питам, дали наистина знае български, откъде го знае и т. н. Мохамед е учил, както повечето от неговото поколение в България, София. Досега получава вестници и списания от приятели в София и се интересува за страната на студентските си години. Веднъж седна до мен и си говорихме,каза ми:“ Руслане, никога няма да забравя България. Тогава изживях най-хубавите си години.“ Нямаше какво да отговоря. Това беше чест за мен -един сириец да каже такива думи. Най- смешно беше, когато на път за Маалуля слушахме български фолк! Нямаше как да не се изсмея и така се хилих, че сигурно се е уплашил да не ми стане нещо. Да чуеш гласа на Рени насред пустинята си е супер! Та вечерта, като се прибрахме цяло село Кара слушаше Глория и Рени! Е, как да не ти стане драго?

Разделихме се с Мохамед и потеглихме за втори път към Дамаск, колкото за покупки. Там срещнах очарователния доктор Синан. Този мъж,към 40 годишен ме впечатли с любовта си към България.В момента е завеждащ лекар в отделение в болница в дамаск. Рентгенолог.жена му е полусирийка,полубългарка. Ха! А как говореше за България и града,в който е живял -Варна. С искрена обич. Българския език го знаеше страхотно, а нещата,които разказа -спомени,случки -бяха много интересни.за пореден път се почувствах горд, че съм от България,а в същото време съм и сириец. Тези хора сякаш не виждаха лошото в България, спомняха си само доброто и се просълзяваха при изричането на улиците,които са виждали, хората, които са познавали. Доктор Синан ми каза:“България ме направи това,което съм. Професорът,който ни посрещна в първи курс каза — Момчета може да учите,да станете страхотни лекари -и ще получите дипломи. Може да ходите по заведения и жени -и пак ще получите дипломи. Вие си изберете. Така че,Руслане, без България аз нямаше да успея,както днес.“ Преглъщайки глътките зелен чай, усещайки топлината на напитката, аз усетих и топлината, която човекът до мен изпитваше към родната ми страна. Сигурен съм, че и останалите в стаята-моето семейство- също усетиха това. Няма как да скриеш подобна обич — тя се вижда, тя не се подава на лицемерие, защото се вижда.

Продължавах да се удивлявам на Дамаск. На чистите улици,на палмите,на множеството. Мислех за думите на всички, които срещнах -за братовчед ми, който имаше желанието да живее в Канада, за неговите мечти,желания и проблеми, за отец Йосиф и орденът на Кармел, за д-р Синан, за Мохамед от Кара, за другите хора в Халеб — д-р Хаджар и жена му Ваня, които ни предложиха гостоприемството си, за много други, които обичаха България и наричаха себе си „българите на Сирия.“

Автор: Руслан Трад


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “До Сирия и назад”

  1. Сирия е една от приятните арабски страни, защото там здраво се пийва арак, а и голям секс пада.

  2. Сребра каза:

    Била съм на работа в Сирия и винаги съм се учудвала на отношенията между различните етноси и религии. Страна с много богато минало и добре развиваща се в съвременния свят.

  3. Христо каза:

    „вечерта, като се прибрахме цяло село Кара слушаше Глория и Рени!“
    Благодаря ти, Роси, че си отразила този факт.
    Той ме провокира да изразя някои разсъждения.
    Според мен, цяло село в сирийската провинция суша Глория и Рени, понеже у нас за фолк култура се приема не онова, което е изградено на основата на българския народен епос или музика (тоест българския фолклор), а използвайки турско-арабския етнокултурен фон. Едно неправилно формулирано понятие – „фолк“, води след себе си много, меко назано, недоразумения. Едно от тях е, че у нас интелигентните хора се възмущават от „фолка“, но не го обясняват, а неинтелигентните го предпочитат и го танцуват, но не знаят защо им харесва. Едните не знаят или по-точно не искат да знаят, че тази музика не е „фолк“, а другите не знаят, че „фолк“ не е българска музика. От което, разбира се, страда най-много подрастващото поколение, което възприема съвременния музикален фон като нещо естествено и присъщо на бългаярския етнос – нали в края на краищата е „фолк“.
    Не знам дали с ирония или със симпатия пишеш „Е, как да не ти стане драго?“, но истината е, че фолкът в този му вид нанася вреда на българската култура.Е, има и полза – както личи, служи за совеобразен мост между етносите и тяхната култура.
    За което сирийците и йорданците нямат никаква вина. Даже е добре, че така се доближатват до нашата култура – разбира се, по малко неестетичен начин, но все пак…
    Поздрави, Христо

  4. Росица каза:

    Христо, приемам разсъжденията ти, въпросът е много интересен и актуален. Само едно уточнение – авторът на този пътепис е Руслан!!!
    Поздрави!

  5. Христо каза:

    Моля за извинение, не съм разбрал тази съществена подробност. Направо си помислих, че местните хора са използвали името Руслан при общуването с тебе. Значи, и аз съм изработил едно недоразумение. Дано да е само в този пункт.
    Поздрави!

Leave a Reply


Switch to mobile version