юни 19 2012

Изкачване на Олимп (с дете след плаж ;)

Започва лято и всеки му се ходи на море. Морето лятно време, особено в Гърция, има една тежка особеност – мноооого е жега. Та днес ще се поразхладим с едно качване на Олимп в планината Митикас* 🙂

Приятно четене:

Изкачване на Олимп

с дете след плаж

Планирано беше след палатката на Халкидики да отидем на планина в България. Планирано беше след „задължителната програма“, в движение да решим коя планина, кои върхове, кои турове. Планирани бяха много неща.

Докато не попаднахме на прогнозата за времето…

Някак не съм от онези, които ще махнат с ръка, ще кажат „да вали, да вали, колко да вали“ и ще се изсипят с пет и половина годишно хлапе някъде в джвакаща планина. Знаеш как е в планината, когато вали. Обикновено палатката изпълнява ролята на продънена лодка, колчетата- нескопосани котви, а „смелите туристи“ прекарват нощта (а доста често и следващия ден) в изгребване, сушене и молитви за поне едни сухи чорапи. И накрая, докато аз ядно тъпча раницата с натежали от водата дрехи, хлапенце пуска лодчици в палатката. Някак не ми се връзва. Веднага си представих как няколко дни по-късно се докопваме до най-близката хижа като голи охлюви (от онези, с мократа диря след тях). Случвало ми се е. Никога няма да забравя как с нежния гласец на прясно изнасилена нутрия молих един груб хижар за чай.

Та наследниците на Любка Кунчева предричаха поне два акопалипсиса в близката седмица, а в планините- до шест. Гарантираха, че ако не се казваш Ной, шансовете ти за оцеляване се приравняват с тези на стегоцефалите… И Рила и Пирин някак отпаднаха от плановете ни. Резервният вариант (план Б, план Б!) беше море, но какъв смисъл има да се ходи до морето, когато то поне веднъж дневно ще се изсипва отгоре ни?

Дотук с планирането.

И пак завихме към Гърция.

Този път го ударихме през просото и си наехме каравана на пясъка.

На плаж в Гърция

Хлапенце получи бонус във формата на две момченца от София (на четири и седем), с които не се отлепиха в следващите два дни (тук шумно си отдъхвам и си наливам още един джин-тоник). Стръвнишки копаеха дупки в пясъка и злобно ги зариваха, писаха си „тайни“ бележки („чичо, изтекъл мозък с червено ли се рисува или със сиво?“) и си разказваха истории за пътувания („на границата ни искаха някакъв документ, ама тати го беше забравил, ама мама им каза, че ако трябва ще си събуе гащите и ще им покаже откъде сме излезли, и ни пуснаха“) и въобще бяха една много мила картинка.

Едната вечер, докато децата откриваха света, а родителите им (и още няколко случайни минувача) нищиха салати, питиета и политики, стана дума за плановете ни за планина. И някак между другото, в разговора се пръкна думата Олимп…

Аз за Олимп не знаех нищо. Преди точно десет години, докато се търкаляхме на плажа в Гърция, видяхме планината и решихме да се качим. Бяхме по бански. По пътя срещнахме една мацка, която ни се изсмя и ни препоръча да се върнем. И ние се върнахме. Сега беше почти същото, само че с дете. Имахме дрехи с дълги ръкави, знаехме къде са ни хавлиите и въобще бяхме много фруди… Когато си на плажа, над теб пече едно ми ти слънце, вълните благо се пляскат в брега, а в ръката ти ледчета се гонят из коктейла… е, тогава всичко изглежда едно лесно, безпроблемно… И е най-правилното време за вземане на грешни решения.

1-ви юни.

Олимп, ден първи

(представляващ 50% от цялата експедиция)

Сутринта изтъргах всичкото спящо, що се търкаляше из караваната, натъпках багажа в колата и драснахме за Олимп.

С кола се стига през (околовръстното на) Солун, после по магистрала, после през едно градче , което май се казва Литохоро и след 18 км, супурнайсе хиляди завоя и три почти повръщания се стига до един паркинг.

Тук си обуваме обувките (единствените), събираме каквото сметнем за нужно „за една приятна разходка“ в раница и с бодра стъпка потегляме по пътечката. Гората- хладна, лек ветрец развява буйните ми коси, детенце изпълнява ролята на куче, препуска нагоре-надолу и ни съобщава за очакваните промени в релефа. В ниското морето синее, между клоните слънцето блести… Идилия някаква. Аз вървя последен и си нареждам благовейни мантри, докато в един момент гората лееееко се разрежда, останалата част на групата спира на билото и до мен долита медният гласец на любимата… Ама представете си меден гласец, който мангалите вече са набарали и абсолютно обезмедили… Меден гласец, от който са останали само стърчащи остатъци арматура:

– АААа, какво е това, ти къде си ни довел, аз се връщам на плажа, забравидамръднаикрачкаповеченапред!!!

Заставам до тях и виждам това:

Олимп – Митикас, Гърция

Сняг! И то по най-ниските била… Хвърлям бърз поглед към жълтите гуменки на дъщеря ми и леееко притеснение напира в мен. Ама нали съм ебаси и смелия, успявам да убедя фамилията да се „разходим“ поне до хижата, до там сняг няма да има, тя е в ниското, пък и „това слънце виждате ли го?“ и въобще по пътя само мед и рози…

След първия завой стигаме снега… Ама той, нали, стар, твърд, ше минем. Минаваме. И още няколко пъти.

Олимп – Митикас, Гърция

В рамките на няколко минути „онова ми ти слънце“ обявява сиеста и се скатава да отмори, облаците се събират да празнуват деня на детето и решават да го полеят… Обилно… Ние се крием от пороя под една скала, аз хващам тен от пържещи ме погледи.

Пак вървим. В продължение на два и половина часа се разминаваме с 4 групички и всички ни казват, че до хижата има „около час“. Хъхъ, винаги съм знаел, че времето е ластик, но гърците го опъват до безкрайност. След още половин час срещнахме един французин, който най-накрая излезе от калъпа на „около час“ и каза:

-До хижата има около 45 минути- и тамъъъъъъъъън да се ухиля щастливо, той добави- ама с детето около час.

Спряхме да питаме. И стигнаме хижата.

Виждал съм и в България много хижи, на които всички доставки се осъществяват само с коне. И тази е такава.

Коне по пътя за Олимп – Митикас, Гърция

И все пак, разликата е брутална. Невероятна чистота, кухня и условия. Усмихнати хора!

Докато муахме прекрасна боб-чорба и се боричкахме с няколко гръцки салати, се запознаваме с една българска група. Те ще спят в туристическата спалня

Хижа – Олимп – Митикас, Гърция

докато заради хлапенце ние получаваме самостоятелна стая, наречена от компанията „сватбарска“

Хижа – Олимп – Митикас, Гърция

Вечерта, типично за хижите, мина в разкази и смях пред камината, а в 22 часа изключват генератора, тока спира, и който таковал, таковал.

2-ри юни

Олимп, ден втори

(от общо два)

Сутринта се събудихме към седем, но българската група отдавна беше заминала. Пак едно приветливо слънчице, едни усмихнати хорица, как да не ти се прииска да качих върха. Отивам с с хлапето при хижарката и я питам как вижда шансовете ми да се кача с малката до горе. Тая така се развика,че останалите гости потърсиха укритие, а един англичанин започна да се окопава в камънака.

Сред хвърчащи лиги, пукащи се стъкла и изтръпнали (като след як оргазъм) венци, успях да вдяна, че от хижата тръгва само една пътека. Тя стига до връх Skala, който е висок 2866 метра, и оттам се разделя за върховете Mitikas (най-високият на Олимп, 2918 м.) и Skolio, който нямам представа колко е висок.

– Сега се топят снеговете, мокро е, хлъзгаво, можеш да се опиташ да стигнеш с детето до Skala, но само ако е осигурена с въже, за Митикас трябва да се катериш, да минаваш по сняг, много тежък маршрут, там абсолютно можеш да забравиш…

Абе с няколко думи: че ще се мре на всеки му е ясно, само трябва да си изберем начина. А то не е като да няма избор. Ще замръзваме ли, ще се търкаляме по баирите ли, ще се пързаляме по скалите, ще летим (само надолу) в урвите или заринати под каменни лавини… Възможности да искаш.

След 15 минути сме на път. Нагоре. Ама нали не ни се мре, а там най-горе е само за най-яките копелета и хипер-сървайвърите, та целта е „докъдето стигнем“. Ама така, че да се върнем. Хлапето по зимните гуменки, аз с единствените си дълги панталони, които по ирония на съдбата са любимата ми пижама. Официалната ми пижама, един вид, за пред хора. Кютаме си ние нагоре, ама едно такова, апатично. Като хора, които знаят, че не отиват никъде и само отбиват номера. Снимка, почивка, снимка, ах, ох, въх, красота. И срещаме Венци, първият от българската група.

Към Олимп!

Венци вече се връща. Не изглежда много умрял май. Един такъв, ухилен. Ще каже човек, че преди малко не е катерил най-трудния и смъртоносен връх в живота на хижарката.

– А, никви грижи- смее се Венци- и ние се учудихме колко лесно се качихме. Въобще не е проблем.

Той явно друг връх е катерил… Абе Венци, нали за Митикас говорим? Там оня, дето скали падад, снегове падат, жертви падат? Нали не ни разказваш за Вола (примерно, щот за там знаем само Ботев да е паднал)?

Венци маха с ръка, пожелава ни някви неща и се затичва надолу. Приятелката му имаше проблеми с коляното и остана в хижата и сега той бърза да тръгнат с нея по-рано към паркинга, за да не бавят групата.

Усещаш ли как силата напира в нас? Как „ужасният“ Митикас „с грубите лапи челични“ се превръща в зелено хълмче, осеяно с маргаритки, пеперудки и две три сърнички за фон?

Пърпорим нагоре, настроението ни се рее из пухкавите облачета, пресичаме снеговете и ледените блокове бързо (и доста по-безпроблемно от Титаник, за сравнение) и така в песни и пляски минават следващите два часа. И тогава срещаме останалите от българската група. Хм, имам снимка, ама повярвайте, не искате да я виждате. Убеден съм, че всеки би асоциирал техния вид с този на германски войници, връщащи се у дома след края на Втората Световна. И пак започват едни апокалиптични картини, трудности, хлъзгави места, снегове, скали… ум да ти зайде. Разказът им се свежда до „ский са, ние сме яки пичуе, екипирани сме като за К2 и пак едвам успяхме. А вас, тъй като ви гледаме, с туй дете, с тез леките дрешки, с тез летните обувки… Абе най-добре обръщайте и се връщайте!“ АААА, тоз филм съм го гледал още преди 10 години ве пич. Стискаме зъби, ануси и дванайстопръстници и цепим планината, мрака и басмата… Пък и както старият, скърцащ Марвин казваше, „защо да спирам точно сега, когато толкова го мразя?“

Пътеката минава над страшни урви

Олимп – Митикас, Гърция

през „убийствени“ глетчери

Към Олимп!

Към Олимп!

абе въобще камък и дърво се пукат, само Левски липсва да пее.

Красиво е, много. Меки хълмове с гъста гора, с височината гората се разрежда и изчезва, после идват меките заснежени била и над тях стръмни скалисти върхове. Като кадър от Властелинът на пръстените, ама без реките кръв.

Почивка по пътя за Олимп – Митикас, Гърция

И стигаме Skala.

Бездумие.

На върха засичаме четерима немци, които се „преекипират за катеренето на Митикас“. То не бяха пуловери, щеки, калци, якета… Единият със страшно сериозен тон ни обяснява как преди 15 години бил стигнал до тук и било прекалено опасно да продължи, сега тренирал и смятал „да не спира пред нищо“. Друг от тях се отказва от „атакуването на върха“, много било рисково. Пътят от Скала до Митикас бил около 45 минути, но „само на четири крака“. С тържествен тон получавам покана от останалите 3-ма „смелчаци“ да се присъединя към тях и „заедно да минем трудния участък“. Думите им са достатъчни да откажат останалата част от семейството ми, но аз навивам крачолите на пижамата и „отивам да разузная“. Много исках да кача хлапенце на Митикас.

Сега, не искам да омаловажавам тези 45 минути. Всъщност са около 25 и наистина си е малко или много отсечка за крака и ръце. Но трудността (ако я има) идва от усещането, че ако се изтървеш, ще спреш чак на паркинга 1700 метра по-надолу. От Скала върхът изглежда така

Олимп

А това е цигарата, която изпушихме със Зевс,

Връх Олимп

докато чакахме немците (вече доста поразсъблечени и без щеки) да се покатерят, за да мога да се върна

 Към Олимп

Има хора, които съумяват да вкарат драматизъм във всяко предизвикателство. След като наблюдава няколко минути какви предсмъртни звуци и движения съпътстваха германските туристи по пътя към върха, хлапенце окончателно отказа да се опитва. Нейният успех ѝ бе достатъчен.

Към Олимп

Ами туй то. С изключение на няколкото дни походка като пингвини с диария (заради мускулната треска), останалото е статистика. Пътят надолу никога не е бил интересен за разказване, предполагам за четене също. Може би (като патил и препатил, р’ийш ли) трябва да напиша колко невероятно е усещането да си на върха, как всеки трябва да го преживее, за да го усети и въобще задължителните пътеписни лайна. Но колкото и красиво и парфюмирано да го напиша, това за теб ще си останат чужди пътеписни лайна. С което искам да кажа, че да преживяваш нещо от чужд пътепис, прилича донякъде на това:

След връщане от Олимп ;)

 Автор: Димитър (Бапха)

Снимки: авторът

 *Да видим кой ще познае грешката? 😉 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Континентална Гърция – на картата:

 Континентална Гърция


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Изкачване на Олимп (с дете след плаж ;)”

  1. Лилия Иванова каза:

    Още щом зърнах заглавието, че катеренето е станало с дете след плаж, вдигнах веждите и зачетох с голям интерес. Ха, то грешката от клавиатурата ще да е!
    Митикас не е за подценяване. Моите двама младежи го сложиха в раниците и ми донесоха камък от върха тъкмо миналия уикенд. Като една кашкавалка си останах в къщи да се разсейвам с чистене, а сега завиждам на красотата от снимките. Голям камънак, ей! Стари преспи, упорити цветенца, дружелюбни кози, страховити урви и камънак. А слънчевата пътека на изгрева отвисоко – вълшебно!
    Наистина последните 600м са отвес, за сериозни обувки, въжета и каски. Само от паркинга до хижата е 4 часова стръмна, стръмна пътека. До върха е бездумие!
    Който не вярва, да иде – подготвен обаче… С планината шега не бива.
    Зевс може да пуши цигари, ама може и да се разсърди!
    Пожелавам на автора да е жив и здрав и много планини лесно да катери!

  2. Ema каза:

    Е, Бапха, страхотен разказвач си! Евала. Много ми допада твоето чувство за хумор и твоята смелост да стигнеш върха , при всичките тежести, при всичките неподготвености. С това прекрасно момиченце, и то смело като баща си и със сигурност красиво като майка си, трябва да е било много трудно да вземеш решение как точно да постъпиш. В крайна сметка и детето и вие, ще имате трайни спомени повод за гордост и тема за разказване пред приятели и близки роднини. Много ме радвате. Прекрасни снимки!

Leave a Reply


Switch to mobile version