Из Сирия и Турция през 2007г. (4)

Росица продължава с пътуването си из Сирия и Турция. (предишната част: Из Сирия и Турция през 2007г. (3), а Из Сирия и Турция през 2007г. (1). Приятно четене:

Из Сирия и Турция през 2007г.

част четвърта

Антиохия, Дафне и Селевкия Пиерия

Много приятели ни питаха защо не сме се възползвали от евтиния директен превоз, с който пътувахме на отиване до Сирия. Много просто. Защото, ако не посетиш Антакия /Антиохия/ в Турция, няма да усетиш една голяма порция от историята на Сирия: управлението на Селевк Никатор /наследникът на Александър Македонски/; романтичните „изяви“ на Клеопатра и Марк Антоний; началото на апостолския период на християнството. Някак си звучи логично да посетиш този отдалечен от нас турски край, който е на един хвърлей от сирийската граница. Иначе как ще го направиш? Ще „скочиш“ за малко от България — е го къде е?

През 1939 г. Обществото на Народите /ОН/ делегира на Франция, която по това време е надзорник на Сирия и Ливан, правото да подари това апетитно, богато и изключително красиво сирийско парче на Турция. Условието е ненамеса на Турция във Втората световна война. Така областта Хатай с главни градове Антакия и Искендерун /сирийска Александрия/ става турска.

Древната Антиохия е била столица на Селевкидите.

От генерал на Александър Македонски и управител на Вавилон, Селевк Никатор израства до „наследник“ на бързо разпадащата се след смъртта на легендарния пълководец империя. Столицата на своето царство — Антиохия, Селевк кръщава на баща си Антиох. На морето издига град Селевкия Пиерия /сега Чевлик/, на който дава своето име. В Сирия са другите два града от неговия „четириъгълник“: Апамея — на името на иранската му съпруга и Латакия /Лаодицея/ — на името на майка му. От Селевкидското царство се отцепва царството на Комагените, чието величие е увековечено на върха на планината Немруд, и чиито владетели също ползвали името Антиох. Само че на Немруд Даъ и Шанлъурфа ще се се качим друг път, живот и здраве.

Та, Антиохия е толкова богата и блестяща в миналото, че се нарежда веднага след Рим и Александрия по величие с близо 750 хиляди жители по онова време!

Земята е тлъста, има изобилие от гори. Това привлича морските империи, защото в антиохийското зелено злато виждат източник на материал за направата на кораби. По същата причина им харесва и Ливан — заради ливанските кедри. И Клеопатра е поглеждала с такова око нататък. Май точно затова, меденият й месец с Марк Антоний се е случил на това място. Той подарява на булката митичната гора Дафне /сега Харбийе/, както и доста други „парцели и терени“. Злата историческа мълва твърди, че заради прищевките на булката Марк Антоний пътьом се опитал да обере царството на Зенобия — Палмира. Само че не му се отворил парашутът.

Дафне.

Може би си спомняте старогръцкия мит за девойката, преследвана от любовта на Аполон, която се превръща в лаврово /дафиново/ дърво, за да избегне похотливите му предложения? Сюжетът е тукашен, това е мястото на трансформацията.

Но „както навсякъде“ — след елинския период неминуемо настъпва римският.
Римските вили са били толкова пищни и разкошни, че трудно можели да се намерят аналози в останалия римски свят. Всичко това е изчезнало от лицето на земята, но ходенето до Антакия не е загубена работа! В музея са запазени много от мозайките, украсявали къщите и вилите в Антиохия, Дафне и Селевкия Пиерия… Втората по хубост колекция от мозайки е тук. Първата — в Тунис.

В Антакия пристигаме в ранния следобед.

Новата автогара е отдалечена от града, а ние нямаме включен трансфер. Няма страшно, взимаме синьо микробусче № 13 и слизаме в центъра близо до музея. Настаняваме се срещу 35 турски лири за нощ в чудния „Диван отел“. Стаята е просторна и има всички екстри. Градът е чист по турски, след Сирия имаме чувството, че сме попаднали едва ли не в стерилна среда. Сядаме да хапнем пилаф, манджа с патладжан, кебап, цяла купа с джоджан и люти чушки. Веднага усещаме ценови шок. Плащаме цели 7 лири! Така е след Сирия. Там всичко, което е над три лева, е много скъпо.

Първа разходка в Антакия.

Реката Оронт все още влачи водите си величествено, макар че пустинята е изпила голяма част от мощта й. Това е същата река, която храни язовирите Махарде и Ар Разстан в Сирия, за която разказах вече. Откриваме музея, продължаваме към един голям и много красив парк. Спираме за почивка при паметника на богинята Тихе, някогашната покровителка на Антиохия. Паметникът е модерен, не е стар. Под Тихе, която увенчава монумента, са възпроизведени някои от най-известните мозайки в района — всичките със сюжети и герои от гръцката митология.

Продължаваме към стария град, разучаваме спирките на маршрутките, с които на следващия ден възнамеряваме да посетим Харбийе /Дафне/, Самандаа — град на морето и Чевлик /Селевкия Пиерия/, където римските императори Веспасиан и Титус са построили невероятен тунел. Вечеряме в ресторант „Антакия софрасъ“. Собственикът ни обяснява, че онова, което ядем, е алепска манджа. Правилно се досещате — тук е естествено да има араби. Връщаме се към района около музея и сядаме в едно „кюнефе“ — нещо като кафе-сладкарница в центъра на града.

Докато си пием безалкохолните напитки, чуваме боен възглас и след секунда на масата ни сяда френски пътешественик, когото познаваме от… „При Фираз“ в Дамаск. Той е пристигнал тук вчера. Очаква си визата за Иран. „Какво ще правиш там“, питаме го ние. „Ами ще снимам. Има едни много специални партита на много богати хора в Техеран, нещо в стила секс-наркотици-рокендрол… ще се опитам да снимам такова парти“, разказва момчето. „Как ще те допуснат там?“, интересуваме се ние. „Баща ми беше виден търговец в района. Все някои контакти са запазени“. Ясно. Говорим си още за Пакистан, Иран и Индия. Французинът е визитна картичка на онази прослойка съвременни младежи, които преди да си изберат занаят, преди да се задомят и пр., избират да пътешестват. Благородно им завиждам и си мисля, че при други условия и аз бих била като тях. Нищо, сега наваксвам. Разделяме се с най-хубави пожелания. Това май беше последната „сирийска“ вълна, която се разби тук.

На следващия ден посещаваме първо музея. Не ми е лесно да го опиша. Би било хубаво, ако видите снимките. Любопитен в историята на римските мозайки е фактът, че на това изкуство римляните са научени от александрийски майстори. После кръгът се завъртял и ето ни на югоизточния бряг на Средиземно море, където се възхищаваме от размерите и изяществото на творби, които са украсявали не само подовете, но и стените на богатите римски къщи и вили. Антакия си струва да бъде посетена дори само заради тези мозайки. Истината ви казвам!

След музея взимаме маршрутка за

Харбийе — митичната горичка Дафне.

Меденият месец на Антоний и Клеопатра. Спътници са ни десетки хора с кошници и продукти, запътили се към най-красивата част на дерето — онази с водопадчетата. Оказва се, че от древността няма и спомен, местните май не са чували за вили, алеи с колони, разкош и императорски сватби. За тях това е хубаво място за пикник и те с усърдие вършат точно това — ядат и дишат чист въздух. Няколко кичозни ресторанта предлагат услугите си в самото начало на горичката преди дерето. Решаваме, че няма да останем тук и с прехвърляне от една маршрутка на друга отиваме в Самандаа. Това е морският „придатък“ на Антакия. Огромна плажна ивица с чудесен пясък.

Хората не са много, но се къпят по бански! Мястото ни харесва, но ние сме любопитни да видим и

Чевлик /Селевкия Пиерия/.

Там оставаме почти до мръкване. Започваме с разходка в тунела на Веспасиан и Титус. Бил е построен, за да събира и насочва право към морето стичащата се вода от свещената /за кой ли път!/ планина Муса. Шегуваме се с Емо, че Диоклециан си е строил само СПА центрове, отдето и да мине — кеф ти в Хисаря, кеф ти в Палмира, а пък Веспасиан неспирно е изграждал пътища, тунели и мостове — от Силистра та чак до Картаген. Тунелът ни скрива шапката. Дълъг е почти 1400 м и държи и досега. От двете му страни се вижда едно и също — лаврово дърво. Има диво, има и питомно — цели плантации. Чувствам се приповдигнато. Подобно чувство имах миналата година в гората от хилядолетни финикови палми във Вай, на Крит.

В Чевлик има хубав информационен център. Много симпатичен човек, очевидно доброволно работещ там, ни предоставя материали за областта Хатай. Той е арабин. Журналист е в местния вестник и се оказва автор на голяма и хубаво илюстрирана книга с историята на района. Същата сутрин той е заснел филм с първите минути от живота на костенурченцата Карета Карета, които виреят в тукашните води. Гледаме филма с бебешоците с огромен интерес и възторг. Едва сега забелязваме, че в Чевлик има не един, а доста паметници на голямата костенурка. Пием чая, който симпатичният журналист ни предлага и тръгваме обратно към Антакия. След дългия ден и многото впечатления решаваме да оставим посещението на черквата на св. Петър за утре. Купуваме билети за автобус до следващата точка от нашето приключение — Балъкешир, от офис на компанията Хас. Микробусче ще ни вземе и ще ни закара до новата автогара утре в 16:00 часа. Багажът… може да остане в офиса на агенцията, не е проблем.

Идва моментът на поредната „пилигримска“ акция. В утрото на следващия ден се запътваме към черквата на св. Петър. Тя се намира на един от хълмовете над града. Пред входа на святото място амбулантен търговец продава статуетки на Артемида. Купувам си. Обичам богините. За да влезем в черквата /тя е действаща/, се налага да платим вход по 5 лири, колкото за музея с мозайките. Плащаме без колебания, все пак това е втората християнска черква в света след онази в Йерусалим.

Антиохия е първото място, където последователите на Исус Христос, назовават себе си християни.

Св. Петър пък е първият християнски епископ. Оттук са започнали мисиите на св. Павел и Варнава.

Черквата е в естествена пещера, „снабдена“ с естествен коридор за бягство в планината в случай на гонения. Оставаме дълго там, никой не ни пречи дори да „опитаме“ трона на епископ Свети Петър, естествено — направен и сложен там значително по-късно. Интериорът е оскъден. Малка статуя на светията е поставена в една ниша, издълбана високо в централната част. Кръстоносците са заварили някакви фрезки от дясната страна на олтара и подова мозайка — също отдясно. За съжаление нито едното, нито другото може да се види сега. Както и в манастира на св. Текла в Маалюля, така и тук, от скалата се процежда лековита, чудотворна вода. Даже атеистът Емо се заплаква за всеки случай и срещу всякакви изненади. От височината, на която се намираме, има чудесен изглед към града. Снимаме и тръгваме обратно. Жега е, аз нещо се вкисвам и успявам да си го изкарам на търпеливия ми спътник.

Обядваме, пием чай, освобождаваме хотела и се отправяме към старата автогара, откъдето ще ни вземе бусчето. Емо се включва в игра на табла с шофьори, контрольори и прочие турски шампиони. Бие си ги както си иска. Онези цъкат и включват и мене в коментарите си, защото аз също участвам активно и се вижда колко силно подкрепям отбора си. Дочувам нещо като „Машалла баян /жена/…“ След много дюшеши, дор джарове и пр. Емо е обявен за шампион на София, Атина, Шумако и Антиохия или Антакия — както искате, така я наречете, местните ползват и старо, и ново.

Потегляме към автогарата. Тя е модерна, та модерна. Зареждаме вода, бисквити и шоколад. Седалките на автобуса са облечени с „мозайката“ Сотирия от 5-ти век, която е напълно съхранена и краси музея в града. Как иначе може да е — компанията Хас /у нас партньорът й е Ер Кона/ е основана в Антакия. Препоръчваме я за цяла Турция, тя е една от няколкото най-авторитетни и сигурни компании.

Пътят към Балъкешир ще е дълъг — около 17 часа. Оттам ще вземем автобус до Едремитския залив. Там ще е последната ни спирка за сезона. На турския народ не му пука от разстоянията, пътува с деца, пеленачета/кърмачета, баби, дядовци…

Светло е и видимостта е отлична. Преминаваме през поле, на което растат три реколти царевица — узряла, средно избуяла, скоро засадена. Дафинови плантации докъдето погледът ти стига. Извисяват се планини, около които за първи път от доста време забелязваме дъждоносни облаци. Наближаваме Искендерун и едноименния залив. Вижда се колко е богато и разкошно. Може би някой друг път ще опитаме плажовете тук.

Продължението:

Из Сирия и Турция през 2007г. (5)

Автор: Росица Якимова

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. 24.09.2009

    […] Петър (ето това, което знаем по темата http://patepis.com/?p=312 и http://patepis.com/?p=321). Води си даже записки, после изразява […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.