май 15 2012

Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night

Published by at 9:00 under Вили,Истанбул

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после се разхождахме из Гюлхане и Фенер, а днес ще отидем до един от изворите на турските сериали в Ташхан 

 

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част трета

Ташхан и Istanbul by night

 

 

След пет минутки сме пред

Ташхан

На входа Анджи се вторачва в надписа: Сторико антико базар, е? – Кимвам.

Пред входа на Ташхан, Истанбул

Пред входа на Ташхан

Влизаме, движим се по един дълъг и по-скоро мрачен коридор с магазинчета. Той се заглежда, спира при някои манекени край стените, мърмори: хмм… меркато векио, страчи модерни… /стар пазар, парцали модерни /

Ташхан, Истанбул

В Ташхан

– Хайде бе, дарлинг, няма да правим шопинг. Върви!
Излизаме във вътрешния двор и Анджи изведнъж се заковава, събира вежди, развърта се, оглежда, и обявява: Това ми е познато!
– Ха! И откъде, моля? – Вдига рамене.

 

Ташхан, Истанбул

Ташхан - дворът с фонтанчето

Цъквам две-три снимки и му разправям, че от това тук място имаше кадри в първия турски сериал, който гледах по телевизията преди няколко години, и че всичко много ме беше впечатлило тогава. Той изведнъж изстрелва: Е джусто! Шехеразаде! Ле милле е уна нотте е титоло! /точно! „1001 нощ“ е заглавието/
Зяпвам от изненада: Амаа… ти откъде знаеш, бе?!
Е, оказва се, че филмът е имал много голям успех и в Италия преди две години. А по италианската Мега Тв с още по-огромен успех после (май и в момента) вървели „Забраненият плод“ и „Любов и наказание“.

Sakızağacı Mh., Taşhan Cd, 34142 Bakırköy/Истанбул, Турция
Пък Анджело запомнил двора с фонтанчето в Ташхан (но не знаел, че така се казва), защото като бил веднъж при майка си в Салерно и ще-не ще, изгледал цяла една серия, докато вечеряли, като през цялото време току подпитвал: тази красавица сега коя е; а този кой е – лош ли е или е от добрите; ама този защо се държи така с хубавата жена; ами тази коя е; а за какво изобщо става дума… е, мамма, е? … И по някое време мамма за малко щяла да го набие, задето с бърборенето си й пречел на съпреживяването 😀
– Ама, ооо, толкова много серии, абсурд да гледам толкова дълъг филм, абсурд! – казва.
Та, точно в тази серия, която бил гледал, имало кадри от магазина в Ташхан.
А всъщност, когато Анджи ме попита одеве дали ще го заведа да гледа „бели денс“, ми мина през ума да го доведа в Ташхан – хем да вечеряме, хем да изгледаме и програмата, „две в едно“, демек.
И ето ни в ресторанта: Буюрум.. буюрум! /заповядайте/
Обаче, първо, неясно защо, но нещо не ни допада в обстановката, и второ, точно тия танци започвали чак към 23 ч. – така казва един сервитьор. Ее, сорри, късно ни идва, значи отиваме другаде.
На излизане пак минаваме по онзи тъмен коридор, но на едно място Анджело мерва подаръка, който си е пожелала щерка му – истинско турско шалче – ярко червено с блестящи дрънкулки по него – за танцуване на бели денс (ориенталски танци).
Аз също го одобрявам – познавам Аличе и мисля, че ще й отива този цвят. И, зор да купи и на мен – застава до мен, снижава глас:
– Айде де, дай да видя как ти стои, мия кара – почва да ми връзва едно черно със „златни“ дрънкалки по него – Виж, турчинът казва, щял да ни направи отстъпка, ако вземем две. Ооо, гледай, гледай.. белло, си, белло… супер, супер… хайде да ти го взема, а? Той казва, за две – намаление!
– Ееми, вземи си и на теб едно тогава бе!… И ще ми врътнеш после един танц – гаднярски се хиля насреща му.
– Ще ти врътна, ще ти врътна… ах, само да се върнем веднъж в хотела… – обещава заканително аморето 😉

Малко по-натам по пътя ни, това е

вече в квартал Лалели,

си харесваме един не голям ресторант и решаваме тук да се гощаваме.
Избираме си печена риба и зелена салата. В добавка и някакъв подлютен сос, който много добре си пасва с рибите. И, разбира се, „Ефес“. Когато съм в Турция, винаги предпочитам тази бира. И на Анджи му харесва, та с две бири си полива рибата 😉
Сервитьорчето е бърборливо, ултра любезно и много любопитно момче – откъде сме, за колко време сме тук, какво видяхме, какво още искаме да видим, в кой хотел сме отседнали, харесва ли ни хотела, а Истанбул харесва ли ни и т.н…
Охоо, „номера“ от сутринта в парка – само че това момче е студент, вечер работи по няколко часа в ресторанта и не пропуска случай да си упражнява английския 🙂
Наядени, напити и доволно уморени сме.
А какво правят нормалните хора при това положение? Отиват си в хотела и лягат да спят, нали? Мдаа… А ние?
Ми и ние… мислим така  😉
Ама така ни е размързяло, та две не виждаме. На две спирки сме от хотела, но… Анджи вдига ръка на едно такси. Подскачам край него да му дърпам ръката: Стига бе, за две спирки! Ще вземе да ни врътка из сокаците сега… Ей го трамвая, давай на него.
Е, то и таксито се оказва заето.
Качваме се на трамвая, че и сядаме на една седалка. Анджи се озърта напред-назад и си спомня, как от години не се е возил толкова много на трамвай – цели два пъти днес! – все с маккина ходи /с кола/, а куесто е нон еколоджикал – размахва назидателно пръст… /не било екологично/
И, както си маа ръце, докато ми се обяснява, а аз му следя мъдрата мисъл, си изпускаме спиркатаа…
Светвам се чак след Гюлхане, че сме я пропуснали. Скачам, но Анджи много го мързи явно: Еее… ва бене – вика, дърпа ме – стой де, чакай.. Дай да се повозим още, тогава. Ще идем до края и ще се върнем. Далече ли е?
– Еемии… зависи дали е до Кабаташ или само до Еминюню, не погледнах какво пише на табелата му.

Излезе, че е до Еминюню. (Кабаташ е по-далечната последна спирка)
Е, айде пък да слезем, да се разходим леко по

моста Галата

и да позяпаме рибарите какво хващат. О’кей, става.
Докато пресичаме пътя, виждаме как в това време тъкмо едно корабче се гласи да спре до кея. Споглеждаме се (ах, как се разбираме без думи понякога!) – на деесно(!) и майната му на моста – бързо вадя картата от джоба: пиу-пиу.. пиу-пиу – маркираме се и айде на корабчето. До Юскюдар било. Ееми хубаво, до там ще идем (към 20 мин. се пътува)
И, естествено, като всички чужденци и ние се качваме горе, на откритата палуба – да се насладим на вечерен Истанбул.

Мост Галата и кула Галата, Истанбул

Мостът Галата и кула Галата

кула Галата, Истанбул

Кула Галата, докарана по-наблизичко 😉

Мостът на Босфора, Истанбул

Мостът Боазичи (Босфорският мост) над Босфора

Йени джамия и Сюлеймания, Истанбул

Отпред е Йени джами, вдясно е джамията Сюлеймание

Да, ама се оказва, че това бил последен курс и – айде, веднага наобратно с корабчето! Дори не слизаме от него.
Както си зяпаме у тъмното към светлините по брега, изведнъж се сещам: Хийй… Анджи, баклавите! Забравихме ги в онзи ресторант!
Аууу… Да се върнем ли да си ги търсим, да не се ли връщаме… струва ли си… Анджело решава да ги зарежем – да му е сладко, на който ги яде, пък утре ще си купим нови, даже ще са по-пресни, вика. Ааайде сега, 27 евро къде не отишли, все едно за такси съм ги дал, казва (А ние, като не видели, бяхме купили 3 кила баклави от един магазин във Фатих – едно кило за мен и две за него – да почерпи родата в Наполи) 🙂

…Бе, аз така бързо не бих се отказала да си търся баклавата, ама… нали той ги плати, та както каже.

Заключава: Ее, хайде, хайде, давай да се прибираме и да си лягаме най-после, че утре нали пак ще ми вадиш душата цял ден по улиците 😉

Влизаме в хотела,

минавайки покрай рецепцията, аз кимвам на дежурния, Анджи му махва с ръка и „чао, коме?“ /здрасти, как е/, при което онзи се провиква: Моменто, синьор, ун моменто!
Анджи се връща към рецепцията, „е коза е проблема?“, а в това време човекът вади от един шкаф нашата торба с трите кутии баклави: Ваши са, нали?
Хаа-хааа! – Можете да си представите изумлението и на двама ни, нали? 🙂
В стаята Анджи още се чуди на чудодейното пристигане на баклавите. Ами да, благодарение на ученолюбивото и любопитно сервитьорче от ресторанта, баклавите си намериха собствениците 🙂
– Виж го ти, а аз в един момент щях да го отрежа онова хлапе, че много пита… – клати глава – Искаш ли, рагаца мия, по баклавичка, че нощта е пред нас, а? – И за нула време сам излапва три – … Ммм, белло! – примлясква сладко – оттимо пер а турчи, брааво! /добри са (в това) турците, браво/
На сутринта, още не отворил очи – пак бърка в кутията: Ммм, брааво, турчи, брааво!

Ееми, следобеда после купи ново кило от Кадъкьой 😀

Следва.

И малко лаленца за ценителите:  

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Не само в парковете - цял Истанбул е в лалета!

Продължението:

Истанбул: Уикенд сред лалетата (4): Ортакьой и Фенербахче

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  😉 

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:


УВЕЛИЧЕТЕ МАЩАБА, за да видите подробно
 Истанбул

 

 

   Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night”

  1. […] Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night […]

  2. Teodora каза:

    Вили, 😀 !

  3. Ema каза:

    Вили, прекрасни си се разхождате с Анжито. Все едно кой колко е изтощен и влачи крака, два дена след такова мотане насам-атам, всичко се забравя и няма умора, остават само красиви картини.
    А случката с вашата изгубена и намерена баклава ми припомни подобна случка с мен, пак там, в Истанбул. Преди години, часове преди настъпването на новата 2010 година, на слизане от такси, мобилният ми телефон, се беше изплъзнал от джоба на преметнатия през ръката ми шлифер. Разбрах това, когато го потърсих за да заредя батерията, ама телефон-йок! Взех телефона на приятелката ми и си звъннах на моя номер, с надеждата да го открия някъде из апартамента, но вместо това, на телефона отговори някакво момче и колкото и да се опитвах да му обясня, на английски език коя съм аз и какво търся, оказа се, че момчето не разбира нито една моя дума, а само ми повтаряше нещо на турски, от което аз на свой ред не разбирах и половин дума. Затворих, обадих се на един познат, отдавна живеещ в Истанбул българин и му казах какво ми се е случило. Час и половина по-късно, на вратата на апартамента, в който бяхме отседнали, се позвъни и като отворих, познатият ми българин, ми подаде моя мобилен телефон. Паднал бил на тротоара, намерил го бил един младеж, коафьор от кварталната подстригалница. Можеше и да не ми го върне, но е избрал другото. Много ми беше чудно, защото в София, тази случка щеше да има развръзка с друг резултат.

  4. Стойчо каза:

    Ема, на мен и в София ми се е случвало. Не сме толкова лоши, колкото се изкарваме 🙂

  5. Ema каза:

    Късметлия си ти, Стойчо. На мен ми се е случвало друго. Случвало ми се е даже да хващам през китката ровичкащата в моята чанта кльощава мургава ръка.

  6. Стойчо каза:

    Това са две различни събития 🙂 Счупи ли ѝ ръчичката?

  7. Ema каза:

    Къде ти? Портмонето ми беше заминало по трасето, а „трасето“ се оказа една още по кльощава и по-мургава по-възрастна жена, с преметната през ръка жилетка, покриваща висяща торба. А на три метра зад нея, също като във футбола, се придвижваше „стена“, изградена от телата на трима, с черни анцузи и бели маратонки, които се заканваха да ми резнат главата, ако не си намеря портмонето в дамската чанта на „кльощавата ръчичка“. И при всичко това в далечина от двадесетина метра се виждаха двама униформени пазители на реда, които имаха вид на охраняващи не гражданите като мен, а онези с черните анцузи и с белите маратонки.
    Добре, че носех много пари, но пък портмонето ми беше скъпо, от естествена кожа , с много джобчета.

  8. Еma каза:

    Поправка, като повторно изчетох отговора ми на въпроса на Стойчо, открих съществена грешка. Моля в последното изречение да се чете „Добре , че носех малко пари“. Така си беше. Загубата ми в парично изражение не беше голяма, но пък потресът, гневът, безсилието и омерзението ми бяха грандиозни и по всичко личи са оставили траен и неизличим спомен.

  9. Vili каза:

    Хмм, ако обичате, „27 евро“ да се чете „27 лири“ – съжалявам техническа грешка е. Е не, че е толкова важно, но заради точността 😉

Leave a Reply