ное. 13 2008

Македония – продължение

Днес ще продължим с разказа на Марио за Македония. Проследихме пътуването му през столицата на Македония — Скопие, а днес ще видим как е изкарал в Охрид и Свети Наум. Приятно четене:

Македония

част втора

Охрид

Оставихме си багажа и тръгнахме да разузнаем плажа и да видим Билянините извори. За изворите знаехме горе долу, че са в посока обратна на хълма. Тръгнахме на юг по брега.

Отваряме географска скоба: Охрид е в югозападния край на Македония, и в североизточния край на езерото. Затваряме скобата.


Вижте по-голяма карта

Ходихме може би около 20 минути, като тук там надничахме да огледаме плажа, през цялото време срещаме хора връщащи се от плаж и това ни говореше, че баш плажа „сигурно е малко по нататък“. Общо взето пясъчната ивица е няколко метра широка, пясъкът е твърд, набит и изобилства със всякакви боклуци.

Като стигнахме едно място, по-нататък от което сякаш не можеше (имаше някакъв хълм да се заобикаля), питах едни полицаи, къде все пак са изворите. Те ми посочиха назад и казаха, че ей там съвсем наблизо до едно дървено мостче, надясно. Колкото и да мислихме, никакво дървено мостче не бяхме минавали, само един бетонен мост. Но той беше почти в началото на пътя (на идване).

Някъде по средата на връщането имаше път надясно (езерото сега ни е отляво) и след като повървяхме малко по него, пак имахме късмет да срещнем човек и да попитаме. Той отново ни показа посока към града, и потвърди, че трябва да завием надясно, ама имало много път дотам. Това ни хвърли в недоумение. Според полицая беше близо, а според тоя, след като изминахме половината — далече.

Както и да е — продължихме.

Най-накрая стигнахме бетонния мост. Преди него, вдясно имаше някаква казарма, и знак — забранено снимането. Казармата беше сякаш направена с показна цел, защото оградата и беше телена мрежа с височина един метър и вътре всичко се виждаше, като на изложба: спретнати полянки, бордюрчета, беседки с много столове за слушане на лекции, успоредки, лостове и др.

Мостът беше над някакъв канал, със стотици лодки закотвени в него. Единствения начин за отиване на дясно, беше след пресичане на моста да се тръгне успоредно на канала. Абсолютно никакви табели нямаше, нито за извори, нито за друго. Все пак тръгнахме.

След около половин километър стигнахме някакво по-широко място с кръгъл фонтан в средата на който гола девойка (от камък — за съжаление) държеше стомна на рамо. 20—30 метра по-нататък имаше нещо, което може да се нарече извор. Представлява широко около 7—8 метра каменно стъпало от което водата се излива към нас. Пред него имаше няколко метра заградена площ, където се събира малко вода, преди да изтече по канал нанякъде. Стъпалото се издигаше на около половин метър над земята и до успоредно на него може да се ходи по едно бордюрче и да си наливаш вода.

Отново нямаше никакви табели, но ние единодушно заключихме, че мраморната девойка, и тая бликаща вода са недвусмислен признак, че сме стигнали Билянините извори.

За който се чуди, откъде са известни, ето и текста на песента:

Биляна платно белеше

на Охридските извори,

осдола идат винари

винари бели градяни

Винари бели градяни,

кротко терайте карвано

да не ми платно сгазите,

платното ми е даровно

за свекор и за свекърва,

за девер и за етърва.

Биляно, моме убава,

ако ти платно сгазиме,

со вино ке платиме

и люта бела ракия.

Не ви го сакам виното

ни люта бела ракия,

най си го сакам момчето,

що отпред тера карвано,

турило фесче над око,

а мене гледа под око.

Биляно, моме убава,

момчето ни е свършено,

за него вино носиме,

в недела ке го жениме.

Върнахме се доволни, полежахме се 20-тина минути за почивка и тръгнахме сега вече към централната част на града. Между другото с голямо учудване открихме (когато излизахме през парадния вход), че нашата квартира е именно номер 74, тоест това което беше вторият даден ни от Гордана адрес. С не по-малко учудване констатирахме че по улица Маршал Тито има паркирани коли с Онтарийска и дори Алясканска регистрация.

Влязохме в един супермаркет и си купихме туй-онуй за хапване за другия ден. На връщане поседнахме в лятната градина на един ресторант. Малко беше захладняло, но пък вътре пушеха. Видяхме, че предлагат шопска салата, и понеже шопската салата в Скопие, я бяха докарали добре, рекох да пробвам и Охридската шопска салата. По въпроса за бирата настъпи леко недоумение, защото в менюто пишеше „Домашно пиво“ и разни други непознати нам марки. На входа на ресторанта имаше рекламно пано на „Златен даб“ което си е бира, а в менюто я нямаше. Ние питахме дали има Скопско, тъй като бяхме с добри впечатления и от него. Имаше, но не и

наливно. Както и да е — поръчахме. След малко донесоха чашите — на тях пишеше „Каменица“, а по късно и самите шишета със „Скопско“. Накрая в сметката, въпросното фигурираше като „домашно“. Аз поръчах някакви мръвки на шиш. Оказаха се доста сурови, шопската беше с твърде малко сирене, а и времето захладня. Този ресторант не ни беше най-приятната вечер ☺.

Общо взето за този половин ден в Охрид, бяхме видели — езерото, плажа, изворите, главната улица, стария дъб (даб), паметника на Кирил и Методий недалеч от кея.

Наспахме се добре, закусих кексче и айран и с прясно заредени батерии на видеокамерата, тръгнахме да направим сериозна обиколка на града — най-вече забележителностите по хълма. Още по пътя за натам се натъкнахме на една камара хубави ресторанти и съжалихме, че предната вечер не огледахме в тази посока.

Един от тях се казваше — Италиански ресторант „Коза ностра“. Съвсем наблизо пък беше отворила врати работилница за хартия, която ползвала най-древната китайска технология. Пред нея имаше табела със стрелка „Влез свободен“. Хубаво, щом е без пари, как да не влезе човек?.

Влязохме. Вътре един изключително любезен човек ни показа технологията. Материалът може да е от орехово дърво или още няколко вида. Настъргва се под специален ъгъл, така е да се получат частички с точно определена големина. После се разбърква с вода. Никакви лепила, никакви специални химии. Само можело да се сложи малко оцветител, и то природен, който да придаде на хартията синкав, жълтеникав, зеленикав или червеникав оттенък. После човека бръкна в казана със сместа с едно сито, загреба малко, и когато водата се изцеди, на дъното остана кашичка от стърготини. Така полученото се обръща да падне (както си е цяло) върху едно кече. Отгоре се слага ново кече, обръща се нов пласт и така като станат десетина пласта се поставят в ръчна преса и изстискват. Следва финално сушене и листът е готов. Не се разпада въпреки, че няма никакво лепило в стърго тините. Точно затова е важен размерът им и ъгъла на настъргване.

Ако преди следващото кече, върху пласта стърготини се сложи лист изтъкан от бамбукови лентички, в крайна сметка хартията ще придобие неговата релефна шарка — на квадратчета. Имаха и древна печатна преса, като тази на Гутенберг, благодарение на която върху собствената хартия печатаха икони, копия на стари ръкописи и разни други. Както бяхме любезно осведомени, въпросните струваха 20 лева. Ние решихме да вземем само цветни непечатани листчета, за да ги занесем на децата. След дълго оглеждане (кой е по-хубав) Албена избра няколко.

Продължихме към църквата Св. Йоан Канео. Тя се намира на 40—50 метра над нивото на езерото, в долния ляв край на хълма, гледано от града. И наистина от града тя се вижда много ефектно щръкнала на ъгъла на хълма. Пътьом минахме покрай църквата Света София, която също се счита за една от забележителностите на града. Не влизахме, тъй като входът беше платен. В последствие това се оказа масово явление за църквите.

По-късно научихме от сина на хазяйката, Никола, че в Охрид имало 365 църкви — „по една за всеки ден“. На път за Канео, най-сетне срещнахме българи — и то група, колкото за цял рейс. Предния ден не срещнахме нито един. Като цяло в Охрид има

туристи, но далеееч не са толкова много колкото по нашите черноморски курорти. Докато в Китен например виждаш чужденци на всяка крачка, а в хотела май българите бяха малцинство, в Охрид имаш чувството, че си по-скоро в някакъв тачен от македонците национален курорт, където те си почиват масово, а чужденците са между другото.

Църквата изглеждаше много добре (отвън), а и към града започна да се отваря гледка отвисоко.

След като направихме снимки, продължихме по хълма нагоре. Минахме през някаква горичка и се озовахме пред следващата църква. Тя носеше

имената на Св. Климент

(същия дето е измислил „кирилицата“) и св. Пантелеймон, който съдейки по иконописите, трябва да е бил по-млад, т. е. ученик на Климент. За голямо учудване, там можеше да се влезе безплатно. Вътре в един саркофаг се пазеха мощите на Св. Климент.

Беше много красиво, със всичките свещи и стенописи, но снимането беше забранено. Свещите бяха забодени в пълни с вода тави, поради което не се налага, както например в нашите църкви, една баба да ходи час по час да духа и събира догарящите свещи.

Около самата църква се носеха песнопения от дискретно монтирани високоговорители. Недалеч от нея пък двама младежи надуваха кавали и предлагаха собствените си изпълнения на компактдиск.

Забелязах, че около църквата, на нивото на земята има вкопани прожектори и отбелязах наум, че сигурно вечер става също много красиво. Продължихме нагоре, като пътьом минахме да видим една ранно-християнска мозайка от 5-ти век, покрита с навеси, които я пазят от дъжда. За самите туристи пък има мостчета, така че да не стъпват по мозайката.

Като се качихме още по хълма стигнахме и входа на

Самуиловата крепост

Там отново имаше билети за „чужди“ и „наши“. Аз си прибрах камерата зад гърба, отидох и забих на касиера дълбоко нашата дума „колко?“. Той какво да прави, каза ми цената за „наши“. Аз му рекох — „два“ (също наша дума ☺) и така влязохме.

Вътре отделихме доста време и трябва да кажа че направих около 8 минути видео. Сравнително малка е крепостта, ако сравняваме с Царевец например, но пък сравнително доста по-напред с реставрацията (която и сега кипеше с пълна сила). Отгоре се отваря чудна гледка и към езерото и към града, изобщо, както забеляза Албена — съгледвачите, които са избирали място за крепост са си свършили добре работата.

На слизане видяхме още два обекта — античния амфитеатър и църквата Света Богородица. В нея отново входа беше с пари. На гърба и се намира гробът на Григорий Пърличевъ (първата плоча си е била на български). На по-новата надгробна плоча пише „Григор Прличев“. Както знаете комисията, която е измислила македонската азбука през 1944 е била доминирана от сърбофили. Те са наложили да се изхвърлят най-българските букви от кирилицата, например „Ъ“, „Я“, „Ю“…

Слязохме по някакъв налучкан път, през улички широки един метър. Къщичките наистина са много красиви. Някои от тях, забелязах, че използват за стена на свои задни дворове и др. самата външна крепостна стена от самуилово време.

Прибрахме се, похапнахме, поотморихме. Следобед бяхме решили да ходим на плаж (на вече проученото място). Аз като по-зиморничав реших, че ще видя дали Албена стои много, и какво казва за температурата, пък чак тогава ще мисля. Взех си банските за всеки случай.

Отидохме. Албена влезе. Плажът е слаба работа (не го ли казах вече) пясък — само няколко метра, а навътре — протрита трева изпъстрена с фасове и други боклуци. Езерото обаче е удивително бистро. Според справочниците прозрачността му достигала 30 метра. Албена излезе след около 10 минути без намерение да повтаря и аз заключих, че тая работа не е за мене.

Прибрахме се и обсъдихме дали си заслужава да правим утре цял ден разходка с корабче до свети Наум. Не казвам „църквата“, „курорта“ или нещо друго, защото на тоя етап само знаехме, че има екскурзии до там, но не и какво точно е това. Решихме да се посъветваме с хазяйката. Тоя път синът ѝ — Никола беше там и тя енергично го викна да дойде да ни обясни. Той пък направо предложи да поседнем на кафе в техния хол. Човекът си гледаше българска телевизия по сателитния канал. Разбрахме, че учел в Пловдив. Разменихме 2—3 лафа за това къде какви са шофьорите, за това че македонските автобуси карат в Македония като за световно, а в България съвсем примерно, а българските карат у нас като за световно, а в Македония съвсем примерно.

Относно свети Наум, Никола каза, че е много интересно, добави някоя и друга подробност и общо взето се навихме. Корабчето трябваше да тръгне в 10 и да се върне в 17:00 следобед. А нашият автобус тръгваше в 19:00. Хубаво. Решихме, че ще ходим. Остана да се види с кое корабче, и да използваме вечерта за последен поглед на Охрид. Когато почти беше почнало да притъмнява, излязохме отново.

Пред най-голямото корабче — „Александрия“ стоеше възслаб дядо с широка шапка и физиономия на пират — алкохолик и агитираше за екскурзията — всеки ден сутрин в 10:00. Той препоръча да отидем още в 9:30, ако искаме да седнем на хубави места. Междувременно парите ни бяха свършили. И дори не междувременно, ами доста преди плажа. С хазяите постигнахме споразумение и се разплатихме в левове. Взеха ни 46 лева за 4 човеко/нощи. Много хубави хора. Телефонът и адресът ги пазя, който иска — препоръчвам ги.

Решихме да посетим някоя от многобройните „Менувачници“. Хубаво, ама как да се застрахова човек дали нямат такси и разни скрити номера. Реших с един въпрос да разбера всичко (като онази задачка дето на острова едното племе само лъже, а другото никога не лъже). Влязох в една менувачница и рекох:

— Добър вечер, ако ви дам 20 лева колко денара ще получа?

Те ми отговориха:

— 300.

Аз останах доволен, и продължих:

— Благодаря, а колко денара ще ми дадете за 10 евро?

Отговориха ми:

— Ами, 316 денара.

Останах още по-доволен. Сменихме 10 евро.

Тръгнахме по една стръмна калдъръмена улица право нагоре по баира. Вече имахме ясна представа кое къде е. Скоро се появиха табели за амфитеатъра. Той е почти като Пловдивския с тази разлика, че вътре се влиза без пари. (Пловдивският лятото е с пари, а зимата — заключен). Влязохме, поседнахме, поснимах с видеокамерата. На арената техници работеха, може би сцена за представление за утре. Две деца си играеха около техниците с псевдо-мраморни колони — от стиропор. После продължихме по тъмните улички и стигнахме до Св. Св. Климент и Пантелеймон.

Излишно е да казвам, че никъде не срещнахме хулигани, мутри или каквато и да е паплач. Изобщо из Охрид витае отминалата у нас атмосфера на социалистическо спокойствие. Църквата беше много красиво осветена, както и очаквахме. Нямаше ги само мелодиите идващи от дискретни високоговорители през деня. Направихме един куп снимки отново. След това видяхме нощно и Св. Богородица.

Вървейки през града по обратния път отново си спомних това, което забелязах в Скопие — по всички заведения се свири приятна и културна музика. Никакви чалги, никакво теhно, никакви простотии. Имаше световни хитове като например АББА, Битълс, имаше и македонски песни, включително и изпълнения на живо. Последните също бяха много приятни за слушане. Най-лесно бих ги оприличил на „естрадни песни“.

Към Свети Наум с корабче

На другия ден сутринта, около 9:20 бяхме вече заели първата седалка на горната палуба на корабчето. Някъде около 10 без 10 се домъкна шумна компания от около 6 човека и седна зад нас. Трудно е да се каже какви бяха по националност, защото говореха нещо подобно на немски, но определено не беше немски. Още повече ме озадачи, че не бяха руси и бозави, а почти като нас. Особено се открояваше в приказките една лелка която седна зад мен. Устата и не спираше нито за миг. При това с такава сила и размах все едно, че е екскурзовод и трябва да я чуят до кърмата. А може би се провикваше защото говорейки с тази която е седнала зад нея, не се обръщаше изобщо назад. При това положение моята глава служеше за отражател на звука назад. Отстрани седяха баба и юноша македонци, които кротко си мърмореха и поглеждаха възмутено лелката.

Еми това е, пътуването трае около час и половина, много е приятно — вляво е македонският бряг, а вдясно — албанският. Щеше да е още по-приятно, ако лелката не ми надуваше все повече главата. По едно време нещо ми стана, кипнах, скочих и се развиках. Отначало на български. Лелката и цялата компания онемя. После минах на английски. Рекох на лелката, че какво е това чудо, наду ми се главата, не е само тя тука… Тя беше толкова ошашавена от първоначалния ми изблик, че само викаше — ОК, ОК, ОК. Накрая изглеждаше, че сме се разбрали, аз млъкнах и понечих да се обърна. В това време един от групата беше успял да скалъпи изречението „People talk“ съпроводено с невинно изражение и разперени ръце. Аз му викам — „толк, толк, ама не като вас. И ние си говорим, ама никой не ни чува. Надухте ми главата.“

Той направи една пледоария на родния си език, не бих се учудил ако е съдържала и няколко псувни, но аз нищо не разбрах. С това се приключи историята. След това бяха значително по-тихи. Забелязах, че бабата и юношата ме гледаха с възхищение и благодарност.

Какво има в така наречения Свети Наум:

корабчето спря на малко кейче, след което следвайки разказа на Никола се втурнахме към малкото езерце. Това езерце всъщност било извора, отдето се пълни голямото езеро. Водата в него е идеално бистра. Най-голямата дълбочина е около 3 метра и дъното се вижда перфектно. За да се запази чисто и непокътнато в него обикалят само 3 лодки и то на ръчна тяга.

Изтичахме първи, че да не се налага да висим на опашка. Скоро една от лодките се върна, хората от нея слязоха и се качихме ние. Бяхме 10-тина човека — ние, 2 момичета от Струга, 1 италианец и неколцина немци. Учудих се, че не ни взеха пари при тръгването, нито пък на онези, дето слизаха. Иначе ни каза лодкаря, че е 2 евро. Като разбра, че сме смесена компания, лодкарят предложи да говори на английски. Всички се съгласиха (но впоследствие по физиономията на италианеца си личеше, че вижда голям зор).

На определени места се вижда как водата блика от дъното. Самата обиколка трае 20-тина минути, и за да не се губело време, плащането става на средата на обиколката. Ми това е цялото езерце, не запомних метри но се обикаля с бавно темпо за 20 минути гребане.

Голяма красота. Аз снимах много. Извадих и поляризационния филтър. При тая бистра вода, ако нямаше вълнички да пробляскват, на моменти може и изобщо да не личи водата на филма.

Водата в езерцето била целогодишно 10—12 градуса Целзий. Покрай този и други интересни факти, разбрахме също, че в тази лодка се е возил българският експрезидент Желю Желев, както и няколко особи от българския чалга бранш, чиито имена забравих.

След лодката тръгнахме натам накъдето отиваха най-много хора и така се озовахме до самия манастир Свети Наум. Той е на 50-тина метра над морското равнище и се вижда още когато приближаваш брега с корабчето.

Обиколихме по двора, снимахме. На излизане видях една чешма, а около нея — нахвърляни монети. Беше слънчево и горещо и аз се поразхладих на чешмата. Чак впоследствие запознати хора ме осведомиха, че тази чешма била много известна и лековита.

Опитите да отидем към плажа южно от мястото на кея се увенчаха с неуспех. Стигнахме до някакви огради, някакви КПП-та и едни момчета на тях които не искаха да ни пуснат и твърдяха че било военна зона, нещо си.

Странна работа, защото в далечината се виждаха плажчета и печащи се хора. Отдадохме го, че може да е почивна станция на военните и затова да не пускат други хора. Затова пък плажа в обратна посока беше напълно достъпен и Албена отново се възползва от шанса. Притеснен от студената вода, аз отново се въздържах.

Плажната ивица и околните площи бяха почти същите като при Охрид. Изключение правеха множеството сергии около алеята продаващи сувенири, а също и плескавици, кебапчета и всякакви мръвки.

Като казах кебапчета, интересно е да се знае, че македонските кебапчета по принцип са много дребни. Имахме възможност да ги опитаме още в Скопие благодарение на Гордана. Стандартната порция се счита, че е 10 броя. Затова ставало много смешно, когато някой неинформиран българин седне и поръча 3—4 кебапчета, не дай си боже и по-малко.

След плажа установихме, че фактически сме видели всичко в района и тъй като имаше часове до отплаването, решихме да огледаме и по-нашироко. Тръгнахме по единственото шосе което влизаше в района. Скоро минахме покрай някакво КПП където влизащите коли плащаха такса и се озовахме насред полето. Полето беше малко, в интерес на истината защото вляво беше езерото а вдясно съвсем наблизо се издига планина. Вървяхме си така по шосето и в един момент видяхме табели за някакъв ми ти

манастир — Свети Атанасий

Скоро от шосето за към него се отдели някакво селско пътче. Излишно е да казвам, че през цялото време не срещнахме никакви пешеходци, а по шосето коли минаваха веднъж на 10 минути. По селския път — никакви. След 15-тина минути по пътчето, стигнахме и въпросния манастир. Той изглеждаше много добре — прясно боядисан, красив но не се забелязваха никакви признаци на живот наоколо. Снимахме, казахме си — брей кой ли идва тука и тръгнахме наобратно. Отново не срещнахме абсолютно никаква жива душа.

Останалото време до отплаването прекарахме в бавно похапване, седнали на кея, клатещи маратонки над езерото. На връщане седнахме на кърмата и през цялото време гледахме назад. Красиво място.

Стаята я бяхме освободили сутринта, но багажа ни хазяите услужливо го съхраняваха. Взехме си всичко и отидохме на автогарата.

Случихме се да пътуваме с „Галеб“,

което е името на македонската фирма и ще рече гълъб (авторът греши малко — това е местен вид гларус — бел. Стойчо). Схемата е следната — всяка сутрин от София тръгва автобус за Охрид и всяка вечер от Охрид тръгва автобус за София. Само, че през ден автобусът е ту на българската фирма „Матпу-96“ ту на македонската „Галеб“. Ако се случиш в българския рейс — късметлия си. Има климатик, удобства, чисто. Македонския рейс е мърлява работа, теснотия. Всичко това ни го беше обяснил Никола Траяновски. Е, ние се случихме с гълъба.

Пътуването мина без произшествия,

дори на границата не ни сваляха от рейса. Имаше един дядо италианец, на име Луиджи, който май че всъщност бил македонец. Негова роднина (бабка) го съпровождаше. Тя беше с македонски паспорт, но говореше италиански и български съвсем гладко. Задната половина на автобуса беше пълна с македонски албанци, които вдигаха голяма врява и, макар че някой направи сериозен опит да спори с тях и да ги укроти, нищо не се получи.

По едно време спряхме на баирите преди Кюстендил, и абсолютно безпричинно стояхме там в някакво място с паркинг и капанчета около 45 минути. Беше към 3 през нощта. Моето обяснение е, че понеже автобуса пристига по разписание в 6:00 в София, ако пътуването (и минаването на границата) върви по-бързо, ония спират там да укротят малко топката, за да не те изсипят в София в час, когато няма градски транспорт. Скоро след като слязохме успяхме да хванем маршрутка в посока Люлин, а малко по-късно открихме, че съм си забравил слънчевите очила в автобуса. Те всъщност бяха Албенини, дадени ми за временно, така че тя ми помърмори в стил — а какво щеше да стане, ако аз ти бях забравила нещо, а?

Това е историята. Надявам се да ви е било интересно.

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/)


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Македония – продължение”

  1. Rakitin каза:

    Vizh po-dobre, dali ne si obarkal obmennia kurs – 1 EU se obmenia v Macedonia za 60 – 61 denara ?!

Leave a Reply


Switch to mobile version