The Great North Walk (7): Да имаш и да нямаш!

Седма част на приключенията из австралийския буш (предишната част е тук>>>, а началото – ето тук>>>)

Piles Creek Lunch

(Да имаш и да нямаш!)

Веднага след Woondabyne Station изкачвам стръмен баир (какво друго?). Нося трите бутилки вода, които купих в Broolkyn и тези 4.5 литра в повече се усещат. За да не спра от умора, си повтариям, че горе ще имам дълга почивка. Там обаче, най-удобното (и сенчесто място), е заето от двама дядковци които пият кафе от термос.

Rocks: Малко преди да изкача височината над Woondabyne Station

Като ме виждат те се споглеждат и се смеят. “It’s hard, isn’t it” казва единия, при което и двамата избухват в още по-сърдечен смях. Ясно е че и те са се изкачили скоро и като че ли имат някаква шега по този повод. Нещо от рода на: “А, гледай още един завалия като нас”.

Дядковците са веселяци. Говорят си, пускат остроумия и отново се смеят. Имат вид на хора, необременени от житейски амбиции. Научавам, че са тръгнали към някакви пещери. Моят Newcastle не ги впечатлява особено, сякаш това се очаква от млад човек като мен.

Отказвам да седна при тях, макар да съм капнал. Яд ме е, че са заели мястото на моята заслужена почивка (може би също ме е яд че не оценяват трудността на моето начинание). Тръгвам отново с тягостно чувство. Ще си почина по-натам. По-натам обаче усещането за тревога се засилва и не ми дава да спра. Имам чувството, че някой ме следва и скоро ще ме стигне.

The Track: Пътеката по която съм се разбързал

Тогава спирам. Какво става с мен? За къде бързам? Смъквам раницата на земята и сядам край пътя. Решавам да чакам дядовците и да вървя с тях. Вече съм спокоен и дълго наблюдавам големите мравки бягащи по пътеката. Опитвам се да разгадая логиката им на поведение. Някои от тях носят малки сламки и всички се движат с изумителна скорост.

Bridge: Там е Sydney – Newcastle Freeway

Половин час по-късно дядковците все още ги нямa. Поглеждам в картата и разбирам, че няма и да се появят – пещерите са в друга посока.

Mooney Mooney Creek: В далечината се вижда Mooney Mooney Creek, покрай който планирам да бивакувам довечера

Отново тръгвам сам и скоро преминавам две била: Skopas Peak и Leochare Peak. Това е странна зона. Не мога да определя на какво ми прилича. Открито е, терена е камък, излъскан от постоянни ветрове и дъждове. Единични кльощави дървета са успяли да се закрепят тук, там и още повече допринасят за усещането че си в чужд свят. Внимавам да не изгубя стрелките, боядисани върху скалата.

Leochare Peak
Skopas Peak

Обяд си приготвям край Piles Creek. Вече няма лютеница, няма хляб, няма дори китайски саламчета. Останали са само сухи супи, индонезийски noodles и мазния унгарски салам. Все още не съм достигнал етапа на пълно отвращение от тези неща, но го наближавам. Какво не бих дал сега за нещо свежо: домат, краставица или дори една измита маруля, поръсена леко със сол.

Lunch: Типичен обяд по време на моя поход (до любимото канче се виждат индонезийските noodles, които вече започват да ми втръсват)

Докато мечтая за тези неща, бъркам в страничния джоб на раницата. Искам да извадя от там компаса. При тази добре маркирана пътека той е напълно излишен, но сега ми се иска да си поиграя с него. Тези джобове се отварят трудно и в тях съм набутал всичко, което мисля че няма да ми потрябва: дъждобран, ластични бинтове, навити въженца с различна дължина… Наистина до този момент не съм ги поглеждал.

Ровя там за компаса и какво да видя… лъскава червена ябълка! Не мога да повярвам на очите си. Не, не е халюцинация, ябълката свети в ръката ми и като я прехвърлям в другата, чувам характерния звук на нещо свежо и хрупкаво, хльопващо в дланта.

Old Bridge

Старото мостче над Piles Creek е разбито от някой порой

В този свят съществува само един човек, способен на това – моето момиче. Сега си обяснявам какво се мотаеше около раницата преди да тръгна. Аз обаче я познавам добре – тя е естет и има чувство за симетрия, което ме кара да се разровя и в джоба от другата страна. Интуицията ми е вярна – там откривам втора ябълка (зелена).

Разбира се, имам животински импулс веднага да захапя свещенния плод, но се спирам. Искам да удължа удоволствието колкото мога. Поставям ябълките върху раницата и дълго, дълго ги гледам. Решавам да си хапна само половинка. Останалото ще оставя за довечера и утре. Така ще имам нещо хубаво, което ме очаква в края на следващите три сухи яденета.

Половин ябълка е страшно малко, колкото и бавно да я смуча и гриза на дребни парченца. Не съм наситен, но душата ми е пълна.

Минавам по новия мост висящ над Piles Creek ми е гот от увереноста, че съм най-щастливия човек на земята.

The New Bridge
Новият мост над Piles Creek

Спирам само за да почукам седем пъти на дърво!

Продължението в осма част>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.