авг. 31 2007

Из Сирия и Турция през 2007г. (2)

Продължаваме с втора част на пътешествието на Росица из Турция и Сирия — началото: Из Сирия и Турция през 2007г. (1)

Приятно четене:

Из Сирия и Турция през 2007г

част втора

Дамаск и Маалюля

В 16:00 часа сме качени в автобус на Al Ahliah и напускаме Алепо. На първата седалка срещу нас седи възрастен мъж, за когото решавам, че ще припадне всеки момент, защото застрашително клюмва напред. Преди да сигнализирам „Спешна помощ за този човек, моля сперете, има ли лекар тук?!“, установявам, че той се моли…

Преди години пътят от Алепо до Дамаск е бил пълна пустиня.

Сега обаче е градина. Емо е изумен и горд от това, което вижда, защото облагородяването на камъняка най-вероятно се дължи на язовирите Махарде и Ар Разстан. На втория обект е работил като инженер баща му, та именно по тази причина Емо е преживял четири години в Хомс. Реката, която дава материал на язовирите, е Оронт — свещена река, защото за разлика от Тигър и Ефрат тече наобратно, т. е. на север, и се влива в Средиземно море в Турция. Боровите гори са силно полегнали, вятърът е моделирал растенията под невероятен ъгъл.

Пътищата са като слънце. Така е в цялата страна. Там където е зелено, зеленото е невероятно. Оазисно зелено. Не може да се опиши с постни думи. Спираме за почивка в Хама, хапваме сладкиш с карамел и шам фъстъци /шам фъстъкът май произлиза от ШАМ страните/.

Към 20:00 сме в

Дамаск

Автогарите в повечето сирийски градове са изнесени далечко от центъра и това налага задължителното ползване на такси. Спазаряваме се срещу четири долара да ни доставят до сафара Франсия — посолството на Франция. В този район е жилището на бъдещата ни домакиня — мома-англичанка, която обучава сирийския народ на английски език.

По едно време шофьорът спира и произнася горе-долу следното през спуснатия прозорец: „Ей, джади, джахала-махала… сафара фарсия…“. Джадито очевидно е полицаят, който охранява някакво друго посолство. Обяснява и нещо на шофьора и последният върти обратно. Притесних се дали не ни е подкарал към иранското посолство — това „фарси“ мяза на иранско. Питам. Онзи ме успокоява. В района на множество посолства сме, пълно е с джадита и златарски дюкяни.

Докато чакаме момичето да ни прибере, един полицай идва да разговаря с нас — не го е страх от бомби в раниците ни, а просто иска да ни предложи добър хотел при негови познати. Докато се опитваме да му обясним, че нямаме жилищна криза, момичето идва-същинска Туиги с още по-кльощав вид, пъргава като коза и много весела. Повежда ни към дома си.

Ако се спуснете в този квартал с парашут, без да знаете къде сте, спокойно може да решите, че сте попаднали в Париж. Пред елегантните къщи и кооперации се виждат храсти с всякакви цветове, жасмин, алое и декоративни палми. Като за Сирия, тук си е супер зелено. Приятно. Апартаментът е на… последния етаж.

Заварваме там гост от Финландия, който май е трябвало да си замине преди няколко дни, но по някакви причини е хартисал тук. Домакинята е супер търпелива и толерантна. Младежът учи някакви политически науки и е дошъл да „постажува“ в лагера за палестински бежанци. Само че още не може да се организира и затова си живее при Л. „Шампион по спане“, закачливо го определя тя. Няма проблеми, той доброволно се изнася да спи под звездите — терасата е огромна и топла.

Сядаме там, за да се почерпим. Носим българско вино за момичето, това беше мечтата й и основната й поръчка за „сувенир“ от България. Радваме се на възторга й от напитката — тя е вегетарианка, но отлично познава кое къркане си го бива. Разказваме й, че българската роза е пристигнала в България от Дамаск в далечния 12 век. Затова е Роза Дамасцена.

След като установяваме очевидно роднинските си отношения с местните, спокойно се наслаждавеме на „втората си родина“. На туристическата ни карта пише следното: „Всеки европеец има две културни родини — неговата и Сирия.“

Дамаск е силно осветен.

Планината Касюн е точно над нас. Там някъде Каин е убил Авел. Името на най-древната обитавана и до днес столица в света някои свързват с роба на пророк Авраам — Демешк; други — с големия син на Ной — Сим /признасян като Шем или Шам/ или с неговия правнук и син на Арам, родоначалникът на арамеите…

Така или иначе местните историци се отнясят към зародилите се „едва през“ 16в. пр. Хр. велики градове като към пеленачета. Мемфис, Тива, Вавилон и Атина си ги хапват за закуска…

Започва вечерната молитва и надпяването на мюезините ми смразява кръвта. Където и да погледнеш, виждаш зелените луминисцентни лампи на по-новите джамии. После всичко утихва. Тихо и спокойно е, сякаш не си в Сирия. Правим по едно яко къпане в хубавата баня и заспиваме.

Ставаме рано и излизаме нетърпеливи за открития. Вървим пеша, за да не пропуснем нещо. Вече сме понатрупали опит как да се синхронизираме с местния ритъм и как да не слънчасаме в атипично горещото лято. Сиестата тук е задължителна. Бавно и славно стигаме до стария град за около 45—50 минути. Спираме за малко при паметника на Саладин — обединителят на Сирия, героят, който има най-много заслуги за прогонване на кръстоносците от тези земи.

Малко след паметника и Цитаделата, с ляв завой, се озоваваме на най-известния и шик сук в града — ал Хамидие. Вече се псувам, че не съм предвидила повече пари за покупки. Женските ми мераци за красиви везани дрехи и страхотни обувки се събудиха още в Алепо, а тук вече крещят с неумолима сила. Емо не е по пазаруването, но виждам, че и той се заглежда по обувките.

С коктейл от възторг и горчивина се изправям пред смайващото преддверие на Омаядската джамия. Точно под огромните древни колони спираме да пием сок от къпини, за да си дадем време да поосмислим видяното и предстоящото. Фотоапаратът е мокър от стискане и употреба в ръцете ми. Разглеждаме джамията — някога черква на Йоан Кръстител /сега главата му се пази там/, следва гробницата на Саладин, после потъваме в стария град.

Винаги съм обичала старите квартали на всички градове, които съм посещавала. Това тук е друго, това не е грижливо реставрирано кварталче с измити до блясък теракотени улички. Това е огромен град, обграден от огромна крепостна стена, прорязана от множество Баб-ове /порти/, джамийки, керван сараи и пр., в който животът тече така, както е текъл не знам кога си.

По тесните улички, дъхтящи на плесен, гнило дърво и старост, едва се разминават туристи, местни хора и хора от търговския сектор, бутащи колички с всевъзможна стока. За някои от къщите съм силно притеснена — аха да се срутят!

Всеки сук е специализиран за определен вид стоки. От пазарите за зеленчуци и плодове купуваме само банани, защото сме предупредени да се пазим от „амебата“. Тук селскостопанските продукти трябва да се обработват по специален начин, който ни е неизвестен, затова се придържаме към съвета „яжте само храна, излязла от фурна“. Сирия изобилства от работещи деца. Предпочитаме да купуваме закуски, шаварма и банани именно от деца — нека свършват стоката по-бързо, иначе ще стоят докато не продадат всичко.

Колкото повече неща купуваме, толкова повече те са щастливи. Горките! Някои от тях никога няма да разберат, че на този свят има и други места, и други възможности…

Към обяд решаваме да отморим в един хубав ресторант в стария град. Влизаш през една нищо и никаква врата, а се оказваш в огромно чудо с градини и балкони. Опитваме се да обясним, че сме само за… „drink“, довършва един от петимата наобиколили ни сервитьори. Да, само за „drink“. Настаняват ни в отлично сепаре с прекрасна видимост към цялото заведение. Две млади, забрадени жени обядват в центъра на заведението близо до фонтана, и докато си кльопат, си пушат наргиле. Ние опитваме тоник с гренадин и разни такива фръцни. Обслужват ни петима отлични сервитьори — супер професионално и хиперевропейско, с арабска учтивост. Демонстрират ни такава радост от присъствието ни, все едно сме поръчали вол и половина. Снимат ни оттук и оттам.

След около час искаме сметката и тя пристига в едно „джиджи биджи“ /на турски значи нещо малко и красиво/ дървено чекмедженце. Абе… какво да ви кажа….

Напускаме прохладата и продължаваме по тесните улички. После решаваме да посетим

Сук Саруджа (Souq Saroja)

— мястото, което ни беше препоръчано от момчето в Алепо. Тъй като това е ИСТИНСКОТО място, където трябва да отседне всеки, който иска да отсяда в Дамаск, ще дам по-точно обяснение за местонахождението му: Връщаме се до паметника на Саладин и Цитаделата. Оттам преминаваме през един гъсеницообразен мост над оживен булевард и се оказваме от другата страна на булеварда. Е, вече сме в Сук Саруджа.

Намираме препоръчвания хотел Ghazel, обсъждаме цената и правим резервация за три дни. Искаме да останем в Дамаск повече, защото то се знае и се вижда — цяла година няма да е достатъчна, за да опознаеш основното в този град. След тази успокояваща постъпка се запътваме обратно към дома на нашата домакиня.

Правим една допълнителна отбивка/обиколка в сук със странното име Free Shop — започва с един прекрасен фонтан и се отличава с красиви храсти и зеленина, засадени в тънка ивица, разделяща улицата на две платна.

Прибираме се привечер, защото имаме уговорка с момичето да излезем някъде, за да вечеряме заедно. В couchsurfing-a е прието /пък си е и редно/ гостите да поканят домакина поне веднъж на вечеря или обяд. Момичето направи страхотен избор. Заведе ни в един полу-таен ресторант в квартала с посолствата, където освен храна на много атрактивна цена, човек можеше да поръча и бира. Масата се напълва с всевъзможни мезета и салати. Вечерята преминава отлично и в добро настроение се прибираме да отмаряме.

Рано на другата сутрин правим акция за пиене на сокове и ядене на топли закуски, след което отиваме на Караджат /гараж или гара/ Абасин, откъдето взимаме маршрутка до Маалюля. Бусчето е раздрънкано колкото си иска и е пълно с хора и стока. Слагат ни до шофьора, за да виждаме пътя по-добре. Той надига пластмасова бутилка с вода, плътно обвита с ленено или някакво друго платно. „Платното се намокря и съдът се оставя на течение/вятър. Така водата остава студена“, обяснява ми Емо. Аха. По-късно в пустинята многократно щях да виждам такива бутилки и туби…

Пътят си го бива. Пущинак, та пущинак. Започвам да си припомням филмите с библейско съдържание, дето ги дават около Коледа. Винаги съм се чудела как са го правели този номер с пустинята — к’во ядят, к’во пият. Пък и разбойници — като пиратите в морето. Между пустинята и морето има толкова много аналогии. Обаче хората от всички времена са били любопитковци и от Кайро до Багдад /през Дамаск и Алепо за разкош/ — това са си го имали за нормална разходка. Така де, а ние какво??? — тази маршрутка е раздрънканаааа,,,, това е мноого далечееее,,,,, ох, камъче ми влезе в чепика…

След 60-ина километра виждаме кацналата по скалите Маалюля. Покривите на по-долните къщи са стъпала за по-горните. Сини прозорци и врати. Магаренца по пътеките между „етажите“.

Паркираме се пред манастира на Света Първомъченица Текла. Св. Текла се нарича още „равноапостолна“, защото тя е живяла и „работила“ в апостолския период на християнското учение като вярна сподвижница на св. Павел. Много четохме за живота на този светия. Няма туристическа точка от Близкия Изток до Рим, която да не включва в репертоара си „тук/оттук е бил/минал св. Павел“.

Самият той иудей и ревностен гонител на християни, след просветлението, което получава на път за Дамаск, проповядва християнската вяра не се само в иудейско-християнските среди, но и сред неиудеи. Това е и една от основните причини за несъгласие и конфликти със св. Петър, който се придържа по-скоро към „работа“ с първата група е се оказва по-„консервативен“ от св. Павел. И двамата приемат за изходна точка на своята мисия Антиохия — място, за което ще разказвам по-късно. При едно от изгонванията му от града, св. Павел „мръдва“ към Икония /Кония в Турция — град, известен повече като център на суфизма, въртящите се дервиши и Мевлана/. Именно там селджукската принцеса Текла /така е според една от версиите/ чува проповедите му и решава да го последва.

Животът на светицата е истински екшън. За основно свое убежище тя избира пещера в скалите, където понастоящем е манастирът. Принцесата била сгодена. След бягството й нейният баща /според друга версия — годеникът й/ тръгва да я гони, за да я убие. Природата помогнала на светицата и разцепила скалите, отворил се път за бягство. Преминаваме през тази клисура с намерението първо да посетим по-отдалечения манастир — Мар Саркис и Бакхус, а Мар Текла да оставим „за десерт“.

Клисурата е изумителна. Децата от Маалюля си играят на криеница в пещерите, където някога може би са извършвани телополагания. Хладно е като в изба. Достигаме до края на пустинната клисура и попадаме на крайпътен ресторант.

Местен мъж ни предлага да си купим сушени смокини. От дума на дума се оказва, че „той много България… осем години фабрика за близалки в Септември…“ Този човек освен позабравен български език говори езикът на Исус Христос. Това е майчиният му език — арамейски. Всички в това село си общуват на този език. Отмаряме в хубавите сенки на скъпия „крайпътен“ ресторант и продължаваме към Мар Саркис и Бакхус. Именно в този манастир чуваме „Отче наш“ на арамейски.

Разглеждаме забележителната черква — тя е толкова стара, че създателите й още не са били наясно как точно се прави християнска черква, затова /за всеки случай/ са поставили зад олтара каменно съоръжение за жертвоприношение. За разлика от езическите храмове обаче, „устройството“ няма улей за изтичане на кръвта. Други подробности в архитектурата също „дърпат“ към езичеството, но какво пък — все още е нямало образци по онова време.

Голяма част от иконите в манастира са дело на известния критянин Михалис. Говори се, че тук има и копие на една от трите икони на Богородица, рисувани от св. Лука. Нямаме късмет да разберем вярно ли е. Знаем със сигурност, че един от трите оригинала е в съседната Саидная, но там може би няма да ходим. Купуваме си касетка с „Отче наш“, има и на български език.

Манастирът Мар Текла се вижда от височината, на която сме, много добре. По скалите навред са издълбани кръстове. В околността е имало много „практикуващи“ и следите от това са запазени.

Преминаваме обратно през клисурата на св. Текла и посещаваме манастира с нейното име. За да влезеш в малката черквичка, трябва да се събуеш. Мястото е пилигримско и привлича християни и мюсюлмани. Св. Текла е известна с помощта, която оказва на сакати хора. Близо до вратата, зад която са тленните й останки, забелязвам оставени патерици и восъчни кукли. „Пожелания за деца“, обяснявам на себе си.

Не знам защо, но ме обхваща голямо вълнение. Сядам за малко в двора на черквичката. От скалите понякога се процеждат капки. Това са сълзите на св. Текла. Събират се във вдлъбнатината на една древна колона. След още няколко минути напускаме манастира, защото група жени от Саудитска Арабия, въоръжени с най-модерни камери, се насочват към стълбите на святото място.

След още няколко минути маршрутката идва и ние се разделяме с тази светиня в пълно мълчание. Впрочем, мълчим си през целия път до Дамаск.

Следващият ден е петък. Напускаме дома на Л. и се заселваме в хотел Ghazal в Сук Саруджа. В това кварталче всичко е премерено и достатъчно — от хлебарницата до бръснарницата и хамама.

Lonely Planet препоръчва хотелите тук и може би затова е пълно с чужденци. Ориентираме се светкавично в обстановката. Близо до нашия хотел, на един малък кръстопът, се намират трите кафенета Chez Firaz, моля ви се. Фираз е около тридесетгодишен. Поживял е във Франция и говори френски оле-мале. След като се осведоми откога сме женени и колко деца имаме /всички в Сирия ще ви задават първо тези въпроси/, Фираз ни настанява в едно от двете сепарета, декорирано с килими и килимчета по стените, с малки традиционни масички и още по-малки столчета.

Пием първи чай в „нашия квартал“. Постепенно към „Фираз“ прииждат хора от всякаква порода. Предимно младежи. Някои от тях специализират нещо — я международни отношения, я арабистика, я ислямски култури. Други са просто пътешественици.

Скоро разбираме, че мястото е „гара разпределителна“. Седиш тук и научаваш всичко важно — какво си пропуснал да видиш, къде да отидеш, къде не си струва да ходиш… Тук се правеха планове за бъдещи пътувания, тук се търсеха и намираха спътници за ходене в пустинята, в Йордания, Ливан и Израел. Но още по-интересно беше, когато идваха за чай местните хора. Именно те създаваха онази атмосфера от приказките на Шехеразада, която трудно се пресъздава в разказ. „Вчера починала една жена. Днес до гроба й е израсло 60 метрово дърво“…

В стария Дамаск, близо до Омаядската джамия, има едно кафене Нуфара. В него разказва приказки професионален разказвач. Само в петък вечер. Основният персонаж в тези приказки е националният храбрец на Сирия. Попитах един от местните — туркмено-арабин, кой е този герой. „Ами той е живял 60 години преди пророка“. „Кой пророк?“, питам аз. „Чакай да питам комшията“, казва местната легенда и изчезва.

Връща се след около час, когато ние сме се захласнали по музиката на Мевлана, която един млад ходжа от Кония ни е пуснал на лаптопа си. „Преди Мохамед“. „Какво?“, питам аз, понеже вече съм забравила за какво става дума. „60 години преди Мохамед е живял нашият герой, не преди Христос.“

После туркмено-арабинът влиза в спор с турчина за ползата и вредата от турското робство.

Турчето от Кония е кинта и двайсет. Подрънква на дайре, което е купил за жена си, но самият той предпочита да свири на китара. Между въпросите и отговорите в спора с местния лъв, той учи един местен младеж на турски и английски, а арабският младеж му помага за усъвършенстване на арабския. Мурад /турчето/ има три магистърски дипломи и говори около 17 езика. Само малко е чел западна философия, антропология и пр. След като изстрелва няколко имена, тези, хипотези и пр., Мурад споделя, че източната литература е по-интересна за семиотичен анализ, разбира се и херменевтичният подход…, защото тази литература е изпълнена със символи. Сега той чете един арабски ръкопис от нам кой си век примерно и…

От другата страна на сепарето млад французин разказва за затвора в Пакистан, дето е бил за малко. Той всъщност 6 години не се е прибирал във Франция, щото като се скарали с гаджето му от Англия, тя вместо нещо си, викнала полиция, та лежал две седмици там и после млъкнал за три години. Щото, виждаш ли, страхува се, че това, което мисли и това, което говори, са две различни неща… А действителността е трета. Когато проговорил бил на един индийски остров. Местните решили, че щом немият проговаря, значи е луд. Та полежал и в психиатрия… „Къщите тук са турски и са на 500 години“, обяснява местен младеж. „А може би са на 600“, вмъква се турчето. „Ще ти се да са на 600“, сопва се патриотично настроеният местен.

В Сук Саруджа се научава всичко — обстановката в Ливан, Палестина, Пакистан, Иран, Афганистан; проблемите и броят на бежанците от Ирак.

Всички тези хора ни помогнаха да доуточним предстоящите ни планове по един отличен начин. Според изводите от тези консултации трябваше да избегнем:

1/Палмира — заради жегата /50 С на сянка/ и безкрайната комерсиализация на мястото;

2/ Угарит /Раз Шамра/ — защото там няма абсолютно нищо и никак не можеш да си представиш древното величие на финикийците. Табличките с кръстената да е първа писменост могат да се видят в музея;

3/ Латакия — защото както цялото крайбрежие и там ще видим тълпи от почиващи от Персийския залив и сирийци в годишен отпуск…

Но виж, Мар Муса! Това е друго нещо! Ще отидете до там, после еди-къде си има коли до манастира, там — така и така.

Трите дни в Саруджа няма да забравя никога. Ние почти живеехме „при Фираз“ и в паузите между третия и петия чай правехме кратки експедиции в Дамаск.

В петъчния ден всичко освен бръснарниците и някои християнски магазини е затворено. Запътваме се към къщата/черквата на св. Павел — близо да Баб Кисан. Същия ден бяхме обиколили почти цялата крепостна стена на стария град и решихме към св. Павел да подходим от вътрешната /през стария град/ страна, а не откъм външната /стената/.

Това обикаляне в петък следобяд беше смразяващо. Пусто и мистериозно. Тук-таме чуваш семейна глъчка и тропане на прибори и съдове. Децата, свободни само днес от работа, играят странни игри из лабиринтите. Ритат пластмасови бутилки вместо топка. Крият се и се намират в потайните входове и ниши. Скоро една възрастна жена ни посочва вратата на черквата. Влизаме през задния вход.

Мястото е известно с това, че св. Павел е избягал оттук, спуснат в една кошница. Множество творби в черквата изобразяват именно този епизод. „Навсякъде гонен, навсякъде приет“!

Наближава времето да напуснем града, в който има 160 религии и никой не пречи на другия да прави нещата по своему. На финалната отсечка се вдига голям купон. Хора от 12 страни, предимно от програмата couchsurfing.com, се събираме да отпразнуваме свещения миг на запознанството.

Местните членове организират грижливо всичко. Взимат ни с таксита и лични коли, водят ни до нароченото за срещата заведение. Купон със студен чай, фреш и ледена вода. Но както се казва, тържеството си стана. Неповторимо!

След тази царска веселба се прибираме въодушевени. Грижливо нареждаме багажа. Не споменах ли вече, че си купих дълга рокля от брокат с дълът копринен елек и елегантни обувки от естествена кожа и велур за пет лева бройката? Емо също се чуди къде да настани новите си кожени обувки… Утре поемаме към манастира Мар Муса — между два оазиса в пустинята.

Продължението:

Из Сирия и Турция през 2007г. (3)>>>


Автор: Росица Якимова


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Из Сирия и Турция през 2007г. (2)”

  1. Stella каза:

    Здравей Росица, наистина впечатляващ разказ. Можеш ли да кажеш малко повече за „амебата“ и защо не е препоръчително да се ядат плодове, зеленчуци от пазарите..все пак нали от същите плодове правят и фрешовете навсякъде по заведенията..

    Мерси,

    Стела

  2. Rositsa каза:

    Стела, чухме само за един случай на тежко неразположение, и то в още в България, а не в самата Сирия. Амебата, доколкото я има, е по повърхностите на плодовете, а не в самите тях. Доколкото зная в домакинствата си имат някакво „хапче“, което разтварят във водата, с която обработват зарзавата. Не е страшно, най-много да се про…… за два-три дена. Във всеки случай това не е централноафриканската амеба, а някаква бледа нейна братовчедка. Вземете си сламки от България и си ги носете в чанти/раници, за да си пиете сокове по улиците /ако сте гнусливи и не искате да пиете като всички други/. В заведенията за хранене няма никакви проблеми, закуските са невероятни и по наше време /преди почти 2 години/ струваха 15 стотинки. Купувайте плодове с кора или обелка – банани, портокали и пр., няма да ви създадат проблеми. От фрешовете не се бойте, където и да ги пиете, хората знаят какво правят, пък и те са хора, и те се пазят! Ако има друго, стига да го знам, ще ти отговоря с удомолствие. Успех!

Leave a Reply


Switch to mobile version