The Great North Walk (6): Brooklyn — Приказка за дядо Торбалан

Шеста част на пътешесвтието на Веско из австралийския буш (предишната пета част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

На следващата сутрин съм гладен като вълк! Бързо кипвам от сухото мляко, заливам огромна купа corn flakes и я изяждам с охота.

Вече наситен, се оглеждам наоколо. Jerusalem Bay продължава да бъде най-красивото място на света. Слънцето още го няма, но странната светлина вече огрява хълмовете и всичко изглежда нереално. От яхтите в залива се виждат само мачтите. При тях е все още нощ. Магията трае кратко — слънцето се показва и мъглата бързо изчезва. Дочувам тракане на канчета доло и виждам че хората там са се размърдали.


Jerusalem Bay сутринта

Скачам на крака и се учудвам на бодростта в себе си. Главоболието го няма, краката са свежи и отново имам това радостно усещане за увереност и нетърпелив възторг в очакване на нещата, които ми предстоят.

Имам чувството, че вчера съм преминал някаква невидима граница, деляща изпълнените с комплекси и съмнения, парализирани от страхове за битието си хорица от тези които… Всъщност не знам нищо за втората категория хора, но си представям че са силни, смели, целеустремени и ми се иска да мисля че от днес нататък съм се присъединил към тях. Ведро си тананикам мелодия от „Wincing the Night Away“ на „The Shins“ (любим албум напоследък) и прибирам палатката.
Две пилета, които още вчера забелязах до моя бивак ми припяват.


Пилета

Те не пеят, по-скоро грачат, но съм в такова добро настроение, че им прощавам този недостатък, позволявайки им да се присъединят към моята песен. Всъщност те май повтарят каквото са чули от мен.

Преди да тръгна, отивам при Jack да му пожелая лек път и да си взема довиждане. Искам също да му благодаря за това чудно място. Имам чувството, че той ми го е показал.

Моя сутришен ентусиазъм не съвпада с техния биоритъм. Jack и децата му са все още по пижами и с разчорлени коси. При тях е абсолютен хаос! Чорапи, хавлии, раници и бутилки с вода са разпиляни навсякъде около палатката. Той се усмихва извинително, момченцето започва да се суети босо около огъня, а момичето срамежливо се обръща за да прикрие развлачената блуза, с която е спало. Става ми кофти, че неволно съм притеснил тези готини хора с присъствието си, но никакво извинение не би помогнало! Бързо се сбогувам с тях и поемам нагоре.


По склона над Jerusalem Bay

Още вчера видях на картата, а и Jack ме предупреди, че до Brooklyn ми предстоят няколко трудни възвишения. Вече свиквам с този ритъм на The Great North Walk — пътеката започва от морско равнище, изкачва се на 200, 300 метра и отново слиза до някой залив. Вчера съм изминал четири такива малки хълма. Сами за себе си не са трудни, но събрани в един ден, това са повече от 1000 метра нагоре и надолу.


View from the Top: Когато се изкатеря горе, виждам върховете на околните хълмове

Днес ми предстои нещо подобно, но не ми пука — бодро вървя, стараейки се да поддържам еднакъв ритъм и спирам само да си намокря устните (водата свършва тревожно бързо), или да щракна някоя снимка, като тези интересни камъни:

Rocks: Знака за правилната посока е издълбана в скалата и боядисана в жълто

След два часа вървене достигам Brooklyn Dam Camping Grounds (мястото, на което планирах да преспя снощи). Не би било грешка — терена е удобен за палатки, има плаж, а от високо дърво виси дълго въже, предназначено за люлеене и скокове във водата. За миг съм изкушен да го изпробвам, но времето се разваля. Събират се облаци и дори усещам единични капчици дъжд.


Brooklyn Dam

Стигайки Brooklyn, облаците се разчистват. Това се счита за квартал на Sydney, но в действителност си е малко рибарско селце, изолирано край третия голям залив на север, Broken Bay. До там се стига с влак или кола по пътя към Newcastle. Може разбира се и пеш като мен. Големият град няма шанс да го погълне, тъй като Brooklyn е обграден от Ku-Ring-Gai Chase National Park. Селцето получава името си от компанията построила металния мост над реката (чиито главен офис се намира в Brooklyn, New York ).


Brooklyn Bridge: Времето над Brooklyn е тревожно, но ще се оправи докато стигна там. Вижда се моста по който ще мина с влака.

За да се продължи по маршрута на север трябва да се прекоси Hawkesbury River, вливаща се в Broken Bay. В картата посочват два варианта. Първият е с влака ($4.70) за две спирки до Wondabyne, при което се прескачат около 10 км от трасето. Не искам да пропусна нито милиметър и опитвам втория вариант — водно такси до Patonga. Обаждам се на някой си Tom (телефонът му е даден на картата), който оперира таксито. Не би било много скъпо, само $10.00 ако има десетина пасажера, но днес се обаждам само аз и това разбира се вдига цената на $70.00. Няма как, ще трябва да хвана влака. За пропуснатия участък ще дойда друг път.


The Hawkesbury Track 2

Трябва да хвана влака, тъй като водното такси до Patonga ми е твърде скъпо

За късмет влак в моята посока има само след десет минути (следващия е след час). Бягам бързо да си купя вода от малко магазинче/кафене отсреща и навреме се връщам на гарата. Купувам три бутилки от по литър и пловина. Лаком съм, понеже вече знам че два литра не стигат до никъде.

В Brooklyn забелязвам, че хората ме гледат по странен начин. Това се случва докато купувам водата. Продавачката вежливо се съгласява, че и давам точно пари, макар да виждам че са с 20 цента по-малко. Когато настоявам да добавя още една монета, тя нервно я взема и като че ли боязливо се дърпа назад. Отдавам го на моята припряност да хвана влака.

После, на гарата, група арогантни младежи са заели всичките пейки, въпреки че наоколо стърчат множество уморени бабички. При моята поява на перона те спират да се лигавят помежду си и с очевидно страхопочитание ми правят място да седна.

Дори кондуктора — един от тези типични австралийски типове с коса на плитка отзад и сипаничаво лице, изсмукано от дълга употреба на марихуана (които обикновено надушват, че съм минал през университет и в резултат дори не ме забелязват), сега се държи приятелски и дори с известна доза респект. Трябва да го предупредя, че слизам на Wondabyne. Той от своя страна се обажда на машиниста да спре на тази спирка.

Във вагона се случва същото: чистите, изгладени хора, чинно седнали по седалките, ме гледат странно. Виждам как една майка кима към мен и казва нещо на диво дете, мятащо се наляво и надясно до нея. Момченцето замръзва, впервайки поглед в мен. Очите му излъчват такъв искрен ужас, какъвто само децата могат да изразят. Усмихвам се да го успокоя, при което то се скрива зад майка си и не се показва от там докато изляза от вагона. Чудя се с какво толкова го уплашиха…

Тогава влака влиза в тунел и луминесцентните светлини се включват. Мога да видя отражението си върху прозореца. Брадясал, с изгоряло от слънцето лице и трескав, почти безумен поглед! От там интензивно гледа странен тип с концентрация и решимост на човек, готов в следващия момент да ти даде света… или да ти пререже гърлото!

Почти си отдъхвам, когато слизам на Wondabyne и мога отново да поема по поредния стръмен склон.


Wondabyne Station

Продължението в част седма>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Anonymous каза:

    Браво на този пич, много ме кефят разказите му, друга реалност.
    Рядко се среща в днешно време сърцато отношение към света и умела доза риск.
    Пожелавам ти попътен вятър във всичко.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.