Ное. 04 2008

Македония

Отдавна не бяхме чели за Македония — днес ще попълним пропуска с погледа на един българин, живеещ в Америка (или поне така ми се струва). Гледната точка се различава малко от обичайната, но вие ще си направите изводите. Приятно четене:

Македония

Скопие

Решихме, че сме слушали за Македония и за Охридското езеро, а не сме ги виждали, макар да са толкова близо и решихме да си направим екскурзия натам. Албена се сети, че има приятелка в Скопие — Гордана Апостоловска, преподавател по астрономия в университета. Като стана дума — техните библиотека и университет са кръстени обратно на нашите — Климент Охридски и Кирил и Методий съответно. Решихме, че организираните екскурзии не са за нас, тъй като налагат твърде много ограничения — къде да се спре къде да спи, какво да се види и решихме да тръгнем „ей тъй“.

Взехме си билети за отиване до Скопие от българската фирма Матпу. Много интересно име, бедна ми е фантазията как са го измислили.

Първото спиране беше в Кюстендил,

където точно както Албена предсказа целия рейс се втурна да купува ядене и да нагъва, като че ли сме пътували гладни 2 дена.

На границата нямаше нищо особено

и противно на моите страхове, никой не ме пита какви пари нося (аз носех 20 евро и 50—60 лева), че да не ме пусне ако са малко. Единствената случка беше, когато македонските митничари ни накараха да се строим пред една дълга желязна маса с багажа си върху нея. Ние бяхме с по една супер малка раничка. Идва един чичо и ми вика:

— Комерсиален багаж? Аз викам:

— Това е всичко. Той ме гледа и се чуди и пак пита:

— Комерсиален? Аз викам — не е комерсиален. Той рече нещо от сорта:

— Ми що викаш „всичко“.

Аз му обясних:

— Ми щото това ми е целия багаж който не е комерсиален и помислих, че питаш дали няма друг, който да е.

Фактически никой от автобуса не носеше багаж за продаване. Продължихме в Македонско, където още 20-тина километра мобилните ни телефони имаха българско покритие. Първите впечаления от македонските села и градове (после разбрахме, че Крива Паланка е град) бяха следните — доста по- спретнати от нашите, почти всички къщи са измазани. Много джамии.

Впоследствие тия впечатления се задълбочаваха все повече.

Пътните знаци в Македония вместо бялото имат жълто. Например знака за затворена улица е червена окръжност с жълто вътре.

Скопие

прилича малко на Пловдив като се возиш или ходиш по улиците, а от друга страна прилича малко на София, заради планината която се издига в непосредствена близост. Най-отгоре има голям кръст, който нощем свети. Както установихме това е интересно за туристите, но не и за местните атеисти, да не говорим въобще пък за мюсюлманите. Планината се казва Водно.

Гордана ни заведе там първо да видим

каньона Матка

много красиво място, в долната част на което е оформен канал за състезания с каяк в бързи води. По-нагоре има язовир. Него го видяхме, но нямахме време за разходки по планински пътеки до пещери и други интересни места, които бяха обозначени на картата. Там видяхме и един български автобус на Балкантурист, натоварен с немци?!?

След това се разходихме из самия град. Надникнахме през катинаросаната врата на

музея на Гоце Делчев

и снимахме гроба му, който е в двора и представлява голям мраморен блок. Посетихме чаршията, която е наистина голяма, със всевъзможни дюкянчета. Те са си съществували и при социализма и изобщо по него време частната инициатива там (разбирай Югославия) е била доста по-позволена отколкото при нас. Направиха ми впечатление табелите — вместо „златар“ пише — „златара“. Впоследствие видях и „клучара“, „брашнара“ и много други подобни.

Това ме заинтригува и започнах да снимам табели (и реклами). Една от тях беше „женски фризер“. Като стана дума за фризер (вярвам се сетихте какво е) та да кажа: Направи ми впечатление колко много берберници има в Македония. И то не просто за стригане ами и доста хора си се бръснат в берберниците.

На чаршията имаше много златари. Имаха огромни ярко осветени витрини от които златото лъщеше с цялата си прелест. В първите години на демокрацията, нашенци са носели да продават в македония чаршафи и други платнени артикули, а са купували предимно злато.

Други интересни обекти в Скопие са

старият каменен мост на река Вардар, Крепостта (Тврдината),

която е на централно и високо място. Строена е 5-ти век.

Вечерта се качихме на Водно, от където направихме нощни снимки на светещият град. След това отидохме в Градския парк. Направи ми впечатление, че беше добре осветен и пълен с хора, нещо което не може да се каже за Борисовата градина примерно. Хората бяха предимно тинейджъри. Цялостното настроение в парка беше като онова спокойствие, което имахме преди да имаме демокрация.

Изобщо в Македония нещата изглеждат малко по-назад отколкото при нас. Няма мутри, няма мутреси с джипове, няма толкова лъскави неща, но няма и толкова грохнали. Например почти няма никакви графити, повечето къщи и жилищни блокове са добре измазани (В София са добре олющени).

Като казах, че няма джипове, да не си помислите че карат само „Застава“ и „Юго“. Не. Общо взето колите са по-малки и по-практични и, ако усредним по голям брой, мога да кажа — по-нови от нашите. И при колите както и при сградите и всичко положението е, че няма големи изхвърляния в двете посоки, или както биха казали модерните ни социлози — няма голяма класова диференциация (щото ако кажат „различия“ може да ги вземат за не дотам модерни).

Но да се върнем на парка — направи ми впечатление, че преобладават разхождащи се на групи момичета, а момчетата са по-малко. На което Гордана каза нещо такова — „ммм дааа, в Македония трудно се намира мъж, предполагам, че е заради голямата безработица, мъжете нямат доходи, нямат самочувствие и си стоят в къщи“. А впрочем, заплатите в Македония са по-високи (говоря за университета, но вероятно и всички) около 2 пъти спрямо нашите. Цените са около 0—30% по-високи от нашите. Гордана живее, както самата тя каза в центъра на центъра на Скопие в 32 кв. м. апартамент заедно с майка си. Много сме благодарни, че ни предложи да преспим там.

На другата сутрин отидохме да хапнем баница в близката баничарница. Баницата беше със сирене, нещо като тая дето ѝ викаме „софийска“ и много ни хареса. Явно дотолкова, че си забравих поларчето на стола. Върнахме се 5 минути по-късно, за да установим, че съвестен дядо го е предал на продавачките за съхранение. Това ми направи много добро впечатление.

В баничарницата, освен това пихме йогурт и разбрахме, че македонците викат йогурт на айряна, който се продава в кофички и шишета, а кисело мляко на баш киселото мляко. Чичо ми Анко, който е към 80 годишен, казва, че едно време у нас всички са викали на киселото мляко — „йогурть“, после някой решил да му викат кисело мляко, а сега, както знаете, може би по-скоро, за да сме западно-модерни, пак си се връща думата йогурт.

След това минахме през големия градски търговски център и недалеч от стария мост поседнахме на кафе. След него се запътихме към Крепостта. По пътя се натъкнахме на 5—6 шофьори предлагащи частен (нелегален) превоз до разни места, включително и Охрид.

Положението с автобусите беше следното: До скоро старата скопска автогара се държала от фамозната фирма „Пролетер“, което не знам какво значи но ми звучи като Пролетарий. Въпросната фирма събирала наем от всички останали и всичко било прекрасно. Хубаво ама общината решила, че онова място ѝ трябва за нещо си, построила нова хубава автогара на друго място, където на свой ред събира наем от фирмите превозвачи. Силно обидена (а вероятно и финансово ухапана) фирмата Пролетер води съдебни и медийни битки и междувременно не вкарва изобщо своите автобуси в новата автогара. Вместо това, те спират по за минутка на определено(и) место(а) в града, най-обикновена улица, която изобщо не е за тая цел и качват и свалят пътници там. В непосредствена близост до мястото стои микробусче, през задната врата на което се продават билетите. Благодарение на тази оптимизация билетите на Пролетер от Скопие до Охрид струват 350 денара, а на другите фирми на новата автогара — 450 денара!

Внимание — в Ирак има дИнари, а в Македония — дЕнари. Това не бива да се бърка. Прочее, македонците признали Тайван за независима държава, имайки най-користни подбуди, които за съжаление хич не се оправдали.

Та значи по пътя за крепостта минахме покрай мястото където щеше да спре нашия рейс за Охрид, след около 1 час. Точно затова там се навъртаха частници шофьри, които спират всеки човек с багаж да го питат къде отива. Ние решихме, че не щем с лека кола, казахме им, че не ни интересува.

Минахме през сега отворения музей на Гоце Делчев и се снимахме до гробам му. За съжаление, притиснати от времето пропуснахме да разгледаме музея му.

Качихме се на „Тврдината“, входа на която за голям кеф се оказа безплатен. Отгоре се отваряше чудна гледка към града. Албена направи около 10-тина снимки въртейки по азимут, от които впоследствие аз сглобих панорамна снимка.

Видяхме и един по-съвременен паметник, с неясно предназначение, който аз наивно оприличих на „паметник на Съветската армия“, но Гордана ме поправи, че такива в Македония няма, тъй като Съветската армия никога не е влизала.

На слизане от крепостта минахме покрай същия вчерашен автобус на Балкантурист. Попитах шофьора — извинете, да не би после да сте за Охрид? Той почти се стресна, не знам, може да ме е взел за македонец с перфектен български. Тъй или инак, каза ми че не е за Охрид и се отправихме към мястото дето спира пролетарския рейс за Охрид. Той дойде след броени минути. Сбогувахме се с Гордана, която ни разходи на толкова места за толкова кратко време и ни разказа толкова неща.

Най-интересното нещо в автобуса бяха иконите. Нали знаете какви големи платна имат на предното стъкло за сенник. Обикновено по тия платна има налепени голи мацки или футболни отбори. Е, на този автобус бяха само икони. Големи, малки, една до друга — цялото платно.

Пътят до Охрид

не си е работа. То едни завои, то едни „преодолявания“ (лаф на Ваньо в „Рицар без броня“) мани, мани. Нагоре, надолу, наляво, надясно… ако ти се спи — лоша работа, главата ти се люшка навсякъде. От всички страни — планини, обрасли предимно с широколистни дървета. Обработваема земя като че ли не видях. Единствената случка беше, че по едно време насред тия баири и завои, автобусът спря. И не само това ами и даде назад20 метра. Помощник-шофьорът слезе и след малко се върна доволен с един тръбен гаечен ключ в ръка.

Преди да тръгнем от Скопие, Гордана ни каза, че на

Охридската автогара дебнат частници

да те грабнат за квартира. Ние си спомнихме писания от нашите вестници за Бургас, където след като те грабнат те закарват някъде и обират до шушка. Затова тя опита да намери някакви познати на познати по телефона. Във всеки случай решихме, че ако някакъв такъв ни излезе, няма да се качваме в никаква кола. Гордана успя да се свърже с човек на име Стойче, който каза че къщата му била до „Туристичкиот факултет“ и че 1 нощ на човек е 350 денара, а ако останеш 2 нощи — 300 денара. Пак през някакви познати намери и координатите на друг човек, който давал „соба за спиене“ на адрес „маршал Тито 74“. На него му нямахме телефона. На Стойче пък, остана неизвестен номера на къщата. Гордана го пита за адреса, той казал — улица „Славе планина“. Ами номер? Отговорил — само аз съм там.

Щом пристигнахме, както се очакваше от няколко страни към автобуса се спуснаха неколцина частници, предлагащи соби. Макар да бяхме с малки ранички, все пак ни познаха и почнаха да се натискат да ни предлагат. Ние казахме няколко пъти — не, не, не и с бодра крачка, сякаш знаем къде отиваме се отправихме нататък. Всъщност знаехме къде отиваме на първо време — към гишетата за билети, за да се информираме в колко часа е обратният рейс.

Един от частниците обаче се оказа по-нахален от другите и продължи да се мъкне след нас и да подпитва. Аз си рекох — ами ако тоя предлага някъде наблизо и няма да ни качва в кола, може пък и да е по- добре — ще спестим време ако не търсим Стойче или другия. Питах го колко, онзи вика — 300 на нощ. Близо ли е — близо е. Викаме му — ами, добре тогава, айде да ходим да видим как е. Проверихме автобуса, оказа се в 7 вечерта всеки ден и тръгнахме с този дядо. Той беше як набит мъжага с широка обрулена физиономия и малки воднисти очички.

Преди да тръгнем Красимира ми беше казала, че има

един хълм в Охрид, накичен с къщи в „Копривщенски стил“,

който се виждал отвсякъде и че в тези въпросните къщи се предлагали много стаи за туристи. Като тръгнахме с дядото, още отначало ми направи впечатление, че не подхождаме директно към хълма (както очаквах), а сякаш го заобикаляме — вървяхме успоредно на него. Минавайки покрай някакви таксиджии, един от тях намигна на дядото — как е, намери ли нещо, а дядото му направи знак с ръка, който аз изтълкувах така: мълчи, че разбират. Скоро стигнахме едно кръстовище, където дядото заяви — еми, ето това горе-долу е центъра. В тоя момент заветния хълм вече се падаше зад нас. Оказа се, че не го заобикаляме, а вече се отдалечаваме.

Междувременно бяхме осведомени, че баш в центъра било скъпо, искали по 500 денара, ако много сме искали да даваме 500, моля, да отиваме, ама при него само за 300 — ееей, там наблизо се пада. Ние го питахме — добре, ами къде например се намира улица „Маршал Тито“, на което отговора беше — ооооо, това е на другия край на града. „О“-то беше съпроводено с такава въздишка, че аз си представих как има да блъскаме 15-тина километра, ако ще ходим там.

Около 200 метра след светофара, вече поизнервени, първо защото очаквахме отдавна да сме стигнали, второ от факта, че навлизаме в махала със все по-слабо туристически облик, го попитах колко още път има. Спряхме и дядото ни показа една джамия, още 200 метра напред. Рече — виждате ли тая джамия, ние отиваме, колкото е оттука дотам и още толкова.

Това абсолютно ни сащиса.

В тоя момент вече бяхме готови да обърнем гръб и да тръгнем назад. Но тъй като, както казах носехме нищожен багаж в миниатюрни ранички, си рекохме — еми, айде да видим за какво става дума, пък винаги може да се откажем.

Беше около 2 часът следобед. Продължихме напред. Петдесетина метра по-късно, дядото посочи някаква къща на другия тротоар и рече: ами хайде сега тука ще вземем колата!?!?

Та-дада-дааан! Чашата преля.

Каква кола, та ние ма’ахме до тука пеша може би 3—4 пъти повече разстояние от това дето (обещаваше че) остава? Нали оттатък джамията…? Той смотолеви нещо. Ние и не искахме повече обяснения — казахме само едно — Ааааа, НЕ! Направихме кръгом и тръгнахме без да обръщаме повече внимание на увещанията в стил Желю Желев — „ама чакайте, недейте сега така“ (за бат Желя, ще стане дума и по нататък).

Вървейки обратно обсъдихме, че стратегията му, вероятно е излизала печеливша винаги, когато хората са с големи сакове. Като са ги мъкнали дотука, защо да не ги помъкнат още малко, къде ще се връщат да гонят Михаля. И изведнъж на „финала“ изниква възможност да турят край на мъките, да натоварят багажа и поседнат в колата. А пък дали ще е 200 метра оттатък джамията или 500, то с колата бързо става…

Улицата се казваше „Македонски просветители“. Върнахме се обратно по нея до автогарата, питайки тук там за туристическия факултет. Забележете, че у нас се празнува ден на Славянските просветители, в Балчик имаме „дворец на Румънската царица. В Охрид, на върха на споменатия хълм се намира Самуиловата крепост. Ама никой не ѝ вика — крепост на българския цар Самуил, а просто Самуилова крепост. Ние защо не викаме — двореца на Мария? А? Още Паисий се е чудел на акъла ни.

Впрочем на всички касови бележки в Македония, най-отдолу се мъдри патриотичен надпис — „Купувайте Македонски производи, за наше добро“.

Докато търсехме туристическия факултет, видяхме и езерото и разбрахме, че улицата която върви успоредно на него,

само на 10-тина метра от брега е въпросният Маршал Тито.

От нея се отваря чудна гледка към езерото. Има изобилие от къщи, които дават стаи под наем.

Дори един колоездач който сновеше напред-назад ни пита дали търсим. Ние отговорихме, че не ни интересува и продължихме търсенето на „Славе планина“, която дори и в непосредствена близост до факултета, никой не можа да ни каже къде е.

Във всеки случай онзи дядка освен, че искаше да ни закара кой знае къде, излъга и за цените и за това, че Маршал Тито била на другия край. Е, то пак може да се нарече край, щото след нея е езерото, ама е много по-близо до автогарата, отколкото мястото докъдето стигнахме с дядката.

След като се убедихме, че търсим фантомна улица и негодувайки през цялото време, че нямаме никакъв номер на нея, решихме да се върнем на „Маршал Тито“ и да питаме в някоя от многобройните къщи с табелка „Соби“. Връщайки се, тръгнахме по някакви тесни улички, които преминаха в пътечки между задни дворове и най-накрая просто се задънихме в нечий заден двор.

Преди да се задъним обаче, видяхме стрелка

с надпис „соби“

именно в нашата посока. Така, че решихме, ако няма изход просто да питаме когото видим там дали дава стаи. На стълбите имаше едно момиче, което повика майка си. Майката излезе и каза — ами 6 евро. Как така 6 евро бе, аз се бях приготвил за 300 денара (10 лева). Ами вика, това е положението — и за наши и за чужди все е толкова. Аз се опитах да коментирам, че някои дават за 300 денара, ама тя каза, че няма начин, въпросните сигурно не плащали данъци.

Не се пазарихме повече, а предложихме да видим стаята. Стаята ни хареса — чисто спретнато, и със собствен кенеф/баня. Беше на вторият етаж. Там от едно фоайе се отива към 4 стаи или към една кухничка с хладилник и печка (за гостите). Кухничката пък имаше излаз към терасата. Терасата гледаше към въпросния заден двор, в който се озовахме преди това и който беше пълен с градински цветя.

Нашата хазяйка се казваше Лиле Траяновска и както разбрахме впоследствие, двете ѝ деца били студенти в България. Оставихме си багажа и тръгнахме да разузнаем плажа и да видим Билянините извори.

Продължението:

Македония – продължение

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/)


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


9 коментара

9 коментара to “Македония”

  1. Бай Асен каза:

    Абе пич селски ако си тръгнал да правиш икономии що си не седиш в къщи?
    Ами и тръгнал и да ни губи времето с Андрешковски номера.Ебаси
    Дзифтара

  2. […] на Марио за Македония. Проследихме пътуването му през столицата на Македония – Скопие, а днес ще видим как е изкарал в Охрид и Свети Наум. […]

  3. Марио каза:

    Бай Асене, всеки сам си решава как да си губи времето.
    Аз тия неща не съм ги писал за твоя кеф а за кефа на моите приятели.
    Айде много здраве !

  4. Галя каза:

    Много забавен пътепис! Това ме навежда на мисълта винаги да имам едно на ум с македонските ни братя:) Изключително ценна информация – благодаря за което!

  5. Гавро каза:

    Е па Марио, ти си само за во затвор и таму е бесплатно!
    „Както знаете комисията, която е измислила македонската азбука през 1944 е била доминирана от сърбофили. Те са наложили да се изхвърлят най-българските букви от кирилицата, например „Ъ“, „Я“, „Ю“…“ – види вака: азбуката не ја измислија србофилите, туку најголемиот македонец на 20 век – Блаже Консеки. Буквите не ги исфрли тој, туку тие во Македонија и не се употребуваа, односно изчезнаа.
    За бесплатно Бай Асен ти кажа – пич селски!

  6. Стойчо каза:

    Гавро, за обиди към авторите – прочети условията за коментиране. Последно предупреждение.
    Относно буквите – виж устава на ВМРО, подписан от Гоце Делчев – има го и в македонската Уикипедия

  7. Марко каза:

    Статията е много добра!

    Аман от комплексирани (фрустрирани) македонисти!

  8. Петя каза:

    Браво, много хубаво описано и снимките са супер. Ето малко инфо и от мене.
    http://www.trivago.bg/%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F-31474

  9. Иван каза:

    Не съм вярвал че и Македония си има своите красоти 😀

Leave a Reply


Switch to mobile version