окт. 31 2008

Барселона: Саграда Фамиля

Който е ходил като турист в Барселона знае, че всичко се върти около Антонио Гауди — гениален архитект от края на XIX и началото на XX век, превърнал се в запазена марка на каталонската столица. Днес Дачи ще ни разкаже малко повече за делото на живота му — катедралата на Светото семейство (Sagrada Familia). На мен лично тя ми прилича на пясъчен замък, но нека прочетем повече по въпроса:

Барселона на Гауди: Sagrada Familia

Храмът „Саграда Фамилия“ е последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозното сред грандиозните му начинания.
Строежът на храма е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. и последните обещания, които чух относно завършването му гравитират около 2026 г. за стогодишнината от смъртта на гения.

Саграда Фамилия е проект

в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. През 2006 г. къщата-музей, в която се пази умалено копие на машината се намираше в подножието на Саграда Фамилия. Тази година не видях къщата, което може да означава само две неща: или аз от еуфория съм пропуснала да я видя, или са я преместили в музея на Гауди, за който научих тази година. Може и преди да е съществувал — не знам, но останах с впечатлението, че е нов и е оформен като малка гениална вселена…
Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено — не знам. Откъде са го подхванали когато са почнали да го строят — фантазията ми не може да го измисли. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-„тъмното“ творение на великия архитект. Различните фасади разказват различна част от Историята на света. В същото време творението е изключително миролюбиво, както и всички други творби на Гауди — няма саби, мечове и воини и разбирането за грандиозност е представено и претворено чрез внушение за любов, а не чрез внушение на страх и власт.
И тази година, също както и предните, наснимах храма от всички възможни и от няколко невъзможни страни. Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо.

Преди две години се качих в една от кулите до някъде с асансьор и оттам нагоре продължих пеша, а от най-горе до най-долу слезнах пеш. Тогава ви разказах това:
… Качих се на най-високата точка на една от кулите — на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала“ и „малки стъпала“. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата — за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли — има всякакви заспали хора;-). Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?“, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не“ и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно. Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли — връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очакваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2—3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и… се качих с бабите на асансьора. Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш… но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки. Хората се изчакват на „широкото“, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу“, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около… 35 м. Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?
Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100—120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че — няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мусулна треска на лицето… Боляха ме скулите…
Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…
Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…


Когато разказвах това у дома, на дъщеря ми чак не й се вярваше, че е възможно тези кули да представляват такова изпитание.
Тази година отидохме заедно. Оказа се, че вече има два асансьора на разположение на туристите и няма кула, в която да се изкачваш пеша — т. е. единствения вариант е нагоре с асансьор и пеша надолу. Тази година обаче достъпът до най-високата част на кулата беше забранен — вероятно от съображения за сигурност. Поснимахме отгоре и тръгнахме надолу.
„Надолу“-то реално представлява движение по периферията на кулата, като стъпалата те стягат в рамената, но зяпаш и се разсейваш и не е много клаустрофобясващо.

широките стълби — лявата стена е външна, дясната — вътрешна

Вътрешността на кулата — това, което се вижда е снимано през прозорче на вътрешната дясна стена.

Края /дъното/ на широките стълби. Тесните са под тавана с прожекторите. Прозорците, които се виждат са въпросните десни прозорци на първата снимка, през които е снимана втората.

Тя също се заблуди, че това са онези прословути стълби и като видя,че съм добре се усмихна доволно, но аз я успокоих, че това са широките стълби и тя закача изпитанието с интерес.
Тази година влезнах по-смело в тесните стълби и излезнах без мускулна треска на скулите. Дъщеря ми също не се поколеба и си слезна по стълбите без страх, като през цялото време чуруликаше как не било страшно, не било тясно, не било… не-знам-какво-си… чак след един час заяви „Ама на мен защо още ми треперят краката от онези стъпала?!“… Защо ли! 😉

Малките стълби, погледнати отдолу нагоре

Разрез на малките стълби — или по-точно казано — липсва стената отвън 😀

Въпреки, че описвам емоционално кулите и стълбите, не си мислете, че не ми харесва там. Напротив — много ми харесва и знам, че при първа възможност ще се върна отново там:) и с огромно нетърпение очаквам да завършат грандиозното начинание.

Вътре, в самия храм, също има какво да се види! Таваните са с височина 50—60 м и думата „грандиозен“ е слаба. Вътре си прашинка на вятъра! Подобно чувство на нищожност можеш да изпиташ когато летиш с парапланер в турболентно време…
Гледайки пищността на фасадите и детайлността на изображенията, само мога да се опитвам да си представя как ще изглежда храма отвътре, но съм сигурна, че каквото и да си представям, накрая ще се окаже като опит да разкажеш фантастичен екшън със средствата на нямото кино.
Затова, млъквам и ви оставям на спокойствие със снимките.
Приятна разходка!
Автор: Даниела СоколоваСнимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version