The Great North Walk (5): Щирлиц и Jerusalem Bay.

The Great North Walk 5: Щирлиц и Jerusalem Bay. (част пета от пътешествието на Веско из Австралия — предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)


Събуждам сред приказна мъгла, която виси неподвижно над замръзналата вода. Високите дървета изчезват някъде нагоре и е толкова тихо, че неволно стаявам дъх.

The-Hawkesbury-Track: Breakfast at Crosslands

Закуската преминава в тишина: печени (по-скоро пърлени) филийки с масло и конфитюр, кафе, сухо мляко (което приготвям в любимото ми вече канче) и унгарски колбас, който се оказва много по-мазен от това което очаквам. Как ми липсва сега едно парче българска луканка!

Раницата ми се струва по-лека от вчера, въпреки, че всички мускули ме болят и се бунтуват против ново натоварване. За днес имам малко по-амбициозен план: общото планирано разстояние е около 26 км. Решил съм да стигна до Brooklyn Dam, където на картата има малка зелена палатка.

Пътеката продължава покрай залива, който все повече се разширява. Имам няколко изкачвания, но те са все още поносими. При едно от спусканията виждам групата скаути, за които вече споменах. Те току що са пристигнали с множество червени лодки, които чудно контрастират със зелените храсти наоколо. Не мога да пропусна такова photo opportunity и щракам няколко снимки. За беда едно от момчетата с по-набито зрение ме забелязва и започва да крещи: Hey, someone there is making photos!

Скаутите все още не подозират че ги шпионирам от храстите

Скаутите са полувоенна организация, носят униформи и се държат като армейци. Ситуацията за мен е малко сконфузна — би трябвало да имам тяхното разрешение за да ги снимам, но очевидно няма проблем с това, тъй като когато стигам до тях, командира им ме поздравява вежливо. Преди да успея да му отговоря обаче, мобифона в раницата ми звъни и оттеква ясно в настъпилата внезапно тишина.
Здравите момчета спират да дърпат червените лодки и започват да ме гледат как вадя мобифона. Това е нежната половинка, обаждаща се да разбере дали съм жив. Говорим си на български и виждам как този странен език ги втрещява. Картинката за тайния агент, шпиониращ скаутското движение в Австралия е пълна.
Момчетата поглеждат въпросително към техния командир, но той не им дава знак да ме очистят, а аз, за да съм верен на образа, си присвивам очите като Щирлиц („Седемнадесет мига от пролетта“), поздравявам ги и се втурвам напред с ускорена крачка.

Преходът между Crosslands и Berowra Waters е по-живописен дори и от това, което видях вчера. Има няколко трудни секции, където пъпля като мравка 200, 300 метра нагоре, но на билото съм възнаграден не само с поредната малка победа, но и с невероятни пейзажи, ширнали се над разщираяващия се залив.

Най-стръмно е веднага след Sam’s Creek — малко поточе, наречено на името на самотен рибар живял тук дълги години. Един ден на въпросния Sam му превъртяла шайбата, дошъл тук, построил си колиба на брега и повече не се върнал в цивилизацията. Иска ми се да мисля че е било в резултат на нещастна любов…

Sam’s Creek се пада в ляво зад дървото

Като гледам това място — красиво заливче с малък плаж, поточе с чиста вода, риба в изобилие, безброй патици и други интересни животни, осъзнавам че Sam не е бил чак толкова луд.

Твърде скоро забравям за Sam и неговата идилия. Трябва да се концентрирам в моето собствено спасение нагоре. Тази височина ми взема здравето! По почти вертикалния склон ме пече радостно слънце и потта шурти обилно, изсъхвайки почти моментално по лицето, докато започвам да усещам солта на малки песъчинки. По билото не вървя дълго — скоро виждам лодките и плаващите къщи на Berowra Waters. Отново трябва да слизам.

Berowra Waters

Спускам се до брега и въпреки че вече закъснявам, смъквам раницата, хвърлям дрехите и се бухвам във водата. Усещането е неописуемо — водата съска около нагрятото ми тяло и съм в почти пълна безтегловност! Този кратко топване ми се отразява добре и ме подготвя за височината след Berowra Waters.

Пътеката минава над малък ресторант, чиито кухненски отдушници са насочени директно към мен. Ухае невероятно вкусно на прясно приготвена храна. Спирам за миг, представяйки си как готвача леко запържва ситно нарязан лук… Изкушен съм, но събирам волята си и подминавам, гледайки със завист мързеливите туристи, насочили се лениво към сенчестата тераса с изглед към водата.

Височината над Berowra Waters е точно толкова стръмна и убийствена колкото след Sam’s Creek, но ми се вижда много по-трудно. Горе си приготвям обяд. Трябва да препека (препърля) последните филийки хляб, тъй като са започнали да въдят малки зелени петънца, рибна консерва, лютеница и шоколад. Докато мъча тези неща в устата, се сещам за вкусната миризма от ресторанта доло и се ядосвам на себе си.

Rock-Steps: Навсякъде пътеката е добре поддържана

Половин час по-късно съм отново на път. Денят е горещ и имам нужда от чести почивки заради множеството възвишения. Водата ми също свършва бързо. Наближавам Cowan късно следобяд, а трябваше по план да обядвам тук. Мястото изглежда отчаяно. Минавам покрай гробище за стари коли и машинарии, затънали в трева. От неугледните постройки някакви съмнителни типове ме гледат с подозрение. Прекосявам прашно шосе и влизам в гарата на Cowan, но там няма никой и всичко е заключено, включително тоалетната, в която за жалост е единствената чешма. С големи усилия достигам крана през решетката на вратата и го отвинтвам с върха на пръстите си. Успявам да напълня бутилките без да ги изтърва вътре и отново затварям крана. Вече имам вода и това ме прави щастлив!

Преди да тръгна отново, разглеждам картата и осъзнавам че няма да успея да достигна Brooklyn Dam. Остават само няколко часа дневна светлина, изтощен съм напълно, а до там има няколко изкачвания, подобни на тези изминати днес. Въпреки това решавам да вървя докато замръкна.

Малко след Cowan прекосявам the freeway между Sydney и Newcastle (същия по който са необходими само три часа с кола). Пешеходният мост виси високо над трилентовите платна, по които летят коли в двете посоки. За момент спирам за да се насладя на краткото превъзходство което имам над тях. Шофьорите в колите поглеждат изумени плезещия им се отгоре Веско преди да изчезнат под моста.

Очаква ме ново спускане към Jerusalem Bay. Преди да го започна, срещам група средношколци, които току що са се изкачили. Момичетата пердашат напред бодри и усмихнати, а момчетата — позеленяли и с изплезени езици се влачат след тях.

В гората изведнъж става тъмно. Инстинктивно започвам да бързам. Развивам си теория, че ако леко подбягвам надоло, краката ще се натоварват по-кратко и от вибрациите мускулите ще се възстановяват по-бързо. Теорията ми е добра и съм сигурен че ще работи, но още с първия скок тежката раница ме смъква на задник…

Най-после стигам до водата. Тук виждам разочароваща табела, че бивакуването е забранено, но и мястото не е приятно — усойно и неравно. Продължавам още половин час и изведнъж излизам на открито. Пред мен се разкрива невероятен пейзаж, подсилен от странната светлина на изчезващото вече слънце. Някакъв човек опъва палатка върху малка издадена площадка, кацнала високо над залива, в който няколко яхти висят в кристалната вода. Около него две деца — момче и момиче палят огън… Достигнал съм Jerusalem Bay!

Jerusalem Bay

Душата и тялото ми (най-вече изтерзаните крака) надушват че това е края на днешното туристическо изтезание, въпреки опитите на волята да се наложи с довода, че днес трябва да се стигне до Brooklyn Dam. До тук съм!

Човекът, който опъва палатката е Jack, тръгнал на двудневен поход с децата си от Brooklyn. Той е със слънчева душа, която грее в постоянна усмивка на лицето му. Веднага ставаме приятели. На малката полянка при него няма място за моята палатка, но Jack ми показва други удобни места. Целия склон е терасиран като Велико Търново и от всяко място се разкрива чудна гледка към залива. Избирам едно от тях и се пльоскам на тревата.

Единственото, което искам сега е да лежа дълго, да слушам тишината и да гледам как сумракът преминава в нощ. Днес съм се претоплил, преуморил и обезводнил. Главата ми пулсира и ме боли без да съм пил от хубавата ракийка на Пешо. Нямам желание за вечеря, но се насилвам да си приготвя от индонезийските noodles, добавям малко колбаси и лютеницата, която с голямо разочарование откривам, че е започнала да киселее. Трябва да я свърша, за да не я изхвърля утре, молейки се това да не доведе до чести излизания от палтката. Волята ми е изчезнала, дори май-малкото движение изисква огромни усилия.

Нощта пристига в Jerusalem Bay

Нощта е тиха, в залива трептят светлинките на закотвените яхти, огънят запален от децата на Jack хвърля тайнствени отблясъци върху скалите, а над мен едър посум с извита опашка бавно се промъква по клона на високото дърво в очакване на моя сън. Вече имам опит и внимателно прибирам всичко което става за ядене. Отвън оставям само бутилките с вода, за да се охладят през ноща. Надявам се посума да не се опита да ги пие.

Последната мисъл преди да загубя съзнание е: Защо точно Щирлиц, при наличието на толкова много други тайни агенти? Очевидно спомените от детството не могат да бъдат заменени с нищо друго!

Изчезвам от този свят с леко чувство на самота: моите хора ми липсват!

Продължението в шеста част>>>

Автор: Веско Петров
Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.