февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Published by at 9:00 under Вили,Другата Италия

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали „андаре а манджаре пеше“ бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска „майна“… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само „куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари“ /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се „подредили“ десетина коли 🙂 В кавички казвам „подредили“, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от „плебеите“ 🙂
Като „държавен“ и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария „При Микеле“ – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към „Микеле“-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, „Таверна дей пескатори“ – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно „Рибарска кръчма“ 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на „моето“ стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е „ал форно“, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата „Капрезе“…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А „купонът“ навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно „божа работа“/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е „6“, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е „нон стеле“ /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък „мичини“ /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата „Капрезе“ е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само „венто, страда, маре, ла пиоджа“ /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на „брааво!“ и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с „ва бене, си, грацие“. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовидна чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам 😉

Та си помислям „Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му „бая“ после…“ – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена „виц“, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше 😉

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва „щрак“… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази „серия“ няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз се чудех да слагам ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Продължението:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (9): Предложението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

Другата Италия

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


46 коментара

46 коментара to “Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)”

  1. Мира каза:

    Ееееееех… ама , че емоции, романтика, тези 3 неща 😉
    Абе приказка бе, приказка!

    Това с пренасянето до колата си е жива мечта…италиани беау /италиански кавалер/

  2. Стойчо каза:

    Не искам да звуча грубо, но даже на мен ми е интересно как нормалните жени възприемат любовта влюбването, ако щете. Под нормални разбирам тези, при които няма „ох“ и „ах“ и „той к’во??“ „и ти к’вооо?“ 🙂 Рядко се среща подобна история, колкото и невероятно да ви се струва

  3. Мира каза:

    Няма нормална жена, на която да не и се иска такава романтична история. Сигурна съм, че всяка една от нас е преживяла много романтични мигове, но винаги ни се иска още, особено като прочетем нещо такова, което е истина, а не просто сълзлив филм! Точно, защото се среща рядко искаме да го изживеем. Ако ни се е случвало, то споменът е прекрасен и искаме пак, ако ли пък не – то се питаме що е то?
    Абе де да знам, моменти…И все пак, Стойчо, гъдел трябва да има, другото е бонус 😉

  4. Стойчо каза:

    Така е, само че всеки от нас ги крие подобен род истории, а те никак не са лоши. А обикнобвено на преден план излизат история от кифли и за кифладжии… 😉

  5. rumi каза:

    Ех,Вили няма нищо пътешественическо в тази част ,но е толкова романтичноооо.Е,к’во…завиждаме.Да знаеш че на всички около мен за всичко романтично и готино си имаме кодова дума-Анджело!!

  6. Стойчо каза:

    Ей, това жените наистина се заслепявате като четете подобни истории – как ще няма пътешественическо? Ами наводнението? Точно като по National Geographic е 🙂

  7. Бате Владо каза:

    Притесненията ми отминаха! Нещата се движат накъдето е нормално.
    Много ми хареса този израз „…мека и нахилена“. Мога ли да го използвам при нужда утре вечер (имам чувството, че ще възникне тази необходимост?

  8. Стойчо каза:

    Бате Владо, нали няма да го използваш по отношение на себе си 😉 🙂 😉

  9. Vili каза:

    Може бате Владо – всичко, което искаш, твое е 😉
    Руми… много мило от ваша страна – дай боже да ви се случват по-често романтични моменти. Всъщност, ако се вслушвате във вътрешните си гласове, сигурна съм, че ще ги имате 🙂

  10. Бате Владо каза:

    Благодаря Вили!
    Сакън, Стойчо, няма!
    Ще слушам едни вътрешни гласове, дето тихо ми нашепнуват. А и като съм от зодия Близнаци, въпросните често ми говорят и ме изкушават, направо шизофренична история! Но с това обкръжение около мен и от волфрам да си…
    Като чета Вили си мисля, че явно е време да се сяда и да се пише, но като се е натрупала една друга служебна тематика за доста месеци напред… А и тя много вдигна летвата: то нюанси, то препинателни знаци, то главни, подчинени и съподчинени изречения. Не върви да наплескаш нещо и да го метнеш.
    Стойчо, освен като пукне пролет да обявиш една среща някъде на феновете на patepisa, каквито предложения виждам, че се мяркат от време на време. А ако дойдат и такива автори като Вили, Брабандера (или Брабантинеца) и други (да не се обиди някой!) направо и за автографи ще се наредим. А от мен танцово-музикалната програма (с помощта на обкръжението, де…)!

  11. rumi каза:

    Прав си бате Владо и аз това си го мислех-Вили доста високо вдигна летвата за писане на пътеписи/не че не чета всички с интерес/,но признавам че аз не бих се осмелила да пиша.Едно е да ходиш,да разглеждаш,да ти се случват разни щури неща/а на мен винаги се случват,просто е налице подходящата компания/,но…съвсем друго е да ги пресъздадеш.

  12. Teodora каза:

    Вили,
    поздравления! 🙂

  13. Ema каза:

    Вилиииии, страхотна разказвачка си. Ама пък и има какво да разказваш!
    Точно така, да разказват всички, на които им се е случила „случка“.
    Аз тук в последните дни имах намерение да седна и да понапиша нещо за моите скиторения из Истанбул, но след тези блестящи разкази, ще мина в „под карантина“ за известно време. Притеснявам се, че след разказите на Вили-то, моите постни разказчета ще прозвучат като цитиране на части от Телефонен указател. Сухоежбина, с други думи, защото при мен-ни романтика, ни дявол. Абе, време ми е минАло и нема що да му чиним!
    Все си припомням една „приказка“, която моята вече не между живите, неграмотна, но много блага и сладкодумна баба обичаше да казва: „дЕца, да помните! От стара баба, млада невеста – не става“. Аз лично съм в позицията на старата баба в момента. И това е абсолютно вярно. Преди много години моят мъж и мъжът на Лили Иванова, бяха войници по едно и също време, в една и съща рота в Школата за запасни офицери във Враца. Сега , нали разбирате, защо приказката на баба ми беше толкова мъдра?
    Това за мен, а Вили, Вили е в категорията на младите, извънредно умните и способни, заслужаващи всичката любов на света жени. Затова ми е страшно хубаво, когато чета нейните разкази. Дай боже всекиму да изпита такива емоции и да срещне своя „Анджело“! И да има таланта и смелостта да ги разкаже.

  14. Teodora каза:

    Това за смелостта, драга ми Ема, е удар в десятката!

  15. Стойчо каза:

    Ама като почнете да ми скромничите всичките, така ще ви подпукам! Я пишете! Какви са тия скромниченета „нейните са по-хубави, моите не са“! Да не съм чул повече подобни извинения – пишете и пращате, само аз съм цензурата тука 🙂

  16. Стойчо каза:

    махни, махни, счупих си пръстите, докато напиша „скромниченета “ 😉

    Да го кажа с други думи: АВТОЦЕНЗУРАТА Е ЗАБРАНЕНА на този сайт 🙂

    Ема, както се сещаш, това беше към теб 😉

  17. Nedelcho каза:

    Вили , чудесно е ! Разказваш непринудено и увлекателно. Поздравления!!! А останалите, стягайте се и пишете, понякога и “ по-сухо“ представените факти са от значение за пътешествениците. Пък и няма да оставим Стойчо да „мързелува“ я…

  18. Vlaamsbrabander каза:

    @Бате Владо – Оооо благодарско… чак пък автографи… тъй бирица ако има… берекет версим… 🙂 … и за утре стискаме палци 😉

    Вили, Вили…. ееееххх…. Няма да забравя искрените възгласи на един приятел докато пътувахме из Айфел – „Има ло го бе, наистина го имало това, което показват по немските филми – безкрайни зелени хълмове, замък в далечината и руса хубавица с веещ се от вятъра копринен шал, караща мерцедес кабрио по виещия се път…. “

    Аз не знам какво да възкликна за теб и разказите ти, затова ще ти подаря една песен…

    Преводът на английски не е съвсем читав, но текстът е писан направо за вас с адаша….

    http://www.youtube.com/watch?v=sOy76zw0TrQ&feature=related

  19. Стойчо каза:

    Само Неделчо ме разбира 🙂

  20. iaia каза:

    Благодаря на всички малки и големи момичета и момчета за вниманието, за удоволствието, че изпитвате удоволствие от прочетеното!! 🙂
    Обаче аз вярвам, че тези, които обичат и умеят да слушат разказите на друг, също умеят да разкажат и своите собствени разкази.
    Надявам се да повлека крак с тая поредица – да се отпуснете, да отворите души и спомени, снимки и впечатления, и тепърва да прочетем още много и интересни, и забавни, и информативни разкази за по света и у нас и от вас.

    = Ема, миличка, не се оправдавай, знам, че имаш нещо интересно за разказване! Е, може да не е чак романтично, но със сигурност е интересно и забавно 😉
    Помня, помня – обеща ми да го разкажеш и тук като мина Нова година! Хайде, баба Марта вече идва, нЕмаш време 🙂

    = Бате Владо, нещо за БарЦелона-та май беше споменал веднъж… давай сега ти, пък по-натам и аз може да кажа туй-онуй за там – да си ги премерим… туй де, впечатленията 😉

    = Прав си, Неделчо – дори и сухи факти са добре дошли… като няма дъжд и градушката, нали е.. тъй де 😉 Но, когато човек го прекара през някое чувство, някоя случайна емоция, фактите се „овкусяват“ и на всички ни става драго. Искаш ли и ти да ни разкажеш нещо, макар и „сухо“… току виж пък излязъл някой „литературен деликатес“, я! 🙂

    = Ееей, Vlaam….. е, за мен си „Анджело“ белгийски – ама ти си ми голяма тръпка, ше знаеш – може и да е щот’ си адаш на моя Анджело, де да знам, ама мноого ме кефиш!
    И за теб помня – имаш да довършваш май едно ходене с твойта мефрау някъде – айде, доразкажи, че ми е дерт какво стана после. Пък и за белгийския Перник нещо може да кажеш – като река да мина оттам да имам нек’во инфо за зор-заман.
    И специално ти благодаря за песента – ее, откъде я набара бе, баш, ама баш, та в десятката! 🙂 Страшен си… имате нещо общо вие двамата Анджеловци, ама не загрявам още какво е…

    =Мира, Руми, Теди и всички, които не си чуха имената – след 2-3 „серии“ сопрезите свършват, сорри. Е, ваш ред е, хайде – гювеча свършва! 😉
    Иначе – ни втори сезон в България, ни трети пак в Италия, че и четвърти се задава май /ние щот’ взехме да си редуваме визитите с Анджи, тъй че мат’рял има/ 🙂

    = Ех, Стойчо, Стойчоо… на теб особени благодарности за хубавия сайт! Нова година отдавна мина, ама да ти е за много години! 😉

  21. Бате Владо каза:

    Браби, с тази песен направо сложи и двете точки над i-тата на iaia. Отдавна, откакто за пръв път чух „Mujer amante“ на Rata blanka, не бях си пускал нещо 10-на пъти един след друг.

  22. Стойчо каза:

    Както каза Вили: Гювечът свърши, започвайте да пишете 🙂

    Вили, мерси за добрите думи, но сайтът като цяло вие всичките го пишете, аз само се старая да не се замеряте с тежки предмети 😉

    Съгладен съм, песента на Флаамсбрабандер покрай мивката, изкърти цялата водопроводна инсталация в нашия град 😀

  23. Мира каза:

    Еми, да си плюем на ръцете и акъла тогава и да видим и ние какво ще сътворим…то пък как да го сътвориш като нищо интересно не се случва, ама айде.

    Стойчо, ти май си гладен, а?

  24. Дончо каза:

    Вили, абсолютна сладуранка си,както тактично ти писах преди време.За първи път откакто съм се научил да чета си взех успокоително преди да прочета тази част,един „Вилидол“.Малко ми е мъчно ,че не съм на мястото на Анджело, защото както ти писах ,започвам малко да се влюбвам и ревнувам, разбира се .Едно време Стефан Данаилов пееше“Знаеш ли колко е страшно да се влюбиш на 40 години“ . Сега напълно го разбирам ,наистина е страшно.
    До Главнокомандващия – мисля ,че е крайно време да направим класация на пътеписите в този сайт.Аз предлагам този роман – пътепис за първото място на зимния сезон 2011-2012 г.Ще има предложения и за класация на пътеписите през пролетния ,летния и есенния сезон на годината.Накрая може да направим класация за пътепис на годината от спечелилите отделните сезони.Наградата нека я измислят по-умните ,ако желаят.
    Вили ,Вили ако, знаеш какъв сърцетуп имам като го прочетох ,още „Вилидол“ трябва да си взема.

  25. iaia каза:

    Ама ти на колко години мислиш, че е Анджело, бе Дончо?!
    Ааа, я не излагай мъжката чета, идеални са си годините ви, стига с тоя валидол, ще вземеш да се повредиш нещо…
    Нали вече прочете вече как се прави супер любовна нощ 😉 – Действай, действай! 🙂

  26. SAMOTNIQT_VOIN каза:

    То за Анджело ми стана ясно че гони тези години. Нема лошо.
    А за любовната ноще лесно, сма съм правил подобни, макар и доста по евтино…въпрос на финаси, знаеш.
    За най пресният ми случай ми беше нужна само кола, нощен плаж със затворено заведение, чиито маси и столове да мога да преместя на самият плаж…и колко струва бутилка вино, свещ и салата от морски дарове… Ще ти кажа колко- струват една безценна усмивка в красиви очи…

    „…И за теб помня – имаш да довършваш май едно ходене с твойта мефрау някъде…“

    Тъй тъй, кажи му, че и други чакат…

  27. Дончо каза:

    Вили и ти си права ,ама и така не е. Аз съм вече на 48г. ,както би казала ти вероятно „застаряващо чиче“,все още без шкембе и по-голямата част от косата си е на мястото.Но прочетох внимателно финансовата подготовка за тази романтична нощ и от приблизителната сума ,която сметнах ми омекна желанието.Времената се промениха и почти всички госпожици се интересуват най-вече от джоба ,а ако има и романтика е в плюс ,но не е най-важното.А с госпожи избягвам да се занимавам ,че някои от мъжете им сигурно са по-ревниви и от мен 🙂

  28. iaia каза:

    Бе, според мен най-важното е да ти фърчат пеперудите из корема и като погледнеш девойката да й подкосяваш краката – ей това, ако го заумееш, няма да имаш проблем – гаранция от опит! 🙂
    Всичко друго, което евентуално добавиш, ще е само „плюс“, който обаче, не е задължителен 😉

  29. Стойчо каза:

    Нека ни хвърчат пеперудите из коремите 🙂

  30. Стойчо каза:

    Мира, не съм гладен – жаден съм! 🙂

  31. Дончо каза:

    Вили ,съгласен съм,че чувството когато ти хвърчат пеперуди в корема е интересно и даже приятно.Имало е случаи и представителки на нежния пол да ми казват ,че им омекват краката като ги погледна(а моите се вдървяват ,сигурно е нормално). Но една госпожица преди време ми каза, че и омекнали краката като и съобщих ,че ще я водя на о.Бали( не я заведох и аз не отидох). Пак излиза ,че от някои неща свързани с финикийски знаци омекването е сигурно ,а от други неща омекването е само пожелателно.В очакване съм на следващите серии(ще опитам да са без „Вилидол“).

  32. Ema каза:

    Някои още си спомнят едно хумористично шоу „Къдрава антена“, в което известни актьори излизаха на сцена и изпълняваха песни с подчертано хумористични текстове. Вече не си спомням кой какво пееше, но помня отделни фрази от текстове още помня:
    „Имаш ли две ръкавици,
    дай на ближния си едната“.
    А пък един от актьорите, май Васил Попов /моля за извинение ако бъркам/ пееше песен за „Валидолче Вита“.
    А помните ли, че сме чели, дето навремето мъжете подарявали на любимите жени замъци, а онези с по-малките възможности, луксозни карети с четири коня и кочияш на капрата?

  33. Ema каза:

    Дончо, да обещаеш на жена, че ще я заведеш на стров Бали и после да дадеш заден ход, е като да покажеш на гладно куче кокал с повечко месо и когато кучето го подуши и посегне към кокала, да му го скриеш и да не му го дадеш.
    Аз такъв мъж, който само обещава и после „беж Лиске, да бегаме“, бих го турила в графа“ склонен към измама“ и повече не бих го погледнала.

  34. SAMOTNIQT_VOIN каза:

    Дончо, както казах по- горе- не е нужно да са чак толкова много парите. Да не говорим, че жените към твоята възраст оценяватт още по- силно романтичните моменти.

  35. Дончо каза:

    Ema , старая се да си изпълнявам обещанията.Тогава стана смъртен случай и не успях да стигна.Г-н Самотен воин, жените около моята възраст действително оценяват по-силно романтичните моменти.На мен обаче не са ми особено интересни ,а и повечето са омъжени(написах защо ги избягвам). С разведените пак стигам до дълбоко бъркане в джоба,макар ,че в повечето случаи предлагат да плащат своята част.Обикновено не приемам това-така съм възпитан.

  36. Ema каза:

    Дончо, определено си ми много симпатичен, макар и да не те познавам. Ама това с остров Бали , от моя гледна точка , си е било предложение по системата „Яде ли ти се, тате, баница?“

  37. Teodora каза:

    ОООО, тук дискусията се е развила! Аз все си мисля, че ако подхождаме непредубедено, романтиката ни е сигурна. А останалото – бош вер…
    Дончо, много стегнато гледаш на нещата. Ако разпуснем малко, постигаме изненадващи резултати.
    Стойчо, поне една бира не намери ли се бер човек, колко време стана…

  38. Vili каза:

    Дончо, Дончооо… чини ми се нищо ти нЕма на възрастта. Не виждам що пък да си вече сдал багажа..
    Амаа… ми, май хем те боли, хем те сърби, пък искаш и драго да ти става, да ме прощаваш 😉
    Ох, не знам как ще ти се отвори парашута, щото я се чуй само какви ги разправяш: жените на твоята възрст не ти били интересни; семейните явно по-биват /понеже нямаш ангажимент с тях ли?!/, ама пък от мъжете им не ти стиска… хм, шубето е голям страх, знаеш; разведените ти бъркали дълбоко в джоба или пък се правели на еманципирани… което пък ти гади самочувствието.. И то кои останаха? Ония дето са на годините на щерка ти, ако имаш такава… Ама, то за тях сигурно се явяваш вече невидим, та те недоскиват…
    И смяташ, че всички се интересуват само от финикийските знаци? Ааа, тц, аз се съмнявам. Според мен мангизите са необходими, но не са достатъчни, за да ти е „истинско“. Кодовото изречение е „Не се тревожи, любима“, със скрито послание в него „Защото ти си ми на сърцето и аз съм до теб“ – тогава се получава „чифт“ и машинката тръгва. Сещаш ли се как беше на италиански? – Нон ти преокупаре, мия белла 🙂
    Пък като има и пеперуди, огнени погледи и вътрешни гласове – една такава магия се забърква, та знае ли се! 😉

  39. Стойчо каза:

    Теодора, абе намерих, ама не ми се пие сам в стаята… А ресторатните с алкохол са само хотелските и една бира там е на цените на Радисън в София …

    Малко offtopic, но разбрах защо Дядо Боже е забранил алкохола за мохамеданите – имат буйно пиянство (и то само от едно-две… )
    Как разбрах ли? Експериментално 🙂

  40. Teodora каза:

    Оф, ничия не е лесна …
    Вили, поне един човек да си заразила с твоя романтизъм, достатъчно е!
    А аз съм сигурна, че са поне 101…

  41. Радост каза:

    Вили, извини ме, че ти пиша на ти, но тук се почувствах като в едно голямо семейство. Много, много ми хареса твоят разказ. На частта за цонценето или как беше разходката след момента на тревата се разплаках. Честна дума. Благородно ( май) ти завидях. Аз съм на 48 и такива красиви мигове не съм преживяла.Но не обвинявам мъжете. Със сигурност ти си такъв човек, по- точно такава жена и предизвикваш такива красиви емоции. Бъди жива и здрава, пътувай и разказвай, а ние ще четем, ще се смеем и понякога ще поплачем.

  42. Дончо каза:

    Вили ,не съм изненадан,че доста неща познаваш.Ето, че бързо позна ,че имам дъщеря на 21г. за която съм видим само когато и трябват пари.Не зная с какъв „обществено полезен труд“ се занимаваш(както се казваше някога ),но мисля ,че гладна няма да останеш.Имаш много приятен стил на писане.За да е добър един писател,той трябва да е добър психолог.Очевидно е ,че ти си такъв психолог ,бих казал даже психотерапевт.Има доста мераклии и мераклийки,които по телевизията „предсказват“ бъдещето на хората ,които им се обадят.Мисля ,че имаш големи шансове за успех с твоята интуиция. Така ,че вече ти намерих три доходни професии,ако случайно не си открила някоя от тях досега.Романтиката е чудесна и когато се прибавят пари към нея сигурно се превръща в най-пърхащата и красива пеперуда на света 🙂

  43. Бате Владо каза:

    Дончо, нещо ми се струваш само „мек“, без да си „нахилен“.
    Горе главата, има още хляб в теб, от опит ти казвам. Само избери правилната и посока, вдигай пеперудите и ще видиш какво става!

  44. lyuska каза:

    Не е италианско – погледът на една „по-възрастна“ Дулцинея 🙂
    http://www.youtube.com/watch?v=3ED2NZQu-_4&feature=related
    http://www.youtube.com/watch?v=XcyiDZG3BVs&feature=related

  45. […] за да идем и на гости на родáта 😉 и за да я зарежем в … едно наводнение 😉 А накрая имаше […]

  46. Elle каза:

    Прекрасен разказ, и аз се влюбих – в Неапол, Анджело, Италия и така ми стана хубаво, все едно е моята история!
    Браво, Вили, продължавай да пишеш и да ни вдъхновяваш!:)

Leave a Reply