юли 30 2007

До Бостън и назад(4): Денят на св. Патрик

Четвърта част на пътеписа на Антония из Щатите. Предишната трета част тук: До Бостън и назад(3): Lost and found, началото – тук: До Бостън и назад(1): Тръгнахме! (през Лондон от София)

Продължаваме с празника на Св.Патрик в Бостън. Приятно четене:

До Бостън и назад

част четвърта

Денят на св. Патрик

St. Patrick´s Day

Kiss me, I’m Irish

Закуска, мотка из хотела, сваляне на карти и подготвяне на маршрута към летището, където трябва да оставим КИА-та и да вземем друга кола, този път с круиз контрол. Тото ми провежда кратък курс как се работи с Nokia N800 и картовия й софтуер, а аз мрънкам — точно бях свикнала с Google Earth и се оправях без никакъв проблем, сега пак да уча нови системи, не обичам така. На всичко отгоре джаджата ми е твърде дребна и изглежда яко крехка, не смея да я хвана с цяла ръка, камо ли да цъкам по тъчскрийна. И маршрутът, който предлага, заобикаля Кеймбридж, за да излезе на магистрала I—93 (демек на майна си).

Предлагам да караме направо през Сентръл Скуеър, Масачусетс Авеню и по Харвард Бридж право в Бостън Даунтаун, качваме се на I—90 и някак стигаме Лоугън, ама мъж ми не се съгласи: „Ще караме по GPS-a, по картата, по предложения маршрут, та да не се изгубим“. Ми, ОК.

Всичко тръгна добре, не си изпуснахме отбивката, качихме се на правилната магистрала, влязохме в правилния тунел… естествено GPS-ът се ошашка, на едно разклонение вместо да завием вляво към летището, ние продължихме направо и се озовахме в центъра на Бостън. След бая маневриране из уличките най-накрая излязохме на I—90 и през тунел Тад Уилямс се озовахме на летището. Да, ама като нямахме грам спомен къде е офисът на National Car? Хайде още половин час въртене в кръг и най-най-накрая паркирахме:-)

Хора, не може да си представите какви са спагетени пътищата тук! Никога не съм попадала в друга подобна дезориентираща градска среда. В един момент пътуваме на изток, гледам къде се намираме на хартиена карта, потвърждавам информацията с GPS-a и въпреки това вътрешният ми компас КРЕЩИ, че пътуваме в точно обратна (западна) посока и че вместо да се доближаваме към морето — летим към вътрешността. Не ти трябва ролъркостър, за да ти обърква главата.

Както и да, оставихме сребристата акула, платихме я и поискахме друга кола, отново Compact. Оформихме документите и ни насочиха към паркинга с указание: „Вземете си компактна кола от първия ред на паркинга. Ако няма компактна — вземете каквато има“. Ха! Падна ни се Pontiac G6, който е огрооомееен! Кожен салон, всякакви дребни екстрички като затоплящи се седалки, зоново осветление в купето, сума ти място да си опънеш краката, ммм, сладко. Тръгваме към Бостън с намерение да излезем на South Station (първата метростанция, където има огромен паркинг) и след това да ударим една голяма мотка по улиците, да се смесим със зелените хора, да си намерим ирландска кръчмичка, да тропнем някоя жига ако ни се отдаде случай, ей такива неща. И познай дали не изпуснахме изхода!!! Озовахме се на I—93 отново, на път към Кеймбридж, със забил заради тунелите GPS и едно голямо мрънкане от моя страна, че ги мразя тия магистрали, дето минават през центъра на града. Решихме да отидем до последната метростанция, където също има паркинг, да зарежем там колата, да се метнем на метрото и така да слезем в центъра.

Малко мотаене около автоматите за билети, въпрос „Извинете, господине, дали не бихте ни помогнали — как да си купим билети?“ и отговор „Ами всъщност и аз за първи път ще ползвам машината, идея си нямам как става“, но със задружни усилия побеждаваме и се сдобиваме със заветните хартийки. Вътре сме! И сме малко разочаровани — метрото изглежда адски делнично, доста е по-мръсно от софийското, станциите са тесни и неприветливи, няма никакви по-специални украси, нищо. Е, движи се доста бързо. Разстоянието, което ние с безкрайните си губения покриваме за час и нещо с кола, под земята се изминава за 15—20 минутки. Можеш преспокойно да си живееш на село в покрайнините на града и да работиш баш на центъра, дори в събота вечер на всеки 2—3 минути минаваше влак.

Слизаме на Downtown Crossing,

излизаме на Chauncy Street и аз почвам да пищя — студено е! На всичко отгоре след 100 метра се сещаме, че и двамата умираме от глад, та направо влитаме в едно Wendy’s. Но не преди да видим един тип по джапанки на бос крак, пристъпящ из снега. Говорим за температури под нулата, RealFeel го даваха −17оС даже, прехвърчаха снежинки, имаше преспи… а онзи си ходеше и не му пукаше. Тото извади камерата и, снимайки мен, уж случайно хвана в кадър и босия. Макар че не трябваше да си дава чак толкова труд — малко по-надолу по улицата срещнахме и други луди. По гуменки, по летни обувчици, по тениски, по тънки ризи… Владо, дори ти не може да си изкривиш душата и да кажеш, че това е нормално:-P

Градът Бостън е внушителен.

Класен, изискан, елегантен по онзи изключително скъп начин. Накъдето и да погледнеш — цъкаш с език. Пред ирландските кръчми има опашки, по улиците се носят хора със зелени шапки, детелинки, раирани шалове. Налитаме на някакъв младеж с пола и бели чорапи до под коляното. Не знам как не му замръзваха аксесоарите, честно:-) За съжаление е твърде тъмно, за да снимам с фотоапарата, а камерата просто замръзва и отказва да работи. Свърваме към Boston Common — един снегорин почиства замръзналото езеро от преспите, подготвя го за неделната пързалка. Разминаваме се с групи весели младежи, които подвикват по ирландски. Обаче гайди няма.

Към 21:00 студът вече се не трае. Шансът да си намерим място по заведенията е нулев, затова, минавайки за по-кратко през Чайнатаун, се мятаме отново на метрото и се прибираме в Кеймбридж. На Тото това му е първото разглеждане на спокойствие на града. Допада му: „А бе Бостън си е Бостън, обаче Кеймбридж е по-мой тип“. И аз съм на същото мнение. Дали е заради по-ниските и ненатрапващи се сгради, дали е заради масата млад народ, носещ се по улиците, не знам. Обаче наистина мястото е очарователно по мил и близък на сърцето начин. Не респектира, не подтиска с превъзходност, а приобщава някак. И ти влиза под кожата завинаги.

Рейдът по местните заведения е безнадежден. Затова правим една врътка около Харвард Скуеър, показвам на Тото местната забележителна ирландска кръчма (претъпкана) и с бодра крачка се отправяме към хотела. Едва 23:00 часа е, обаче се чувствам изтощена от студа. Мускулите ми са сковани, чак ми се е схванал вратът от постоянното сгърчване. Нямам търпение да се отправим на юг. Е, не преди да видим утрешния парад по случай St. Patrick’s Day, разбира се.

We’re all Irish on St. Paddy’s Day!

Бяхме на парада по случай деня на Свети Патрик!

И направих повече от сто снимки — по-голямата част от които са си наред от репортажна гледна точка. А Тото засне към час видео. Двамата заедно пък УМРЯХМЕ от студ. Но то си се подразбираше.

Още като затръгвахме към парада към 12:00 часа си знаехме, че атмосферните условия са предизвикателни. Затова измрънках да ходим с колата до възможно най-близко до Бостън и едва на финалната права да разчитаме на метро и ходене пеша. Тото се нави — и след това проклетисва в продължение на близо час докато се въртяхме из тесните улички в търсене на място за паркиране.

Намерихме платен паркинг, решихме да жертваме някой и друг долар, устремихме се да влизаме, а никъде нямаше обявена цената. Един негър ни се метна веднага, разпечата билетче, връчи ни го и едва след като три пъти питах колко струва, той измрънка „Осем долара на час“. О, да, как пък няма да дадем 40 долара за паркинг. Казахме му, че се отказваме и тръгнахме назад, а той „Карайте през паркинга и излезте през другата бариера, няма да ви чарджнем за преминаването“. Тото се поведе по акъла му и подкара колата през ограждението. А на изхода стоеше друг негър, който се ухили от ухо до ухо и отсече „Осем долара, моля“. Ама нали колегата му каза, че няма да ни вземат пари? „Оо, не може да минавате така, тука се плаща!“ И като се разсърдих, и като се разкрещях, и като му обясних как ще види пари през крив макарон и веднага да вдига бариерата, че ми чернее (буквално) пред очите от подобни мошенически номера. Пусна ни бързо-бързо, че май се чувах чак до Ню Йорк.

С много мъка си намерихме местенце на един общински паркинг, метнахме се на метрото и отпрашихме в посока Южен Бостън. По план-график трябваше да слезем на Бродуей, където беше началото на парада, но по едно време машинистът ни извести, че шествието е почнало вече и най-добре би било да слезем на следващата спирка, Андрю, и там да го причакаме. Послушахме го и не съжалихме:-)

Беше светло, беше весело, беше зелено!

Нямаше я онази омразна ми от соц. времената грандоманщина, всички участващи се усмихваха от ухо до ухо. Беше много аматьорско — и непринудено, мило, приятелско, истинско. Освен полицаи, военни и пожарникари (най-многобройните участници) по трасето минаха и бяха приветствани: ученици, Червеният кръст, спортни отбори, клоуни, местна тенекеджийска компания, няколко радиостанции, Клубът на високите бостънци, няколко гостуващи тумби от Ирландия, пенсионираните iron workers на Бостън, сума ти духови, джазови и даже една пънк групи, десетина оркестъра ГАЙДАРИ, фан клуб на Star Wars (с щурмоваци, джедаи, двама Чубака и истински Дарт Вейдър!), няколко танцови трупи, флейтисти-колоездачи, благотворителни и църковни организации, сенаторът, кметът, губернаторът, както и опонентите им в предстоящите избори, пивоварни и пъбове, старчески дом, кой ли не! Малцина бяха правили специална подготовка: тук-таме нестройно маршируване, малко смешни свирни и танци и май това е всичко. А като се сетя как едно време тренирахме с месеци преди разните паради… И колко изкуствено се получаваше всичко. И как почти никой не се радваше, защото всички бяхме там по задължение.

Е, именно доброволността е голямата разлика. Никой не е чакал някой да седне и да организира всичко и всички, просто хората са решили, че им се купонясва и сами са се погрижили събитието да е толкова хубаво. Защото са искали.

Малко снимки — само ги рисайзнах, много е късно и съм твърде уморена да търся подходяща програма за пооправянето им, извинете. Като се приберем в София, може би… Клик на първия тъмбнейл и след това направо с Next

Продължението:

До Бостън и назад(5): Промени в плановете и снеговалеж


Автор: Антония

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version