ян. 27 2012

Кажи здрасти на България :)

Днешният пътепис ще ни покаже милата ни родина през истински оценяващ я поглед. Анастасия ще ни покаже това, което, хващам се на бас, никой от вас, никога не е изпитвал към нашата скромна, странна, реалистична, антиромантична, черногледа и … съвсем нелоша страна 🙂

Приятно четене:

Кажи здрасти на България

– Искаш ли айран?
– Какво е това?
– Разредено кисело мляко.
– МОЛЯ?!!

Този разговор беше една от първите ми срещи с България. Добре дошло, малко рускинче, ела да ти покажем какво е сирене, разредено кисело мляко и супа от черва. Извинете – шкембе чорба!

Бях на осем, когато родителите ми решиха да се преместят в България. Причините са много, но има една, която е най-важна – търсили са свободата. През 1997 година в Украйна свобода няма, не и на практика. Всеки има възможността да работи, но не всеки има щастието да изкарва пари, достатъчни поне за прехраната. Родителите ми отиват там, където е по-свободно. Поне тогава. И поне за тях. Знаели ли са, че това е държава, толкова наранена от решението на Тримата големи по време на Ялтенската конференция Югоизточната част на Европа да попадне в лапите на СССР? Знаели ли са, че всяко ново запознанство в продължение на всички тези години ще започва с „Хей, а ние учихме руски в училище, но аз нищо не знам”? Знаели ли са какво е боза, и че думата значеща потник на руски, в България носи свещеното значение на „мама” – „майка”? Предстояло им е да научат.

Когато пристигнахме в България, ние не знаехме нито дума български. Кълна се – нито думичка. Спомням си как с мама ходихме до магазина и тъй като не можехме да кажем „хляб” или „мляко”, ги сочехме с пръст и се смеехме. Беше ни неловко, че сме такива невежи. Тогава проговорихме – „хлябът” стана по руски „хлеб”, а „млякото” – родното ни „молоко”. Магазинерките се усмихваха и ни поправяха, а ние се учехме.

Никога няма да забравя първия си учебен ден в българското и любимо 7-мо СОУ „Кузман Шапкарев” в Благоевград. Учителката беше написала числата от 0 до 10 на дъската и вероятно искаше да ги преговорим. Първо изпитах ужас. В Украйна за една година се учихме да смятаме, събираме и изваждаме до 1 000, а за домашно през лятната ваканция ни бяха дали таблицата за умножение, която бях научила прилежно, и изведнъж мен ме карат да назова числото 0. Честно да си призная, си казах наум – „Тези тук са абсолютни идиоти” и вдигнах ръка.
– Кое е числото, Настя? – попита стреснато госпожата, която прекрасно знаеше, че аз не мога да обеля и дума на „език свещен на моите деди”.
– Ноль – каза смело Настя и победоносно огледа „идиотите”, които след моето признание изглеждаха още по-шокирани.
– Правилно. Само че на български се казва „нула”.
Егати! То пък трябвало и на български …

Ако си мислите, че местенето в нова страна е леко, жестоко се лъжете. Особено във времена, когато информацията достига през филтрирани медии и в ограничени количества. Ние не знаехме нищо за тази страна и вероятно от няколко реда насам вие се питате – защо (по дяволите!) сме дошли тук? Ще поясня.
В онези години, малко след разпада на СССР и отварянето на границите, съветските хора започнаха да бягат, особено онези, които не бяха така впримчени в паяжината на партийната идеология. Останалите изведнъж научиха, че има друг свят, че има СВОБОДА. Тази свобода, която ти позволява сам да избираш къде да отидеш и това няма нищо общо с партийните решения и кадровите разпределения на завода. ТИ РЕШАВАШ. Найс, а?
И родителите ми решиха. При това доста бързичко. Само след двуседмично посещение при приятели в Благоевград те твърдо решиха, че тук се диша по-леко. Това е причината ние да не знаем почти нищо за България, нито езика, нито културата й. Смело решение. Гордея се с родителите си – те са ми подарили свобода.

Но ако си мислите, че преди 15 години мислех така, жестоко се лъжете. Да, всичко беше интересно и всичко беше… чуждо. Няма да повярвате, но след като учихме за Руско-турската война в 4-ти или 5-ти клас, абсолютно нелогично съучениците ми ме нападнаха, че съм рускиня. Не знам как моето детско съзнание е успяло да се пребори с нападките на класа и да остана с абсолютното убеждение, че аз трябва и мога само да се гордея с този факт. Тогава не знаех още колко примамливо звучи описанието „Една руса рускиня” за мъжете и че всеки младеж, който ме чуе да говоря на руски с майка ми по телефона, променя погледа си на секундата. Рускините са секси. Не казвам, че българките не са. Просто те не са предмет на разговора ни сега.

България

И така, година след година, аз учех България. Да, да, именно учех тази страна, която така и не нарекох моя родина. Аз си имам родина, имам си и държава, която обичам, и те са две напълно различни и прекрасни по своему. Често срещам недоумяващи погледи, защо аз не наричам себе си българка и защо говоря с родителите си на руски език? Вече 15 години подред мама се бори с тези въпроси с логичния въпрос-отговор – „А вие ако отидете в Америка ще говорите ли на английски у дома си?” Някои може би да.

България е огромна. България е прекрасна.


Храните, които изброих в началото – айран, боза, баничка, миш-маш … дори изпитвам затруднения, за да назова повече, те вече не са ми чужди, те са част от моето меню, но повярвайте, сблъсъкът с тях беше сериозен. Свикнала да ям борш и пелмени, аз не разбирах идеята на тези яйца с домати, объркани със сирене. Странна работа, сериозно ви говоря. А и разреждането на кисело мляко… отчайващо! Истината е, че в Украйна киселото мляко само по себе си наподобява айрана, защото липсва онази вълшебна българска бактерия, която го прави гъсто. Но как да го знае едно осемгодишно момиче?

Странно е, но и сега, когато нашите приятели пристигат в България, те започват опознаването й през стомаха. Първо се минава през всички интересни ястия в менюто, а след това се заговаря за културата. Може би причината е, че храната е нещо реално, за което бързо и лесно изграждаш мнение; а може би е друга – за разлика от културата, тя лесно може да се купи. Така или иначе, българската култура е нещо необятно. И неповторимо.

Знаете ли, чела съм „Под игото” четири пъти. Не се хваля, просто обичам тази книга. Което разбира се, не значи, че чета само нея. Просто в нея намирам българската душевност. Когато я открих за пръв път в четвърти клас, тя беше една; сега тя е друга – още по-хубава. Но колко мои приятели отказват дори да отворят корицата на романа… Може би, трябва да се изразя по-правилно – колко мои познати…

Често недоумявам, защо българинът така бяга от корените си? Ако го попиташ директно за това, той ще се обиди; логично, това е все едно да те попитат: „ А ти защо се срамуваш, че баща ти е алкохолик и леко изкуфял дядка?” Никога няма да признаеш, че това е истина, дори да е така. Но нищо няма да ти попречи да наречеш някой дядо „алкохолик” или „леко изкуфял”, с ясното съзнание, че и той има дете. Така де, всички си имаме недостатъци. И родители.

Но и корени, и това, с което се сблъсках на втория етап, беше срамът. Повярвайте, аз обичам българина – и буквално, и преносно. Но моля ви, отговорете ми – защо се срамувате от себе си? От психологическа гледна точка сега ще започнете да спорите, че това не е вярно, но можете ли да промените мнението, зародило се у мен преди толкова години? Това, което ме изуми, беше изразът „Българска работа”. И до днес не мога да ви го простя, съжалявам.

Първите си осем години прекарах сред рускоговорящи хора, ходех на училище и четях руски книги, слушах руска музика и рецитирах руски стихчета. И никога, до момента, в който не чух „Българска работа”, не се бях и замислила, че трябва да се срамувам от принадлежността си към някаква държава. Не бях предполагала, че ти сам можеш да обидиш себе си и то не поради някакви твои лични качества, а поради твоята националност, която слага някакъв негативен печат на дейността ти в зародиш. И шокът беше голям.
Спорила съм с мои съученици и преподаватели за този израз и знаете ли, мисля, че те се срамуваха от него, но тъй като това е фраза, която повтаря цяла държава, не можеха да приемат, че съм права. А аз бях! И съм.
Ще повторя пак – обичам българина и не разбирам, и не приемам неговото отказване от себе си. Нещо повече – осъждам го!

Хубавото е, че в последно време почти не чувам този израз. Или хората са спрели да го повтарят, или той не е част от речника на онези хора, с които съм се обградила, не знам. Но знам, че самочувствието на българина се подобрява или влошава с всеки следващ доклад на ЕК. А защо външната оценка продължава да бъде основополагаща за него, ето това не знам.

Култура. Литература. Чалга …


Бихте изпопадали от смях, ако можехте да ме видите как подскачам на дивана в хола и рева с пълен глас: „Луда по тебе ще си остана, дори да бъда жива ранааааа”. Мъка. Но децата са деца и дори на 10, те продължават да протягат ръчички към лъскавите неща и да, аз слушах чалга, боготворях Деси Слава и гледах ТОП класацията на Канал 3. Помните ли онази кака Деси, една с дълга руса коса?

Та, чалгата беше „супер”. Друга дума не мога да измисля, защото приемах чалгата като нещо нормално, тя беше част от България. И ако аз не познавах страната, логично беше да приемам всяка нейна част, малко по малко. Приех и чалгата. И трябва да призная, че след като научих за нейното „пагубно” влияние върху културното развитие на младежта, спрях да я слушам. Но това не ми пречи и сега да си пускам някои определени песни. Защото именно когато научих тази страшна новина, че чалгата убива мозъчните ни клетки, предназначени да цитират Гьоте и да слушат Моцарт, аз се ядосах. У мен се породи някакъв неосъзнат гняв – защо нещо, което е част от страната, трябва да бъде изрязано като апандисит и тъпкано, тъпкано, тъпкано… Отново този срам, това разделение, за което споменах по-горе. Същият този срам, който се появи и изля под формата на негативни коментари, когато в България навлязоха турските сериали. Неописуем срам, изригващ в гняв. Но защо? Не знам дали моето принудително опознаване ме е направило толкова толерантна към различността, но обремеността с миналото и историческите предпоставки да отричаш нещо – за мен това е повече от глупаво. Българите не виждат никакъв проблем в яденето на банички с айран, като и двете ястия са от турски произход, но турските сериали са вече трън в окото. Каква е тази избирателна пропускливост, с която гледаме на света? Или просто са нужни години, за да свикнем с латиноамериканските сериали и сега изведнъж се противопоставяме на новите – турски, само защото са: А) Нови и Б) Турски?

Нека се върнем на музиката. Аз дълги години не знаех, че в България има друга музика освен чалга. Жалко, но тя беше най-достъпната за мен и 12-годишните ми приятелки се кълчеха на нея. Но това не беше съзнателен музикален избор, това просто беше мелодия, с ритъма на която можехме да изразяваме себе си. После научих за БТР, Атлас, Акага – прослушах БГ радио. Хубаво е, когато в живота ти навлиза нещо ново. И още по-хубаво е, когато имаш свободата да го избереш.

Не е страшно, когато е чуждо


Нека все пак се запознаем. „Казвам се Анастасия” и когато ви го кажа и добавя към това изречение още няколко, няма дори да си помислите, че съм рускиня. Въпреки че приятелите ми твърдят, че имам типично славянско лице, което заедно с тази прекрасна (изкуствено) руса коса ме правят една истинска Анастасия. Вече споменах за една от реакциите при запознанството ми с някой друг („Хей, а ние учихме руски в училище…”). Другата, която неизменно предизвиква името ми, е „Ах, като принцесата”. Първо тя е била княгиня, ако трябва да сме точни, а второ – банални сте. Българинът се оплаква, че страната му е западнала и е една от най-тъжните в света, но не прави кой знае колко, за да научи нещо за някоя друга. Нека се разберем: това, което твърдя, е обосновано на мои дългогодишни наблюдения и не цели да обиди никого. Убедена съм, че има хора, които влагат наистина време и емоции в това да опознават чуждите култури, но много не го правят. По техни си причини.

Какво е да си чужденец в България? Хубаво е. За теб не знаят много, на теб, по някакви непонятни причини, ти се възхищават само защото си се научил да говориш български, и те харесват. Странно, а? Българинът, който хаби толкова емоции да обижда себе си, да плюе по форумите и да съска срещу комшията вярва, че щом ти си от друга държава, ти си нещо повече.

И това ме натъжава. За дългите години, в които изучавах България, аз станах част от нея. Както вече споменах, това не е родината ми, но това е скъпо за мен място и следвайки тази логика, чужденците тук са също такива и за мен. И аз не искам да адмирираме никого, искам да бъдем равни и помагащи си. Някога взимали ли сте автограф от някого? А защо? Нима неразбираемият подпис на Бербатов ще остойности вашата същност? Как именно?

Това, за което ме боли, е липсата на самочувствие, което се проявява във всичко. Хората, които са част от моя живот, са успели да преодолеят тази липса и се справят прекрасно, вървейки напред и вярвайки в собствените си усилия, но ако за Франция можем да кажем, че тя не си пада по англоговорящи туристи, за България можем да кажем, че ги адмирира.

Питам се – докога?


Докога ще продължава това криене в черупката на собствената си неувереност и докога ще се счита, че българското образование не е добро? То може да не е толкова добро, колкото това в Англия, но пазарът на книги е отворен отдавна и самообразованието не е преследвано от закона. Докога чалгата ще стои като срамно петно в картона на държавата вместо да бъде прието като някаква форма на полудяване и самоизразяване? Дисковете на Моцарт се продават свободно, и който има усещане за него не намира проблем да ги открие, и чалгата определено няма да му попречи за това. Който има нужда да лудне малко, да заповяда. Всеки има своите фетиши. Но би следвало да се подкрепят родните, ваши неща. Аз го правя за тях (българските); защо не и вие?

Българинът е като сираче, което много отдавна са изоставили в детски дом и то иска да изглежда гордо от този „свой” избор.
Истината е, че няма една или две сирашки държави – всички са такива. Те нямат баща, нямат и майка, но имат много, много деца. Понякога на тези деца им е добре, понякога им е зле, но ако те не се отказват от своята страна, тя никога няма да бъде самотна. И никога няма да се превърне в сираче. Затова Ви моля, живея тук 15 години и считам, че имам правото на мое мнение и на една молба – моля Ви, обичайте страната си, защото тя е прекрасна! Преди време ние напуснахме родината си, така се случи, такъв е бил изборът на моите родители и аз съм го приела с малко или много трудности и знам, че тази страна, в която към днешна дата имам лична карта и ЕГН и която ме приема почти като осиновена дъщеря, има много красота. Тя е в хората и в онова, което те вършат за нея. И ако родителите ми са били привлечени от свободата, която са открили тук, на мен много ми се иска да създам свободата сега, за да има хора, които да останат. И да открият смисъла и доброто в България, така както аз го правя. Вече 15 години.

Автор: Анастасия Карнаух

Други разкази свързани с Народи – на картата:

Народи

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


14 коментара

14 коментара to “Кажи здрасти на България :)”

  1. svetlozar каза:

    Моите уважения към написаното и към преживяното!

  2. Мила каза:

    „Българинът се оплаква, че страната му е западнала и е една от най-тъжните в света, но не прави кой знае колко, за да научи нещо за някоя друга.“ – изключително вярно. Понятията на средния българин за околния свят се заключават предимно с това какво е „в Европа“ (на база това какво е рекъл съседът Пешо, като се е прибрал миналото лято, и съученичката от гимназията, която се омъжи в Испания) и „Щатите“ (на база холивудското кино и риалити-шоута). За всичко се борави със стереотипи, а кой да си даде труд да се порови в интернет, при положение, че новините от деня са тооооооолкова занимателни и толкова значими за незабавно узнаване…
    Седне ли българин с чужденец на една маса да си говорят по общи неща, надали ще има какво да му каже (на чужденеца). Такава ни е нацията… инертна, затворена и незаинтересована от обогатяване на общите знания за останалия свят. Каквото достигне „по частните канали“, сиреч – в бакалията, на работа чрез децата на колегите, някой си срещнал на улицата и той споделил нещо за трето и пето лице……….. само това е. Представата за света се формира на база частния индиректно достъпен опит на 10-20 емигранта, а четенето е за баламурниците – така и така, всеки е готов да се върже на всяка подхвърлена приказка безкритично. 🙂

  3. Мила каза:

    ‎“Какво е да си чужденец в България? Хубаво е. За теб не знаят много, на теб, по някакви непонятни причини, ти се възхищават само защото си се научил да говориш български, и те харесват. Странно, а? Българинът, който хаби толкова емоции да обижда себе си, да плюе по форумите и да съска срещу комшията вярва, че щом ти си от друга държава, ти си нещо повече.“ – също ценен момент от „есето“. Но си мисля, че е така при всички по-бедни нации. По-бедният е често готов да сервилничи на по-богатия. В Емиратите напр. известно число българки съумяват да се омъжат за местни, приемат исляма, забулват се, скъсват контактите с „цивилни познати“ е след първоначалното аху-иху се сблъскват със съвсем други реалии… като напр. откритието, че съпрузите им НЕ СА моногамни и не държат да си умрат такива, в каквито не са ги възпитали. Или че не е редно вече да поддържат частни познанства с други мъже. Но измествам темата – въпросът беше в сервилниченето при по-посредствените хора и в откровения мерак ДА СЕ ПОХВАЛИШ, „че се имаш“ с чужденец, заселен в Б-я. Защото, както казах, средният човек не инвестира лично време в узнаване на някои неща за света, а разчита на спорадични контакти за информация от първа ръка – а няма ли такива… чудо голямо. Счита, че не е загубил много. Остават си сериалите с домашните драми и интересните къщи…

  4. Стойчо каза:

    Моногамните (така де: „сериозните)“ мъже имат малко деца като цяло… Пък несериозните имат повече…

  5. Мила каза:

    Споменавам сериалите (последно казвам и спирам, за да не наспамя страницата), защото т.г. се сблъскахме с нещо напълно неочаквано – за пръв път, откак сме се заселили в Емиратите, се прибрахме в БГ да се видим с роднини……. бяхме подготвени да им разказваме, защото предполагахме, че ще се заинтересуват от нещо по-общо. Нищо подобно… двамина от хората, с които се видяхме, обобщиха: „Гледаме в момента един сериал, половината му се развива в Турция, другата половина – в Дубай… та имаме представа!“. Имате, трънки! То голямата представа се добива от ТВ-продукции. Не можахме да си кажем лекцията… но се запознахме с личните проблеми на хората много отблизо и си тръгнахме с чувството за напълно загубено време – все пак, хората ни се разправяха за минали работи и за грижи, свързани с техни роднини зад граница… които не сме и виждали никога. Нашият частен живот си остана извън центъра на прожекторите. Нямам против някой да не се интересува от него, стига, разбира се, да не консумира от личното ми време, крайно ограничено в БГ, за да ми раздува за някого, от когото пък аз не се интересувам и на грам. Но хората щяха да са ни много обидени… ако бяхме пропуснали да идем и да ни разправят за ТЕХНИТЕ си проблеми…?? Акцентът на посещението беше точно това, а пък останалото… останалото от сериалите. Колкото – стига напълно да задоволи интереса.
    Приятен ден на читателите на сайта и адмирации към авторката за искрено поднесения по-горе текст! 🙂

  6. kathryn каза:

    Предварително се извинявам за оф топика. Мила, от това което пишете, подозирам ,че би могло да се получи много интересна статия подобна на горната. Бих чела с удоволствие.
    Колкото до поста горе, интересно е да видиш един поглед „отстрани“. Мисля, че е нормално и даже закономерно ако си имигрант да не „разбираш“ напълно нацията, сред която живееш, пък дори и когато си част от нея години наред. Аз самата понякога не разбирам себе си, какво остава за съгражданите си.
    Освен това, човек анализира основно обкръжението си. То може и да е някаква представителна извадка, но не до там, та да се правят генерални изводи.
    Чалгата и турските сериали, ами посредствени са. Някои хора не харесват посредствеността.

  7. Мария каза:

    Да, мила Анастасия, има такива българи, но има и други които:
    – са чели „Под игото“
    – не харесват чалгата, не заради липса на мелодия, а заради пошлите й текстове
    – не харесват турските сериали не защото са турски, а защото са еднообразни, сълзливо-сантиментални и посредствени
    – не се кланят на англоезичните, а учат английски език, за да комуникират със света и за да си намерят по-добра работа в страната и чужбина
    – не се затварят в черупките си, а при всяка възможност пътуват за да разширят познанията си за света и да опознаят чужди култури (има ги колкото си искаш в този сайт).
    Опознайте и тези българи! Дано следващите 15 години Ви стигнат! До тогава не обобщавайте! Дори Умберто Еко не си го позволява!

  8. Стойчо каза:

    Мммм не сте прави – човек има право да обобщава. Всички го правим. То е ясно, че общата картина е изтъкана от детайли, но за да имаме обща картина щем не щем детайлите се смаляват. Ако ви кажа, че съм влюбен в Турция, как мислите дали това е заради замърсения въздух, смешните дрехи на жените и много странните им началници (от началник отделите до президента включително)?
    Не, това е именно заради обобщаването на други детайли в страната. Същото е направила и Анастасия 🙂

    Няма лошо да се обобщава – иначе няма да има картина, а поредица от мазки – пък и никой не е казал, че това е монография, това са впечатления 🙂

  9. Стойчо каза:

    А мога да се хвана на бас, че 3/4 от връстниците на Анастасия не са чели Под игото 😉 (то и аз така навремето „прочетох“ Война и мир в деня преди класното 😉

  10. Дончо каза:

    Много добре е написано.Благодаря на авторката.Според мен Стойчо е прав за обобщаването.

  11. Радост каза:

    Аз разбира, се вече от възрастта реагирам така ( на 49 съм) , но на места се просълзих. Благодаря ти , Настя, за милия , доброжелателен поглед към моята Родина. Може да не е съвсем обективен, но е с много симпатия и любов. Аз също не гледам турски сериали, но не съм гледала и бразилски или каквито и да било“ сапунки“, не слушам и чалга , но Настя говори за средното ниво. Още веднаж – благодаря!!

  12. Алекс каза:

    Разказът е добре написан. Аз мога да кажа „Битието определя съзнанието“. Ако пишещата е заобиколена само от такъв тип хора, за които пише, нейните впечатления няма как да са по-различни, за съжаление. Съгласен съм с коментара на Мария, че има и друг вид българи освен описаните от Анастасия, аз самият се причислявам към тях, не се затварям в черупката си, не се кланям на някой само защото е чужденец и не се срамувам от произхода и страната си, напротив 🙂 Мен също някои хора ме дразнят с манталитета и поведението си, но няма как всичко да е идеално, хората сме различни. Имал съм възможност да пътувам и да живея за по-дълго време в различни страни и мисля, че това ми помага да имам един по-трезвен поглед върху нещата. Мога да пожелая на Анастасия да опознае повече хора като тези, описани от Мария, за да разбере, че дори и малка страна, България има доста различно население 🙂

  13. Омар Салиф каза:

    Анастасия е писала за мнозинството българи – така че тя има право да обобщи според мен. Има доста българи „тип Мария“ и за мое щастие аз познавам най-вече такива хора във от вашата страна. Голямо удоволствие е да общувам с тези хора, дори някои от тях чувствам близки като роднини. За съжаление проблема на България в момента е, че именно мнозинството българи не са чели „Под игото“, слушат чалга и копнеят по стандарта на запада. Дори страната ви се управлява от този тип хора. През турско ви е унищожена аристокрацията, а през комунизма ви е унищожена интелигиенцията. Новата ви работническо-селска и ДС интелигенция не е способна да управлява добре. Тялото на България отчаяно се мята от едната крайност в другата точно като обезглавено. Ту слушате Русия, ту Запада, ту Европа – нямате собствено мнение и се оправдавате, че това е така, защото сте малка държава. Едната страна на монетата България – гостоприемност, непосредственост, интелигентност(вие сте любознателни по природа), хубавата ви природа и другата страна на монетата – завист, приказки зад гърба на близкия, ниско самочувствие и комплексарщина.
    Възможен възход на държавата ви според мен е само, ако народът ви откие вашия нов Левски и му даде шанс да управлява сърцато, в полза на народа и самия народ да му помага. Това, че сте малко ще ви помогне по-бързо да стъпите на краката си. Има решение на всичко – дори и на тежката ви демографска криза, която в дъгосрочен аспект ви обрича. Искрено се надявам, че народът дал на света киселото мляко, розовото масло, кирилицата, брауновият газ, а може би и прототопът на компютъра да не изчезне… Според мен има изход, но зависи от волята за оцеляване на народа ви.

  14. Стойчо каза:

    Омар, така е, просто когато някой „отстрани“ ти го каже, почваш да се чувстваш странно. А врътката е, че само някой „острани“ може да ти го каже – „вътрешните“ и да искат не могат да го видят

Leave a Reply


Switch to mobile version