юли 30 2007

До Бостън и назад(3): Lost and found

Published by at 13:52 under Антония,Бостън,САЩ

Трета част на пътеписа на Антония из Щатите. Предишната втора част тук: До Бостън и назад(2): Бостън, Харвард и околностите, а началото — тук: До Бостън и назад(1): Тръгнахме! (през Лондон от София)

Продължаваме с ежедневие в Бостън. Приятно четене:

До Бостън и назад

част трета

Lost and found

Нито ден без изгубване

Това трябва да е девизът на пътуването ни явно:-) Поне засега изпълнявам стриктно плана.

Днешното затриване се случи на няколко нива. От една страна чисто физически загубих пътя, когато на Garden Street свърнах първо наляво, след това надясно, вместо първо надясно, след това наляво. След около 200 метра разбрах, че не вървя в правилната посока, но реших, че мога да стигна до заветното Конкорд Авеню по пресечните улички. Пък и бях попаднала в адски красив квартал и ми беше много приятно да се разхождам из него. От едната страна на улицата имаше църкви с големи дворове, катерички, които подскачаха по клоните на дърветата, странни птици, издаващи още по-странни звуци. На отсрещния тротоар се редуваха частни домове с университетски и фирмени сгради. Между тях нямаше разделителни огради, най-често границата на имотите се обозначаваше с алея, понякога имаше миниатюрна детска площадка или пък цветна леха. Сума ти народ разхождаше кучета — и нямаше как да не забележа, че 90% бяха помияри от най-класически тип. Въобще идилия.

След като ходих близо час обаче, а Конкорд Авеню въобще не пожела да се появи… почти се притесних. Не, че нещо лошо може да ми се случи, кварталът бе просто прекрасен, много богат и определено сигурен. А че скоро ще ме заболят краката, ще се уморя и ще трябва да звъня на Тото да ме намери къде съм и да дойде да си ме прибере с колата:oops: Лошото беше, че и

ПЕТТЕ карти на Бостън и Кейбридж,

които имам, свършват малко преди пустата улица, на която е хотелът ни, и последните 3—4 мили го карам по усет и по бегли спомени от Google Earth. По улиците не се забелязваше кьорава душа та да питам къде все пак съм успяла да се загубя, нямаше магазини или заведения, в които да потърся помощ. За щастие на едно кръстовище се засякох с кола с отворени прозорци и бързо й се метнах с едно Excuse me, excuse me. Младата двойка отби, излязоха от колата, предложиха ми да ме закарат до хотела, когато отказах — тръгнаха да ми тикат тяхната карта в ръцете, да не съм се мъчела с моята. Беше адски нереално едно такова.

Оказа се, че съм вървяла успоредно на Конкорд и почти съм стигнала до Tria. Оставаше ми около половин миля само. И добре, че беше така, че краката ми бяха почнали да се подгъват вече.

А изгубването в емоционален план се случи рано зарана, когато с бодра стъпка връхлетях в метрото, планирайки да отскоча до Бостън за разходка по Freedom Trail. Времето беше прекрасно в сравнение с предишните дни — температурата беше около 7оС, вятър почти не вееше, слънчице надничаше иззад облаците. Обаче… не успях да разгадая как работят автоматите за продажба на билети за метрото. Въртях се няколко минути около тях, натисках всякакви копчета, оглеждах се да видя някого, когото да попитам къде да пъхна парите, но бях сама. И накрая се врътнах и излязох навън, тръшнах се на една пейка и половин час гледах как някакви чавенца се опитват да карат зимни кънки на пързалката пред Charles Hotel. Релаксиращо.

Самообслужването е много тачено тук. Предполагам, че ако си му свикнал — ще ти хареса. Само дето за новодошли като мен си е много натоварващо. Например в заведенията. Никога не знаеш дали първо се плаща и след това ти дават храната, или пък си товариш всичко на табла и чак накрая получаваш сметката. Засега намерих само един ресторант със сервитьори. Може би защото се мотая из студентски град като Кеймбридж, може би защото по-изисканите заведения са из скритите улички, не знам. Днес например обядвах в нещо като Тропс къща. С тази разлика, че сам си сипваш храната, сам си наливаш питието. Единствено ако искаш сандвич се обръщаш към обслужващия персонал — на една бланка отбелязваш с чекче какъв хляб искаш, какво месо, какво сирене/кашкавал, зеленчуци, сосове.. След това с храната, напитките и листчето отиваш на касата и плащаш. Сметката ти зависи от броя храни, а не от количеството. Т. е. може да си препълниш чинията, може само малко на дъното да сипеш — все тая, цената е една. Добре, че се лепнах на една дама на средна възраст, проплаках, че не ми е ясен реда в заведението и тя ме поведе едва ли не за ръка:-)

Немалък проблем за мен се оказа фактът, че по-голямата част от обслужващия персонал са чужденци. Всъщност единствено из книжарниците попадах на хора, говорещи правилен английски. Всички останали са испаноговорящи, китайци, индийци и т. н. И говорят с невероятни акценти, които аз определено ги разбирам адски трудно. И се получава един счупен телефон… не си е работа:-) Отначало се шашках, ама още на втория ден махнах с ръка, голяма работа, ако трябва — ще си помагаме с жестове, ама все ще се разберем някак.

Ооо, да кажа как на два пъти

ме гледаха с нещо като страхопочитание:-D

И то заради факта, че съм от България!

Първият път една испаноезична камериерка зяпна, като ме пита от къде съм. „Ооо, аз знам България, тука имаше една жена на рецепцията, говореше и английски, и испански, и руски! Вие много езици знаете… А аз като дойдох преди 14 години в САЩ — хич не знаех английски и ми беше много трудно“. Всъщност милата тя говореше английски горе-долу като Теда, дето го учи от една година.
Разбирах я изключително трудно.

Вторият път пък беше в Circuit City — младежът-консултант се впечатли, че сме от Европа, де, мисля, че нямаше идея какво е това България:-) Ама пак си беше едно сгряващо такова, гордо дори.

Бтв наложи се за пореден път да въртим часовниците: първо беше преминаването на Гринуичко време, след това на Eastern time (GMT — 5), днес пък ни споходи лятното време. Което си е адски иронично, де, така като гледам лятото няма да го бъде скоро по тези места. От хотела ни бяха оставили бележка с предупреждение за промяната. И съвет — ако не се справим сами със ситуацията, да се обърнем към рецепцията, там щели да ни дадат подробни инструкции какво да правим:lol:

А снимки все още нямам. Вчера заредихме батериите на камерата, а днес като излизах взех фотоапарата… които издъхна при второ щракване. Голяма съм заспа.

Неизгубени

Днес бях съпорт на Тото. Имаше среща в някакъв data center и аз го придружих за морална подкрепа — той пише перфектно на английски, но все още говори с доста български акцент и се притеснява малко. Видяхме се с двама младежи, единият от които беше много дружелюбен, разпитваше ни къде сме отседнали, как си прекарваме времето, имаме ли нужда от насоки къде да ходим да гуляем и всякакви такива… само дето говореше с толкова силно южняшко произношение, че Тото хич не му разбираше, а аз хващах едва около 80% от въпросите му. Поех casual частта от разговора (най-малкото защото Тото никъде не е ходил из района и нямаше какво да сподели), усмихвах се и като се заговаряше на техническа тема — гледах ама много интелигентно. Мисля, че кимах във верните моменти и като цяло оставих впечатление, че съм младши админа:lol:

Тото е много доволен от срещата, от видяното и (не на последно място) от факта, че този път не се загубихме. Към 12:00 бяхме приключили с огледа и се прибрахме в хотела, за да разтоварим част от техниката и да проверим дали всичко е наред с удължения ни престой. И бяхме приятно изненадани с пакет на рецепцията. Пристигнала жадуваната нова играчка на Тото: Nokia N800 със зарядно за кола и всичко. Признавам, че изглежда адски секси, обаче като любител на по-едрите дивайси просто не мога да й се възхитя достатъчно. За сметка на това любимият заби нос в мониторченцето й и направо го заболя сърцето, че не можеше да й обърне подобаващо внимание, а трябваше да отлети към работата си.

Та пак останала сама, сега си седя в поредното кафене, възхищавам се на едно ледено кафе Mocha, чатя със снаха ми и събирам сили да се вдигна за

разходка до центъра на Бостън

Прогнозата е, че ще плющи дъжд, което хич не ме радва. Още по-малко ми се нрави предупреждението, че температурите щели да падат отново под нулата.

За сметка на това батерията на Vaio-то наистина изкарва по 4 часа и половина, което си е доста добро постижение. Във всяко заведение, в което съм го пробвала, открива поне по две, а обикновено по 3—5 отворени мрежи. Тук без интернет достъп просто няма как да останеш.

След малко продължавам с разходката, зяпането по сградите наоколо и

шопинга

Няма как да не забележа колко много стоки са брандирани по един или друг начин. Най-силно впечатление ми направи магазина Harvard Coop — продават всякакви неща с надпис Harvard на доста по-високи от нормалните цени. И хората ги купуват. Не приличат много на студенти, де, сигурно са претенции някакви: „А аз, сине, едно време като учех в любимия университет…“:-D Спортни отбори, местни забележителности, заведения, всички си имат свои тениски, чаши и прочие джвъчки с преференциални цени. А нашият хотел продава халатите си срещу $75 на парче. Което си е ОК по принцип, само да не бяха леопардови на окраска:lol: Да, ръждиво-оранжеви на черни петна са и са безкрайно смешни.

Та като споменах хотела…

С Тото само цъкаме с език на странностите му. Като се почне от това, че табелките на стаите имат и брайлов надпис, което на пръв поглед изглежда правилно, само дето в един момент се сещаш, че те са разположени на около 2 метра височина. И си представям как точно човек, дето не вижда, ще го намери пустото брайлово обозначение. Или пък басейнът, край който сутрин закусваме. И който предизвиква див кикот всеки път като му обърнем внимание. Защото е една педя (около 10 метра дълъг и 5 метра широк), най-голямата му дълбочина е 5 фута (150 сантиметра) и е обозначен с поне 10 табелки:

  • “ Внимание, подът е мокър — ми мокър ще е, нали е басейн;
  • “ Пазете се, няма спасители — при метър и половина дълбочина трябват поне двама гларуси, нали;
  • “ Абсолютно се забранява гмуркането в басейна — и тук си представяш човек с неопрен, акваланг, плавници, който изследва плочките по дъното;
  • “ Забранени са скоковете в басейна — тройно задно салто с чупка, иначе не влизам;
  • “ Деца под 6 години могат да влизат в басейна само придружени от възрастен — деца под 6 години не би трябвало да киснат в тази хлорна вода според мен;
  • “ Възрастен може да влиза в басейна само ако друг възрастен го наблюдава — обаче ако двама възрастни влязат едновременно, водата непременно ще прелее;
  • “ Не е препоръчително да се къпеш на пълен стомах — защото водата ти стига ама точно до диафрагмата ли;

… и какво ли още не.

Абсолютизирането на сигурността стига до наистина безумни според нас степени. Дори вратите на асансьорите се затварят АДСКИ бавно, за да не прищипят някоя блейка. И сега, като се разглезим от всичките тези предпазни мерки, и като се приберем на нашето си континентче, и като почнем да се пребиваме навсякъде защото още не сме се сетили да слагаме надписи „Дишай, издишай“…:lol: Искам да видя статистиките за нелепи инциденти в Щатите и в Европа. Защо ли съм почти напълно сигурна, че отсам голямата вода проявите на идиотска непредпазливост са доста по-малко отколкото в страната на неограничените възможности.

Продължението:

До Бостън и назад(4): Денят на св. Патрик

Автор: Антония

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version