юли 26 2007

Почивка в Мармарис или с бай Ганьо на море:-)

Това ми е второ ходене в Мармарис, та не съм особено впечатлен, да не казвам, че не съм впечатлен изобщо; основната причина е, че бая ми ти бачовци са се усетили на тънканата в Турция (да, за около 400 кинта си 7 дни на ол инклузив и това ти включва всичко, просто е невъзможно, но е факт), заради което се чувствах не просто в България (заради българската реч, носеща се отвсякъде), а по селата вечни на България, (съдейки по характера на говореното). 90% от репликите, които чувах, бяха “Ти туй а колко го взе”, “На вас таз екскурзия кви пари ви я продадоха” и “А-а-а, минал си се, да знаеш”. Ако руснаците се чувстват по този начин, обикаляйки навсякъде по света, за да разберат, че всичките им Иванушки и Василиси са налазили наоколо и тровят пейзажа, искрено ги съжалявам. Естествено, че не ми се слага всички под общ знаменател, но свестните хора ги търсиш, докато чобаните (с думичката “чобани” поздравявам pro, много уместно я ползва, а тук просто си плаче за нея) са си там и разбиват с байганьовщина от километри.
Ще почна с култовите БГ-случки, за да премина в по-умерената част от разказа, и така:

Хит №1: “Може ли да си взема от вашто сирене”. Седим с Ел, шведска маса, напълнили сме чинии с размери на НЛО с основно плюс една обща със салати, в това число и сирене. Пазим маса за познати, които нещо не идват. “Тез места тука така свободни ли са?” – питат чичко и лелка на младо-средна възраст. Оглеждаме се с надежда, но ресторантът е пълен. Жертваме две места, остават още две, което ще рече, че от един от трима ще си донесе столче и кимаме вежливо към двойката, която се разполага с онова типично усещане за у дома си, за да бъде заговорена минута по-късно от 5 километра от техни си познати, викащи “Ей тука има място при наште”, на което наште театрално отвръщат “Ааа, те местата са запазени тука, съжалявами, ни знаем къде може да седнете”, а ние се предаваме и вдигаме окупацията и над последните 2 места. Седим, ядем. Заобикалящото ни каре обсъжда с обезкуражаваща откровеност секс, пиене и планове за екскурзии. Ние си траем и дишаме през ушите, защото последното нещо, което искам да ми се случи в тоя живот, е да стана част от сексуално-шеговития разговор на бивши военни, каквито се оказват част от разговарящите (за Ел не знам, ама останах с впечатлението, че и на нея и липсва желание за комуникация) . И в един момент, когато вече си решил, че този разговор и живот край няма да имат, до нас се освобождава маса, на която решаваме да се преместим, за да възстановим статуквото с пазенето на маса за нашата компанийка, а и нали. Вдигаме си чинийките, чашките, чинията със салатата… При което седящата отсреща ни жена се опулва и вика “Аааа, ама тая чиния ваша лий?”. “Наша” – виками ний. “Чакайте само да си взема малко от сиренето” – рече жената, забоде доволна вилица в сиренето и ни го взе. От чинията.

Хит №2: Няма начин да имаш зад гърба си пътуване с рейс с родни курортисти, и да не си се наслушал на планове за диви купони, дискотеки, танци, луди нощи и т.н. Не че нещата не се случват, ама не така, както са ги обещавали горещите купонджии. Пристигайки в Мармарис, родният парти-бачо има възможност да думка безплатни напитки до 12 на олинклузива, след което изборът за нормалния човек е или да иде да нуна, или да се вдигне до Бар стрийт, където е разположен целия нощен живот на Мармарис и там да се забавлява, доколкото и както може. Да, ама на Бар стрийт се плаща и това никак не е по вкуса на родния средностатистически парти лъв. Веднъж опарили се с цени от 5-10 лири за биричка, наште хора преместиха купона на лобито на хотела. Всяка вечер – препълнено и задимено на лисичарник лоби; маси, накачулени с кой квот донесъл от фришопа; чалга, пусната на лаптопа и игри на филми: така ще изглежда тематичното “българско парти”, което някой ден ще организирам, ако стана ентъртейнър в Турция, и съм сигурен, че ще имам бесен успех. На фона на това имало оплаквания, брат, че персоналът не бил достатъчно любезен. Догодина искали на 5 звезди. Говорихме си с Ел, че най-вероятно в 5 звезден хотел подобна селяния ще приключи с любезна покана за напускане на хотела, защото обикновено вдигането на класата е двустранен процес, но кой ти мисли за това, ние тука си плащаме, ако щем, ще серем по масите, не ни интересува, веднъж дошли в Турция, ще прави квот си щем, защото плащаме 20-тина лева на ден и дори май някога някой веднъж си е поръчал едно малко извън олинклузива, ама той не бил от наште, а от една група украинци.

Хит №3: “Аз си нося чушки”. Да, няма майтап. Седим с Ел на обща маса с шайка възрастни хора, симпатяги, към които се присъединява жена с глас на взводен командир и желание да споделя. Пред нас седи дядка, който подчертано прилича на Калоянчев, с което още по-ни радва (а и дава нюанс на незнамкакво в тази байгановска случка), казваме си чат-пат по едно наздраве и преживяме и ето тук се намесва лелката, която видимо се познава с всички, за да каже “абе, не ви ли липсва е така тука сега по една люта чушчица ей тъй на, да вземем да мушнем”, и хората кво, викат “ми не би било зле” (а вътрешно сигурно си викат “на бостан – с диня”, защото на шведската маса има зелени чушки, наистина – не много люти, точно колкото трябва, мен ако питаш). Лелята бърка в джеба и вади наръч тъмнозелени чушлета, връчва една на дядката с вид на Калоянчев и доволно отсича “я пробвай сега, пробвай ти, да видиш кво си нося аз”. Дядката достойно оставя чушката за след салатата, по някое време я опитва, вика “браво, мого добра, ти от вкъщи ли си я носиш”. “Ами, от вкъщи” – отрича лелката с наслада – “нали се сещаш къде спряхме да ходим до тоалетна? Имаше там едно кафене такова, та там имаше една саксия с насадени чушки, и аз си понабрах”.

А сега – умерената част.

Пътят натам мина в хъркане и точене на лиги по седалките на рейса. Пристигане, настаняване, на другия ден – смяна на стаята с по-удобна в другия корпус на хотела. Разходки, малко плаж, на който не ми се ходеше грам. Ядене, пиене. Спане. Втори ден плажен терор от страна на Ел, отново се отива на плаж, после се запихме, после си отидохме в стаята уж с цел да пийнем още по едно и да лягаме, а в действителност – да пийнем още по едно и да идем на Бар стрийт, където се бях наточил да слушам жива рокендрол турска банда. Жива музика нямаше, но открихме рок пъб, в който се почувствах адски добре и на място, защото рок пъбовете навсякъде са си еднакви и дори и в курорт, в който всички са мазни и нахилени като пачи, аниматорите на рок кръчмата си имаха онова радващо достойнство на свободния човек, което е познато само на човек, докоснал се до творчеството на великите банди на миналия и отчасти настоящия… спирам, ок. Хванахме някакъв happy hour, в който на 2 бири получавахме още 2 безплатно, което на практика ме направи на мотика за много кратко време, и по някое (кратко) време се затътрихме към такситата и от първаначална оферта от 22 лири (ориентировъчно 1 лира е около 1 лв., малко по-скъпа), успяхме да спазарим един чичко да ни метне за 10 лири до хотела, което си е далавера за него, щото до хотела я има 2 километра, я не, ама я се опитай да ме накараш да ходя пеша 2 километра, когато единственото ми истинско желание е да легна в храстите и да умра подобно на великия Боно Скот.

На другия ден имах такъв махмурлук, че Ел се смили и ме остави да тъна в себеотвращение, докато тя отиде да закуси и после да плажува. По това време вече имахме познати (същите, дето им пазехме места на масата със сиренето, да), та вероятно са се намерили и са плажували заедно . Следобяда криво-ляв се измъкнах от стаята и нещо ми се губи кво правихме, ама вероятно сме висели по плажа или на басейна. В този ред на мисли, ако не го знаеш: плажът на Мармарис е най-гадното нещо, което може да ти се случи. Няма пясък. Е така, няма. Има камъни. Стъпваш по тях, досущ нестинарка, нагазваш във морето, където нещата съвсем загрубяват, писукаш тънко и продължаваш да газиш камънаци с надежда, че по-навътре е по-добре, за да разбереш, че навътре камъните се разреждат, но само за да отстъпят място на някакви водорасли, които ти създават приятното усещане, че си стъпил на змия, примерно. На второ влизане, естествено, вече си с джапанки. Иначе – на една маршрутка растояние е Ичмелер, където плажът е една идея по-добър (на нас ни се падна един не особено чист), не е скъпо, 7 лири ти са 2 шезлонга и чадър. Малко по-късно един огромен и достолепен чичко с вид на дружелюбен кашалот, седящ на един шезлонг разстояние, седна на края на въпросния шезлонг, олюля се с достойнство и цопна на пясъка. Гледката беше забавна, жена му се посмя, той също се посмя добродушно и с това моментът аха, да бъде забравен, но не, аз получих истеричен пристъп от смях, толкова време се хилих, че щях да умра, накрая накарах Ел да играем карти, само и само да спра да си представям как чичото тупва звучно на пясъка. Когато се поосвестих от смеха, видях, че човекът си е дигнал хавлията и си е тръгнал, много ме хвана срам, но кво да ти кажа, човек, тия неща понякога просто не чожеш да ги контролираш.

После времето се скофти, Ел – също, купихме си екскурзия до Делиан, който се води още и острова на костенурките, щото наблизо има едри костенурки, дето там си снасят яйцата; след 1-2 дни дъжд, пиене и псевдоплаж, се покатерихме на 1 рейс, пълен с равен брой българи и англичани, плюс 2 гида – единият – рускоговорящ, другия – англотакъв, и се отправихме на пътешествие. В рейса имаше както досадни англичани, така и досадни българи, така че какафонията беше пълна. После се стигна до първото разделяне, което мен лично много ме увесели – от рейса ни качиха на 2 яхтички, като идеята беше в едната да са англоговорящите, в другата – рускоговорящите. Грешката на екскурзоводите беше, че не казаха “Тук – руско, а там – англоговорящите”, а “В тази яхта – англичаните, в онази – българите”. Това, естествено, предизвика разгорещена полемика, от една страна, защото ето на, нас ни третират различно, сигур в другата яхта ще е кокаин, секс за всички и пиене на корем, а при нас ще е – комшу и пиенето – с пари. От друга страна полемиката продължи, защото с Ел отидохме в “английската яхта”. Сори, братушки, аз руски не панимаю, платил съм си за екскурзия с англоговорящ гид и твърдо смятах да си я получа, както и стана.

Никой от наличната българска група повече не ни проговори.

Седнахме на една маса с двойка англичани, усмихнат белокос чичко със заешки зъби и закръглената му половинка – и двамата много ведри и по английски дружелюбни. По английски, защото за да потръгне разговора, не намираха за необходимо да ни питат колко сме платили за екскурзията, не викаха, че сме се минали и че ей там е с 2 ивра по-евтина, нито се интересуваха какво точно работим, нито колко точно ни плащат. Това не им пречеше да бъдат интересни и приятни хора.

Имахме много идиотски… де да го знам, не беше капитан, не беше и екскурзовод. Аниматор явно се явяваше. Та имахме много идиотски аниматор на яхтата, двуметров гологлав турчин с мускули като корабни въжета и глас като корабна сирена (това последното Удхаус някъде го беше казал, но го чопвам, защото просто му приляга на онзи като ръкавица, таковата). Търчеше насам-натам през цялото време, нахъсваше хората на яхтата да вдигат шум, да поздравяват преминаващите и, естествено, да си поръчват бири. Мисля, че го имаме сниман, като пристигнат снимките от Ел, ще добавя на края на писането малко снимки, за да добиеш представа.

Трипът до Делиан включваше посещение на кални бани, последвано от обяд и пътуване до самият остров, там – плаж и обратно по хотелите. Така звучи кратко, ама си е цял ден бръмчане. Калните бани бяха най-цветната част от преживяването, затова ще се спра по-подробно на тях и после ще запрепускам към финала на цялото това пътеписание. .

Корабът спира и ни изсипва на калните бани. Готови сме да се подмладим с 10 години, в което ни уверяват всички, откак сме тръгнали на това пътешествие, така че не се мотаем, а бързо-бързо скачаме на сушата. Там ни обясняват, че трябва да свалим сребро, ако имаме, щото ще потъмнее, след което ни завеждат при една маса, на която си оставяме нещата. После се отправяме към глинената кал.

Усещането.. Когато встъпваш във въпросното чудо, се чувстваш точно както ако току-що доброволно и на бос крак си встъпил в лайно. Даже не в лайно, а във всичките лайна, които е в състояние да изсере целокупното турско човечество. Не, нямам опит, но съм човек с въображение, просто си го преставям и съм напълно сигурен, че усещането е това. И на миризма го докарва. След известно кикотене и престрашаване, се намазваме от глава до пети с въпросната неназоваема смърдяща смрад и заприличваме на марсианци. Имам снимка, екскурзовода ни снима, но трябва да я сканна, за да я постна. . После чакаш 10 минути калта да изсъхне, като междувременно се хилиш глуповато и се оглеждаш в специално сложено за целта огледало, след което идва отмиването. Водата на душовете е студеничка, но избор нямаш, като се замислиш, така че отмиваш старателно всичко, което има по теб, след което се хакваш в 1 басейн с минерални води, които допълват букета от аромати с напоителното “ухание” на развалени варени яйца.

След цялата тази ароматерапия, изкъпани, розови и подмладени с по 10 години, се накатерихме на яхтите и, обядвайки, отплавахме към острова, на 100 метра от който видяхме (макар и за малко) костенурка. Съвсем истинска, такава, те там си я примамват, ама нашата се подаде за малко, след което си би камшика и повече ни вест, ни кост от нея, въпреки опитите на онзи огромния турчин да я завърне обратно. После отидохме на плажа, топнахме се (нямаше слънце, но имаше комари), покатерихме се на яхтата, където капитанът и шофьорът на рейса ни откраднаха картите и играха сантасе до тръгване, след което се прибрахме, пиейки бира и, а да, снимайки гробници, изсечени в скалите, много впечатляващо, наистина, Мадарския конник ряпа да яде, да ти кажа, поне като количество вложен труд, онова там беше някакъв нечовешки труд, наистина.

После остана петъка – излезе слънце и лежахме цял ден на плажа. Събота – същото до обяд, след това – на рейса и по домовете. Днес се прибрах към 11 сутринта, ама ме изби на сън и отмърках следобяда. С което (плюс едно разстройство, което ме държи и към момента вързан вкъщи и което ме накара по пътя да ползвам клекбар за пръв път от много, може би десетки години и което знам, че Виктор горещо ще аплодира) пътуването, а утре и отпуската ми, приключват. Трепери, рекламна индустрия. Върнах се.

Автор: Мъро


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Почивка в Мармарис или с бай Ганьо на море:-)”

  1. Anonymous каза:

    dobre e nashto, mnogo se smqx na purviata chast, za dnes ti pechelish nagradata za naj-dobar post xuxuxu =)

    btw, keep up =)

  2. Anonymous каза:

    Супер свежарска статия, с глас се смях на описанието на прекрасните ни сънародници. Спомних си с умиление за едно завръщане от Бодрум преди година, когато на летището се натъкнахме на внушителна група съотечественици, от чиято простотия, викове и подмятания ни настръхнаха косите. Все пак благодарихме на съдбата, че поне по време на почивката ни в хотела липсваха напълно описаните екземпляри. Не е малко щастие.
    Очаквам и други статии в подобен хумористичен дух.

  3. Anonymous каза:

    Наистина те съжелявам. Не можа ли да подбереш по-подходящ хотел. Миналата година в септември бях в Турция. Разкошна почивка с една младежка двойка българи в целия хотел. Не видях друг българин на плажа. Хотела беше три звезди НВ, което е за препочитане пред all inclusive. Проблема е че трябва сам да си потърсиш подобно място

  4. […] в Мармарис, но колкото за цвят — имаше. Не приличаха на тези наши сънародници, във всеки случай. В хотела, освен нас, имаше още две […]

Leave a Reply


Switch to mobile version